ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 803
гр. София, 20.02.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти февруари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 1575 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 2992/05.02.2025 г., подадена от О. Б. чрез адвокат Ч. П., срещу решение № 1361 от 27.12.2024 г. по гр. д. № 1373/2024 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 45 от 23.02.2024 г. по гр. д. № 660/2023 г. на Окръжен съд – Перник, по силата на което е осъдена О. Б. да заплати на В. А. С., на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, сумата от 30 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки и страдания от счупване на левия крак (многофрагментно счупване на костите на лява подбедрица в областта на глезенната става), в резултат на претърпяна злополука на 01.04.2023 г. в гр. Брезник, ул. „Ц. Л. , вследствие попадане на крака й в неравност на пътя, образувана от нарушено асфалтово покритие, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.04.2023 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 3258.60 лв. - обезщетение за имуществени вреди, от които: 2788 лв., платени за закупуване на остеосинтезни средства, 300 лв. за придружител, 85 лв. за закупуване на проходилка, 15 лв. за документиране на изследването в УМБАЛСМ „Н. И. П.“ ЕАД, 34.80 лв. заплатена потребителска такса за рехабилитацията в „НСБФТР“ ЕАД, 30 лв. за подобрени битови условия в „НСБФТР“ ЕАД и 5.80 лв. потребителска такса в „НСБФТР“ ЕАД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.04.2023 г. до окончателното й изплащане.
Въззивният съд е съобразил, че първоинстанционният съд е бил сезиран с искове по чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени и неимуществени вреди. В исковата молба В. С. твърди, че живее в [населено място], на ул. „Ц. Л.“ № *. От около две години участъкът от нея пред дома й е в лошо състояние. След извършен ремонт асфалтът на уличното платно бил отстранен, а направеният при ремонта изкоп - запълнен с чакъл. На 01.04.2023 г., около 11.30 ч., С. излязла от дома си заедно с дъщеря си и приятелката си Д. Б.. На връщане носела детето си на ръце и непосредствено преди дома си усетила, че кракът й попада в неравност на уличното платно, огънал се е и се е счупил в областта на глезена. Изпитала силна болка. Закарана била в болницата в [населено място], а оттам я изпратили в МБАЛ „Р. А. - гр. Перник. След преглед кракът й бил гипсиран с мнение за операция. На 05.04.2023 г. постъпила в УМБАЛСМ „Н. И. П.“ ЕАД, където била оперирана, като фрактурата била фиксирана с остеосинтезни средства - плаки и винтове. В продължение на два месеца била принудена да провежда лечение в домашни условия при постелен режим. Задоволяването на хигиенните й нужди и самообслужването й били затруднени, като получавала помощ от майка си. След това за месец и половина се придвижвала с патерици. На 10.05.2023 г. постъпила за рехабилитация в „НСБФТР“ ЕАД - гр. София, където за една седмица й били извършени рехабилитационни процедури. През целия период изпитвала силни физически болки и страдания. Към момента на сезиране на съда увреденият крак продължава да я боли и да се подува. Пръстите на крака са изкривени и не може да носи обувка. Претърпяла и продължава да търпи неимуществени вреди. Във връзка с лечението си претърпяла и имуществени вреди, изразяващи се в разходи в размер на 3258.60 лв. Затова В. С. моли съда да осъди О. Б. да й заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв., ведно със законната лихва от 01.04.2023 г. до окончателното изплащане на сумата, както и 3258.60 лв. - имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 01.04.2023 г. до окончателното изплащане. От своя страна, ответникът е оспорил изцяло исковете, направил е и възражение за съпричиняване.
Въззивният съд е приел, че по делото не се спори, че на 01.04.2023 г. в гр. Б., на ул. „Ц. Л.“ № *, В. С. е претъпяла инцидент. Безспорно е, че същият ден тя е била прегледана в МБАЛ „Р. А. АД - гр. Перник. Във връзка с твърденията в исковата молба са представени медицински документи - епикриза от УМБАЛСМ „Н. И. П.“ ЕАД, епикриза от „НСБФТР“ ЕАД, епикриза от МБАЛ „Доверие“, разходни документи за извършени разходи във връзка с лечението на ищцата. От заключението на медицинската експертиза, което е ценил като компетентно, безпристрастно и основаващо се на научните правила и професионалния опит на експерта, съдът е приел, че се установява, че С. е получила следната травма: счупване на костите на лявата подбедрица в областта на глезенната става, което е довело до трайно затруднение на движенията на долния ляв крайник за срок повече от 30 дни. Вещото лице е описало предприетото лечение и възстановителния период, прогнозата за в бъдеще. Вещото лице е пояснило, че е извършило личен преглед на ищцата и е констатирало, че тя има ограничение в обема на движението на лява глезенна става при повдигане на ходилото нагоре от 10 градуса, при норма 20 градуса. Експертът е пояснил в заключението си и в съдебно заседание, че при счупването на глезена механизмът е един и същ и не е от значение тежестта.
Софийски апелативен съд е отразил събраните гласни доказателства. Свидетелката Д. Б. познава ищцата от 15 години и е очевидец на инцидента, който се случил с нея. Свидетелства за това, че пред дома на В. С., на улицата имало дупка. Тя била изкопана и след това зарита с чакъл. Намирала се на 5 см от тротоара. В нея попаднал кракът на ищцата, извил се и тя паднала заедно с детето. Според свидетелката дупката била 1.10 - 1.20 м, като знае, че Общината прави ремонт; била изкопана преди две години. Свидетелката И. е майка на ищцата. Депозира показания за състоянието й след инцидента, за операцията, която й била направена. Заявява, че дъщеря й изпитвала силни болки, като И. й оказвала помощ както в болницата като придружител, така и в дома й. Първоначално В. С. лежала около два месеца. След това започнала да се движи с патерици, а след това с проходилка. Свидетелката я водела до тоалетна. С. ходила на рехабилитация веднъж за седем дни, а след това идвал рехабилитатор. Пръстите на крака й са свити; ищцата ходи бавно, куца; не може да обуе всякакъв вид обувки; все още я боли.
Въззивният съдебен състав е визирал, че кредитира показанията на свидетелката Б., като основаващи се на лични впечатления, достоверни и убедителни. По отношение на тези на свидетелката И. е посочил, че ги преценява при условията на чл. 172 ГПК поради близкото родство с ищцата. Не е дал вяра на показанията на И. в частта, в която заявява, че В. С. куца, както и че пръстите на травмирания крак са свити, тъй като тези твърдения влизат в противоречие със заключението на съдебномедицинската експертиза. Вещото лице е извършило личен преглед на ищцата и не е установило накуцване или проблеми с пръстите на крака. Съдът е кредитирал показанията на свидетелката И. в останалата част, като достоверни и убедителни.
При така установената фактическа обстановка, Софийски апелативен съд е направил следните правни изводи:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна и за да се ангажира, трябва да са налице следните предпоставки: деяние - действие или бездействие; то да е противоправно; вреда и тя да е причинена от лице, на което е възложена работата, при или по повод изпълнението на която е причинена вредата; вина на изпълнителя на работата. При осъществяването им се достига до ангажиране отговорността на възложителя на работата. Възложителят може да се освободи от отговорност, ако докаже, че този, комуто е възложена работата, не е причинил вреда и действията му не са виновни и противоправни, или ако вредата не е причинена при или по повод на възложената работа. Съдът е посочил, че общинска собственост са общинските пътища, улиците и булевардите (чл. 8, ал. 3 ЗП). Съгласно чл. 31 ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища е задължение на общината. Пътят е част от общинската инфраструктура и служи за безпрепятствено и безопасно преминаване на МПС и пешеходци по него - § 1, т. 1 ДР на ЗП. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗП общинските пътища се управляват от кмета на съответната община, а съгласно ал. 2, т. 3 от същата разпоредба управлението на пътищата включва организирането, възлагането, финансирането и контрола на дейностите, свързани непосредствено с проектирането, изграждането, управлението, ремонта и поддържането на пътищата. О. Б. има задължението, вменено й от ЗОбС и ЗП, да полага грижата на добрия стопанин при поддържането на общинската собственост - чл. 11 ЗОбС. От показанията на свидетелката Б. се установява, че на ул. „Ц. Л.“ № *, където живее ищцата, е имало изкопана дупка, зарита с чакъл, с размери 1.10 - 1.20 м. Общината е извършвала ремонт на пътя от две години. В нея е попаднал кракът на В. С. и той се е счупил. Поради това следва да се приеме, че има виновно и противоправно поведение, изразено чрез бездействие на лица, на които О. Б. е възложила поддържането на общинската инфраструктура, респективно в района, където е станал инцидентът със С.. От показанията на Б. се установява механизмът на настъпване на инцидента, както и че той е станал поради неремонтирано и неравно платно за движение, собственост на община Брезник. Т.е. установена е връзката между противоправного поведение и вредата. Ответната община не е оспорила, чрез своя процесуален представител, че платното за движение, където е настъпил инцидентът, е общинска собственост. Осъществен е фактическият състав на деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД и О. Б. е пасивно материалноправно легитимирана да отговаря по предявените искове. Същата е проявила противоправно бездействие, тъй като не е възстановила своевременно платното за движение пред дома на ищцата, не е предприела предписаните от закона действия, като негов собственик, да го приведе във вид, необходим за безопасното му ползване по предназначение от пешеходци.
Съставът на въззивния съд е посочил, че пред него се спори относно размера на дължимото обезщетение и основателността на възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Изложил е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост - чл. 52 ЗЗД. Справедливостта не е абстрактно понятие. То включва обсъждането на обективни критерии, свързани с вида на уврежданията, начина на настъпването им, наличието на остатъчни поражения от тях, от които да няма лечение, прогноза за бъдещото здравословно състояние на увредения, неговата възраст и влошаване на здравословното му състояние, наличие на загрозяване и белези (ПП № 4/23.12.1968 г. на ВС). На основание чл. 154 ГПК всяка страна има задължението да докаже всички факти, от които черпи за себе си благоприятни правни последици. Затова ищцата е длъжна да докаже, при пълно и главно доказване и с всички допустими и относими доказателства, претърпените от нея болки и страдания. Съдът е приел, че от заключението на медицинската експертиза се установява, че В. С. е получила счупване на костите на лявата подбедрица в областта на глезенната става. Фрактурата е средна телесна повреда, като тя е предизвикала трайно затруднение на движението на левия долен крайник на ищцата за период от около три месеца. Фрактурата не е застрашила живота на пострадалата, но е внесла значителен дискомфорт в ежедневието й, тъй като тя не е могла да се обслужва нормално, нуждаела се е от чужда помощ. Счупването е в причинна връзка с установения механизъм по делото. Предприетото лечение е било първоначално консервативно с гипсова имобилизация, но след това е била предприета оперативна интервенция с поставяне на метална остеосинтеза. То е адекватно, необходимо и целесъобразно. Ищцата е търпяла болки с голям интензитет през първите дни непосредствено след инцидента. Тя е провеждала и рехабилитация, за което свидетелства майка й (свидетелката И.). Няма настъпили усложнения при лечението, но има ограничаване в обема на движение на лявата глезенна става при повдигане на ходилото нагоре от 10 градуса, при норма 20 градуса. Прогнозата за в бъдеще е С. да изпитва болка в областта на счупването при натоварване и промяна на времето. Вещото лице е установило горната последица от травмата при личния преглед на пострадалата. С оглед на изложеното и като е взел под внимание общото здравословно състояние на ищцата, възрастта й към момента на настъпване на травмата – 34 г., проведеното оперативно лечение, извършената втора операция за екстракция на остеосинтезния материал, продължителността на лечебно-възстановителния процес, както и трайната последица, изразяваща се в двигателен дефицит на лявата глезенна става, съдът е намерил сумата от 30 000 лв. за справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди. Посочил е и че отчита, че произшествието е настъпило през 2023 г., икономическата конюктура и минималната работна заплата за страната, като определеното обезщетение в размер на 30 000 лв. представлява 38 минимални работни заплати за страната за 2023 г. и е съответно на жизнения стандарт на страната към правнорелевантния момент.
Относно възражението за съпричиняване съдът е посочил, че съпричиняването на вредоносния резултат изисква поведението на пострадалия, изразяващо се в действие или бездействие, да е било противоправно или не, но фактически да е в причинна връзка и да е допринесло за настъпилите вреди; за да е налице съпричиняване не е необходимо пострадалият да има вина за увреждането. На основание чл. 154 ГПК в тежест на ответника е да докаже с всички допустими и относими доказателства съпричиняването на вредите от страна на пострадалия. В случая се поддържа, че В. С. е допринесла за увреждането си, защото е проявила небрежност при придвижването си; носейки детето си в ръце, е имала ограничена видимост. Въззивният съдебен състав е приел, че пътното платно за движение трябва да се поддържа в такова състояние, че да бъде достъпно и нормално проходимо за участниците в движението, включително и пешеходците. Те имат право да пресичат по него безпрепятствено и безопасно. Бездействието на собственика на пътя не може да изисква по-голяма грижа от страна на пешеходеца при преминаване/пресичане по пътното платно от нормалната, както и да служи за намаляване на отговорността му. От заключението на медицинската експертиза, допълнено и в съдебно заседание, не се установява връзка между получаването на травмата и носенето на детето, респективно неговото тегло не е допринесло за травмата. Ето защо съдът е направил извод за неоснователност на направеното възражение за съпричиняване. Намерил е и че във въззивната жалба на О. Б. е направено ново възражение за съпричиняване, което не подлежи на разглеждане.
За да приеме за основателна и претенцията за имуществени вреди, съдт е изходил от събраните по делото доказателства, съгласно които С. е заплатила остеосинтезния материал при операцията – 2788 лв., такса за придружител от 300 лв. при престоя си в лечебното заведение, носител за документиране на изследване – 15 лв., направила е разходи за рехабилитация в общ размер от 70.60 лв., във връзка с придвижването си е закупила проходилка на стойност 85 лв. Общият размер на разходите е 3258.60 лв., като те са в пряка връзка с травмата и нейното лечение.
Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, на първо място, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК формулира въпросите:
1. Как се разпределя доказателствената тежест между страните;
2. При неправилно разпределена доказателствена тежест от първоинстанционния съд и направено изрично позоваване на това във въззивната жалба, въззивният съд следва ли да разпредели наново доказателствената тежест и да извърши нов доклад, и неизвършването на тези действия води ли до процесуално нарушение и до необходимост да бъдат приети и обсъдени и представените пред въззивния съд доказателства за установяване на релевантните за спора факти.
Сочи, че по тях въззивното решение влиза в противоречие с приетото в: решение № 50257/11.09.2023 г. по гр. д. № 2714/2021 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 210/09.02.2018 г. по т. д. № 1115/2017 г. на ВКС, І т. о., решение № 338/27.03.2018 г. по гр. д. № 706/2017 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 539/16.05.2016 г. по гр. д. № 1571/2016 г. на ВКС, ІV г. о.
На следващо място, жалбоподателят твърди, че по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички доводи, твърдения и възражения на страните и да отговори на всички заявени от страните оплаквания, атакуваният пред ВКС съдебен акт противоречи на: решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 373/23.07.2014 г. по гр. д. № 3003/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 68/24.04.2013 г. по т. д. № 78/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 157/11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на ВКС, І т. о., решение № 108/15.02.2018 г. по гр. д. № 5201/2016 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на ВКС, ІІІ г. о. и др., ППВС № 1/1953 г., ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 19.
На трето място, жалбоподателят формулира въпросите: 1. Следва ли решаващият съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да прецени икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия; 2. Какви са критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане по чл. 49 ЗЗД.
По тези въпроси се сочи противоречие с приетото в: решение № 50183/27.03.2023 г. по т. д. № 1624/2021 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 476/27.01.2016 г. по гр. д. № 3281/2015 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 70/28.07.2015 г. по т. д. № 707/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. и др.
На четвърто място, отново при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са формулирани въпросите: 1. По какви критерии се определя степента/процентът на приноса на пострадалия при съпричинаване на трудовата злополука; 2. Какво представлява приносът на пострадалия във вредоносния резултат - обективен елемент от съпричиняването или абстрактно понятие, и длъжен ли е съдът да посочи изрично в какво се изразява съпричиняването като конкретно обективно съществуващо обстоятелство.
Жалбоподателят се позовава на ППВС № 17/1963 г., т. 7, ТР № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС, ТР № 1/2014 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС.
На пето място, в изложението са формулирани въпросите: 1. Подлежат ли на доказване причинно-следствената връзка между деликт и вреди, както и конкретните болки и страдания, или е допустимо те да се предполагат в хипотезата на чл. 49 ЗЗД; 2. Чия е доказателствената тежест (сочено противоречие с: ППВС № 7/30.12.1959 г., т. 2, решение № 1132/16.11.1992 г. по гр. д. № 1336/1992 г. на ВС, решение № 9/02.02.2018 г. по гр. д. № 1144/2017 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 204/11.03.2019 г. по гр. д. № 586/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 204/11.03.2019 г. по гр. д. № 586/2018 г. на ВКС, ІІІ г. о. и др.).
На последно място, жалбоподателят се позовава на очевидна неправилност на въззивния акт, предвид силно завишения размер на присъденото обезщетение.
Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:
Касационната жалба в частта й срещу въззивното решение по иска за неимуществени вреди е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. В останалата част жалбата е недопустима, тъй като самостоятелният иск за имуществени вреди е с цена под 5000 лв. (чл. 281, ал. 3, т. 1, предл. първо ГПК) и следва да бъде оставена без разглеждане.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Първите два въпроса от изложението не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Същите предполагат, че въззивният съд е постановил решението си при неправилно разпределена доказателствена тежест и изхождайки от нея, което обаче не отговаря на обстоаятелствата по делото. В случая първоинстанционният съд не е нарушил чл. 154, ал. 1 ГПК при изготвяне на доклада си по делото; от своя страна въззивният съд е постановил решението си, също съблюдавайки тази разпоредба, и не е формирал правни изводи при неправилно разпределена (разменена) доказателствена тежест относно елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 49 ЗЗД.
Освен това вторият въпрос предполага пред втората съдебна инстанция да са били представени нови доказателства, което в случая не е така.
По въпроса относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички доводи, твърдения и възражения на страните и да отговори на всички заявени от страните оплаквания, е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. Мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност. Непрекият резултат от тази дейност е констатацията, съдържаща се в мотивите му, за пълно или частично съвпадение или за несъвпадение на изводите му с тези на първата инстанция, което намира израз в диспозитива на решението. По становище на настоящия съдебен състав на ВКС, ІІ г. о., в случая Софийски апелативен съд не се е отклонил от визираната съдебна практика
По отношение на следващите два свързани въпроса (формулирани на трето място в изложението), е налице изобилна и непротиворечива практика, вкл. задължителна, съгласно която понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. За да удовлетвори въведения от законодателя критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, обезщетението за репариране на претърпените от непозволено увреждане морални вреди трябва да е съизмеримо с техния действителен размер, т. е. да е онзи своеобразен паричен еквивалент на конкретното неблагоприятно въздействие върху личността и начина на живот на пострадалия; при определяне размера на вредите следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В ППВС № 4/23.12.1968 г. е налице примерно посочване, а именно, че при телесните увреждания такива обективни обстоятелства могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр.; при причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. В практиката на ВКС е прието и че от значение са обществено-икономическите условия в страната и стандартът на живот.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че в случая въззивният съд е действал съобразно визираната съдебна практика. Същият не е допуснал отклонения от нея, които да имат значение за крайния изход на спора.
Въпросите относно степента/процента на принос на пострадалия при съпричиняване, и длъжен ли е съдът да посочи изрично в какво се състои съпричиняването, са неотносими към решаващите мотиви на въззивния съдебен състав, тъй като последният е заключил, че съпричиняване в случая въобще не е налице. В тази връзка следва да се посочи, че във въззивната жалба основните доводи относно наличието на съпричиняване са свързани с това, че В. С., движейки се по пътното платно, е нарушила правилото на чл. 108 ЗДвП. Тези доводи обаче не са били наведени своевременно – с отговора на исковата молба, поради което не подлежат на обсъждане.
По последната група въпроси няма съмнение, че съгласно съдебната практика причинно-следствената връзка между деликт и вреди, както и конкретните болки и страдания, подлежат на доказване от пострадалото лице. Въззивният съд не се е отклонил от тази практика; решението му не е основано на предположения. Всички доводи на жалбоподателя в тази насока представляват оплаквания за необоснованост на съдебния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на разглеждане в настоящото производство по чл. 288 ГПК.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.
В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. Присъденото обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. по никакъв начин не може да бъде преценено като изключително и несправедливо завишено, с оглед установената от въззивния съд фактическа обстановка по делото и приетите за доказани вреди на В. С..
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта относно иска за неимуществени вреди.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1361 от 27.12.2024 г. по гр. д. № 1373/2024 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 45 от 23.02.2024 г. по гр. д. № 660/2023 г. на Окръжен съд – Перник, по силата на което е осъдена О. Б. да заплати на В. А. С., на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, сумата от 30 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки и страдания от счупване на левия крак (многофрагментно счупване на костите на лява подбедрица в областта на глезенната става), в резултат на претърпяна злополука на 01.04.2023 г. в гр. Б., ул. „Ц. Л.“, вследствие попадане на крака й в неравност на пътя, образувана от нарушено асфалтово покритие, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.04.2023 г. до окончателното й изплащане.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба в останалата й част И ПРЕКРАТЯВА производството по делото пред ВКС в тази част.
Определението подлежи на обжалване от О. Б. в частта, с която частично се оставя без разглеждане касационната жалба и се прекратява производството по делото, пред друг тричленен състав на ВКС в 1-седмичен срок от връчването му. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: