О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 3405

София, 07.11.2023 година

Върховният касационен съд на Р. Б. първо гражданско отделение, в закрито заседание на 31 октомври две хиляди деветнадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АТАНАСОВА

А. К.

изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА

ч. гр. дело № 4492 /2023 година

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Постъпила е частна касационна жалба № 20078/16.08.2023 г., подадена от В. П. Я. ЕГН [ЕГН] против определение № 2703 от 11.07.2023 г. по в. ч. гр. д. № 1260 /2023 г. на Варненски окръжен съд, с което е потвърдено протоколно определение № 1512/21.03.2023г. по гр. д. № 18202/2021г. на РС-Варна, с което делото е спряно, на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК до приключване на производството по гр. д. № 47073/2020г. на Софийски районен съд с влязъл в сила съдебен акт.

В частната касационната жалба се прави оплакване за неправилност поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Конкретните оплаквания са свързани с това, че към момента на предявяване на иска, частната жалбоподателка, в качеството й на ищца се легитимира като наследник на П. Я., по силата на извършеното от него припознаване в К. И. през 2006г. при спазване на испанското законодателство и третите лица следва да се съобразят с установеното гражданско състояние. Излага оплакване, че отказът да бъде признато дадено лично или семейно положение, валидно създадено в държава-членка на ЕС, представлява пречка за свободата на движение, гарантирана на всички европейски граждани на основание чл. 21 от ДФЕС и би я лишило от възможността пълноценно да се ползва от правата, които черпи като европейски гражданин. Така основният довод е, че е недопустимо производството по гр. д. № 47073/2020г. на СРС, до приключването, на което с влязъл в сила съдебен акт е спряно настоящото дело.

В изложението на основанията по чл. 274, ал.4 във вр. с чл. 280, ал.1 и 2 ГПК се твърди противоречие със съдебната практика – основание по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК и необходимост от разрешаване на правни въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, за да се разреши спора - основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Въпросите ще се разгледат по-долу.

Ответникът по частната жалба Д. Х. Я. я оспорва като неоснователна. Счита, че е допустимо спиране на производството поради наличие на висящо дело в друг съд, решението по което е преюдициално по отношение на настоящия спор, защото, ако се установи, че не е възникнало наследствено правоотношение за частната жалбоподателка от П. Я. поради недействителност на припознаването, тя няма да се легитимира като собственик по наследство и предявеният от нея иск по чл. 108 ЗС ще бъде отхвърлен. Подържа тезата, че в това производство не може да се обсъжда допустимостта на преюдициалното производство.

Върховният касационен съд, състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното:

Частната жалба изхожда от процесуално легитимирана страна и е постъпила в срок. Съдът приема, че отговаря на изискванията за съдържание по чл. 275, ал.2 във вр. с чл. 260 от ГПК, поради което я преценява като допустима.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е съобразил следното:

С исковата молба по настоящия спор, В. П. Я. предявила срещу П. В. Н. иск по чл. 108 ЗС за апартамент, находящ се в [населено място], като се е позовала на наследствено правоприемство от П. Х. Я., починал на 10.06.2019 г., който я е припознал на 12.07.2006г в К. И. при спазване на испанското законодателство пред испански орган, завеждащия Гражданския регистър на Алаурин де ла Торе /Малага/. По делото е привлечено като трето лице-помагач на ответницата Д. Х. Я. – брат на П. Я.. Той, като пълномощник на майката на П. Я. – В. Я. е продал на 25.10.2019 г. на отгветницата процесния апартамент. Тя се е легитимирала като наследник на сина си П. Я.. На 21.11.2019 г. В. Я. е починала и Д. Я. е единствен неин наследник.

По първоинстанционното дело са представени доказателства, че в Софийски РС е образувано гр. д. № 47073/2020г., по исковата молба на Д. Х. Я. срещу В. Е. Г. /В. П. Я., да бъде прието за установено, че не е възникнало наследствено правоотношение на валидно правно основание. С протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на 21.03.2023г., производството по първоинстанционното дело е спряно, на осн. чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК до приключване на гр. д. № 47073/2020г. на СРС с влязло в сила решение.

Въззивната инстанция е приела, че правилно е спряно производството по чл. 108 ЗС, тъй като е налице обусловеност на производството по ревандикационния иск по отношение на производството пред Софийски РС, защото ще определи наличието на правен интерес за ищцата да води иска по чл. 108 ЗС и дали ищцата се легитимира като собственик на процесния апартамент, т. е. активната й процесуална и материално правна легитимация. Съдът е приел, че са обсъдени относимите факти към преценката за преюдициалност на производството пред СРС, а проверка за това дали то е допустимо не следва да се прави в производството по обжалване на определението за спиране на производството по чл.108 ЗС. Оплакванията във въззивната частна жалба за нарушение на чл. 21 от ДФЕС са преценени за неотносими, тъй като касаят допустимостта на производството по другото дело, спора по което е приет за преюдициален.

Първият въпрос в изложението е: длъжен ли е съда да обсъди всички доказателства по делото или само тези, на които основава определението си? Този въпрос се свързва с твърдение, че съдът не е обсъдил наличието на преюдициалност, което не кореспондира на мотивите на обжалвания акт.

С ТР № 6/2017 г. на ОСГТК на ВКС се прие, че за разлика от въззивното обжалване на решенията, при обжалване на определенията въззивният съд не е обвързан от изложеното в частната жалба, а следва да обсъди самостоятелно относимите факти по спора, предмет на частната жалба, като за тази цел може да събира и сама доказателства. В настоящия случай относимото обстоятелство към спора по частната жалба е налице ли е преюдициалност. Въззивната инстанция е обсъдила обусловеността на производството по чл. 108 ЗС от производството пред Софийски РС, защото то ще определи дали ищцата по него се легитимира като наследник и като собственик по наследство на процесния апартамент. То ще обвърже страните по делото, а ищецът по иска пред Софийски РС Д. Я. е правоприемник /наследник/ на В. Я., която е продала апартамента на ответницата по иска по чл. 108 ЗС. Същевременно привлеченият като трето лице-помагач на ответницата Д. Я. ще е обвързан от установителното действие на решението по чл. 108 ЗС в отношенията си с насрещната страна – В. Я. /чл. 223, ал.1 ГПК/.

Определението не е постановено в противоречие със съдебната практика. В производството по обжалване на определението за спиране на производството по чл. 108 ЗС, съдът не може да обсъжда доказателства по висящото пред друг съд обуславящо дело. Не могат да се обсъждат от съда, който разглежда производството по частната жалба против определението за спиране и доказателства, касаещи спора по същество /в случай дали прехвърлителката В. Я. се е легитимирала като собственик при прехвърляне на апартамента на ответницата/.

Предвид изложеното, съдът приема, че поставеният въпрос не кореспондира на мотивите, а същевременно обжалваното определение не е постановено в противоречие със съдебната практика относно относимите факти, които съдът следва да обсъди при обжалване на определение за спиране на производството.

На основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК се иска допускане до касация по въпроса: Какво е действието на признаване дадено лично или семейно положение, валидно създадено в държава-членка на ЕС, на територията на Р. Б. за българските органи, включително и съда? Този въпрос е конкретизиран за настоящото производство така: По какъв начин следва да бъдат кредитирани в производство по чл. 229, ал.1 т.4 ГПК съдебни действия на трети лица, които се опитват да заобикалят правото на признаване на дадено лично или семейно положение, валидно създадено в държава - членка на ЕС посредством установителен иск, заведен на територията на Р. Б. с който се цели да се оспори надлежно създаденото и признато, неподлежащо на отмяна и оспорване лично или семейно положение.

Въпросът е неотносим към предмета на спора. Предмет на спора по спряното дело е иск по чл. 108 ЗС, който няма отношение към правото на свободното предвижване на гражданите от държавите членки на ЕС. В областта на вещните права, държавите членки притежават свобода на преценка как да ги уредят. Така формулиран въпроса се отнася евентуално до допустимостта на иска по обуславящото дело, което както вече се посочи, не може да се обсъжда в производството по чл. 108 ЗС и в производството по обжалване на определение за спирането му, защото дори по настоящото дело съдът да приеме, че такова производство е недопустимо, /което съдът не коментира/ то той не може да прекрати делото пред Софийски РС. Висящността на такова производство създава задължение на съда да спре обусловеното дело, съгласно т.1 от ТР № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Наличието на относима задължителна съдебна практика, с която съдът се е съобразил и неотносимостта на формулирания въпрос към изхода от обжалването на определението за спиране сочи, че не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК по посочения въпрос.

Следващият въпрос е: какви са критериите при преценка по реда на чл. 229, ал.1 т.4 ГПК, когато по делото има данни за застрашаване на обществен интерес, сигурността, търговския и граждански оборот, както и компрометиране на вписаните и обявени обстоятелства и актове в Службата за вписване? Нормата на чл. 229, ал.1 т.4 ГПК урежда не реда, а основание за спиране на разглежданото производство при наличие на висящо дело в същия или в друг съд, което „има значение за правилното решаване на спора“. Преценява се наличието на предпоставките за спиране, визирани в текста, а не за критерии, а нормата не предвижда преценка на „за наличие на обществен интерес, сигурността, търговския и граждански оборот“. По въпроса за преценка на предпоставките за спиране на обусловеното дело до приключване на обуславящото е налице задължителна съдебна практика. В мотивите на ТР № 2/19.11.2014 г. по т. д. № 2/2014 г. и ТР № 8/07.05.2014 г. по т. д. №8/2013 г. на ОСГТК е посочено, че основанието за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е налице, когато има висящ процес относно друг спор, който е преюдициален и по който със сила на пресъдено нещо ще бъдат признати или отречени права или факти, релевантни за субективното право по спряното производство. Обусловеността между двата спора означава да съществува връзката между субективните права, задължения и правопораждащите ги факти от съдържанието на правоотношенията, предмет на двата спора. В тълкувателните мотиви по т.5 на ТР №7/31.07.2017 г. по т. д.№ 7/2014 г. на ОСГТК тази зависимост е обяснена и със съотношението между различните спорни предмети на двете дела, при което разрешаването на спора по обусловения иск е предпоставено от установителното действие на силата на пресъдено нещо на решението по преюдициалното правоотношение. С ТР № 1/09.07.2019 г. по тълк. д.№ 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че връзката между делата при наличието на основанието по чл.229, ал.1, т.4 ГПК, е обективна и се изразява в зависимост между две спорни правоотношения в съотношение на обуславящо и обусловено. Посочено е, че се преценява конкретно и че изпълнението за спиране на производството касае допустимостта на обусловеното дело, защото „висящността на преюдициалния спор временно препятства упражняването на правото на иск по обусловеното дело“. Приема се, че нормата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК е императивна, задължава съдът да преустанови процесуалните действия по разглеждането и приключването на делото с решение по съществото на спора до разрешаване на спора с окончателен съдебен акт по обуславящото дело.

В настоящия случай предвид наведеното от ищцата основание за придобиване правото на собственост – възникнало наследствено правоотношение и оспорването на един от фактите, от които то произлиза в друго висящо производство задължава съда да спре обусловеното дело по иска за собственост. Всякакви други обстоятелства като обществен интерес и сигурност не влияят на преценката за преюдициалност според цитираната съдебна практика и за приложението на императивната правна норма на чл. 229, ал.1, т.4 ГПК, поради което по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.

В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1 т.1 и т.3 ГПК, поради което съдът не допуска касационно обжалване.

Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И:НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2703 от 11.07.2023 г. по в. ч. гр. д. № 1260 /2023 г. на Варненски окръжен съд по частна касационна жалба № 20078/16.08.2023 г., подадена от В. П. Я..

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: