ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 501
гр. София, 04.02.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ
Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
Р. Я.
като разгледа докладваното от съдия Янчева ч. гр. дело № 105 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба вх. № 24380/26.08.2025 г., подадена от Ж. И. Д. срещу определение № 3580 от 30.07.2025 г. по в. ч. гр. д. № 20253100501583/2025 г. на Окръжен съд – Варна, поправено с определения по същото дело № 952 от 26.09.2025 г. и № 5350 от 27.11.2025 г., в частта, с която е потвърдено определение № 6252 от 13.05.2025 г. по гр. д. № 8208/2024 г. на Районен съд – Варна за прекратяване на делото на основание чл. 126, ал. 1 ГПК.
Въззивният съд е съобразил, че с искова молба от 02.07.2024 г. Ж. Д. е стартирала исков процес срещу ДП „Български спортен тотализатор“ (ДП „БСТ“), с искане за прогласяване за нищожни на решение от 10.01.1997 г. по гр. д. № 1654/1995 г. на ВРС и на решение от 03.07.1997 г. по гр. д. № 580/1997 г. на ВОС - липса на изпълняемо право. С определение № 6252 от 13.05.2025 г. по гр. д. № 8208/2024 г. ВРС е прекратил производството по делото на основание чл. 126 ГПК, предвид наличието на предходно образувано производство със същия предмет - гр. д. № 12970/2020 г. на ВРС.
Окръжен съд – Варна е изложил, че съгласно константната практика на ВКС с разпоредбата на чл. 126, ал. 1 ГПК е установена забрана за едновременно разглеждане от съда на две дела, които имат идентични страни и спорен предмет, и в рамките на които се търси идентична съдебна защита. Целта на забраната е да се предотврати постановяването на противоречиви съдебни решения, съдържащи разнопосочно произнасяне по повод на едно и също спорно право или правоотношение. За да се избегне обвързването на страните с противоречива по съдържание сила на пресъдено нещо, съдът, пред който е образувано по-късно заведеното дело, е длъжен да го прекрати служебно, след като констатира недопустимостта на предявения иск. Ако предпоставките на чл. 126, ал. 1 ГПК са установени едва във въззивното производство, прекратяването на делото е правомощие на въззивния съд, който следва да обезсили недопустимото решение на първата инстанция.
Съдът е приел, че от исковата молба и уточнителните молби става ясно, че материалното право не съществува, че е погинало и респективно няма предмет на изпълнение. От материалите по гр. д. № 12970/2020 г. на ВРС се установява, че макар първоначално Д. да е направила опит на прогласи нищожността на изпълнителен лист, то с уточняващите си молби изрично е посочила, че иска прогласяване за нищожни на същите решения по същата причина - че материалното право, описано в тях, не съществува, респективно няма предмет на изпълнение. В уточнителната й молба от 23.12.2020 г. е добавено единствено, че е повелено изпълнението на действия, които съставляват престъпление.
При тези данни въззивният съд е заключил, че в случая е налице идентичност както между страните, така и по отношение на специфичните искови претенции. И в двата случая Ж. Д. настоява да бъдат обявени за нищожни двете решения - решение от 10.01.1997 г. по гр. д. № 1654/1995 г. на ВРС и решение от 03.07.1997 г. по гр. д. № 580/1997 г. на ВОС, по идентични съображения, че материалното право не съществува, респективно няма предмет на изпълнение. Във визираната по-горе уточнителна молба по гр. д. № 12970/2020 г. на ВРС е добавено единствено и че се повелява извършването на престъпление. Въззивният съдебен състав е намерил за законосъобразно позоваването от първостепенния съд на разпоредбата на чл. 126 ГПК, а не на тази на чл. 299 ГПК.
Жалбоподателката намира обжалваното определение за неправилно, незаконосъобразно и необосновано.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и в противоречие с правната теория и практика:
1. Дали в дадения случай са спазени изискванията за решаване на делото от независим и безпристрастен съд, след като съставът не си е направил отвод при наличие на основанието по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, за да не се получи отказ от правораздаване;
2. Релевираните пороци, които са били предмет на исковата молба по гр. д. № 12970/2020 г. на PC - Варна, такива ли са, които са релевирани с настоящата искова молба, различни ли са и допустимо ли е с новата настояща искова молба да се иска нищожност на същите съдебни решения;
3. Въззивният съд в своите правни изводи направил ли е разликата между пороци на съдебни решения, които един път касаят „Съдебните решения повеляват изпълнение на нещо, което е неизпълнимо, и е повелено изпълнение на действия, които съставляват престъпления“, след като същевременно се сочи, че „решенията са изпълнени и едва след това изпълнението е прекратено“, и че „установяват се пороците едва на 03.08.2005 г. в изпълнителното производство“. Само този факт ли се обхваща от обективните предели на силата на пресъдено нещо при преценката по чл. 126, ал. 1 ГПК, които релевирани пороци са били предмет на проверка с определение № 2584/28.05.2024 г. на ВКС, ІІІ г. о. по ч. гр. д. № 1609/2024 г. като пороци, касаещи исковата молба по гр. д. № 12970/2020 г. по описа на PC – Варна;
4. След като два съдебни състава не са се произнесли само по посочените в исковата молба пороци на съдебните решения и са приели обратното, първоинстанционният и въззивният съд постановили ли са незаконосъобразни актове, които фактически водят до отказ от право, като не са възприели останалите опорочаващи съдебните решения факти, които са предмет на новия иск, след като не са се преклудирали от обективните предели на силата на пресъдено нещо с предявения иск по гр. д. № 12970/2020 г. по описа на PC – Варна;
5. Налице ли е отклонение от задължителната практика в ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС - т. 19, и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, II т. о., при разрешаване на значимия за изхода на делото процесуален въпрос следва ли мотивите на съдебното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страната и изрични и ясни мотиви, защо съдът счита доводите и възраженията на страната за неоснователни, с които е обоснована защитата от иска още в исковата молба;
6. При твърдения на стр. 4 в исковата молба, че „… по предходни дела не са изследвани изложените в настоящата предпоставки за нищожност на процесните решения, това основание не е обхванато от СПН и не пречи да се релевира порокът в рамките на настоящия процес“, следва ли въззивният съд и задължен ли е да разграничи точно и ясно двата порока без да добавя свои думи - този по настоящата искова претенция и този по гр. д. № 12970/2020 г. по описа на ВРС, с оглед преценка допустимостта на иска;
7. Направените изводи от въззивните съдии, че „От материалите по гр. д. № 12970/2020 г. на ВРС става ясно, че ...изрично сочи, че материалното право, описано в тях, не съществува, респективно няма предмет на изпълнение ...добавено единствено, че е повелено изпълнението на действия, които съставляват престъпление“, съответстват ли на изводите на съдиите от ВКС в определение № 2584/28.05.2024 г. на ВКС, ІІІ г. о. по ч. гр. д. № 1609/2024 г., че релевираният порок по исковата молба по гр. д. № 12970/2020 г. по описа на PC - Варна е „Съдебните решения повеляват изпълнение на нещо, което е неизпълнимо, и е повелено изпълнение на действия, които съставляват престъпления“;
8. Порокът, че „Съдебните решения повеляват изпълнение на нещо, което е неизпълнимо, и е повелено изпълнение на действия, които съставляват престъпления“, идентичен ли е с порока „С процесните решения е прието предаване на владението на построената през 1926 г., но погинала през 1983 г. сграда-фурна на два етажа и площ 56 кв. м, закупена от родителите й на 12.11.1975 г. с НА № 7371975 г., и за въвод във владение, на осн. чл. 108 от ЗС, защото ДП „БСТ“ са собственици на осн. НА № 187/1978 г. и към 03.07.1997 г., когато са постановени двете решения, сградата вече е била погинала и следователно липсва материално право, а новопостроената сграда на 70 кв. м, на [улица], в имот пл. № *, не представлява надстройка и пристройка към премахнатата сграда-фурна на 56 кв. м“, и с молба вх. № 58616/18.07.2024 г., в която е преповторено, че „признатото с решенията материално право е било погинало още през м. октомври - ноември 1983 г.“, поради което процесните решения са нищожни;
9. При прочит на горепосочените пороци в т. 2 установява ли се, че и въззивният съд неправилно и погрешно възпроизвежда два текста, и това дали е в услуга на правораздаването и дало ли е отражение на правилната преценка за допустимостта на иска;
10. Съществено процесуално нарушение ли е, с което са нарушени основни принципи, залегнали в чл. 9 и чл. 10 ГПК, съдът да не укаже, ако не му е било ясно и след служебната проверка, и да не изисква уточнения за обосноваване липса на идентичност на пороците, дали са едни и същи релевираният порок по гр. д. № 12970/2020 г. на ВРС и по гр. д. № 8208/2024 г. на ВРС, и съответно за прилагане допълнителни доказателства в тази насока;
11. Съдът разполагал ли е с точно посочени факти и с ясно формулирано искане, и в рамките на тази квалификация ли е следвало да направи преценка за надлежно упражнения установителен иск и то след като исковата молба е била приета за редовна и е било разпоредено изпращане на препис на ответника, и била ли е налице липса на абсолютни процесуални пречки и следвало ли е да пристъпи към разглеждането по същество на иска;
12. След като още към 03.07.2024 г. е имало данни за образуваното гр. д. № 12970/2020 г. на ВРС, следвало ли е съдията да прекрати делото на това основание още към този момент, и ако е следвало и това не е сторено, то тогава в случая гарантира ли се на ищцата справедлив процес, както и съображенията на съдиите били ли са от друго естество, които оказват влияние върху вътрешното им убеждение, извън тези, които регламентира законът и наложената съдебна практика и данните по делото, и такова процедиране при формиране на вътрешното убеждение в интерес на правораздаването ли е било;
13. От процесуалното движение на делото през месеците, прави ли се извод за нарушени права на ищеца за обективен и справедлив процес и то след като, веднъж, още на 03.07.2024 г. е имало данни за съществуването на гр. д. № 12970/2024 г. на ВРС, и кой е релевираният порок по това дело; втори път, се е заявявало след 21.02.2025 г., че делото чака за насрочване; трети път - след подаденото заявление от 03.04.2025 г. от адв. А. Ц., четвърти път - чака се да се подаде и заявление с вх. № 39515/02.05.2025 г. от адв. М. К. Т. с приложено пълномощно изх. № 567/17.04.2025 г., и пети път - на 13.05.2025 г. вече се взема решение не да се насрочи делото, както е написано на листчето върху лист 256 от делото, а да се прекрати делото, и такова процедиране води ли до отказ от право и следвало ли е въззивният съд да установи това;
14. При съпоставка на дати и събития към дата 10.02.2025 г. (депозиране на отговор с вх. № 12214/2025 г. по описа на ВРС) и данни в деловодството на съда за постановено определение от 08.10.2024 г. на ВОС по гр. д. № 8208/2024 г. на ВРС, съдия Маркова, въз основа на вътрешно убеждение, следвало ли е да се отведе по делото, предвид данните по делото към дата 03.04.2025 г. и към дата 02.05.2025 г. за оказваното вмешателство на адвокати на свободна професия при липса на представителна власт по чл. 32, т. 3 ГПК, и които са извън юрисконсултите на ответника, едно държавно предприятие от дирекция „Правна“ при ДП „БСТ“, които по закон не могат да представляват именно това юридическо лице, защото не са юрисконсултите на ответника в дирекция „Правна“ при ДП „БСТ“;
15. Вследствие на това многомесечно чакане от първоинстанционния съдия, нарушен ли е принципът за разумен срок, залегнал в чл. 13 ГПК, като делото е прекратено вече едва на 13.05.2025 г., и дали прекратяването на делото е станало единствено и само по вътрешно убеждение на съда (чл. 12 ГПК), въз основа на ясна и точна искова молба с точно изразени факти и доказателства, и дали вътрешното убеждение е основано единствено и само на закона и данните по делото още при образуването му, и ако не - това води ли до отказ от право на иск;
16. След като още при подаване на исковата молба, както и на дата 03.07.2024 г., при постановяване на разпореждане № 27010 по гр. д. № 20243110108208 по описа за 2024 г. на ВРС, са били налице данни и служебна информация за висящото гр. д. № 12970/2020 г. на ВРС и за това, че прекратяването му е било отменено от ВКС на дата 28.05.2024 г., следвало е, ако са били налице основанията по чл. 126, ал. 1 ГПК, още на дата 03.07.2024 г. да се прекрати делото на това основание;
17. След като съдът е приел исковата молба за редовна и ясна и с уточнен петитум, и отговаряща на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК, и при изрично знание за гр. д. № 12970/2020 г. на ВРС и за това, че прекратяването му е било отменено от ВКС на дата 28.05.2024 г., и след като я процедира по чл. 131 ГПК с разпореждане № 50262/09.12.2024 г., може ли да бъде изненадан ищецът с прекратяване на делото на основание чл. 126, ал. 1 ГПК, като е процедирал в отклонение на практиката на ВКС;
18. Непроизнасянето на въззивния съд по подадена частна жалба вх. № 49797/04.06.2025 г., за която с молба вх. № 63367/15.07.2025 г. Д. е заявила, че е допълнителна към частна жалба с вх. № 48574/02.06.2025 г., тъй като изложените твърдения в нея са относими към изложеното в т. ІІІ (стр. 5 и 6) от частна жалба вх. № 48574/02.06.2025 г. и следва да бъде на вниманието на окръжните съдии и на тяхна преценка от правна страна в своя съдебен акт, както и непроизнасянето по всички доводи в частна жалба с вх. № 48574/02.06.2025 г., дало ли е отражение на правилността на постановения съдебен акт;
19. Изненадващото участие по делото на дата 03.04.2025 г. и на дата 02.05.2025 г. на адвокати на свободна професия, които нямат представителната власт по чл. 32, т. 3 ГПК, дало ли е отражение на правилността на постановения съдебен акт, и с оглед неизпълнение на дадените указания в определение № 4333/08.10.2024 г. на Окръжен съд – Варна по ч. гр. д. № 20243100501823/2024 г.
От насрещната страна ДП „Български спортен тотализатор“ е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.
Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира жалбата, с която е сезиран, за допустима.
Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
Въз основа на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:
Въззивното определение е валидно и допустимо и не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.
В преобладаващата част формулираните въпроси от изложението към частната касационна жалба не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Въпрос № 1 е формулиран изцяло според твърденията на Ж. Д., че по отношение на въззивният съдебен състав е било налице основание за отвеждане по чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК, които не намират подкрепа от данните по дело. До постановяване на въззивното определение не е било налице и направено искане в това отношение.
Въпроси №№ 2, 3, 4, 6, 7, 8, 9, 10 и 11 са по съществото на повдигнатия пред ВКС спор и по тях се дължи отговор едва след допускане на касационно обжалване. Въпросът по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК трябва да е конкретен в указаната с визираното по-горе тълкувателно решение степен - да е свързан с решаващите съображения на съда и предмета на делото; същевременно без необходимата абстрактност от фактическите твърдения и теза на страната същият губи характеристиката си на правен и не предполага даване на принципен отговор, а се свежда до оспорване на крайните изводи на съда по същество, въз основа на конкретните доказателства по делото.
Въпроси от № 12 до № 19 са изцяло неотносими към решаващите съображения, изложени от Окръжен съд – Варна при потвърждаване на определението за прекратяване на делото.
По отношение на въпрос № 5 е налице утвърдена непротиворечива съдебна практика, съгласно която съдът е длъжен да мотивира постановения от него акт, като изложи фактически и правни изводи по повдигнатия пред него спор и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните. В случая въззивният съдебен състав не се е отклонил от така посочените задължения. Обстоятелството, че жалбоподателката не е съгласна с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по селекция на частната касационна жалба.
Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.
На ДП „Български спортен тотализатор“ не следва да се присъждат разноски за настоящото производство, тъй като няма данни такива да са реално заплатени. Пред въззивния съд е приложен договор за правна защита и съдействие, съгласно който по сметка на адвокат М. Т. е заплатено възнаграждение в размер на 2000 лв., вкл. за защита по касационна жалба. В представения платежен документ обаче е визирано, като основание за плащане гр. д. № 12970/2020 г., поради което същият не доказва извършено плащане във връзка с настоящото дело.
Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 3580 от 30.07.2025 г. по в. ч. гр. д. № 20253100501583/2025 г. на Окръжен съд – Варна, поправено с определения по същото дело № 952 от 26.09.2025 г. и № 5350 от 27.11.2025 г., в частта, с която е потвърдено определение № 6252 от 13.05.2025 г. по гр. д. № 8208/2024 г. на Районен съд – Варна за прекратяване на производството по делото.
ДА СЕ ВЪРНЕ изисканото гр. д. № 12970/2020 г. на Районен съд – Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: