в публично заседание на двадесети януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретаря К. П. в присъствието на
прокурора К. И. изслуша докладваното от
съдия ЧОЧЕВА н. дело № 2101 по описа за 2013 г.
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 1-3, вр. чл. 457 от НПК и е образувано по искане на осъдения Р. И. П. за възобновяване на ВНЧД № 817/2013 г. на Софийски апелативен съд, НО, ІV-ти състав и отмяна на постановеното по него определение № 312/23.09.2013 г., с което е изменено определение от 16.07.2013 г. на Софийски градски съд по НЧД № 31542013 г. за приемане за изпълнение на присъда № 290/17.02.2010 г. на Първоинстанционния съд за тежки престъпления – гр. Торино, Р. И. (proc. № 8422/2005 R.G.N.R., proc. № 20709/09 г. R.G. G.I.P.), потвърдена с решение № 21/20.12.2010 г. на Апелативния съд в гр. Торино, влязла в сила на 05.04.2011 г.
С първоинстанционното определение СГС е приел, че съответстващото по българския НК престъпление, за което българския гражданин Р. И. П. е бил осъден в Италия (по чл. 601, абз. 2 от НК на Италия, чл. 3 от Закон 75/58, чл. 110, чл. 81 ал. 2 от НК на Италия по отношение на лицата Д. Т. и Д. Д.), е по чл. 159а ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26 ал. 1 от НК и наложеното му наказание от 8 години лишаване от свобода следва да бъде изтърпяно при първоначален строг режим съгласно чл. 61, т. 2, вр. чл. 60 ал. 1 от НК. На основание чл. 457 ал. 5 от НПК е било приспаднато предварителното му задържане, както и изтърпяната част от наложеното му наказание.
С въззивното решение САС е изменил определението на първата инстанция, като е посочил, че размерът на наложеното с италианската присъда наказание е 8 години и 8 месеца лишаване от свобода, а съответстващото престъпление по българския НК е по чл. 159б ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а ал. 2, т. 2, пр. 1 и т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2, вр. чл. 23 ал. 1 и вр. чл. 2 ал. 2 от НК. Приспаднал е при изпълнение на наказанието лишаване от свобода задържането под стража за периода от 06.08.2009 г. до 05.04.2011 г., 8 месеца лишаване от свобода, опростени с Нареждане № 787/2011 г. на съдията по предварителното разследване при Първоинстанционния съд в Торино, както и 225 дни предсрочно освобождаване от наблюдаващия магистрат от Службата по надзор в Торино. Потвърдил е първоинстанционния съдебен акт в останалата му част
В саморъчно изготвеното от осъдения искане, поддържано в съдебно заседание пред ВКС лично от него и упълномощения му защитник, като основание за възобновяване се изтъкват доводи за допуснати нарушения по чл. 348 ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. По същество се твърди, че осъждането на П. с италианската присъда е незаконосъобразно, доколкото за същото престъпление, извършено по отношение на същите пострадали, той вече е бил осъден с присъда на Пазарджишкия районен съд по НОХД № 2319/2008 г. на 1 година и 10 месеца лишаване от свобода, като то е било квалифицирано по чл. 159а ал. 2 от НК. Това не е било съобразено нито от италианския съд, утежнил правното му положение, нито от българския по повод изпълнение на чуждата присъда. На тази основа изтъква, че са нарушени човешките му права, изводими от чл. 50 и чл. 54 от Хартата на основаните права на Европейския съюз, вр. чл. 5 ал. 4 от Конституцията, даващ приоритет на международните договори. Претендира се отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане с оглед привеждане в изпълнение само на наложеното му ефективно наказание с българската присъда за престъпление по чл. 159а от НК.
Прокурорът от ВКП намира искането за неоснователно и моли да бъде оставено без уважение.
Върховният касационен съд, след като обсъди искането за възобновяване и доводите на страните намери следното:
Искането за възобновяване е допустимо и разгледано по същество е НЕСНОВАТЕЛНО.
От материалите по делото е видно, че производството пред СГС е образувано и проведено по реда на чл. 457 от НПК, като от този ред е бил обвързан и САС при проверката на първоинстанционния съдебен акт - след осъждане на българския гражданин Р. П. с влязла в сила присъда на Торинския първоинстанционен съд и трансферирането му в Р България за изтърпяване на наложеното му наказание в осъдилата го държава, което следва да бъде адаптирано съобразно действащите правни норми на изпълняващата държава. В това производство съдът решава единствено въпросите по чл. 457 ал. 3-6 от НПК, но не и дали чуждата присъда е законосъобразна, което включва и преценка по въпроса дали при постановяването й е била съобразена и доколко правилно забраната за двойно осъждане за едно и също престъпление (
„ne bis in idem”
), изводима от чл. 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата), придобила задължителна правна сила за Р България с подписването на Договора от Лисабон. Това е видно както от текста на чл. 461 от НПК, регламентиращ силата и действието на чуждата присъда като такава постановена от съд на Р България, така и от предвидените възможности за нейната проверка, което съобразно чл. 459 от НПК може да бъде сторено само от компетентните органи на държавата, в която е постановена.
Разпоредбата на чл. 462 от НПК, указваща приложение на цитираните текстове, „доколкото с международен договор, в който участва Р България, не е уговорено друго”, не предполага по-разширена компетентност на българския съд при и по повод изпълнението на чуждата присъда. Без съмнение, правото по чл. 50 от Хартата лицето да не бъде съдено и наказвано два пъти за едно и също престъпление, има фундаментален характер и приложение, надхвърлящо териториалните граници на отделните държави членки на ЕС при условията на трансгранична престъпна дейност. В този аспект спазването му следва да се осигурява не само на национално, но и на междудържавно ниво. П. Х. това е постигнато чрез инкорпориране на принципа
„ne bis in idem”
в чл. 54 от Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген от 14.06.1985 г. (Р България все още не е страна по нея, в различие от Р Италия), където е предвидено, че лице, което е осъдено в една от държавите членки и наказателното производство срещу него е окончателно приключило, не може да бъде преследвано за същите деяния в друга държава. Уточнено е обаче, че този принцип се прилага само
ако наложената санкция е изпълнена или е в процес на изпълнение или не може да се изпълни по силата на законите в държавата, в която е постановена присъдата
. Съгласно решение на Съдът на Европейския съюз (СЕС) в Люксембург от 27.05.2014 г. (по дело С-129/14 PPU Z. S.) допълнителното условие за изпълнение на наложената с присъдата санкция (цялостно, а не само частично, напр. в хипотезата на наложени две кумулативни наказания, само едното от които е било изпълнено), представлява валидно ограничение на принципа
„ne bis in idem”,
което е съвместимо с Хартата. То е пропорционално на преследваната цел да се гарантира високо равнище на сигурност в пространството на свобода, сигурност и правосъдие и не надхвърля необходимото за избягване на риска някои осъдени лица да останат ненаказани.
В светлината на изложеното дотук и проверявайки мотивите към присъдата на Торинския първоинстанционен съд, потвърдена от апелативния, съвсем ясно се откроява извършената и от двете съдилища преценка относно приложимостта на принципа
„ne bis in idem”.
Така, на първа инстанция и в контекста на направени по този повод възражения от защитата на П. (вж. л. 145-146 от НЧД № 3154/2013 г.) е било констатирано, че отделни факти от обвинението са същите като тези, за които той е бил осъден с българската присъда (относно вербуването на пострадалите Т. и Д. в България и отвеждането им в Италия с цел експлоатация чрез проституция). Доколкото обаче към този момент не е имало данни за влизане в сила на българската присъда, първоинстанционният съд е отказал да признае наличието на двойно осъждане. Впоследствие, апелативният съд в Торино е установил, че междувременно осъждането по българската присъда е станало окончателно, но намирайки от една страна, че
наложеното наказание не е било изпълнено, нито е било в процес на изпълнение
, а от друга, че част от деянията са били извършени на територията на Италия в гр. Торино (от 26.02. до 01.09.2005 г.), не е намерил основание да отмени първоинстанционната присъда.
При тези мотиви, от които е видно, че съдилищата в Р Италия са се произнесли по въпроса относно приложимостта на принципа
„ne bis in idem”,
позовавайки се на ограничението по чл. 54 от Конвенцията за прилагане на Споразумението от Шенген, което както се обясни и по-горе СЕС е признал за съвместимо с чл. 50 от Хартата за основаните права в ЕС, ВКС намира за неоснователни оплакванията на осъдения П. за нарушено право по този текст, което съответно и да представлява пречка за приемане за изпълнение на италианската присъда.
Неоснователни са и възраженията относно правната квалификация на съответстващото по българския НК престъпление, за което П. е бил осъден в Р Италия. За да приеме, че е бил осъществен състава на чл. 159б ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 159а ал. 2, т. 2, пр. 1 и т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20 ал. 2, вр. чл. 23 ал. 1 и вр. чл. 2 ал. 2 от НК, въззивният съд е съобразявал и съпоставял не само съответните наказателно правни норми на осъдилата и изпълняващата държава (които не са били напълно идентични по отношение на обективните и субективни признаци на престъпните състави, респ. и на квалифициращите обстоятелства), но и фактите, приети в мотивите на осъдилата държава, обусловили осъждането по съответната правната квалификация, което е имало решаващо значение. Изложените съображения са подробни и изчерпателни, съобразени са с указанията, дадени в ТР № 2/2009 на ОСНК на ВКС, поради което ВКС ги споделя и не намира за нужно да ги преповтаря. При въззивната проверка правилно е констатирано несъответствието между срока на наказанието, определен с присъдата на италианския наказателен съд и посочения в определението на СГС, предопределило и корекцията, че то е 8 години и 8 месеца лишаване от свобода. Законосъобразно при изпълнението на наказанието е приспадната частичната амнистия за срок от 8 месеца, предварителното задържане на П. за периода 06.08.2009 г. – 05.04.2011 г., както и общо 225 дни предсрочно освобождаване, предвидено в законодателството на осъдилата го държава.
Предвид гореизложеното, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
РЕШИ:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
искането на осъдения Р. И. П. за възобновяване на ВНЧД № 817/2013 г. на Софийски апелативен съд, НО, ІV-ти състав и отмяна на постановеното по него определение № 312/23.09.2013 г., с което е изменено определение от 16.07.2013 г. на Софийски градски съд по НЧД № 31542013 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.