Производството е по чл. 290 и сл. от ГПК.

Образувано е по касационната жалба на Д. А. М., [населено място], /правоприемник на починалата в хода на процеса ищца Е. Г. М./, чрез процесуалния му представител адв. Б. П., срещу въззивно решение № 1352 от 14.06.2017 год. по гр. д. № 3220/2016 год. на Софийски апелативен съд, в частта, с която при повторно разглеждане на делото след обезсилване и отмяна на предходното въззивно решение от ВКС /с решение № 50 от 04.07.2016 год. по гр. д. № 5163/2015 год. по описа на ІІ г. о./ е потвърдено първоинстанционното решение № 319 от 09.07.2012 год. по гр. д. № 588/2010 год. на Софийски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Е. М. срещу Г. Р. иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на сумата 50 000 лв. - обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен имот - вилна сграда с площ 253 кв. м., състояща се от сутерен и три етажа, находяща се в кв. 21 по плана на к. к. „Б.”, за периода 21.11.2006 год. - 15.07.2009 год.

В останалата част, с която е отменено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. Р. насрещен иск по чл. 61, ал. 2 ЗЗД за заплащане стойността на подобренията, извършени в ресторанта, находящ се на първия етаж на вилната сграда през периода 01.03.2005 год. - 12.02.2010 год., за разликата над 13 750 лв. до 21 730 лв. и е отхвърлен искът с правно основание чл. 30, ал. 3 ЗС за сумата 5 820 лв. - половината от стойността на инвестиционен архитектурен проект, като вместо това Д. А. М. е осъден да заплати на Г. Х. Р. допълнително 7 980 лв. по иска по чл. 61, ал. 2 ЗЗД и 5 820 лв. по иска по чл. 30, ал. 3 ЗС, както и е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която насрещният иск на Р. по чл. 61, ал. 2 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 21 730 лв. до пълния предявен размер, а искът по чл. 30, ал. 3 ЗС е отхвърлен за разликата над 5 820 лв. до 12 500 лв., въззивното решение е влязло в сила, на основание чл. 296, т. 3, предл. 1 ГПК.

Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение в допуснатата до касационно разглеждане част, поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Неправилно и необосновано съдът, след анализ на относимите доказателства, е приел, че искът по чл. 31, ал. 2 ЗС е неоснователен, тъй като ищцата не е правила опит за лично ползване или достъп до процесната сграда, а ползващият съсобственик Г. Р. не е извършвал действия, препятстващи упражняването на правата й в имота. Иска се отмяна на решението и постановяване на ново, по съществото на спора, с уважаване на претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС и присъждане на направените във въззивното и касационното производство разноски.

Ответникът по жалбата, ответник и по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС – Г. Х. Р., [населено място], чрез адв. Ал. Ж., в представен в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор, оспорва жалбата като неоснователна, с искане за потвърждаване на въззивното решение в допуснатата до касационно обжалване част и заплащане на направените пред касационната инстанция разноски. Твърди, че е канил ищцата да ползва имота и да участва в разходите по поддържането му. Тя с нищо не е била възпрепятствана както лично да ползва имота, така и да го отдава под наем, а ответникът е съдействал на потенциалните нематели като им е осигурявал достъп. М. не е правила опит за ползване на сградата, а нейният правоприемник не е доказал, че е нямал ключ или че имотът е бил в състояние, годен за ползване през процесния период.

Върховният касационен съд, в настоящият състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид доводите на страните и въз основа на събраните доказателства, приема следното:

Касационната жалба е допустима, като подадена от легитимирана страна по делото, в срока по чл. 283 ГПК и е насочена срещу решение на въззивен съд, допуснато до касационно обжалване с определение № 418 от 26.07.2018 год. по гр. д. № 692/2018 год. на ВКС в частта, с която е отхвърлена ищцовата претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС. Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /ред. преди изм. ДВ, бр. 86/2017 год./ по обуславящия за изхода на спора правен въпрос дали предявилият иска по чл. 31, ал. 2 ЗС съсобственик е длъжен да изрази в писмената покана желание за реално ползване на съсобствената вещ, да докаже факта на недопускането му до същата и представлява ли това предпоставка за уважаване на предявената по този ред претенция, както и има ли значение за нейната основателност обстоятелството дали владеещият съсобственик използва вещта само и единствено според нейното предназначение лично. Прието е, че изложените от въззивния съд съображения, че за уважаване на иска е необходимо неползващият съсобственик да изяви желание за лично ползване на съсобствената вещ и да докаже, че ползващият съсобственик реално използва вещта лично по предназначение, като извършва действия, с които препятства упражняването на правата на ищеца, противоречат на установената и непротиворечива практика на ВКС, а именно - ТР № 7 от 02.11.2012 год. по тълк. д. № 7/2012 год., ОСГК на ВКС, решение № 119 от 11.03.2009 год. по гр. д. № 3204/2008 год., ВКС, ІІ г. о., решение № 820 от 20.09.2011 год. по гр. д. № 1009/2009 год., ВКС, І г. о. и др.

Като прецени данните по делото, настоящият състав на ІІ г. о. на ВКС, приема следното:

За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 31, ал. 2 ЗС, въззивният съд е приел, че съсобствеността върху процесната вилна сграда с площ от 253 кв. м. е прекратена с влязло в сила на 15.07.2009 год. решение за делба, като на ищцата е поставен в дял първият етаж с действащ ресторант със застроена площ от 241.60 кв. м., заедно с източната част от сутерена с площ от 54.05 кв. м., включващ гардеробна за ски, пералня със склад, санитарен възел и антре. Изложил е съображения, че по иска с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС ищецът следва да докаже своето и на ответника право на собственост върху общата вещ, личното й ползване само от ответника по начин, по който се пречи на съсобственика ищец да ползва имота, както и наличието на писмено поискване до ответника за обезщетение от ползата, от която ищецът е бил лишен. В случая покана е отправена от ищцата с телеграма от 08.04.1999 год. и с предявяване на искова молба, по която е постановено влязло в сила решение по гр. д. № 2665/2008 год. на Софийски апелативен съд, с което Г. Р. и Р. С. са осъдени да й заплатят 79 695 лв., обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот за периода от 20.11.2001 год. до 20.11.2006 год. Съдът е приел, че през периода от 21.11.2006 год. до 15.07.2009 год., за който се претендира обезщетението, ищцата М. не е ползвала процесния имот, съсобствен между нея, Л. Р., Р. С. и Г. Р.. Имотът е ползван от последния, който е извършвал в него ремонти през процесния период, а преди това е развивал търговска дейност. М. не е правила опит за лично ползване или достъп до процесната сграда, като намерението й да отдаде ресторанта под наем не е отблъснато от Р.. Изложени са съображения, че претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС е основателна, когато след получаване на писмено искане ползващият съсобственик продължава пряко да си служи с цялата обща вещ, без да зачита конкурентните права на друг съсобственик, или, имайки достъп до вещта, не допуска друг съсобственик да си служи с нея (например като държи ключа). В случая сградата е с търговско предназначение - туристически обект по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗТ (ЗАКОН ЗА ТУРИЗМА), не се установява ответникът да е развивал търговска дейност или да е препятствал личното ползване на ищцата на съсобствения имот, за което няма и изрично искане от М., чиято претенция е единствено за заплащане на парично обезщетение за ползването на нейната част.

По поставения правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване на въззивното решение настоящият състав на ВКС, ІІ г. о. намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗС всеки съсобственик има право да си служи със съсобствената вещ изцяло съобразно нейното предназначение, стига да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Неползващият съсобственик има право на обезщетение по силата на изричната разпоредба на чл. 31, ал. 2 ЗС. Разпоредбата обвързва задължението за заплащане на обезщетение пряко с осъществяваното само от единия съсобственик ползване на цялата вещ, без да е необходимо неползващият съсобственик да поиска реално да я ползва и да доказва, че не е допускан до нея. Както е посочено в ТР № 7 от 02.11.2012 год. по тълк. д. № 7/2012 год., ОСГК на ВКС, решение № 119 от 11.03.2009 год. по гр. д. № 3204/2008 год., ВКС, ІІ г. о., решение № 820 от 20.09.2011 год. по гр. д. № 1009/2009 год., ВКС, І г. о., решение № 516 от 11.01.2011 год. по гр. д. № 1385/2009 год., ВКС, III г. о. и решение № 4 от 18.02.2016 год. по гр. д. № 3322/2015 год., ВКС, ІІ г. о. вземането по чл. 31, ал. 2 ЗС съставлява право и имуществен коректив за онзи съсобственик на една обща вещ, който е лишен от възможността да я ползва според нейното предназначение и според онзи обем права, който притежава в съсобствеността. Причина за разместването на блага в имуществените сфери на съсобствениците е осъщественото само от единия ползване на съсобствената вещ, а не наличието или липсата на изразена воля от другия съсобственик да ползва реално вещта според правата си. Не претендиращият обезщетението следва да поиска възможност да ползва вещта, а ползващият вещта съсобственик следва да предостави на неползващия такава възможност, която последният да е отказал да приеме.

Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от съсобственика, лишен от възможността да ползва общата вещ, от който момент ползващият съсобственик изпада в забава при условията на чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието на писменото поискване по чл. 31, ал. 2 ЗС. Доколкото самият закон не поставя изискване за съдържанието на поканата,

няма основание по пътя на разширително тълкуване на нормата да се изискват и други реквизити освен същата да е в писмена форма и да е достигнала до своя адресат – ползващия имота съсобственик /решение № 121 от 07.04.2014 год. по гр. д. № 3230/2013 год., ВКС, IV г. о., решение № 112 от 02.07.2013 год. по гр. д. № 1011/2013 год., ВКС, II г. о./. В нея не е необходимо да се сочи квотата на съсобственика, респ. наличието на съсобственост, намерението на ищеца за реално ползване на общата вещ, размера на задължението или периода, за който се претендира обезщетението. Тези факти подлежат на установяване в хода на съдебното разглеждане. Веднъж отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика.

Претенцията за обезщетение ще е основателна и когато ползващият съсобственик не си служи пряко и непосредствено с цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, след като е получил писмена покана, не допуска друг съсобственик да си служи с вещта. Прякото ползване на вещта от единия съсобственик само по себе си представлява полза и доколкото именно от тази полза другият съсобственик е лишен, той разполага с възможността да претендира заплащане на съответното обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС. Разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС има предвид личното ползване на съсобствената вещ, „служенето” с нея за задоволяване на лични нужди, съобразно предназначението й, без събиране на добиви и граждански плодове и без вещта да бъде използвана като средство за производство или стока, като не поставя условие общата вещ да бъде използвана по предназначение. Състоянието на вещта следва да бъде отчетено само при определяне размера на дължимото обезпечение.

Във връзка с изложеното по поставения въпрос, настоящият състав, произнасяйки се по съществото на касационната жалба, приема въззивното решение за валидно и допустимо, но неправилно поради нарушение на материалния закон. Въззивният съд е приел за установено, че през исковия период страните са били съсобственици на имота, за който се претендира обезщетението, че ищцата е отправила покана до ответника - с телеграма от 08.04.1999 год. /получена на 09.04.1999 год./ и с исковата молба от 28.11.2006 год., по която е постановено влязло в сила решение по гр. д. № 2665/2008 год. на Софийски апелативен съд, с което е уважен иск на М. срещу Р. със същото правно основание за предходен период, както и че имотът е ползван единствено от ответника. За установяване факта на лишаване на ищцата от възможността лично да реализира правата си, по делото са ангажирани свидетелски показания и писмени доказателства - нотариални покани - от 25.09.2001 год. /връчена на 27.09.2001 год., с която Р. е поканил М. да посети имота и поеме експлоатацията на своите идеални части и необходимите разходи за тях, включително да заплати извършените ремонти и подобрения за тези части/; от 20.09.2010 год. /с която Р. е заявил на Е. и Д. М., че упражнява правото си на задържане на 1/10 част от поставения в тяхна собственост първи етаж от вилата – ресторант с прилежащи помещения и източната част от сутерена до заплащане на направените подобрения за периода 01.03.2005 год. – 12.02.2010 год./; покана до М. да се яви в нотариалната кантора на нотариус В. М., за да й бъдат предадени ключовете от входната и ресторантска врата на имота; констативен протокол от 28.09.2010 год., удостоверяващ, че Р. е отказал да предаде на адв. Т. ключовете от имота, тъй като не била надлежно упълномощена от Е. М.. Правилно въззивният съд е приел, че поканата от 20.09.2010 год. и последващото предложение на Р. да предаде на ищцата ключовете, за да може да ползва имота, не касаят процесния период, за който се претендира обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС. Неправилен и в противоречие с практиката на ВКС обаче е изводът, че претенцията е неоснователна, тъй като ищцата не е обективирала в поканата си желание за лично ползване на имота, не е правила опит за лично ползване или достъп до процесната сграда. Обстоятелството, че М. не е отправила до Р. искане за предоставяне на възможност за реално ползване не я лишава от правото да претендира обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот. Съображенията за наличието на предпоставки за освобождаване от отговорност на ползващия имота съсобственик противоречат на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, в която се приема, че лично ползване на съсобствен имот е налице и когато съсобственик е отправил покана до другия съсобственик да ползва съсобствения имот, но такава възможност обективно не съществува или поканата е формална и не е осигурена реална възможност за ползване. „Личното ползване” е всяко осъществено от съсобственика поведение, което пречи или ограничава другите съсобственици да ползват вещта според правата си; без правно значение е дали ограничавайки правата на другите съсобственици, съсобственикът ползва вещта лично, дали не допуска никой да я ползва или е допуснал трети лица да я ползват на безвъзмездно основание. По делото е установено, че през процесния период ответникът е стопанисвал съсобствения имот, а фактът, че намерението на ищцата да отдаде ресторанта под наем не е било отблъснато от Р., който е предоставил възможност за оглед на помещенията, не го освобождава от отговорност. Предоставената възможност за ползване с нотариалната покана от 25.09.2001 год. е формална, а обстоятелството, че от 2006 год. до 2009 год. сградата е била в ремонт, необходим за категоризацията на ресторанта и пансиона „Р.“ като туристически обект и ответникът не е развивал търговска дейност, е ирелевантно за основателността на иска. Ответникът не е доказал да е предоставил ползването на ищцата през процесния период /ангажираните доказателства са след този период/, да й е осигурил достъп и реална възможност да ползва имота и тя да е отказала, за да се освободи от задължението за заплащане на обезщетение, поради което неоснователен е доводът, че липсва причинна връзка между осъществяваната от него фактическа власт и невъзможността ищцата да владее и ползва спорната част.

Поради изложените съображения въззивното решение в обжалваната част следва да се отмени като неправилно и вместо това се постанови ново по съществото на спора по заявената претенция по чл. 31, ал. 2 ЗС. За да се уважи тя е необходимо наличието на следните предпоставки: имотът да е съсобствен между страните, ответникът да ползва имота или площ, по - голяма от съответстващата на правата му в съсобствеността, ищецът да е отправил писмена покана за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването и да е доказал ползата, която е пропуснал след поканата. В случая тези предпоставки са налице. Ищцата М. е легитимирана да претендира обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС до размера на притежаваната от нея идеална част в съсобствеността през процесния период - 1/4, предвид обстоятелството, че с нотариален акт № 100/19.12.1997 год. е дарила половината от претежаваната от нея 1/2 ид. част от имота на сина си Д. М., участващ в настоящето производство като правоприемник на починалата ищца, не и на собствено основание. Размерът на обезщетението следва да се определи на база средната пазарна наемна цена на имота за процесния период, която съгласно заключението на назначената в първоинстанционното производство тройна съдебно – техническа експертиза /л. 461 - л. 466 от първоинстанционното производство/, изчислена за 1/2 идеална част от собствеността, възлиза на 72 340 лв. За дела, съответстващ на правата на ищцата, след разпоредителната сделка в полза на сина й, обезщетението възлиза на половината от тази сума – 36 170 лв., като ответникът Р. дължи половината от нея с оглед заявената от ищцата претенция за заплащане на дължимото й обезщетение срещу двама ответници – Г. Р. и Р. С.. При липсата на основания за солидарната им отговорност и при произнасянето на въззивния съд при повторното разглеждане на делото след първата касация само по отношение отхвърления иск на ищцата срещу Р., в рамките на което произнасяне е допуснато и касационното обжалване по жалбата на Д. М., то въззивното решение следва да се отмени в тази му част до размер на сумата 18 085 лв. До този размер предявеният срещу Р. иск е основателен и доказан, а в останалата част за разликата до до пълния предявен размер от 50 000 лв. /с оглед произнасянето на ВКС при първата касация относно размера на исковата претенция/ – неоснователен, в която отхвърлителна част въззивното решение следва да се потвърди.

При този изход ищецът, сега касатор, има право на разноски по делото, които ответникът по касация следва да му заплати в размер на сумата от 1 363 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение и държавни такси във въззивната и касационната инстанция с оглед заявената в касационната жалба претенция и съобразно уважената част от иска.

Водим от горното и на основание чл. 295, ал. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ въззивното решение № 1352 от 14.06.2017 год. по гр. д. № 3220/2016 год. на Софийския апелативен съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от Е. Г. М., ЕГН [ЕГН] /заместена в хода на процеса от правоприемника си Д. А. М./ срещу Г. Х. Р., ЕГН [ЕГН], иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен недвижим имот - вилна сграда с площ от 253 кв. м., състояща се от сутерен и три етажа, находяща се в кв. 21 по плана на к. к. „Б.”, за периода 21.11.2006 год. - 15.07.2009 год., до размер на сумата 18 085 лв. лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Г. Х. Р., ЕГН [ЕГН], [населено място], к. к. Б., пансион „Р.“, на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, да заплати на наследника на Е. Г. М. - Д. А. М., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет. 2, сумата от 18 085 лв. /осемнадесет хиляди осемдесет и пет лева/, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен недвижим имот - вилна сграда с площ от 253 кв. м., състояща се от сутерен и три етажа, находяща се в кв. 21 по плана на к. к. „Б.”, за периода 21.11.2006 год. - 15.07.2009 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.03.2010 г. до нейното окончателно плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА горното въззивно решение в останалата му обжалвана част, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлена претенцията по чл. 31, ал. 2 ЗС за разликата над сумата от 18 085 лв. до пълния предявен размер от 50 000 лв.

В останалата част въззивното решение е влязло в сила на основание чл. 296, т. 3, предл. 1 ГПК.

ОСЪЖДА Г. Х. Р., ЕГН [ЕГН], да заплати на Д. А. М., ЕГН [ЕГН], разноски по делото в размер на 1 363 лв. /хиляда триста шестдесет и три лева/, съобразно уважената част на иска.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: