Производството е по чл. 288, във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, вх.№16600/15.11.2016 г., подадена М.Д. – прокурор в Апелативна прокуратура – София, като представляващ Прокуратурата на Р. Б, против въззивно решение №1910/13.10.2016 г. по гр. д.№2357/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, г. о., 8 състав.

С обжалваното решение касационният жалбоподател е осъден да заплати на Н. И. Н. от [населено място] сумата 15500 лева – имуществени вреди – претърпяна загуба – платени адвокатски хонорари в наказателното производство, както и пропуснати ползи в размер на 2603,77 лева, законна лихва върху внесена гаранция от 5000 лева, за периода от 04.11.2006 г. по 05.10.2010 г., както и сумата 3666,26 лева, законна лихва върху иззетата сума от 4600 лева за периода от 11.8.2006 г. по 21.02.2013 г., ведно със законните лихви върху главниците, считано от 11.02.2013 г. до окончателното им изплащане Със същото решение е потвърдено решението на първата инстанция за присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30000 лева.

При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че „От събраните по делото писмени и гласни доказателства, се установи, че е налице повдигнато и поддържано обвинение от органите на прокуратурата спрямо ищеца, като наказателното производство е продължило близо 6 години и 6 месеца, считано от 11.08.2006г. до 11.02.2013г., за престъпления, които са тежко умишлени, при мярка за неотклонение - задържане под стража за 3 месеца, парична гаранция от 5000 лв., заменена от домашен арест, както и че от тези действия на прокуратурата на последния са причинени неимуществени вреди - силно изживян стрес и притеснения, както и имуществени такива, под формата на пропуснати ползи и претърпяна загуба - обстоятелства, които обуславят кумулативното съществуване на елементите на фактическия състав на нормата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.

Неправилни са изводите на СГС, че следва да се обезщетяват претендираните вреди, които ищецът е претърпял при задържането му за срок от 24 часа през месец август 2006г., който арест е осъществен рано призори, докато спели, сниман е гол, а снимката е разпространена. По делото не се спори, че тези действия са извършени от органите на полицията при ДНСП. По своята същност извършването на задържането на лицето в рамките на 24 часа и отвеждането му в полицейското управление съставлява административна дейност на държавен орган и е предпоставка за търсене на отговорност по чл. 1, а не по чл. 2 ал. 1 ЗОДОВ. По исковете за обезщетяване на вреди, причинени в процеса на осъществяване на държавните властнически правомощия, какъвто е разглежданият случай, пасивно легитимиран е държавният орган, с който длъжностното лице, причинител на вредата, е в трудови или служебни правоотношения. В случая това са полицаи, служители на ОДП, което безспорно е самостоятелно юридическо лице. Налице е пропуск в конституирането на втори ответник, за който съдът не е длъжен да следи служебно, доколкото не е налице необходимо задължително другарство между тях. Ищецът, чрез упълномощения от него адвокат, е имал право на избор, но очевидно е пропуснал тази възможност.

С оглед изложеното съдът приема, че за тези действия, Прокуратурата на Р България не е пасивно материално легитимирана да отговаря, поради което не следва да се уважава иска за причинени неимуществени вреди, настъпили вследствие на извършените действия по задържане на ищеца от служители на ОДП, извършено рано сутрин, докато ищецът е спял.

Съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест, ищецът следва да установи по реда на пълното доказване настъпилото влошаване на общия му здравословен статус и психическо състояние, претърпените болки и страдания, както и наличието на причинно-следствената връзка между тях и воденото срещу него наказателно производство, претърпените страдания и интензитета на стреса, опозоряването на името му и репутацията му. Правно релевантно е как то се е отразило върху обвиняемия /подсъдимия/, което няма как да бъде напълно еднакво за различните лица, а при специфичните за всеки случай факти и обстоятелства.

От събраните доказателствени средства, се констатира, че спрямо ищеца е била взета най-тежката мярка за процесуална принуда - задържане под стража за период от 3 месеца, че предприетото наказателно преследване е за три тежки умишлени престъпления, което е продължило около 6 години и 6 месеца, че то се е отразило крайно неблагоприятно върху личността му и него­вото емоционално и най-вече психическо състояние - бил притеснен, подтиснат, изплашен, станал необщителен, асоциален, много от неговите познати и приятели се отдръпнали, загубил клиентела.

Няма ангажирани писмени доказателства, сочещи наличието на влошено здравословно физическо състояние на ищеца. Няма ангажирани доказателства налагането на ограничение да пътува в чужбина да е довело до конкретни вреди, тъй като лицето е трябвало да пътува.

Следва да се посочи, че неспазването на разумен срок в наказателно производство с привлечен обвиняем увеличава вредните последици за последния в степен, която е предмет на конкретна преценка. Тази степен не следва да намира изражение чрез увеличение на размера на обезщетението в геометрична прогресия, без да се изследва и отчита в решаващата дейност на съда прякото значение, което продължителността има за конкретно претендираната вреда, с оглед нейното естество. В случая продължителността се намира в пряка причинно-следствена връзка с вредите, тъй като е 6 години и 6 месеца. Още повече случаят е бил отразен широко в медийното пространство, видно от приложените по делото публикации.

В обобщение - въззивният съд констатира, че е налице съвпадение на крайния резултат от изводите на първата и настоящата инстанции по отношение основателността на иска, а по отношение на размера на обезщетението намира, че същият следва да бъде намален до 30 000лв. т. е. решението следва да бъде частично отменено в неговата осъдителна част.

ІІ. Според разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това дали са причинени виновно от длъжностното лице. В чл. 82 ЗЗД имуществените вреди са два вида - претърпени загуби и пропуснати ползи. Според т. 11 на ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС обезщетението за имуществени вреди се определя с оглед особеностите на всеки конкретен случай и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи, от което е видно, че за да се присъди обезщетение за имуществени вреди по реда на чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, следва да се установи причинна връзка между вредата и незаконното обвинение в извършване на престъпление.

По отношение на претенцията за претърпени загуби в размер на 15 500 лв., представляващи изплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство - СГС е приел, че в хода на съдебното производство ищецът не ангажира доказателства в тази насока, тъй като представените документи относно уговореното адвокатско възнаграждение в наказателното производство не са платежни документи, от които би могъл да направи обоснован извод за плащане на договорената сума.

САС не споделя горния извод, тъй като безспорно е установено, че сумата от 15 500 лв. е реално платена от ищеца за адвокатски хонорар в рамките на наказателното производство, видно от приложените пълномощни на л. 143 до л. 153 включително са представени всички пълномощни, като в повече от тях сумите са платени в брой, което е изрично отбелязано в тях, а само по договора за правна помощ е уговорен хонорар от 4000 лв., който е платен на три части, видно от приложените платежни.

Съгласно чл. 189 и 190 НПК не съществува правна възможност с присъдата на Наказателен съд да се присъдят направените от оправдания подсъдим разноски, поради което същите се явяват понесени имуществени вреди - претърпяна загуба, които могат да се обезщетят единствено по реда на ЗОДОВ./в този смисъл решение № 621/22.10.2010 г. по гр. д. № 1927/2009 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, както и решение № 433/23.06.2010 г. по гр. д. № 563/2009 г., г. к., ІV г. о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК/ НПК урежда отговорността за разноски в наказателното производство, които съдът определя по реда на чл. 301, т. 12 НПК(чл. 299, т. 12 НПК – отм. ), без обаче да предвижда възможност за лицето, което е признато за невинно или наказателното производство срещу него е прекратено, да претендира направените в хода на наказателното преследване съдебни разноски. Според чл. 187, ал. 1 НПК разноските по наказателното производство се посрещат от сумите, предвидени в бюджета на съответното учреждение, като съдът решава въпроса за разноските с присъдата или с определение – чл. 189, ал. 1, НПК. Липсващата процесуална възможност да се упражни претенцията за разноски в Наказателен процес обуславя извода, че разходваните средства в хода на наказателното преследване, приключило с оправдателна присъда или прекратено в хипотезите на чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, се явяват за лицето, подложено на неоправдана наказателна репресия, имуществена вреда, за която държавата дължи обезщетение на основание чл. 4 ЗОДОВ. Това разрешение е прието и в решение № 843/23 декември 2009 г. по гр. д. № 5/2008 г. описа на ІІ ГО, имащо задължителен характер.

В отговора на ИМ няма направено възражението за прекомерност. Затова сумата следва да бъде изцяло присъдена.

По отношение на претенцията за обезщетение за претърпени имуществени вреди, представляващи пропуснати ползи в размер от 6 770 лв. -законна лихва върху неправомерно задържаната сума от 9 600 лв. Пропуснатата полза, изразяваща се в загуба на законната лихва върху внесената като парична гаранция сума, е в причинна връзка с незаконното обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан респ. наказателното производство е прекратено. Предвид влязлата в сила оправдателна присъда, то сумата от 5000 лв. се явява задържана без правно основание, а размерът на вредата се изразява в законната лихва съгласно чл. 86 ЗЗД. В този смисъл е постановеното по реда на чл. 290 ГПК за уеднаквяване на съдебната практика решение №281/04.10.2011 г. по гр. д.№1684/2010 г., ІІІ г. о. ВКС, с което е прието, че разпоредбата на чл. 86 ЗЗД предвижда презумпцията, че в този случай вредите са най-малко в размер на законната лихва. През периода на нейното задържане ищецът е бил в невъзможност да я използва за задоволяване на свои нужди и да реализира доход от нея, поради което същият е пропуснал да реализира полза, което представлява имуществена вреда, подлежаща на обезщетяване. Прието е, че е установена причинна връзка между пропускането на ползата и незаконното обвинение - сумата е била блокирана по мярка за неотклонение във връзка с обвинение, за което ищецът е оправдан.

В тази част САС намира решението за изцяло неправилно, тъй като е безспорно, че претендираните пропуснати ползи са в резултат от неправомерното задържане на тези две суми - 5 000 лева, внесени като парична гаранция и 4 600 лева, иззети с Протокол за претърсване и изземване от 10.08.06г. Размерът на причинените имуществени вреди под формата на пропуснати ползи се заключава в законната лихва върху неправомерно задържаните суми от 5 000 лв. и 4 600 лв. до датата на която сумите са върнати, съответно 05.10.2010г. когато мярката е изменена от парична гаранция в домашен арест и до 21.02.2013г., когато иззетите пари от 4600 лв. са били върнати след влизане в сила на оправдателната присъда.

Служебно изчислени лихвите за забава върху двете главници възлизат съответно на 2782.53 лв. /за главницата от 5000 лв./ и 4219.59 лв. за главницата от 4600 лв.

Ето защо в тази част решението е неправилно и като такова същото следва да бъде отменено, като се съобрази диспозитивното начало и сумите се присъдят съответно до 2603.77 лв. /няма увеличаване на размера/ и до 3666.28 лв.

В обобщение - въззивният съд констатира, че е налице несъвпадение на крайния резултат от изводите на първата и настоящата инстанции по отношение основателността на иска за имуществени вреди, поради което решението следва да се отмени изцяло в тази част, а исковете да бъдат уважени.“

В изложението си касационния жалбоподател – Прокуратура на Р. Б сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК относно размера на обезщетението с оглед изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД, както и за размера на претърпените имуществени вреди, отнасящ се до неговото намаляване, поради прекомерност на адвокатското възражение в Наказателен процес в противоречие с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК. Освен това в изложението се сочи противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК за пропуснати ползи от внесената парична гаранция и иззета незаконно сума.

Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Ответникът по касация Н. И. Н., посредством процесуалния си представител – адв. И. М., е депозирал отговор по смисъла на чл. 287 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., като разгледа касационната жалба, изложението към нея и взе предвид отговора на ответника по касация намира следното:

Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване в частта му, с която апелативният съд се е произнесъл по неимуществените вреди, тъй като не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т. 11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че размера на неимуществените вреди се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл. чл. 51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.

По поставения въпрос за прекомерност на направените в Наказателен процес разноски за адвокат въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като той не е навеждан като възражение в отговора на исковата молба.

Относно уважената искова претенция за претърпени имуществени вреди – пропуснати ползи от внесена парична гаранция и иззета незаконно сума, обжалваният съдебен акт също не следва да бъде допускан до касационно обжалване, тъй като въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК не е поставен, а твърдението, че решението в тази част противоречи на съдебна практика не представлява поставяне на въпрос.

Водим от изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1910/13.10.2016 г. по гр. д.№2357/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, г. о., 8 състав.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: