ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 801

гр. София, 20.02.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети ноември, през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: П. С. ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. д. № 674/2025 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 22804/04.09.2024 г. на Държавна психиатрична болница „Св. И. Р. ЕАД, чрез адвокат М. П. и адвокат Л. С. Д. – М. и насрещна касационна жалба вх. № 30350/21.11.2024 г. на Д. И. В.-Т., чрез адвокат А. К., срещу въззивно решение № 814/09.07.2024 г. по в. гр. д. № 1124/2024 г. на Апелативен съд - София.

Държавна психиатрична болница „Св. И. Р. ЕАД обжалва решението в частта, с която е осъдена на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД да заплати на Д. И. В.-Т. 50 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди.

Д. И. В.-Т. обжалва въззивното решение в частта, с която претенцията й за неимуществени вреди е отхвърлена над уважената част от 50 000 лева, до пълния предявен размер от 100 000 лева.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба на Държавна психиатрична болница „Св. И. Р. се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и да изложи съображения по наведените от страните доводи и релевантни за спора доказателства, съответно да обоснове защо кредитира някои от тях; 2. Задължен ли е въззивният съд да обсъди в цялост приетите по делото съдебномедицински експертизи, като изложи конкретни мотиви коя част от експертните заключения кредитира и защо, както и коя част от експертните заключения не кредитира и защо; 3. Задължен ли е въззивният съд, когато възприеме различна правна квалификация на спора служебно, без да е сезиран с такова искане, да укаже на страните кои факти подлежат на доказване, както и необходимостта от ангажиране на съответните доказателства; 4. При сезиране на съда с обективно съединени осъдителни искове за непозволено увреждане от вреди, настъпили вследствие на безвиновна гаранционно-обезпечителна отговорност на гражданскоправен субект и администрацията, как се прилага чл. 53 ЗЗД относно солидарността и обикновеното другарство в процеса при тази хипотеза? Допустимо ли е гражданският съд да разглежда искове с правно основание чл. 49 ЗЗД срещу администрация? Ако не, на кой съд е подсъдно, респ. ако делата бъдат разделени между граждански и административен съд, кой от двата спора следва да се разглежда като преюдициален спрямо другия и какъв е определящият „значимостта“ за спора критерий при спиране на дело на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК? Допустимо ли е съдът да даде указания по чл. 101 ГПК в гореизложената хипотеза, като насочи страната да „коригира“ исковата си молба и отмени твърдението, че е увредена от неколцина, а те отговарят солидарно; 5. Отпада ли задължението на пациент да се грижи за здравето си докато се намира в лечебно заведение, т. е. приложима ли е нормата на чл. 94, ал. 1, т. 1 вр. т. 3 и т. 4 ЗЗ или приложимостта на т. 1 не може да се кумулира с т. 3 и т. 4, тъй като при хоспитализация единствената грижа за здравето на пациента следва да се полага от лекарите/медицинския екип; 6. Приравнява ли се отказът от лечение, вкл. с конклудентни действия (напускане територията на лечебното заведение), с поставяне на медицинския екип/лекуващия лекар в обективна невъзможност да полага дължимата грижа на добрия лекар и респ. може ли той (отказът) да се възприеме като обстоятелство, изключващо вината при настъпили вреди.

Ответникът по касационната жалба – Д. И. В.-Т., чрез адвокат А. К., оспорва жалбата и счита, че не следва да се допуска касационно обжалване в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. В срока за отговор подава и насрещна касационна жалба.

В насрещната касационна жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, като в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Правилно ли е определен от въззивния съд с обжалваното решение размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, и конкретно съобразен ли е този размер в достатъчна степен с характера, интензитета и продължителността на търпените от ищцата към датата на деликта и след това болки и страдания, с преживените от ищцата негативни емоции; 2. Следва ли да бъде взето предвид състоянието на ответника при определянето на обезщетението за неимуществени вреди; 3. Правилно ли е оценен в решението на въззивния съд размерът на обезщетението с оглед обществено-икономическото състояние през 2016 г.; 4. Следва ли при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от смърт на близък човек да се отчита естеството на връзката между обезщетения и загиналия, близостта им, обстоятелството, че са живеели заедно.

Касационната жалба и насрещната касационна жалба са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в сроковете по чл. 283 ГПК и чл. 287, ал. 2, вр. с ал. 1 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С въззивното решение е отменено решение № 471/24.01.2024 г. по гр. д. № 12867/2021 г. на Софийски градски съд в частта, в която е отхвърлен искът на Д. И. В.-Т. срещу Държавна психиатрична болница „Св. И. Р. , гр. Н. И. с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 50 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от изчезването на сина й С. В. М. и последвала му смърт, вследствие на бездействие на служители на ответната болница, ведно със законната лихва върху претендираната сума от 09.07.2018 г. до окончателното изплащане. Вместо него е постановено друго, с което Държавната психиатрична болница „Св. И. Р. е осъдена на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД да заплати на Д. И. В.-Т. обезщетение от 50 000 лева за неимуществени вреди от изчезването на сина й С. М. и последвалата му смърт, вследствие на бездействие на служители на ответната болница, ведно със законната лихва върху главницата от 09.07.2018 г. до окончателното изплащане. В останалата част, с която предявеният иск с правно основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 50 000 лева до пълния претендиран размер от 100 000 лева, първоинстанционното решение е потвърдено.

Въззивният съд е приел е за установено, че на 12.07.2016 г. в 16:30 ч. С. В. М. е скочил върху релсите в метростанция СУ „Св. К. О. . В същия ден лицето е прието за лечение в ответната болница, с диагноза „параноидна шизофрения“. При постъпването си в болничното заведение М. е подписал декларация за отказ от лечение. Независимо от направения отказ, болничното заведение е продължило да прилага медикаментозно лечение по отношение на пациента. От извършени изследвания на 12.07.2016 г. е констатирано, че М. е психомоторно напрегнат, говорно и двигателно оживен, некритичен към заболяването, с мисловен процес с параноидни налудности, с волево – импулсивни действия с разрушителни тенденции, споделяйки суицидни мисли, памет и интелект – болестно ангажирани. В епикриза от 27.07.2016 г. е отразено, че пациентът е служебно изписан от болницата, поради самоволно напускане на лечебното заведение. Установено е, че преди напускането му на 19.07.2016 г. директорът на ответната болница е внесъл в съда искане по реда на чл. 154, ал. 3 ЗЗ за вземане на решение за провеждане на задължително лечение на М.. В искането е посочено, че лицето може да извърши действия, които да бъдат опасни за околните, както и да увреди собственото си здраве. Образувано е ч. н. д. № 12836/2016 г. по описа на СРС, като с разпореждане от 26.07.2016 г., съдията-докладчик е насрочил делото в ОСЗ на 28.07.2016 г., със задължение за явяване на освидетелстваното лице и вещо лице-психиатър. След като М. не се е явил в заседанието, то е отложено. На 01.12.2016 г. е обявен за издирване. На 13.06.2017 г. по наказателното дело е приобщена СМЕ, от която е установено, че лицето е починало. От събраните писмени доказателства въззивният съд е установил, че С. М. е диагностициран със заболяването „параноидна шизофрения“ през 2002 г. Многократно е хоспитализиран, както в ответната Държавна психиатрична болница „Св. И. Р. , така и в други лечебни заведения, с документиран висок суициден риск. От психиатричната експертиза съдът е установил, че М. е страдал от параноидна шизофрения, епизодично протичане с прогресиращ дефицит, личностова промяна. Налице е фамилна обремененост, тъй като неговият баща е имал биполярно афективно разстройство и се е самоубил през 2012 г. Експертът е констатирал от представените документи два суицидни опита по психотични причини – през 2005 г. и на 12.07.2016 г., при последния от които психичноболният е хоспитализиран в ответната болница. Установени са данни за агресивно поведение, наложило имобилизация и допълнителна медикация за датите 17, 18, 19 и 20.07.2016 г. Вещото лице е посочило, че болният е третиран с обичайни за болничната психиатрична практика медикаменти и изборът им е адекватен на описаното психотично състояние. Лечението е правилно. Именно нередовният прием на лекарствата в предходен период е причина за обостряне на психозата, агресивното поведение и наложилата се хоспитализация. Голяма част от болничното му лечение е осъществено по реда на задължителното лечение съгласно Закона за здравето. Вещото лице е посочило, че ответната болница е от „затворен тип“, като няма данни как М. я е напуснал. Според нейния правилник болният може да напуска отделението в определени интервали от време, като уведоми медицинския персонал за това. Приета е допълнителна съдебно-психиатрична експертиза, в заключението на която е посочено, че в медицинската документация не е отразено какъв е бил режимът на пациента. Лекуващият го лекар д-р К. е свидетелствал за „свободен режим“, съответстващ на статута на М. като пациент „настанен за лечение на доброволен принцип“. Подписаната „декларация за отказ от лечение“ още при настаняването на 12.07.2016 г. е дала основание за режим, при който той е можел да излиза от отделението по собствено желание, но със знанието на персонала, без придружител и да прави разходки в района на болницата.Прието е, че отразеното в медицинската документация, съгласно правилника на болницата, фактически съответства на поставяне на пациента при „режим на повишен надзор, при който „болните не могат да излизат извън отделението без придружител, като се намират под непрекъснато денонощно наблюдение и контрол от страна на медицинския персонал. Експертът е посочил, че служителите на ответната болница не са имали право да лишат пациента от възможността да напуска заведението, тъй като М. е подписал декларация за отказ от лечение и дори са били длъжни да го освободят във всеки момент, когато пожелае. Лекуващите лекари не са могли да променят режима, тъй като няма законово основание за това. Рисковото поведение на пациента е причината за предявеното от болницата искане до СРС за задължително лечение. Разпитани са свидетелите Ц. Т., съседка, и И. Т., съпруг на ищцата, които свидетелстват, че след като С. М. не се е явил в заседанието по делото за задължително лечение, ищцата и Т. веднага са отишли в болницата, но никой не е знаел къде се намира М.. Двамата започнали издирване в околността, в което се включили и свидетелката Такова и нейният съпруг. Търсенето продължило около месец, когато намерили човешки останки, които се оказали на М.. Свидетелят Т. е посочил, че след като синът на ищцата е бил хоспитализиран, двамата с майка му са го посещавали почти ежедневно. На 20.07. С. М. е изглеждал малко по-добре. Директорката на болницата е поискала задържането му за по-дълго време по Закона за здравето, въпреки че родителите му искали да си го вземат. На 28.07. заседание не се провело и двамата с Д. Т. отишли в болницата и от медицинксата сестра в отделението са разбрали, че М. е изписан предната вечер, тъй като е изчезнал. Сигнализирали са полицията, като на 29.07.2016 г. са започнали претърсване на района над болницата. На 21.08.2016 г. са се натъкнали на труп, от който взели ДНК проба, която е съответствала на тази на майка му. От показанията на д-р Ц. К. е установено, че спрямо пациента М. са извършени стандартните процедури, като персоналът не е имал право да оказва ограничаващо въздействие върху пациентите без санкция от страна на съда. При така установената фактическа обстановка съдът е приел, че при съобразяване на приложимите разпоредби на Закона за здравето и Наредба № 24 от 07.07.2004 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Психиатрия“, е необяснимо защо в изследванията от датата на постъпване на М. е отбелязано ниско ниво на риск. Независимо от липсата на оспорване на автентичността на подписаната декларация за отказ от лечение, синът на ищцата, с оглед на липсата на критичност към заболяването си, не е знаел от какво точно се отказва. Правото на медицинска помощ се осъществява при прилагане на основни принципи, между които са своевременност, достатъчност, качество на тази помощ и зачитане на правата на пациента, едно от които е информираност за състоянието си и възможните усложнения, методи на лечение, право да избягва ненужно страдание и болка. В случая ответната психиатрична болница се позовава на тази декларация, поради което нейна е била тежестта да докаже от какво точно се е отказал пациентът. Според съда към момента, в който М. е упражнил правото си на избор за лечение, състоянието му е било спешно и той не е имал критичност към него. Прието е, че болницата не може да се освободи от отговорност на това основание. Налице е и нарушение на чл. 2.3.3 от Медицинския стандарт за мониториране на суицидния риск - през целия период на обслужване – за 23.07. и 25.07.2016 г. липсва оценка на този риск. Като основателни са преценени доводите на ищцата, че ръководителят на лечебното заведение е следвало да вземе решение за временно настаняване и да иска от съда провеждане на процедурата по чл. 154, ал. 1 ЗЗ, в който случай произнасянето на съда би било незабавно. Съдът е отбелязал, че искането към районния съд е изпратено на 18.07.2016 г., а делото е насрочено за 28.07.2016 г. Десетдневната разлика е могла да бъде от решаваща роля за предотвратяване на последвалите събития. Изложени са съображения и за противоправност в липсата на знание на персонала за напускането на пациента и липсата на документиране на неговото напускане, в случай че се приеме тезата за свободен режим на пациента. Съгласно чл. 88 от Правилника на болницата когато пациент, постъпил на доброволно лечение, поиска изписване въпреки съвета на лекаря за продължение на лечението, молбата се обсъжда на екипно заседание. Това правило не е спазено. Не са спазени и указанията за добра практика – осигуряване на безопасност на пациента при остра психоза. Установено е, че не е имало фактически ограничения за свободното придвижване на М. извън болницата. Последното е констатирано при вечерна визитация на 27.07.2016 г. Болничното заведение не е предприело и действия за издирването му, не са разпространили негово описание, не са уведомили компетентното полицейско управление, нито неговата майка. Съдът е посочил, че „съгласно чл. 88, ал. ЗЗ“ в случаите, когато пациент напусне болнично заведение без разрешение, болницата незабавно уведомява органите на МВР и неговите близки. Посочено е, че болничният персонал не е положил нужното наблюдение на приетия за лечение пациент, което е поставило починалия в ситуация на риск. Болничното ръководство е било длъжно да създаде вътрешен ред и да приложи съответстващ на проявите и нуждите на пациента режим, при който той да не може да напусне без знанието на нито един служител територията на болницата. Тази противоправност в тяхното поведение е в пряка причинна връзка със смъртта му. Прието е, че изчезването на пациента и последвалата му смърт не са били неизбежни, не се дължат на случайно събитие, нито може да бъде отдадено на неговото поведение. Причинените вреди на ищцата са резултат от установяване на липсата на нейния син в съдебното заседание и последвалите мъчителни опити да разбере какво се с случило с него. Определеното като справедливо обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 50 000 лева при съобразяване на обществено-икономическото състояние към 2016 г. Като неоснователно е преценено възражението за погасяване по давност на иска. Досъдебното производство за смъртта на С. М. е образувано по жалба на ищцата от 30.08.2016 г., което е най-ранният момент, от който може да тече давността. В нея ищцата е заявила, че синът й е починал. Едва след резултата от ДНК анализа тя е била сигурна за смъртта му и затова давността тече от 22.12.2016 г.

Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

В случая касационно обжалване следва да се допусне по първите два въпроса в изложението към касационната жалба на Държавна психиатрична болница „Св. И. Р. ЕАД относно дейността на въззивната инстанция и задължението при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка на даденото от въззивния съд разрешение със задължителната практика на ВКС - т. 2, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, посочени и от касатора. Въпросът е относим към задължението на въззивния съд да обсъди твърденията, доводите и възраженията на страните, имащи значение за очертаване рамките на повдигнатия правен спор, като в тези рамки той следва да извърши и преценката на относимите писмени и гласни доказателства, вкл. експертните заключения. Въпросът касае поддържаните от касатора доводи за липса на установеност на причината за настъпилата смърт на сина на ищцата, а оттук и на причинната връзка между твърдяното от последната противоправно поведение на служители на ответника и настъпилата смърт на пациента.

По останалите въпроси, поставени от Държавна психиатрична болница „Св. И. Р. ЕАД, касационната инстанция ще вземе становище с решението си. Следва да се посочи, че пасивно субективно съединяване на искове по чл. 49 ЗЗД в настоящия случай не е налице, поради разделянето на производството по първоначално предявените искове срещу ДПБ „Св. И. Р. и Министерство на здравеопазването.

На касатора следва да се укаже да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1022,58 евро, като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.

По поставените в насрещната касационна жалба въпроси не следва да се допуска касационно обжалване. Първият и третият от тях не представляват правни въпроси, а са въпроси по съществото на спора, каквото не е производството по предварителна селекция на касационната жалба по реда на чл. 288 ГПК. Ето защо и не осъществяват общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не би могло да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Останалите въпроси касаят приложението на принципа на справедливост и критериите по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД. Налице е задължителна съдебна практика на ВКС /ППВС № 4/1968г./, според която понятието справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Трябва да се изследват всички релевантни обстоятелства - относно вида и характера на увреждането, както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца и какви са конкретните му преживявания. Във всеки конкретен случай следва да се отчитат релевантните факти и обстоятелства, имащи отношение към обезщетяването на понесените неимуществени вреди. При определяне размера на неимуществените вреди възивният съд се е ръководил от практиката на ВКС, в т. ч. посоченото от касатора решение № 141/2013г. по т. д.№ 453/2012г., ІІт. о., и подробно е обсъдил приетите от него за релевантни в случая факти, вкл. естеството на връзката между обезщетения и загиналия и тяхната близост.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 814/09.07.2024 г. по в. гр. д. № 1124/2024 г. на Апелативен съд – София в частта, с която Държавна психиатрична болница „Св. И. Р. е осъдена на основание чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД да заплати на Д. И. В.-Т. обезщетение от 50 000 лева за неимуществени вреди от изчезването на сина й С. М. и последвалата му смърт, ведно със законната лихва върху главницата от 09.07.2018 г. до окончателното изплащане.

УКАЗВА на Държавната психиатрична болница „Св. И. Р. да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 1022,58 евро и да представи документ в едноседмичен срок от съобщението. В противен случай производството по делото ще бъде прекратено.

Не допуска касационно обжалване на въззивното решение в останалата част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: