О П Р Е Д Е Л Е Н И Е№ 1224София, 05.12.2023 година
Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, в закрито заседание на четвърти октомври две хиляди две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
изслуша докладваното от съдия К. Е. т. д. № 2655/2022 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Р. Е. ЕООД, [населено място], общ. Родопи срещу решение № 376 от 22.07.2022 г. по в. т. д. № 878/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след отмяна на постановеното от Пловдивски окръжен съд решение № 260110 от 11.03.2021 г. по т. д. № 458/2019 г. в обжалваната му част, са отхвърлени предявените от дружеството-касатор срещу „Р.“ ЕООД, [населено място] обективно съединени евентуални искове: иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД за обявяване за нищожен поради липса на съгласие от страна на продавача „Р. Е. ЕООД, предвид липсата на валидно взето решение на едноличния собственик на неговия капитал, сключеният между страните договор за покупко-продажба от 02.05.2019г. на недвижим имот – поземлен имот с площ 9002 кв. метра, обективиран в н. а. № 92, том 3340, н. д. № 267/2019 г. на нотариус С. П., рег. № 638, и искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 и чл. 40 ЗЗД за прогласяване нищожността на същия договор поради нарушение на забраната по чл. 38, ал. 1 ЗЗД за договаряне сам със себе си и поради сключването му във вреда на представляваното дружество „Р. Е. ЕООД.
Дружеството-касатор поддържа, че въззивното решение е неправилно. Изразява несъгласие с извода, че процесната сделка е сключена от лице, надлежно упълномощено за това от едноличния собственик на неговия капитал. Счита за невярна оценката на фактите, свързани с оттеглянето на даденото на същото лице пълномощно от 08.02.2013 г. Според него, съдът не е съобразил, че оттеглянето на пълномощното с първата декларация от 25.04.2019 г. касае пълномощните, дадени от А. М. на Д. Р. в качеството й на едноличен собственик на капитала на „Р. Е. ЕООД, а оттеглянето с втората декларация – пълномощията, дадени от нея в качеството й на управител на това дружество. В касационната жалба е релевирано изрично оплакване и срещу преценката за недопустимост на показанията на разпитаните по делото свидетели с твърдението, че предвиденото в чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК ограничение касае доказването на самото оттегляне на пълномощното, а не факта на уведомяването на пълномощника за оттеглянето, в каквато връзка именно същите са допуснати. Касаторът оспорва и приетото от въззивния съд, че атакуваната сделка е действителна, независимо дали е налице или не валидно решение за това от едноличния собственик на капитала на дружеството-продавач, предвид задължителната съдебна практика – т. 1 от Тълкувателно решение № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно която, решението на ОС на ООД не е необходимо условие за действителност на разпоредителната сделка с недвижим имот, собственост на дружеството, сключена от представляващия го орган (управител). Подробно аргументира становището си за неприложимост на тази практика поради особеностите на конкретния случай, изразяващи се в това, че сделката не е сключена с трето добросъвестно лице и че е налице решение на едноличния собственик на капитала, което обаче страда от порок на волята, порок в представителната власт.
В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е заявено на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с оплакванията, които са изложени в касационната жалба. Като значими за изхода на делото касаторът е поставил и въпросите: „1. Въпрос по приложението на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК що се касае до доказване на уведомяването за оттегляне на пълномощия, когато законът не е поставил изискване това уведомяване да има писмена форма за действителност; 2. Въпрос за изненадата в мотивите и липсата на мотиви – във връзка с приложението на чл. 164 ГПК, липсата на мотиви относно свидетелските показания, както и за липсата на мотиви относно протокола на ЕСК; 3. Прилагат ли се буквално постановените в т. 1 от ТР 3/2013 ОСГТК на ВКС изводи за действителност на разпоредителна сделка с недвижим имот, когато са налице особености, противоречащи на мотивите на ТР като тези, че сделката не е сключена с трето добросъвестно лице, както и защото решение на ЕСК има взето и обективирано в протокол, но самото решение на ЕСК страда от порок на волята, налице е порок в представителната власт“.
По отношение на първите два въпроса се твърди противоречие с практиката на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК), съответно – решение № 18 от 16.03.2022 г. по гр. д. № 2362/2021 г. на II г. о. и решение № 75 от 31.03.2014 г. по гр. д. № 5152/2013 г. на I г. о. (за първия въпрос); решение № 134 от 08.12.2021 г. по гр. д. № 1081/2020 г. на IV г. о. и решение № 60204 от 25.11.2021 г. по гр. д. № 3376/2020 г. на III г. о. (за втория въпрос). За третия въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, обосновано с твърдението, че „ТР 3/2013 ОСГТК на ВКС се прилага превратно“.
Ответникът по касация – „Р.“ ЕООД, [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване по съображения в писмен отговор от 24.11.2022 г. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и заявените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
При постановяване на атакуваното решение въззивният съд е приел, че ищецът „Р. Е. ЕООД е предявил срещу „Р.“ ЕООД четири обективно съединени иска за прогласяване за нищожен на сключения между страните договор от 02.05.2019 г. за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в н. а. № 92, том 3340, н. д. № 267/2019 г. на нотариус С. П., рег. № 638: главен иск с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД, който иск е отхвърлен от първоинстнационния съд и в тази му част решението е влязло в сила, и евентуално съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, чл. 26, ал. 1, пр. 1 и чл. 40 ЗЗД, като поради уважаването на първия евентуален иск, останалите два иска не са разгледани.
За да отмени първоинстанционното решение и да отхвърли евентуалния иск на „Р. Е. ЕООД срещу „Р.“ ЕООД с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 2 ЗЗД, въззивният съд не е споделил извода за липса на съгласие от страна на продавача „Р. Е. ЕООД, произтичаща от липсата на валидно взето решение на едноличния собственик на неговия капитал. Преценил е, че е налице валидно изразено съгласие на продавача, тъй като с общо пълномощно от 08.02.2013 г. с нотариална заверка на подписите и съдържанието едноличният собственик на капитала му – А. М. – предварително е дала съгласието си за извършване на разпоредителни сделки с недвижими имоти-собственост на дружеството, упълномощавайки лицето Д. Р. с неограничени права, включително и с правото „да се разпорежда и продава имотите при цени и условия, каквито намери за добре, както и в полза на когото намери за добре“. Доколкото оттеглянето на това пълномощно е извършено с нотариално заверена декларация на подписа на А. М. на 07.05.2019 г., решаващият състав е формирал извод, че към датата на сключването на процесния договор – 02.05.2019 г. – пълномощното е било в сила, т. е. договорът е сключен със съгласието на упълномощителя А. М. в качеството й на едноличен собственик на капитала на „Р. Е. ЕООД.
Въззивният съд не е споделил становището на ищеца, че даденото на пълномощника Д. Р. пълномощно е било оттеглено още на 25.04.2019 г. и следователно не е било налице решение на едноличния собственик на капитала на дружеството-продавач.
На първо място, решаващият състав, позовавайки се на задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е посочил, че липсата на решение на общото събрание по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не води до нищожност на разпореждането с недвижим имот, собственост на дружеството, а само до ангажиране отговорността на управителя по реда на чл. 145 от ТЗ за вредите, нанесени на дружеството, т. е. такава сделка е действителна и поражда правни последици. В тази връзка е счел за неправилно разбирането на първата инстанция, че цитираната задължителна практика не може да бъде приложена, тъй като тя охранява правата на трети добросъвестни лица, а в случая купувачът по процесния договор не е такова лице поради обстоятелството, че е представляван от същия пълномощник.
Отделно от това, въззивният съд подробно е обосновал извода, че към датата на сключването на договора – 02.05.2019 г. – даденото на лицето Д. Р. общо пълномощно не е било оттеглено. Приел е, че към посочения момент извършеното с нотариално заверената декларация от 25.04.2019 г. оттегляне на „всички пълномощия“ не е достигнало до пълномощника и че последният е узнал за това оттегляне, а също и за извършеното на 07.05.2019 г. второ, вече изрично, оттегляне на процесното общо пълномощно, едва на 14.05.2019 г., когато лично е получил отправеното му от А. М. уведомление с приложени към него декларации. По отношение изслушания в първоинстанционното производство свидетел решаващият състав е преценил, че показанията му, според които пълномощникът Д. Р. е бил уведомен по телефона за оттеглянето на дадените му пълномощия още на 25.04.2019 г., не следва да бъдат съобразявани, тъй като са недопустими поради забраната на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК.
Извод за неоснователност е направен и досежно останалите два евентуални иска. За иска с правно основание чл. 38, ал. 1 ЗЗД решаващият състав е посочил, че забраната за договаряне сам със себе си е институт на представителството по Закона за задълженията и договорите, докато в конкретния случай се касае за органно представителство по Търговския закон, при което тази забрана е неприложима, в какъвто смисъл е и задължителната съдебна практика – т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Що се отнася до третия евентуален иск с правно основание чл. 40 ЗЗД – за недействителност на договора за продажба като сключен във вреда на представлявания, неоснователността на същия е аргументирана с това, че е приложим само за представителството по общия закон (ЗЗД), но не и за органното представителство, при което няма представляван и представител, а само един законен представител и на двете търговски дружества, които са самостоятелни правни субекти. Според съдебния състав, в тази хипотеза, ако управителят е причинил действително вреда на дружеството-продавач, произтичаща от продажбата на имота на цена под пазарната такава, то отговорността му е по чл. 145 ТЗ, а не по ЗЗД.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
На първо място, не може да се приеме за осъществено заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика.
В случая касаторът аргументира очевидната неправилност на акта с всички онези оплаквания за неправилност на въззивното решение, които е развил и в касационната жалба, т. е. поддържаната от него неправилност не може да бъде преценена като „очевидна“ по изведените от съдебната практика критерии.
На второ място, поставените в изложението въпроси също не могат да обосноват допускане на касационния контрол. Характер на обуславящ изхода на спора, съгласно разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, има единствено първият въпрос, свързан с приложението на чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК относно допустимостта на свидетелски показания за установяване факта на уведомяване на пълномощника за извършеното писмено оттегляне на дадените му пълномощия. За останалите два въпроса тази обща предпоставка не е налице, тъй като те са пряко относими към правилността на решението, която е предмет на самото касационно обжалване, но не и основание за допускането му. Преценката за това, дали са допустими свидетелските показания, е в изключителната правораздавателна компетентност на въззивния съд и несподелянето на извода на първата инстанция в тази връзка (в първоинстанционното решение е заявено изрично становище по допустимостта на същите), не представлява „изненада в мотивите“, в какъвто смисъл е въпрос № 2. Не съответства на данните по делото и второто твърдение в този въпрос – за „липса на мотиви относно свидетелските показания и относно протокола на едноличния собственик на капитала“. Такива мотиви решаващият състав е изложил, но е приел нещо различно от първата инстанция – че свидетелските показания са недопустими и поради това не е преценявал тяхната достоверност, а по отношение на протокола – че е подписан от надлежно упълномощено лице. Несъгласието на страната с тези изводи не е основание за допускане на касационния контрол. Що се отнася до третия въпрос, същият се свежда до това, дали цитираното във въпроса тълкувателно решение е приложимо в настоящия случай, т. е. въпросът касае извода на въззивния съд, че посочената задължителна съдебна практика е приложима за процесната сделка, правилността на който извод може да бъде проверена само при разглеждане на касационната жалба по същество.
Макар и значим за изхода на конкретното дело, касационното обжалване не може да бъде допуснато и по първия въпрос, тъй като не е налице поддържаното за него основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Представената от касатора практика на ВКС по реда на чл. 290 ГПК не доказва твърдяното противоречие, доколкото тя касае хипотези, различни от настоящата: В решение № 18 от 16.03.2022 г. по гр. д. № 2362/2021 г. на II г. о. съдът се е произнесъл по въпроса дали фактът на връчване на писмено предложение по чл. 33, ал. 2 ЗС може да бъде установен със свидетелски показания, докато в случая гласните доказателства не установяват връчване на писменото оттегляне на пълномощното, а устно уведомяване на пълномощника за оттегляне на пълномощното. Решение № 75 от 31.03.2014 г. по гр. д. № 5152/2013 г. на I г. о. е напълно неотносимо, тъй като то касае съвсем различен въпрос, а именно – за допустимостта със свидетели да се установява авторството на оспорен писмен документ (саморъчно завещание).
Допълнително следва да се посочи, че въпросът за допустимостта на свидетелските показания в настоящия случай не би могъл да обоснове допускане на касационния контрол и поради това, че не е единствено обуславящ за изхода на делото, с оглед приетото от въззивния съд, че наличието на решение на едноличния собственик на капитала на дружеството-продавач (във връзка с което именно са допуснати гласните доказателства) е без значение за действителността на процесната сделка и предвид извършената от настоящия състав преценка, че поставеният в тази връзка въпрос не отговаря на предвидената в чл. 280, ал. 1 ГПК обща предпоставка.
Поради всички изложени съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1500 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой е установено от представения договор за правна защита и съдействие от 17.11.2022 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 376 от 22.07.2022 г. по в. т. д. № 878/2021 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА „Р. Е. ЕООД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], общ. Родопи, обл. Пловдив да заплати на „Р.“ ЕООД,[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица] разноски за настоящото производство в размер на сумата 1500 (хиляда и петстотин) лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: