Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на ТД”С. Е. С” ООД, чрез процесуалния му пълномощник адв. П.М.- САК, против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1818 от 17.07.2019 г., по т. д.№ 366/2019 г., в частта, с която е потвърдено решение № 1901 / 02.09.2018 г., по т. д.№6658/16 г. на Софийски градски съд за уважаване на предявените от „Г. Е. Б” ЕООД искове с правно основание чл. 29, ал. 1, пр. 3 ЗТРРЮЛНЦ и е признато за установено, че вписаните на 22.07.2016г. по заявление № А4, вх. № 20160718153311 по партидата на настоящия касатор в ТР при Агенция по вписванията обстоятелства: 1.) заличаване на „Г. Е. Б” ЕООД, като съдружник поради прекратяване на членственото му правоотношение; 2.) поемане на освободените от напусналия съдружник 250 дяла от капитала на дружеството от съдружника „ЕНЕРГИЙНИ КОЛЕКТОРИ” ООД, за което на 30.06.2016 г. е взето решение от ОС на съдружниците на ”С. Е. С” ООД; 3.) приемане на нов учредителен акт на ”С. Е. С” ООД, приет с решение на ОС на съдружниците на това дружество на 30.06.2016 г. са несъществуващи.

С касационната жалба е въведено оплакване за недопустимост на обжалваното решение, който порок, касационно основание по чл. 281, т. 2 ГПК, е аргументиран с липса на правен интерес за ищеца от предявения установителен иск по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ. Касаторът поддържа, че обстоятелствата, по отношение на които е установено, че са несъществуващи, са заличени с последващо вписване на поредица от новонастъпили обстоятелства по партидата на търговеца - ответник и уважаването на иска не би могло да произведе целената с предприетата искова защита правна промяна в правната сфера на ищцовото търговско дружество - теза, която според изложеното, е останала невъзприета от въззивния съд в нарушение на формираната практика на ВКС и законовото правило на чл. 30 ЗТРРЮЛНЦ.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК наред с аргументите за достъп до касация на основание чл. 280, ал. 2 пр. 2 ГПК, приложното поле на касационното обжалване е обосновано и с предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на процесуалното и материално право: 1.”Налице ли е правен интерес от провеждане на отрицателен установителен иск по чл. 29, ал. 1, т. 3 от ЗТРРЮЛНЦ, ако оспорените като несъществуващи обстоятелства, вписани в ТРРЮЛНЦ са вече заличени с последващи вписвания по партидата на дружеството - ответник?”; 2. ”Произвежда ли решението по уважен иск по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ други правни последици, освен, предвидените в чл. 30 ЗТРРЮЛНЦ, които да обвързват страните и третите лица? Способно ли е такова решение да предизвика търсената правна промяна в правната сфера на ищеца, ако процедурата по чл. 30 ЗТР не може да бъде реализирана поради последващи вписвания?”; 3.) Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните в рамките на предмета на спора и в рамките на оплакванията във въззивната жалба?”; 4.) „Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани доказателства и доказателствени средства, без да обсъди същите в тяхната пълнота и да изложи съображения защо възприема едни, а отхвърля други? ”

Като израз на твърдяното противоречие с практиката на ВКС по първия от поставените процесуалноправни въпроси е цитирано ТР № 1/ 2002 г. на ОСГК на ВКС и казуална практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК: № 21 от 07.07.2016 г., по т. д.№ 3010/2014 г. на І т. о.; № 234 от 23.12. 2016 г., по т. д.№ 54/2016 г. на І т. о. По отношение последното се твърди, че илюстрира визираната допълнителна процесуална предпоставка за въпрос № 2. Като израз на противоречие с казуалната практика на ВКС по въпроси № 3 и № 4 е цитирано решение № 44/26. 06.2019 г., по т. д.№ 1368/2018 г. на І т. о.

Очевидната неправилност на въззивното решение по см. на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е аргументирано с допуснато от въззивната инстанция нарушаване както на приложимите материалноправни норми, изразяващо се в недопустимо разширяване от първоинстанционния съд на фактическия състав по чл. 125, ал. 2 ТЗ, споделено и от въззивната инстанция, така и със съществено нарушавана на съдопроизводствените правила, поради непроизнасяне по всички въведени от въззивника оплаквания.

Като обуславящ изхода на делото въпрос на материалното право жалбоподателят е формулирал следния: 1.) Волеизявление, което е в писмена форма, съдържа изрично изразена воля на съдружника за прекратяване на членството, достигнало е до дружеството - ответник, но не е адресирано изрично до последното, представлява ли валидно волеизявление по см. на чл. 125, ал. 2 ТЗ и способно ли е да предизвика потестативните последици, предвидени в тази норма?”;

За илюстрация на възприетото от въззивния съд разрешение в несъответствие с практиката на ВКС е цитирано решение № 46 от 22. 04.2010 г., по т. д.№ 500/2009 г.

Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК възразява по искането за допускане на касационно обжалване, излагайки подробни правни доводи за отсъствие на сочените от касатора предпоставки. При условията на евентуалност оспорва и основателността на въведените касационни основания.

Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложеното от страните и съобрази данните по делото, в съответствие с правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира:

Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване.

За да определи за допустими предявените от „Г. Е. Б” ЕООД срещу ”С. Е. С” ООД искове по чл. 29, ал. 1, пр. 3 ЗТРРЮЛНЦ, решението по които е предмет на касационно обжалване Софийски апелативен съд е счел, че правният интерес на ищеца не е отпаднал с връщане на исковата молба по отношение на останалите искове по чл. 74 ТЗ, тъй като предприетото процесуално действие не стабилизира решенията на ОС, нито определението за прекратяване на образуваното по същите производство създава сила на пресъдено нещо относно законосъобразността им. Като ирелевантни за отпадане на правния интерес на ищеца са приети и настъпилите в хода на въззивното производство факти, на които ответникът се е позовал – вписване по партидата му в ТР при АВ на новонастъпили обстоятелства, изразяващи се в промени в структурата на капитала, увеличаването на същия, обявяването на нов дружествен договор в който сочената промяна е отразена. Счетено е, че доколкото същите са несъвместими с възстановяване на правното положение отпреди признатите за несъществуващи вписвания, тъй като при уважаване на установителните искове дружеството - ищец ще се счита за собственик на значителна част от капитала на ответното ЮЛ - търговец и за съдружник в същото, то всяка една от тези последици обуславя изискуемия се правен интерес.

Допълнителен аргумент в подкрепа на възприетото разрешение, според въззивната инстанция, е самото въведено от законодателя задължение, което съдебното решение при успешно проведено производство по чл. 29, ал. 1 от ЗТРРЮЛНЦ, поражда за ответника – да гарантира реализиране правата на ищеца, признати със същото - самостоятелно основание за наличие на правен интерес от предявените искове.

Анализът на мотивите на въззивното решение относно допустимостта на предявените установителни искове дава основание да се приеме, че съдебният акт на Софийски апелативен съд не е вероятно недопустим по см. на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Вярно е, че искът по чл. 29, а. 1 ЗТРРЮЛНЦ е отрицателен установителен и наличието на правен интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за допустимостта му, за която съдът следи служебно във всеки стадий на процеса. Не съществува и спор в съдебната практика, че за да е налице изискуемия се правен интерес от предявяване на иска по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ е необходимо вписаните обстоятелства, оспорени като несъществуващи, да накърняват в някакъв аспект конкретни субективни материални права на ищеца, което той е длъжен да изложи в исковата молба, както е процедирано и в случая. Що се отнася до заличаването, предвидено в чл. 30 ЗТРРЮЛНЦ, като императивна правна последица от уважаването на иска по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮНЦ, то както е разяснено и в т. 3 на ТР№ 1/2002 г. на ОСГК на ВКС, преустановява същите занапред, но произвежда своите същински правни последици само ако няма последващи вписвания, относно същото обстоятелство, които да са извършени след подлежащото, като резултат от уважаване на иска, заличаване. Ако са извършени последващи вписвания за същото обстоятелство, подлежащото на заличаване вписване е прекратило своето правно действие. Именно поради това активната легитимация на ищеца по иска по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ, както е разяснено и в решение № 105 от 12.06.2013 г., по т. д. № 5/2012 г. на ІІ т. о., е обусловена от възможността при уважаване на иска заличаването на вписаните обстоятелства да доведе до промяна в правното му положение, като бъде възстановен статутът отпреди порочното вписване.

Отделно е, че правният интерес на ищеца в разглежданата хипотеза на чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ произтича и от самата цел на вписването в търговския регистър – да даде достоверно, а не невярно, оповестяване относно настоящето и налично правно състояние на съответния търговец, респ. ЮЛНЦ. В този см. разрешението, дадено от въззивния съд е в принципно съгласие и със застъпеното в правната доктрина становище, че когато ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице(ФЛ или ЮЛ), като установи с влязло в сила решение, че между тях съществува или не съществува определена правна връзка, предявеният установителен иск, в двата му варианта – положителен и отрицателен, е винаги допустим процесуален способ за защита.

Неоснователно е и позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК

Първият от формулираните от касатора процесуалноправни въпроси, свързан с правния интерес за ищеца, като абсолютната процесуална предпоставка за успешното реализиране на защитата по чл. 29, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ, безспорно е значим за изхода на делото и обосновава общата главна предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Преценката за наличието или липсата на правен интерес от установяване пороци при вписването, според формираната практика на ВКС,както вече се посочи, е винаги конкретна въз основа на твърдяните факти и обстоятелства по делото. С тази практика Софийски апелативен съд се е съобразил, излагайки подробни съображения относно правните последици, които настъпват за ищеца при успешно провеждане на предявения иск по чл. 29, ал. 1ЗТРРЮЛНЦ и които, последни, несъмнено биха възстановили качеството му на съдружник в ответното ТД, т. е. правното му положение отпреди оспорваното от него порочно вписване.

Следователно изводът на въззивния съд за допустимост на предявения иск, който е обусловен не от различно тълкуване на процесуалния закон, а от различните факти и обстоятелства по съпоставяните дела, изключва да е налице твърдяното от касатора противоречие.

Въпрос № 2 е изцяло хипотетичен и поставен без връзка с мотивите на обжалвания съдебен акт не обосновава общото селективно основание за достъп до касация. Липсата му е достатъчно самостоятелно съображение за недопускане на касационното обжалване без да се обсъждат поддържаните допълнителни процесуални предпоставки – арг. от т. 1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Останалите процесуалноправни въпроси с № 3 и № 4 несъмнено са значими за изхода на всяко дело, поради което попадат в обхвата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдържането на мотивите на обжалвания въззивен съдебен акт, обаче, изключват при разрешаването им въззивният съд да се е отклонил от задължителната и трайно непротиворечива практика на ВКС по същите, част от която цитирана от касатора. Доколкото жалбоподателят не конкретизира доказателства и възражения, които са останали необсъдени от Софийски апелативен съд, а поставя тези въпроси във вр. с твърдението си, че липсва произнасяне по всички въведени от него оплаквания във въззивната жалба, които наред с други пороци - непредставляващи отменителни основания, сочат на силно субективно отношение на съдебния състав и на практика го лишават от правото на въззивна проверка в пълния, очертан от чл. 269 ГПК, обем, то тези въпроси в същността си са израз на твърдяната в касационната жалба процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Дори и евентуално основателни, същите, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, не са предмет на производството по чл. 288 ГПК и не подлежат на обсъждане.

Поради изложеното искането за допускане на касационно обжалване въз основа на същите е неоснователно.

Поставеният от касатора материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 125, ал. 2 ТЗ, като включен в предмета на спора и обусловил решаващата правна воля на въззивния съд, несъмнено доказва общото селективно основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Неоснователна по отношение на същия е поддържаната допълнителна процесуална предпоставка по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Цитираното в тази вр. решение № 46 от 22.04.2010 г., по т. д.№ 500/09 г. не само не илюстрира противоречие между възприетото с обжалвания съдебен акт разрешение, според което задължителна предпоставка, при наличие на която може да се приеме, че даден писмен документ, изходящ от съдружник представлява по своята същност предизвестие по чл. 125, ал. 2 ТЗ, е същото да е адресирано до другата страна по членственото правоотношение, която е търговското дружество, както и да е достигнало до него, но изцяло го подкрепя. С него е прието изрично, че хипотезата на чл. 125, ал. 2 ТЗ е последица от свободно формираната и външно изразена воля на съдружника, в чиято полза законът признава правото да напусне доброволно дружеството, като отправи за целта писмено предизвестие. Последното – способ за реализиране потестативното право на съдружника да предизвика едностранно правна промяна в персоналния субстрат на търговското дружество, е елемент от фактическия състав на чл. 125, ал. 2 ТЗ.

Предизвестието следва да бъде направено в писмена форма в рамките на определен срок, който може да е различен от посочения в закона, стига да е предвиден в дружествения договор и с изтичането му съдружникът автоматично губи това си качество. Посочено е още, че буквалното и систематично място на нормата на чл. 125, ал. 2 ТЗ изключва възможността прекратяването да бъде поставено в зависимост от други юридически факти.

Следователно изводът на въззивния съд, че договорът за прехвърляне на търговското предприятие, обективиращ в съдържанието си изявлението на съдружника – продавач за прекратяване на участието му в ответното търговско дружество не би могъл да притежава характеристика на писмено предизвестие по см. на чл. 125, ал. 2 ТЗ, тъй като нито едно от изявленията в него не са адресирани до дружеството, от капитала на което последният притежава дялове и което ЮЛ - търговец не е страна по този договор.

Недоказано, с оглед аргументите, с които е обосновано е и въведеното от касатора самостоятелно селективно основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Квалифицирана форма на неправилност, „очевидната неправилност” е налице само при наличието на такова пряко установимо от мотивите на обжалваното въззивно решение тежко нарушение на закона, на основополагащи принципи на гражданското съдопроизводство или явна необоснованост, което не налага извършване на присъщия за касационната инстанция същински касационен контрол - анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, какъвто не е разглежданият случай. Затова и според формираната практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК очевидно неправилен ще бъде само въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена правна норма, не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на формалната логика., каквито в случая нито се твърдят от касатора, нито се доказват от мотивите на съдебния акт на Софийски апелативен съд. Във всички останали случаи неправилността на обжалваното въззивно решение, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и на съдопроизводствените правила или от нарушаване правилата на формалната логика при разрешаване на конкретния правен спор, не обосновава наличие за „очевидна неправилност” по см. на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а допускането на касационно обжалване ще е задължително обусловено от предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По изложените съображения касационното обжалване не се допуска.

Насрещната по касационната жалба страна в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е претендирала деловодни разноски, които с оглед изход на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл. 78, ал. 3 ГПК следва да и бъдат присъдени в размер на сумата 4 500 лв. - реално заплатено и неоспорено по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, адвокатско възнаграждение, съгласно приложено по делото заверено ксероксно копие от договор за правна защита и съдействие № 288060 от 05.11.19г.

Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 1818 от 17.07.2019 г., по т. д.№ 366/2019 г.

ОСЪЖДА ”С. Е. С” ООД, с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място] да заплати на „Г. Е. Б” ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място] сумата 4 500 лв.( четири хиляди и петстотин лева), деловодни разноски за касационното производство.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: