О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3644

София, 21.11.2023г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети ноември две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. И.

ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВАкато изслуша докладваното от съдия Вълдобрева гр. дело № 1873/2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Х. Т. И., подадена чрез адв.С. И., против решение № 113 от 26.01.2023г., постановено по в. гр. д. №2419/2022г. на Софийския апелативен съд, ГО, 12 състав. С обжалваното решение е потвърдено решение № 1796/08.07.2022г. по гр. д.№690/2022г. на Софийския градски съд, ГО, с което е отхвърлен искът с правно основание чл. 2б ЗОДОВ на Х. И., предявен против АССГ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 25 015 лева, причинени от забавено произнасяне по адм. дело № 27/2022г. на АССГ, 65 състав, ведно със законната лихва, считано от 24.01.2022г. до окончателното плащане.

В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът сочи наличие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Формулира правни въпроси, за които счита, че са обусловили решаващите изводи на съда, които са от значение за изхода на конкретния спор и за справедливостта на процеса. Касаторът поставя група въпроси, които обобщени от касационната инстанция, съгласно правомощията, дадени в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС се свеждат до питането: 1. Кои са обостоятелствата, които следва да бъдат съобразени от съда при преценката за спазване на „разумен срок“ по смисъла на чл.6, §1 от КЗПЧОС и чл.2б ЗОДОВ и следва ли съдът да съобрази новонастъпил факт в хода на процеса. Касаторът формулира и въпросите: 2. Може ли забавата да се обезпечат доказателства по чл. 207 ГПК сама по себе си да е основание на иска по чл. 2б ЗОДОВ, когато са единствените, с които ищецът разполага, за да докаже иска си по чл. 2б ЗОДОВ; 3. Забавеното произнасяне в производство по чл. 207 ГПК повече от 12 месеца отговаря ли на изискването за „разумен срок“, ако създава реален риск от загуба на единствени доказателства; 4. Какъв е разумният срок за произнасяне на съда в производство по чл. 207 ГПК; следва ли по аналогия да се прилага срокът по чл.395, ал.2 ГПК; ако съдът допусне обезпечаване на доказателства по чл. 207 ГПК, събирането им в първото открито съдебно заседание, насрочено след отговора на исковата молба, отговаря ли на изискването за „разумен срок“; 5. Ако съдът е длъжен служебно да събере доказателства, трябва ли да иска това от ищеца; 6. Когато е предявена претенция за обезщетяване на вреди от нечовешко и унизително третиране от ищец, който е инвалид и с влошено здравословно и финансово състояние, трябва ли сезираният съд да разгледа това дело с особена бързина и старание; в тези случаи има ли висок залог за иска на ищеца; кои дела, по които се претендира обезщетение налагат по-бързо разглеждане-тези по трудови спорове или тези за „нечовешко и унизително отношение“ с негативен ефект върху здравето; 7. Длъжен ли е съдът да изследва дали забавянето е умишлено или неумишлено; 8. Умишлена ли е забавата, ако ответникът знае, че е заявена с иск пред съд претенция, но пак бездейства; 9. Когато забавянето е умишлено дължи ли се по-високо по размер обезщетение; 10. Спазено ли е изискването за „безпристрастен съд“ и за „справедлив процес“ по чл.6, §1 ЕКЗПЧОС, когато съд-ответник, разглеждащ дело на ищеца, е съден за забавянето на разглеждането на делото, при положение, че не е Върховен съд и съществува друг равен по ранг съд, и този съд-ответник вече се е отвел по искане на ищеца; 11. Длъжен ли е въззивният съд да осигури „ефективни средства за защита“ на ищеца, когато е сезиран за нарушение, което очевидно налага приложимост на Правото на ЕС и ЕКПЧ; 12. Безпристрастен ли е съдът, който извършва същото нарушение, което е предмет на делото; 13. Длъжен ли е въззивният съд да отговори на оплакванията във въззивната жалба.

Ответникът по касационната жалба Административен съд-София град, не взема становище.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

Касаторът прави искане по чл. 628 и сл. ГПК по следните въпроси: 1. Отговаря ли на изискванията на чл. 47, т.2 от Хартата на основните права на ЕС за справедлив процес и безпристрастен съд, когато ответник по спора е съд, който продължава да разглежда делото на ищеца, предвид решение на ЕСПЧ по делото Б. Г. против България № 28417/2007г.; 2. Какъв е отговорът на предходния въпрос, ако съдът –ответник е единствена инстанция по иска и в този случай осигурени ли са на ищеца „ефективни правни средства за защита“ по смисъла на чл.47, ал.1 ХОП; 3. Какъв е отговора на предходните въпроси, ако срещу съда-ответник вече са постановени осъдителни решения, влезли в сила, и налага ли се отвод на този съд след като вече е създал такава практика по друго дело на същия ищец.

Искането за отправяне на преюдициално запитване е неоснователно и следва да се остави без уважение. Случаите, в които е допустимо да се отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС са изрично регламентирани в чл. 267 от ДФЕС и чл.628 и сл. ГПК и по настоящото дело не е налице такава хипотеза. С формулираните от касатора въпроси във връзка с искането по чл. 628 ГПК фактически се цели да бъде отправено питане дали в конкретния случай е нарушено правото на справедлив процес по чл.6, §1 ЕКЗПЧОС. Процедурата пред СЕС не представлява способ за надзор за законосъобразност от наднационалния съд на съдебен процес, развиващ се по правилата на вътрешното материално и процесуално право, а се прилага едниствено по отношение тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването на валидността на акт на органите на ЕС, когато това е от значение за правилното решаване на делото. Само тогава българският съд прави запитване до Съда на Европейските общности. В националното ни законодателство, в съответствие с установения принцип на процесуална автономия на държаввите-членки, са уредени процесуалните правила, предназначени да гарантират пълна защита на правата, които страните в процеса черпят от правото на ЕС, сред които и правото на ефективен достъп до съд по чл.47 от Хартата на основните права в ЕС-за справедливо, публично и в разумен срок гледане на делото от безпристрастен съд, предварително създаден със закон. Същият смисъл имат и правата, изведени от основните начала на ГПК и гарантирани в неговите норми, съответно установената съдебна практика на ВКС по прилагането им. Целта на установения вътрешен процесуалноправен ред е гарантирането на тези основни права, съобразно принципите на правна сигурност, равностойност и ефективност, както са установени в практиката на СЕС. Предвид това, не е налице основание за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по формулираните от жалбоподателя въпроси.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира по основанията за допускане на касационното обжалване следното:

Разгледан е иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ. Ищецът претендира заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от това, че ответникът - АССГ не се е произнесъл в разумен срок по искането му за обезпечаване на доказателствата, чрез разпит на двама свидетели, съдържащо се в искова молба по която е образувано адм. д.№ 27/2022г. по описа на АССГ.

Фактите по делото са следните: На 05.01.2022г. ищецът е сезирал АССГ с искова молба, с която против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е предявил осъдителен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 11 900 лева, поради нарушение на правата му по чл.3 ЕКЗПЧ; в ИМ се съдържа искане по чл. 207 ГПК за обезпечение на доказателствата, чрез разпит на двама свидетели-И. С. и А. С.; след проведена процедура по размяна на книжа на 04.02.2022г. съдът е допуснал до разпит при режим на призоваване поисканите двама свидетели и е насрочил делото за разглеждане в открито заседание за 09.03.2022г.; в периода от 11.01.2022г. до 20.01.2022г. ищецът е подавал молби за бавност, като с определение от 14.01.2022г. съставът на АССГ е указал на ищеца, че поисканите свидетели са допуснати до разпит с определението за насрочване на делото в о. с.з., а с определение от 19.01.2022г. е указал на ищеца да представи доказателства относно твърденията си, че допуснатите свидетели са в невъзможност да се явят в насроченото заседание; с определение от 04.02.2022г. съдът е оставил без уважение молбата на ищеца за обезпечаване на доказателства; по искане на ищеца са последвали 4 отвода на докладчици по делото, което е наложило пренасрочването му за 28.03.2022г. В откритото съдебно заседание на 28.03.2022г. са разпитани поисканите от ищеца и допуснати от съда свидетели.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът по чл.2б ЗОДОВ е отхвърлен, въззивният съд е изложил съображения, че производството по обезпечаване на доказателствата, независимо от това дали се развива преди исковия процес или в рамките на висящото производство, не е самостоятелно; доказателствените средства, събрани по реда на обезпечаването, се приобщават в бъдещия или висящия исков процес със същата доказателствена сила, която биха имали, ако биха били събрани в съответната фаза на висящия процес. Предвид това, САС е приел, че ищецът може да претендира обезщетение за това, че бездействието на съда е довело до по-голяма продължителност на исковия процес, тъй като събирането на доказателственото средство е била затруднено, респ. за нарушено право на справедлив процес, тъй като това е довело до невъзможност за събиране на доказателството и отхвърляне на предявената претенция. Съдът е посочил, че това е формалното основание за отхвърляне на претенцията за заплащане на обезщетение за липсата на своевременно произнасяне по това искане от страна на съда. Съдът е допълнил, че от данните по делото не се установява да е налице твърдяното забавяне на произнасянето по искането по чл.207 и сл. от ГПК, както и то да е довело до невъзможността да се изслушат показанията на св.И. С. и св.А. С., доколкото исковата молба е постъпила на 05.01.2022г., а съдът с определение от 04.02.2022г., което е обжалваемо се е произнесъл по същество на молбата за обезпечение на доказателствата, като я е оставил без уважение, а в откритото съдебно заседание на 28.03.2022г. е разпитал исканите от ищеца свидетели. Предвид изложеното съдът е намерил иска за неосноватален и го е отхвърлил. При тези мотиви на въззивният съд, не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.

По първия формулиран в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК е налице практика на ВКС - напр. решение № 62/29.06.2023г. по гр. дело № 4227/2022г. на ІІІ ГО и др., която е съобразена от въззивния съд. Според тази практика предпоставките и критериите по чл. 2б ЗОДОВ, въз основа на които се преценява дали са налице вреди от забавяне на съдебно производство са три и са идентични с тези, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл.6, §1 ЕКЗПЧ: 1. фактическа и правна сложност на делото, 2. поведение на жалбоподателя и 3. поведение на властите, като се отчита, че държавата е длъжна да организира системата си за разследване по начин, че да не засяга правата на гражданите. При наличие на изложените предпоставки, съдът присъжда обезщетение за тези вреди, които са пряка последица от неразумно забавените действия на правозащитните органи. Съгласно изричното изискване на чл. 235, ал. 3 ГПК изводите на съда трябва да бъдат основани на всички факти независимо от това дали са се осъществили преди предявяване на иска или са настъпили след това, но преди приключване на устните състезания. Съдът е длъжен да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, стига те да са от значение за спорното право. Това е така защото със сила на присъдено нещо се преклудират фактите, настъпили до приключване на устните състезания пред въззивна инстанция. Тези факти не могат да бъдат предмет на следващ процес, поради което следва да се съобразят при постановяване на решението (решение № 61/30.04.2010г. по търг. д. № 741/2009г. на І ТО, решение № 253/ 18.01.2013г. по гр. д. № 295/2012 на ІІ ГО). В случая, въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика, съобразявайки, че претенцията на ищеца е за заплащане на вреди за необоснованото забавяне на произнасянето по молбата му за обезпечаване на доказателствата, а не за разглеждане и решаване на адм. д.№ 27/2022г. в неразумен срок.

Искането за допускане на обжалваното решение до касационен контрол по въпроси от 2 до 5 също е неоснователно. Дори да се приеме, че част от тези въпроси осъществяват общото основание по чл. 280, ал.1 ГПК, защото са обусловили изхода на делото, не е налице допълнителното основание за достъп до касация. В случая въззивният съд е съобразил несамостоятелния и привременен характер на производството по чл. 207 от ГПК, както и че това производство е способ за предварителното събиране на доказателствата /преди започване на същинския исков процес/, създаден за да се осуети възможността в резултат от недобросъвестно поведение на противната страна или в резултат от действието на обективни фактори определено доказателствено средство да бъде загубено или унищожено или да бъде затруднено неговото събиране. В тази връзка съдът е посочил, че ищецът може да претендира обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ в случай, че бездействието да се съберат доказателства е довело до по-голяма продължителност на исковия процес, тъй като събирането на доказателственото средство е било затруднено, респ. за нарушено право на справедлив процес, тъй като това е довело до невъзможност за събиране на доказателството и отхвърляне на предявената претенция.Следва да се допълни, че съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС всяко лице „при определянето на неговите граждански права и задължения“, има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок и нарушението на това субективно материално право поражда отговорност за обезщетение на базата на деликта. Съгласно съдебната практика, изводът дали е спазен разумният срок се прави след като се установи продължителността на релевантния изследван период и дали този период е разумен. Разумността на срока се преценя с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При формиране на преценката си съдът взема предвид сложността на делото, поведението на жалбоподателя и поведението на компетентните органи. В настоящия случай въззивният съд е анализирал движението на административното дело, сложността му, характера на направеното от касатора искане по чл. 207 ГПК, поведението на страните и другите участници в производството и е формирал извод за липсата на забавяне от страна на съда за произнасяне по молбата на ищеца с правно основание чл. 207 ГПК. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с този извод, не може да обоснове основание за достъп до касация.

По отношение на останалите въпроси от 7 до 12, доколкото същите не са обуславящи изводите на въззивния съд, не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал.1 ГПК. Тези въпроси не се извеждат от решаващите мотиви на съда по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а според собственото на касатора виждане за тълкуване на фактите по делото. Предвид това не е налице основание за достъп до касационен контрол. По отношение на тези въпроси следва да се посочи, че производството по ЗОДОВ е за присъждане на обезщетение за причинени вреди на лицата от неправомерни действия на държавата; отговорността е обективна и се носи от държавата, а не от нейните органи или длъжностни лица, без значение кой е причинил вредоносния резултат. Когато са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата по чл.2б ЗОДОВ, тя се представлява от процесуален субституент (един или повече – прокуратура, съдилища). Отговорността на държавата не е обусловена от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни и дали те са нарушили съществуващите правила, или са ги спазили и въпреки това е надвишен разумния срок. Държавата има задължение да организира съдебната си система по начин, че нейните съдилища да могат да посрещнат изискванията на чл. 6, § 1 ЕКПЧОС, в това число и разглеждането и решаването на делото в разумен срок. Следва да се има предвид също, че в чл. 7, ал. 1 ЗОДОВ е регламентирана специална местна подсъдност на исковете за обезщетение за вреди по ЗОДОВ, а с разпоредбата на чл. 7, ал. 2 ЗОДОВ се препятства разглеждането и решаването на делото от състав на съда, който има качеството на страна в исковия процес, като делото се изпраща на най-близкия родово компетентен районен или окръжен съд, който да разгледа и реши спора като първа инстанция.

По последния поставен в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК въпрос е налице установена практика, с която въззивният съд изцяло се е съобразил. Според тази практика въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и ал.3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми (решение № 65/ 30.07.2019г. по търг. д. № 183/2018г. на II ТО и цитираните в него).

Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, поради противоречие с материалния и процесуалния закон – не се констатира. Изложените от жалбоподателя аргументи не сочат за наличие на такъв тежък порок на решението (като квалифицирана форма на неправилност, обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост), който да може да се установи пряко от съдържанието на акта. По формулираните в изложението правни въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като в една част въпросите са необуславящи, а в другата си част при разрешаването им въззивният съд е съобразил точния смисъл на приложимия закон и относимата съдебна практика.

Предвид изложеното, обжалваното въззивно решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на касатора Х. Т. И. за отправяне на преюдициално запитване по настоящото дело до Съда на Европейския съюз.

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 113 от 26.01.2023г., постановено по въззивно гр. д. № 2419/2022г. на Софийския апелативен съд, ГО, 12 състав.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: