Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. И. Д. срещу решение №.259/8.02.21 по г. д.№.3332/20 на ОС Варна - с което е потвърдено решение №.260415/28.09.20 по г. д.№.12020/20 на РС Варна за отхвърляне на предявения от касаторката иск с правно основание чл. 439 ал. 2 ГПК за признаване за установено, че не дължи сумата 17747лв.- главница по договор за потребителски кредит Ваканция №.065-245/08, за която е образувано изпълнително дело №.20137110400824 на ЧСИ Д. П. – Я., с рег.№.711, В., поради изтекла давност.

Ответната страна „Макроадванс“АД оспорва жалбата; претендира юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалвания акт е прието, че твърденията за погасяване на материалното право /установено в производството, по което е издадено изпълнителното основание/ поради изтекла петгодишна давност /тъй като последното изпълнително действие е било извършено на 12.12.13, или евентуално давността е започната да тече на 1.12.13/ са неоснователни. Изяснена е хронологията в развитието на процесното изпълнително производство: изпълнително дело №.824/13 на ЧСИ Д.П.-Я. е образувано въз основа на изп. лист /№.7899/18.09.13 по ч. г.д.№.13483/13 на РС Варна/, издаден с оглед заповед за изпълнение на парично задължение в полза на „Макроадванс“АД срещу длъжник М. И. Д. за сумата 17747,93лв., ведно със законната лихва от 16.09.13 до изплащането; на 20.11.13 ЧСИ е разпоредил до длъжника да се изпрати призовка за доброволно изпълнение и е постановил налагане на възбрана върху недвижими имоти и запор върху банковите му сметки; запорните съобщения, с които е наложен запор върху сметките, са връчени на банки на 5.12.13 /“ПИБ“АД, „ОББ“АД, „Р. Б. АД/, 6.12.13 /“Банка ДСК“АД/ и 9.12.13 /“Ю. Б“АД/; на 12.12.13 до М. Д. е изпратено съобщение, че с разпореждане на ЧСИ НАП е присъединена като взискател за сумата 1775,17лв.; на 14.01.14 в Службата по вписванията В. е вписана възбрана върху недвижими имоти; с молба вх.№.23126/7.08.15 взискателят е поискал да се наложи запор върху банковата сметка на длъжника в „Банка ДСК“АД и запор върху трудовото му възнаграждение, като ЧСИ е разпоредил да се извършат справки; на 3.06.16 взискателят е поискал запор върху банкова сметка на длъжника в „ЦКБ“АД и след издадено от ЧСИ постановление за това /на 29.06.16/, на 19.07.16 запорното съобщение е било връчено на „ЦКБ“АД; на същата дата е връчено и съобщението до „Банка ДСК“АД; въз основа на молба на взискателя от 19.03.18, на 21.03.18 ЧСИ е издал постановление за налагане на запор върху сметки на длъжника в „С. Ж. Е“АД.

От правна страна е намерено, че осъществяването на фактическият състав на давността – бездействие на титуляра на правото в законоустановен срок и надлежното упражняване на възражение за погасителна давност от носителя на задължението – винаги са свързани със защитата на конкретно субективно материално право, по отношение на което се погасява правото на иск или на принудително изпълнение. В случая правото на принудително изпълнение на вземането на кредитора спрямо ищеца-длъжник е установено с влязла в сила заповед за изпълнение, издадена по реда на чл. 410 ГПК по ч. г.д.№.13483/13 на РС Варна. Вземанията по заповедта са съдебно установени, поради което се погасяват с пет годишна давност. С влизане в сила на заповедта за изпълнение са преклудирани възраженията на длъжника по договора за потребителски кредит, както и възраженията относно извършената цесия. Доводите, че РС Варна не е извършил служебна проверка по чл. 7 ал. 3 ГПК за наличие на неравноправни клаузи, са намерени за несъстоятелни; отразено е, че заповедта за изпълнение е влязла в сила, поради което съдът не може да пререшава въпроса относно валидно възникналите задължения на ищцата към ответното дружество-той следва да прецени дали безспорното нейно задължение към дружеството е погасено по давност. Посочено е, че според чл. 116 б.“в“ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Съгласно разясненията, дадени с тълкувателно решение /ТР/ №.2/26.06.15 по тълк. д.№.2/13 на ОСГТК на ВКС, давността се прекъсва по смисъла на чл. 116 б.“в“ ЗЗД с предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ – независимо от това дали прилагането му е било поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18 ал. 1 ЗЧСИ - като такива действия са насочване на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяване на кредитора, възлагане на вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис на оценка на вещ, назначаване на пазач, насрочване и извършване на продан и т. н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащане от трети задължени лица; същевременно при изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки изпълнителен способ. По отношение на процесните вземания давността е прекъсната на 5.12.13 – с налагането на запор върху сметките на длъжника в „ПИБ“АД, „ОББ“АД и „Р. Б. АД; след това на 6.12.13 и 9.12.13 и впоследствие на 14.01.14 - с вписването на възбраната в службата по вписванията. Следващото изпълнително действие, прекъсващо давността, е извършено през м. 06.16 чрез налагане на запор върху банкова сметка на длъжника в „ЦКБ“АД. От друга страна доводите в жалбата, че между 12.12.13 и 3.06.16 е изминал период по-голям от две години, през който не са били извършвани изпълнителни действия - поради което изпълнителното дело е перемирано по силата на закона на 12.12.15, са намерени за неоснователни. Отразено е, че съгласно чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК изпълнителното производство се прекратява по право когато взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия в продължение на две години; в случая на 14.01.14 и на 7.08.15 са извършени валидни изпълнителни действия, поради което такова перемиране по силата на закона не е настъпило. Доводите, че изпълнителните действия не прекъсват давността, тъй като съдебният изпълнител не е назначил особен представител, е намерен за необоснован-за валидно налагане на възбрани и запори не е необходимо да е назначен особен представител /освен това с молба от 12.04.17 М.Д. е представила по изпълнителното дело пълномощно, с което упълномощава адв.П. Н. да я представлява/. Следващото действие, което прекъсва давността, е предприето през м. 03.18-въз основа на молба на взискателя от 19.03.18, на 21.03.18 е издадено постановление за налагане на запор върху сметките на длъжника в „С. Ж. Е“АД. Поради това от 21.03.18 е започнала да тече нова петгодишна давност, която към датата на предявяването на исковата молба 18.01.19 не е изтекла.

Съгласно чл. 280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. В изложението на касационните основания е налице позоваване на основанията на чл. 280 ал. 1 т. 1-т. 3 и чл. 280 ал. 2 пр. 2 и пр. 3 ГПК. Извеждат се следните въпроси: 1.“за противоречието на съдебното решение с приложеното по делото становище на Генералния адвокат“; 2.“за значението на служебното начало относно потребителски спорове и по-конкретно относно гражданския характер на спора, разглеждането му в образувано въззивно дело в Гражданско отделение на окръжния съд, за задължението на съда относно служебното начало по императивната разпоредба на чл. 7 ал. 3 ГПК“; 3.“за задължението на съдебния изпълнител да покани, респективно да назначи чрез районния съд, особен представител, когато длъжникът има постоянен адрес и не може да бъде намерен там“; 4.“за значението на разглеждането и вземането предвид от въззивния съд на всички обстоятелства по делото, а именно, вкл. относно направено възражение за липса на представителна власт, за липса на П., за липса на банкова сметка, по която се твърди, че е наложен запор, за валидност на изпълнителните действия при липса на връчване на П., респективно за изтичаща или изтекла давност по смисъла на чл. 439 ГПК, за противоречието със становището на Генералния адвокат за незаконността на чл. 410 ГПК и обоснованите със същия запори на банкови суми/суми по банкови сметки/ /реш.№.89/30.09.20 по г. д.№.3827/19, ІV ГО/; 5. „за задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото“; 6. „за действието на прекратителното условие или срок в договора за цесия и може ли условието или срокът да се определят от събитие, което представлява юридическо действие – извършване на продажба на недвижим имот“; 7.“за правните последици от несъобщаване на длъжника на модалитетите на цесията и за настъпването на съответните факти“; 8.“за правните последици от плащането /погасяването/ на цесията преди настъпване на прекратителното условие или срок на цесията“; 9.“Представлява ли валидно изпълнително действие налагането на повторен запор върху една и съща банкова сметка?“; 10.„Прекъсва ли се давността за вземането с налагането на повторен запор върху една и съща банкова сметка?“; 11.“Представлява ли ново изпълнително действие налагането на запор върху вече запорирана по изпълнителното дело банкова сметка?“.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице.

Въпроси №.1-№.3 и №.6-№.8 не съставляват правни въпроси по смисъла на чл. 280 ГПК. Съгласно дадените с т. 1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Изведените от касатора въпроси не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и той не е излагал изрични мотиви в тази връзка. Предвид изложеното те не са свързани с решаващата му воля, не съставляват правни въпроси по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК /отделно от това и евентуално противоречие със становище на Генералния адвокат не е визирано като основание за допускане на касационно обжалване предвид текста на чл. 280 ал. 1 т. 1-т. 3 ГПК/ и не могат да обусловят допускане на касационно обжалване.

Въпроси №.4-№.5 касаят задължението на съда да обсъди становищата и доводите на страните. Безспорно е налице формирана трайна и безпротиворечива задължителна практика на ВКС, съгласно която съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните; той трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира някои от тези факти за установени, а други за неосъществили се; освен това следва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. Въззивният съд не се е отклонил от така установената практика. Разгледал е посочените в жалбата доводи и възражения и е изложил подробни мотиви, които не са произволни /задължение за произнасяне по незаявени своевременно оплаквания, които не са инкорпорирани в жалбата, няма (защото няма валидно сезиране с тях), а освен това на обсъждане подлежат доводите и възраженията, които са от значение за изхода на спора – т. е. релевантните с оглед неговия предмет - в случая погасено ли е установеното с влязъл в сила съдебен акт вземане по давност/. Несъгласието на касаторката с изложените от ОС Варна мотиви не е основание за допускане на касационно обжалване, респективно в производството по чл. 288 ГПК не може да се изследва въпроса правилно ли, въз основа на доказателствата по делото, въззивният съд е направил определени доказателствени изводи. Необосноваността и незаконосъобразността като пороци на въззивното решение са основание за обжалването му съгласно чл. 281 т. 3 ГПК и биха могли да бъде обсъждани едва при разглеждане на касационната жалба по същество – след евентуалното й допускане до касация предвид критериите на чл. 280 ГПК, а не в настоящата фаза на селекция по тези критерии. Предвид изложеното не е налице твърдяното основание на чл. 280 ал. 1 ГПК.

Въпроси №.9-№.11 са неотносими. Те съдържат условие, което не е било приемано за установено от въззивната инстанция - въззивният съд не е приемал, че налагането на повторен запор върху една и съща сметка съставлява валидно изпълнително действие, което прекъсва давността, респективно ново такова. Това, което е приел, е, че между 12.12.13 и 3.06.16 не е изминал период, по-голям от две години, през който не са били извършвани изпълнителни действия; след наложената на 14.01.14 възбрана действия от взискателя са били извършвани на 7.08.15 /искане за запор на банкова сметка в „Банка ДСК“АД и за запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, като второто не е било искано до този момент/, на 3.06.16 /искане за запор върху банкова сметка на длъжника в „ЦКБ“АД/ и на 19.03.18 /искане за запор върху сметки в „Сосиете женерал Експресбанк“АД/, поради което и не е бил налице двугодишен период на бездействие, който е от значение с оглед настъпване на перемпция при условията на чл. 433 ал. 1 т. 8 ГПК. Разпоредбата предвижда, че изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години /с изключение на делата за издръжка/, поради което и съдът е приел, че в случая вземането не е перимирано. От друга страна, обсъждайки въпросът за давността, който е отделен от този за перемпцията, въззивната инстанция изрично е посочила кои действия прекъсват релевантната в случая пет годишна давност и защо тя не е изтекла. Същевременно в ТР 3/20 от 28.03.23 по тълк. д.№.3/20, ОСГТК, е прието, че нормата на чл. 115 ал. 1 б.„ж“ ЗЗД се прилага в изпълнителния процес по изпълнителни дела за събиране на вземания, образувани до приемането на 26.06.15 на ТР N.2/26.06.15 по т. д.N.2/13; задължителното тълкуване по ППВС N.3/80 отпада едва от момента на обявяване на тълкувателното решение, с което постановлението е счетено за загубило сила; затова и по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания до обявяване на ТР N.2/26.06.15 по т. д.N.2/13, ОСГТК, ВКС, не е текла погасителна давност на основание чл. 115 ал. 1 б.„ж“ ЗЗД; давността за тези вземания e започнала да тече от 26.06.15. Изводът на въззивния съд, че към момента на предявяване на иска на 18.01.19 пет годишната погасителна давност не е изтекла, на практика е в съответствие и с разрешението, което произтича от цитираното ТР 3/28.03.23 и получения при прилагането му краен резултат.

Не е налице и основанието на чл. 280 ал. 2 пр. 2 ГПК. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество-което е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран, когато е постановено по нередовна исковата молба, когато решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определеният от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита. В случая твърденията за недопустимост не са обосновани с конкретни обстоятелства сред изброените по-горе и не са налице пороци, водещи до недопустимост на атакувания съдебен акт. Разглеждането на спора като гражданско дело от състав от търговско отделение на компетентия съд не съставлява обстоятелство от посочените, което би могло да обуслови недопустимост на постановения съдебен акт.

Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл. 280 ал. 2 пр. 3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл. 280 ал. 1 ГПК. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните не е налице отклонение от задължителната практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – напротив, изложени са подробни мотиви, които не са произволни - и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност.

С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна се дължи юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78 ал. 8 ГПК вр. с чл. 25а от Наредбата за заплащането на правната помощ в размер на 50лв.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.259/8.02.21 по г. д.№.3332/20 на ОС Варна.

ОСЪЖДА М. И. Д. да плати на „Макроадванс“АД 50лв. /петдесет лева/ разноски на основание чл. 78 ал. 8 ГПК.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: