ОПРЕДЕЛЕНИЕ № 827/23.02.2026 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закритото съдебно заседание на десети февруари две хиляди двадесет и шеста година в състав:Председател: Веска Райчева

Членове: Геника Михайлова

З. Р. разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4119 по описа за 2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Обжалвано е решение № 3736/13.06.2025 г. по гр. д. № 3923/2025 г., с което Софийски градски съд е отменил решение № 2706/18.02.2025 г. по гр. д. № 29264/2024 г. на Софийския районен съд и по исковете на Ж. Д. П. срещу 153-то Спортно училище „Н. Р. , [населено място], е признал за незаконно и отменил дисциплинарното уволнение на ищеца, извършено със заповеди № 1170/21.03.2024 г. и № 1171/21.03.2024 г. на директора на училището (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ); възстановил ищеца на длъжността „старши учител по специализирана подготовка - футбол“ (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ) и е осъдил училището да заплати сумата 12 279.18 лв. – обезщетението за 6-месечния период след уволнението, ведно със законната лихва от 21.05.2024 г. (чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ).

Решението се обжалва от 153-то Спортно училище „Н. Р. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по правни въпроси, които при разясненията в т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС, се свеждат до следните въпроси (материалноправен и процесуалноправни): 1. Когато болничният лист е отменен по надлежния ред, как съдът извършва преценката дали работодателят има основание да ангажира дисциплинарната отговорност за неявяването на работника/служителя на работа в периода, в който отпускът по чл. 162 КТ му е бил разрешен от здравните органи? 2. При извършването на тази преценка допустимо ли е съдът да базира изводите си на свидетелски показания? и 3. За задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в решението си по съществото на спора. Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност в смисъла по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно, като развива всички касационния основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира разноските по делото.

Ответникът по касация Ж. П. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция.

В обжалваното решение въззивният съд е приел, че със заповед № 1170/21.03.2024 г. директорът на училището на основание чл. 190, ал. 1, т. 2, вр. чл. 187, т. 1 КТ е наложил на ищеца Ж. П. наказанието „дисциплинарно уволнение“ за неявяване на работа в периода 01.09. – 07.09.2023 г., а със заповед № 1171/21.03.2024 г. на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ е прекратил трудовото му правоотношение, по което ищецът е заемал длъжността „старши учител специализирана подготовка - футбол“, като заповедите са породили действие на 21.03.2024 г., откогато трудовото правоотношение между страните е прекратено. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че с наложеното най-тежко дисциплинарно наказание работодателят е прекратил трудовия договор поради това, че в периода 01.09. – 07.09.2023 г. ищецът е ползвал отпуск поради временна неработоспособност, разрешен от здравните органи с болничен лист № Е2023176500/01.09.2023 г. (чл. 162 КТ), но впоследствие болничният лист е бил отменен с решение № 00666/164/01.11.2023 г. на ТЕЛК. Приел е, че след като решението на ТЕЛК е влязло в сила по обвързващ за страните начин е установено в периода 01.09. – 07.09.2023 г. ищецът да е нямал правото на отпуск по чл. 162 КТ, т. е. е бил длъжен да се явява на работа (така е прието и в решение № 60254/16.12.2021 г. по гр. д. № 978/2021 г. на ВКС, III-то ГО). Въззивният съд е добавил, че само поради това, че болничният лист е бил отменен по надлежния ред, не може да направи безусловен извод, че за работодателя е възникнало правото да ангажира дисциплинарната отговорност на служителя (така е прието и в решение № 42/11.05.2016 г. по гр. д. № 3756/2015 г. на ВКС, III-то ГО) и в частност, че с неявяването си на работа в периода 01.09. – 07.09.2023 г. ищецът виновно е осъществил състава на нарушението по чл. 190, ал. 1, т. 2, вр. чл. 187, т. 1 КТ. Съобразил е, че съгласно чл. 8 КТ, трудовите права и задължения се осъществяват добросъвестно съобразно изискванията на законите, а добросъвестността при осъществяване на трудовите права и задължения се предполага до установяване на противното. Приел е, че презумпцията изисква да изследва дали ищецът е бил добросъвестен. Ако е бил добросъвестен – не е знаел, че няма право на отпуска по чл. 162, ал. 1 КТ и се е доверил на преценката на компетентния здравен орган, който според закона единствен може да решава въпроса налице ли е временна неработоспособност, той няма вина за осъществения дисциплинарен състав по чл. 190, ал. 1, т. 2, вр. чл. 187, т. 1 КТ. Ако е бил недобросъвестен – знаел е, че няма право на отпуска по чл. 162, ал. 1 КТ, ищецът е виновен за неявяването си на работа в периода 01.09. – 07.09.2023 г. (така се приема в решение № 42/11.05.2016 г. по гр. д. № 3756/2015 г. на ВКС, III-то ГО и решение № 241/22.04.2024 г. по гр. д. № 5133/2023 г. на ВКС, IV-то ГО). Изхождайки от презумпцията в чл. 8, ал. 2 КТ, въззивният съд е намерил, че опровергаването й е в тежест на ответника-работодател (такава е трайно установената практика на Върховния касационен съд – страната по трудовия спор, която се позовава на недобросъвестност, носи тежестта да проведе обратното доказване на презумпцията). С тази изходна позиция въззивният съд е пристъпил към обсъждане на събраните доказателства, възприемайки следното:

С болничния лист, издаден от д-р А. Б. Т., за периода 01.09 – 06.09.2023 г. е бил разрешен отпуск поради следното заболяване на ищеца „увреждане на лумбо-сакралните коренчета, некласифицирани другаде“ с приписан режим на лечение „домашно амбулаторен“. Съгласно медицинските документи, предхождащи издаването на болничния лист, от преглед на ищеца е констатирано, че има заболяване с диагноза „увреждане на междупрешлените дискове в шийния отдел, радикулопатия“, като с амбулаторен лист от 26.08.2023 г. му е приписано медикаментозно лечение. На 26.08.2023 г. му е издадено и направление, съгласно което ищецът е изпратен на ТЕЛК за определяне на трайно намалена работоспособност и степен на увреждане. С решението на ТЕЛК болничният лист е бил отменен с мотиви, че не са извършени съответните изследвания, подкрепящи поставената диагноза, като при констатираните от д-р Т. оплаквания добрата лекарска практика изисква ищецът да бъде насочен към специалист. Въззивният съд е заключил, че болничният лист е отменен поради нарушение на д-р Т., изразено в неназначаване на необходимите допълнителни изследвания с оглед конкретните оплаквания и поставената с болничния лист диагноза от лекар, който не е специалист, т. е. причината за отмяната не е свързана с ищеца, а решението на ТЕЛК не изключва категорично извода, че към момента на издадения болничен лист ищецът е нямал проява на своето заболяване, диагностирано в медицинските документи, предхождащи издаването на листа.

Установявайки, че според мотивите на заповедта за налагане на дисциплинарното наказание ищецът е бил забелязан от директора и други служители на училището на 1-ви, 4-ти и 6-ти септември 2023 г. на стадион „Локомотив“ в [населено място], където са се провеждали тренировки на децата по футбол, като всяка от страните пред първата инстанция е довела свидетели за опровергаване, респ. установяване на презумпцията по чл. 8, ал. 2 ГПК, въззивният съд е пристъпил към обсъждане на събраните гласни доказателства. След извършен съвкупен анализ на показанията на разпитаните свидетели Х.-П. – зам. директор на училището, В. и Д. – родители, присъствали на тренировки на децата си по футбол, Г. – приятел на ищеца, превозил го до стадиона във Владая, където на 3-ти се е провел мача между отбор „Гранит“ и отбора по футбол на училището, не е кредитирал показанията на зам. директора на училището – свидетелят е заинтересован, а неговите показания не се подкрепят от доказателствения материал (чл. 172 ГПК), а според останалите показания е намерил за установено, че в периода 01.09. – 06.09.2023 г. е имало случаи, в които е бил на стадион „Локомотив“, но здравословното му състояние не му е позволявало да провежда тренировки с децата, а само ги е картотекирал – необходимо изискване, за да участва училищният отбор в предстоящия шампионат по футбол, а на стадиона във Владая, където е бил закаран от св. Г. поради силните си болки в кръста, не е бил на треньорската скамейка и не е давал наставления, а само се е подписал – необходимо изискване, за да участва училищният отбор в проведения мач на 03.09.2023 г. Въззивният съд е заключил, че от събраните гласни доказателства също се установява, че в периода 01.09. – 07.09.2023 г. здравословното състояние на ищеца трайно не му е позволявало да изпълнява в пълна степен трудовите си задължения като треньор по футбол, поради което не приема презумпцията по чл. 8, ал. 2 КТ за успешно опровергана, и в частност не приема, след извършената съвкупна преценка на установеното от медицинската документация и от разпита на свидетелите, че през този период ищецът не е бил временно неработоспособен поради заболяването, удостоверено в болничния лист, т. е. да е бил недобросъвестен – да е знаел, че няма правото на отпуск по чл. 162 КТ.

С оглед тези мотиви на въззивния съд първите два повдигнати въпроса, обуславят решението, но начинът, по който съдът им е отговорил, не противоречи на практиката на Върховния касационен съд. Обжалваното решение е в пълно съответствие на цитираната по-горе практика на Върховния касационен съд, а на нея се основава, но превратно я интерпретира, самият касатор в обосноваване на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Проведеното казуално тълкуване от ВКС е такова каквото настоящият състав проведе в изложението за мотивите на въззивното решение, обусловили обжалвания резултат. Допълнително, в обосноваване на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че с решение № 50021/15.06.2023 г. по гр. д. № 102/2022 г., ВКС, ІV-то ГО се приемат за недопустими свидетелските показания при извършването на проверката дали работодателят има основание да ангажира дисциплинарната отговорност за неявяването на работника/служителя на работа в периода, в който отпускът му е бил разрешен от здравните органи, но впоследствие болничният лист е бил отменен по надлежен начин, т. е. в установяване или изключване на добросъвестността на работника/служителя на правото му на отпуск по чл. 162 КТ, респ. на неговата вина за неявяването му на работа в периода, в който отпускът е бил разрешен от компетентния здравен орган, но впоследствие е бил отменен по надлежния ред. С решението обаче се приема, че „актът, с който се установява временната неработоспособност е болничният лист. Последният е индивидуален административен акт. Издаването му доказва установената от съответния орган на медицинската експертиза временна неработоспособност, причините за същата, продължителността й, както и правото на отпуск за временна неработоспособност. Отпускът за временна неработоспособност се разрешава от здравните органи, чрез болничния лист – чл. 6, ал. 2 НМЕ. Освен болничният лист индивидуални административни актове са и актовете, които постановяват органите на медицинската експертиза – решенията на ЛКК, ТЕЛК и НЕЛК относно временната неработоспособност. Като се вземат предвид разпоредбите от Закона за здравето и Наредбата за медицинската експертиза, касаещи условията и реда за установяване на временната неработоспособност, както и правните характеристики на болничният лист и актовете на органите на медицинската експертиза относно временната неработоспособност съдът приема, че за доказване на последната законът - ЗЗ и НМЕ изисква писмен акт. Следователно в производството по гражданско дело не са допустими свидетелски показания за установяване на временна неработоспособност на работник/служител, за която е бил издаден болничен лист, впоследствие отменен с влязло в сила решение на орган на медицинската експертиза. В този случай е налице забраната на чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно свидетелски показания не са допустими за установяване на обстоятелство, за което законът изисква писмен акт.“ Практиката на Върховния касационен съд, на която се основава решението, е трайно установена, настоящият състав я споделя и не съзира основание да я променя. Изложеното изключва допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Последният повдигнат въпрос не обуславя решението. Касаторът в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК, а и в касационната жалба, не обосновава кой негов довод или възражение, включително доказателствените въззивният съд е бил длъжен, но не е разгледал. По въпрос № 3 е изключена общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.

Въззивно решение, което съответства на трайно установената практиката на Върховния касационен съд не е и очевидно неправилно. Изключено е и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.

При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора/на ответника следва да се възложат направените разноски от ответника по касация/от ищеца пред настоящата инстанция. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение, определено в равностойността му в евро.

При тези мотиви, съдът

ОПРЕДЕЛИ :НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 3736/13.06.2025 г. по гр. д. № 3923/2025 г. на Софийски градски съд.

ОСЪЖДА 153-то Спортно училище „ Н. Р. , [населено място], да заплати на Ж. Д. П. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 1 205.63 евро – разноските пред Върховния касационен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.