ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 348

гр. София, 05.02.2026 год. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми октомври през две хиляди и двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като изслуша докладваното К. Н. т. д. N 911 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

I. Производството е образувано въз основа на касационна жалба на ищеца по делото „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД против решение № 36 /23.01.2025г. по в. т.д. 399/2024г. на Апелативен съд – София, в частта, с която е потвръдено решение № 54/10.01.2024г. по т. д. № 2364/22г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД срещу „БИГСАЙЗ“ ЕООД и П. И. Т. обективно кумулативно и пасивно субективно съединени искове, с правна квалификация чл. 79 и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника „БИГСАЙЗ“ ЕООД да изпълни признатото в анекс от 14.12.2017г. към договор за наем задължение в размер на 124 528,69 лева, като заплати и обезщетение за забава върху главницата в размер на 37 900,00 лева, дължимо за периода от 22.12.2019г. до 22.12.2022г., които вземания се претендират при условията на солидарност от П. И. Т., включително при квалификация на главната претенция чл. 82 ЗЗД, като обезщетение за вреди от неизпълнение на поетото с анекса задължение за учредяване на залог върху вземане.

Касаторът твърди, че атакуваното въззивно решение е неправилно, тъй като е необосновано и е постановено при съществени нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Намира, че съдът неправилно е приел, че предявеният срещу „БИГСАЙЗ“ ЕООД иск е погасен по давност, тъй като е изтекла 3-годишната погасителна давност. Поддържа се, че с подписването на процесния анекс страните са трансформирали всички задължения по процесния договор за наем, оформяйки ги като един нов и фиксиран общ дълг, чийто размер е 124 528,69 лева. Твърди се, че „БИГСАЙЗ“ ЕООД не само е признало дължимостта на сумата по анекса, но е и поело едно ново задължение, а именно да заплати същото на месечни вноски в размер на 3 000 лева. Сочи, че с оглед наличието на новация, по отношение на новото задължение е приложима общата 5-годишна погасителна давност, която не е изтекла към датата на подаване на исковата молба. Счита, че доколкото задължението на „БИГСАЙЗ“ ЕООД не касае само наем, но и множество други плащания, които не са индивидуализирани и отграничени в подписания анекс, със същия не се определя единствено нов начин и срок за плащане, а се касае за един изцяло нов дълг с нов предмет, който погасява старите задължения, произтичащи от договора за наем. От друга страна, намира за неправилно неприетото от съда искане на дружеството за допускане на свидетел, който да изясни действителната воля на страните при уговарянето на краен срок за плащане на задължението. Излага съображения, че в случая се касае до установяване на действителната воля на страните относно крайния срок за погасяване на задължението, доколкото е налице грешка. В тази връзка се поддържа, че общият размер на задължението е разсрочено на вноски от 3 000 лева, като първата вноска е 01.01.2018г. и съответно то би било изплатено за 42 месеца, а не за 12 месеца, както е посочено в анекса, и предвид приложима кратката 3-годишна погасителна давност, вземането не би било погасено към датата на подаване на исковата молба. Отделно от това се твърди, че всички подадени от „БИГСАЙЗ“ ЕООД и от П. Т. молби в първоинстанционното производство, в т. ч. отговорите на исковите молби, не са подписани надлежно, доколкото не може да се направи обоснован извод относно авторството на подписа. Касаторът не споделя и извода на съда за неоснователност на исковете срещу П. Т.. Позовава се на показанията на свидетеля А. Ч., че страните са приели и не е имало спор между тях, че П. Т., в качеството си на „гарант“, гарантира за изпълнението на вземанията на „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД по анекса и ще бъде отговорна при неизпълнение от страна на „БИГСАЙЗ“ ЕООД. Поддържа се, че ищецът търпи вреди в резултат на неизпълнението на задължението на П. Т. да учреди залог като обезпечение на процесното вземане. В тази връзка се излагат доводи, че през 2019г. П. Т. е прехвърлила собствеността върху посоченият в анекса недвижим имот на трето лице, с което не само, че не е изпълнила уговореното в анекса, но е действала в разрез със сключения с дружеството предварителен договор за прехвърляне на недвижимия имот /от 14.12.2017г./, който е следвало да обезпечи вземането на „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД. Претендира и разноски за всички съдебни инстанции.

Ответниците по жалбата и по делото, „БИГСАЙЗ“ ЕООД и П. Т., в писмен отговор изразяват становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл. 280 ГПК, а по същество е неоснователна.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба на „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД срещу „БИГСАЙЗ“ ЕООД и П. И. Т. за солидарно заплащане на сумата 124 528,69 лева, представляваща задължения по договор за наем, сключен на 19.05.2015г., заедно с обезщетение за забава в размер на 37 900 лева, дължимо за периода от 22.12.2019г. до 22.12.2022г.

От фактическа страна и прието, че по силата на договор за наем от 19.05.2015г. „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД е предоставило на „БИГСАЙЗ“ ЕООД за временно и възмездно ползване недвижим имот, представляващ помещение в търговски център.

В анекс № 1 към договора за наем, сключен на 14.12.2017г. (в титулната част анексът е посочен като № 1, но в съдържанието на документа е индивидуализиран като № 2) сключен между ищеца, наемателя и трето за наемното правоотношение лице - П. И. Т., „БИГСАЙЗ“ ЕООД е признало, че в рамките на наемното правоотношение е възникнало задължение за заплащане на сумата 124 528,69 лева, което не било изпълнено и се задължило да го погаси в периода 01.01.2018г. - 31.12.2018г. чрез месечни вноски в размер на 3000 лева. В чл. 2 от анекса страните са изразили воля П. И. Т. в качеството на гарант в едноседмичен срок от подписване на анекса, да учреди залог върху бъдещото вземане, което задължение не е изпълнила.

Съдът е приел от правна страна, че с подписването на 14.12.2017г. на анекс към наемния договор, ответникът „БИГСАЙЗ“ ЕООД извънсъдебно е признал факта, че в правната му сфера са възникнали задължения за престиране на парични суми по договора за наем на помещение в търговски център в размер на общо 124 528,69 лева, които към сключване на анекса са били с настъпил падеж, а наемодателя „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД се е съгласил изпълнението на тези изискуеми задължения да бъде разсрочено на месечни вноски в рамките на една календарна година. Съдът е констатирал, че размерът на месечната погасителна вноска от 3000 лева не представлява 1/12 част от размера на признатото вземане, но така допусната грешка в пресмятането не е отчетена като значима за настоящия правен спор, тъй като ответниците не са оспорвали размера на признатото от наемателя „БИГСАЙЗ“ ЕООД задължение, нито поетото от него задължение за разсроченото му погасяване до 31.12.2018г. Съдът е приел, че срокът за разсроченото погасяване на задължението обективно е изтекъл и доказателства за извършено плащане или удовлетворяване чрез друг правно регламентиран способ, не са ангажирани, което е наложило извода, че в правната сфера на „БИГСАЙЗ“ ЕООД е налице непогасено парично задължение към „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД в размер на 124 528,69 лева.

Относно спорния въпрос в производството, дали ответничката П. И. Т. отговаря солидарно за изпълнението признатото задължение и евентуално от какви факти се поражда отговорността й, съдът е приел следното:.

Счетено е, че за да носи Т. претендираната от ищеца солидарна отговорност, наред с наемателя, е необходимо да е изразила воля да отговаря за неговото изпълнение наред със задълженото лице, който ефект се постига чрез фигурите на поръчителството и встъпването в дълг. Намерено е, че в случая нито една от тези форми на поемане на задължение не е налице, с оглед волята на страните единствено да се предостави гаранция чрез залог върху вземане, т. е. реално обезпечение, съгласно чл. 162 и сл. ЗЗД. Заключено е, че носител на обезпеченото задължение е „БИГСАЙЗ“ ЕООД, поради което и от същата няма как да се претендира изпълнението на самото обезпечено вземане.

Първата инстанция е приела също, че ищецът не е доказал причинени от неизпълнението вреди. Намерила е, че от страна на Т. е налице неизпълнение на нейното задължение да учреди залог върху вземането й от продажбата на посочения имот, но между това нейно неизпълнение и настъпилата вреда за жалбоподателя липсва пряка причинно-следствена връзка. Счетено е, че в случая вредата е настъпила за жалбоподателя от неплащането на сумата по споразумението от страна на наемателя и липсата на защита на правата на наемодателя в рамките на давностния срок. Посочено е още, че в конкретната хипотеза и при наличие на изпълнение на поетото от П. И. Т. задължение да учреди залога, правното положение на ищеца би било идентично, тъй като заложеното вземане въобще не е възникнало - правото на собственост е прехвърлено не срещу престиране на цена във вид на парична сума, а срещу погасяване на задължения чрез даване вместо изпълнение. Поради това съдът е заключил, че ищецът не е носител на вземане от П. И. Т., поради което е отхвърлил иска против нея.

За да отхвърли предявения иск и против „БИГСАЙЗ“ ЕООД, първоинстанционният съд е намерил за основателно възражението на ответника за изтекла 3-годишна погасителна давност относно вземането. С оглед претенцията на ищеца да е носител на вземането въз основа на анекса от 14.12.2017г., съдът е приел, че същият не е негов правопораждащ факт. В анекса вземането, представляващо обща сума, формирана от отделни парични престации, е вече признато като възникнало и съществуващо, т. е. негов източник е сключеният договор за наем, поради което съдът е приел, че за признатото вземане е приложима специалната кратка три годишна погасителна давност. В сключения анекс ответникът „БИГСАЙЗ“ ЕООД изрично е признал, че е носител на задължения за заплащане на наемна цена, консумативни разноски и такси за управление. Съдът е счел, че това изявление съставлява признание на задължението, което прекъсва давността по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, тъй като съдържанието на волеизявлението на длъжника не е насочено само към признаване на правопораждащия вземането факт, а се признават неговите правни последици - възникналото правно задължение за престиране на сума в общ размер на 124 528,69 лева, дължима към 14.12.2017г. Позовал се е на съдебната практика по приложението на чл. 107, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, обективирана в решение № 130/24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 г. на ВКС, ТК, II отд. и решение № 138/22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, ТК, II отделение, че разсроченото задължение на длъжника по договор не може да бъде възприето като animus novandi, водещо до обективна новация и погасяване на съществуващо предходно задължение. Счел е, че в случая, длъжникът „БИГСАЙЗ“ ЕООД признава самото задължение за заплащане на наемна цена, разноски и такси по договора за наем на помещение, което изявление е достигнало до кредитора, който е страна по анекса и е направено преди изтичане на давността за процесните вземания. Признанието не променя по какъвто и да е начин характера на възникналите задължения, като те остават такива за периодични престации, поради което за тях се прилага тригодишната давност. Анексът от 14.12.2017г. не е новирал задълженията, възникнали от договора за наем, а единствено е определил нов падеж на признатите задължения, които обаче остават такива, за които е приложима давността по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. От признанието е започнала да тече нова давност, включително кредиторът се е съгласил да приеме изпълнение на части, като от падежа на последната месечна вноска - 31.12.2018г. до предявяването на исковата молба на 23.12.2022г. е изтекъл период от време, значително надхвърлящ 3 години.

Въззивната инстанция е потвърдила първоинстанционното решение, като е изложила следните мотиви:

Счела е, че със сключването на анекса от 14.12.2017г. страните по наемното правоотношение са уточнили размера на неплатения до този момент наем и са определили за какъв период същият ще бъде изплатен от страна на наемателя. Посочено е, че със споразумението не е договорено погасяването на стария дълг, не е извършена нито промяна в предмета, нито в основанието на задължението, поради което не е налице новиране на задължението, като сумата е дължима въз основа на договора за наем и за същата се прилага тригодишната погасителна давност.

Апелативният състав е изложил съображения, че включването на третото хлице – П. Т., в споразумението като „гарант“ не води нито до промяна в предмета, нито до промяна в основанието на задължението между страните в наемното правоотношение, поради което не води до номиране на основното задължение.

Свидетелят А. М. Ч., е заявил, че като правен консултант на жалбоподателя не е участвал в съставянето на анекса, но е бил в течение на водените между страните преговори. Свидетелят е установил в хода на преговорите какви варианти за гарантиране на вземането на жалбоподателя са обсъждани /вписване на особен залог, сключване на предварителен договор за продажба на имот/, които обаче не са се осъществили. Свидетелят е посочил, че при воденето на преговорите под „гарант“ се е разбирало поемане на обезпечение в лично качество от страна на Т.. Предвид приетото от съда, че в настоящия случай от значение е договореното в сключения между страните анекс, а не обсъжданите в хода на преговорите намерения на страните, е заключил, че установеното от свидетеля е несъотносимо към предмета на делото. Въззивната инстанция е приела, че в настоящия случай от значение е договореното в сключения между страните анекс, а не обсъжданите в хода на преговорите намерения на страните, поради което е заключил, че установеното от свидетеля е несъотносимо към предмета на делото.

Посочено е, че договореното в споразумението задължение на гаранта да учреди залог на вземанията си в полза на наемодателя от продажбата на посочения имот не включва в правата на заложния кредитор възможността за насочване на изпълнение към имуществени права на залогодателя Т. , която не е носител на обезпеченото задължение. Същото е единствено в правната сфера на БИГСАЙЗ“ ЕООД, поради което и от Т. не може да се претендира изпълнението на самото обезпечено вземане. Последната и поела задължение да учреди залог върху бъдещо свое вземане, което задължение не е изпълнила. Така договореното „гарантиране“ на вземането е било поставено в зависимост от сбъдването на допълнителни условия – евентуалната продажба на имота и учредяването от страна на Т. на залог върху вземанията от продажбата, които условия не са се сбъднали. Страните не са използвали правния институт на встъпването в дълг или на поръчителството. Изложени са и съображения, че между неизпълнението на задължението да се учреди залог върху вземането от продажната цена и настъпилата вреда за ищеца липсва пряка причинно – следствена връзка, тъй като вредата настъпва от неплащането на сумата по споразумението от страна на наемателя и липсата на защита на правата на наемодателя в рамките на давностния срок.

В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Предвид обстоятелството, че с подписан анекс към договор за наем е поето задължение за разсрочено плащане на една обща сума, в която са включени няколко различни задължения, следва ли да се приеме, че е налице обективна новация?; 2/ Включването на трето лице като гарант в съглашението за изменение на съществуващо задължение, произтичащо от договор за наем, което не е било страна по този договор, представлява ли новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД?; 3/ Когато е налице неяснота и очевидна грешка досежно съществен елемент от предмета на договора, а именно период за изплащане на задължението, съдът следва ли да установи действителната воля на страните чрез тълкуване на договорните клаузи?; Твърди се наличие на противоречие на обжалвания акт с решение № 546 по гр. д. № 856/2009г. на IV г. о. и решение № 105 по т. д. № 944/2010г. на II т. о.; 4/ Следва ли съдът да приложи правилата за тълкуване на договорите съгласно чл. 20 ЗЗД, за да достигне до действителната воля на страните, при положение, че в конкретния договор има противоречие в конкретните уговорки?; Поддържа се наличие на несъответствие с решение № 81/07.07.2009г. по т. д. № 761/2008г. на ВКС и решение № 89/17.07.2009г. по т. д. № 523/2008г. на ВКС.; 5/ Когато е налице неяснота в сключен договор, произтичаща от грешка в изписването на период за заплащане на задължението, допустимо ли е волята на страните да бъде изяснена със свидетелски показания, въпреки забраната на чл. 164, ал. 1, т.З и т. 5 от ГПК?; Твърди се противоречие с решение № 546 по гр. д.№ 856/2009г. на IV г. о на ВКС.; 6/ Когато едно трето лице се задължи да гарантира и обезпечи едно вземане с недвижим имот и същото не изпълни своето задължение съгласно договореностите и междувременно се разпореди с имота, това уврежда ли интересите на кредитора и възможността му да се удовлетвори при неизпълнение от страна на главния длъжник?; Налице ли е причинно-следствена връзка между действията на гаранта и невъзможността кредитора да се удовлетвори, респективно възниква ли вреда за кредитора?“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното:

На първо място, апелативният състав е приел, че в споразумението са включени единствено вземания за наем (за разлика от първата инстанция), а не различни по вид вземания, произтичащи от този договор, поради което спрямо първи въпрос не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. За пълнота следва да се отбележи, че разрешение на първи въпрос е дадено в решение № 118/08.06.2016г. по т. д. № 729/2015г. на т. о. на ВКС, с което е прието, че при подписване на анекс към договор, с който е поето задължение за разсрочено плащане на една обща сума, в която са включени няколко различни задължения, не е налице обективна новация. С оглед на това, по отношение на този въпрос липсва и сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол, като наличието на формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС изключва приложението и на втория посочен от касатора селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото не е налице промяна на обществените условия или на законодателството, които да налагат промяна на даденото от ВКС разрешение.

Вторият въпрос не е обуславящ за изхода на спора и следователно не покрива общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване, тъй като съдът е приел, че третото лице не се е лично задължило относно вземанията по договора за наем, а е поело единствено задължение за учредяване на реално обезпечение – залог.

Спрямо трети, четвърти и пети въпрос също не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като противно на съдържащото се в тях твърдение, апелативният съд не е приел, че има неяснота и грешка досежно съществен елемент от предмета на договора, противоречие в конкретните уговорки или неяснота на договора.

Отговорът на последните формулирани от касатора въпроси изисква произнасяне на настоящата инстанция по съществото на спора въз основа на всички установени по делото обстоятелства, което не е предмет на селективната фаза на касационното производство и следователно не може да обуслови допускане на решението до касация. Следва да се има предвид, че противно на съдържащото се във въпроса твърдение, съдът не е приел, че трето лице се задължи да гарантира и обезпечи едно вземане с недвижим имот.

Предвид липсата на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК по отношение на въпроси № 2-6, не следва да бъдат обсъждани наведените допълнителни селективни критерии по чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК – Тълкувателно решение № 1/ 2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

II. Постъпила е и частна касационна жалба от ищеца по делото „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД срещу решение № 36 /23.01.2025г. по в. т.д. № 399/2024г. на Апелативен съд – София и в частта, с която е потвръдено определение № 1116/20.03.2024г. по т. д. № 2364/22 на Софийски градски съд, с което са оставени без уважение молбите на „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД, с правна квалификация чл. 248 ГПК, за изменение на решение № 54/10.01.2024г. по т. д. № 2364/2022г. на Софийски градски съд в частта за разноските.

Частният касатор намира определението за неправилно. Поддържа, че представителството на „БИГСАЙЗ“ ЕООД от адв. П. е осъществено в „личното“ му качество, а не като адвокат на когото е възложено да извърши представителство от АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „РУСЕВ, ДАЦЕВ И ПОПОВ“. Излага съображения, че в кориците на делото се намира „договор за правна защита и съдействие“ въз основа, на който се претендира присъждането на съдебни разноски, като страни по същия са „БИГСАЙЗ“ ЕООД и АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „РУСЕВ, ДАЦЕВ И ПОПОВ“. „БИГСАЙЗ“ ЕООД като клиент е възложило на АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „РУСЕВ, ДАЦЕВ И ПОПОВ“ да извърши процесуалното представителство пред СГС, но липсва нарочно пълномощно в тази насока. Твърди се още, че липсва каквото и да е било упълномощаване / преупълномощаване или възлагане на адв. П. от страна на адвокатското дружество с оглед осъществяването на договорената правна защита. Г-жа П. Т., в качеството си на управител на „БИГСАЙЗ“ ЕООД, е упълномощила адв. П. в личното му качество, но не и адвокатското дружеството, в което той участва, и тъй като адвокатското дружество и адвокат П. са различни субекти и няма доказателства, че извършеното представителство от адв. П. му е възложено във връзка с сключения между „БИГСАЙЗ“ ЕООД и АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „РУСЕВ, ДАЦЕВ И ПОПОВ“ договор, се твърди, че претендираните разноски са заплатени на трето лице, което не е извършило каквото и да е представителство по делото. Отделно се сочи, че в кориците на делото липсва извлечение от банкова сметка, което да установи действителното плащане на претендирания адвокатски хонорар, надвишаващ сумата от 10 000 лева съгласно Закона за ограничаване на плащанията в брой. Намира обстоятелството, че на гърба на договора е отбелязано, че уговореното възнаграждение е получено в брой, не може да санира липсата на представено по делото извлечение от банкова сметка, тъй като се касае за писмено съглашение /ДПЗС/ и тази промяна следва да бъде под същата писмена форма с нарочен анекс.

От друга страна по отношение на присъдените както в полза на ответника П. Т., така и в полза на „БИГСАЙЗ“ ЕООД адвокатски възнаграждение, касаторът счита същите за прекомерни предвид обема на предоставената правна защита. Излага съображения, че процесуалният представител на г-жа Т. и „БИГСАЙЗ“ ЕООД е изготвил единствено идентични за двамата ответника отговори на искова молба и писмени защити, като не е извършвал каквито и да било други процесуални действия. С процесуалното си поведение пълномощникът на ответниците дори станал причина за отлагане на делото, доколкото същият следвало да доведе допуснатия му свидетел, който така и не бил доведен и разпитан в съдебно заседание. На следващо място се твърди, че САС неправилно е приел за неоснователни възраженията му за прекомерност на претендираните от ответниците адвокатски възнаграждения с мотив, че „СОФИЯ САУТ РИНГ МОЛ“ ЕАД е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 14 400 лева, който размер надвишавал заплатеното от ответниците възнаграждение. В тази връзка се поддържа, че заплатеното от касатора възнаграждение в посочения размер, е с вкл. ДДС, като нетният размер на същото се равнява на сумата от 12 000 лева и включва представителство по двата иска и срещу двамата ответници (т. е. 6000 без ДДС за иска срещу „БИГСАЙЗ“ ЕООД и 6000 лв. без ДДС за процесуално представителство срещу П. Т.). Първоинстанционният съд не е съобразил горепосоченото обстоятелство, както и че претендираното дори само от „БИГСАЙЗ“ ЕООД нетно възнаграждение в размер от 13 380 лева надвишава платеното от касатора адвокатско възнаграждение. Сочи се, че претендираният от ответниците размер на адвокатско възнаграждение възлиза на сума в общ размер от 23 280 лева (от които 9 900 лева за ответника П. Т. и 13 380 лева за ответника „БИГСАЙЗ“ ЕООД), която сума значително надвишавала размера на платеното от касатора адвокатско възнаграждение.

Ответникът по жалбата и по делото, „БИГСАЙЗ“ ЕООД, не представя писмен отговор, с който да изрази становището си.

Ответникът по жалбата и по делото, П. Т., в писмен отговор изразява становище, че подадената частна жалба е неоснователна.

Частната касационна жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С първоинстанцонното решение съдът е осъдил ищеца да заплати на ответниците направените по делото разноски за заплатено адвокатско възнаграждение както следва: в полза на „БИГСАЙЗ“ ЕООД - в размер на 13 380 лева, и на П. И. Т. - в размер на 9 900 лева.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното определение, с което е оставена без уважение молбата на ищеца по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на решението на първата инстанция в частта за разноските, като са изложени следните мотиви:

Решаващият състав е посочил, че в чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, размерите на минималните възнаграждения са в зависимост от цената на иска, а не от вида и обема на извършената по делото адвокатска работа. Счел е, че действителната правна и фактическа сложност на делото е от значение при направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение, но дори и тогава същото не може да бъде по-малко от размера посочен в чл. 36 от ЗАдв. Констатирал е, че в случая не е налице такава хипотеза - по делото са обективно съединени два иска - за 124 528,69 лева главница и за обезщетение за забава върху главницата в размер на 37 900 лева. Намерил е, че при тази цена на двата иска, съгласно чл. 7, ал. 2 от Наредбата, минималното адвокатско възнаграждение е 9 631 лева за първия иск и 3682 лема за втория иск или общо 13 313 лева. Констатирал е, че в случая договореното и заплатено възнаграждение от страна на Т. е 9 900лева, което дори е под минимума, предвиден в Наредбата.

По отношение на присъдените в полза на ответника [Фирма 2] съдебно-деловодни разноски за адвокатско възнаграждение съдът е счел, че отбелязването на гърба на договора за правна помощ, че сумата 13 380 лева е получена в брой е достатъчно доказателство за получаването й. От факта, че получената в брой сума надвишава законовото ограничения за плащане в брой на суми над 10 000 лева не може да се направи извод за недължимост на присъденото адвокатско възнаграждение.

На последно място е посочено, че присъденото на ответниците по исковете адвокатско възнаграждение е в размер по-нисък от този, който е договорен и заплатен от жалбоподателя на неговия процесуален представител.

Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 274, ал. 3 ГПК с твърдението, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК относно следните правни въпроси: „1/ Допустимо ли е при наличие на договор за правна защита и съдействие, сключен с адвокатско дружество, което не е извършвало процесуално представителство по делото чрез свой упълномощен адвокат съгласно чл. 71, ал. 1 от ЗАдв, съдът на основание чл. 78 ГПК да присъди разноски на страната за адвокатско възнаграждение?; Частният касатор се позовава на наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди противоречие на акта с определение № 4388/19.12.2022 по ч. к.гр. д. № 4538/22 на IV г. о. на ВКС.; 2/ Следва ли договорът за правна защита и съдействие между доверител и адвокатско дружество да е съпроводено с нарочно пълномощно за извършване на процесуално представителство и преупълномощаване по смисъла на чл. 71, ал. 1 ЗАдв., за да се приеме, че представителството е извършено от адвокатското дружество?; Твърди се на наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради противоречие с определение № 4388/19.12.2022 по ч. к.гр. д. № 4538/22 по описа на 2-ри състав на IV г. о. на ВКС.; 3/ При наличието на договор за правна защита и съдействие, в който изрично е уговорен начин на плащане на адвокатското възнаграждение по банков път, който начин се изисква и от нормативен акт (чл. 3, ал. 1, т. 1 Закона за ограничаване плащанията в брой), допустимо ли е простото отбелязване на гърба на договора, че плащането е извършено в брой, да се приеме за достатъчно доказателство, че разходите действително са направени?; Позовава се на наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като се твърди противоречие с ТР 6/2013 по тълк. дело 6/2012 на ОСГТК на ВКС.; 4/ Следва ли с оглед приетото задължително тълкуване в т. 1 на ТР 6/2013 по тълк. дело № 6/2012 на ОСГТК на ВКС в случай на промяна на уговорения в договора за правна защита и съдействие начин на плащане на адвокатското възнаграждение, същата да бъде обективирана в писмена форма /споразумение, анекс, добавък или др./ и да бъде представена своевременно по делото?; Позовава се на наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.; 5/ При направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът следва ли да съобрази редица фактори, в т. ч. фактическата и правна сложност на спора, брой проведени открити съдебни заседания, извършени процесуални действия и пр. или следва да държи сметка единствено за материалния интерес?; Частният касатор се позовава на наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК.; 6/ При направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение и при съпоставка на платените адвокатски възнаграждения от страна на ищеца и на ответника, следва ли да се съобрази платения ДДС от възразяващата страна и какво е значението на ДДС при определяне справедливия размер на адвокатското възнаграждение при преценката на неговата прекомерност?; Позовава се на наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.“

Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивния акт в обжалваната част, предвид следното:

По първите два въпроса няма произнасяне от въззивния съд, поради което те не покриват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. С оглед на това е безпредметно обсъждането на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК - Тълкувателно решение № 1/ 2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Спрямо трети и четвърти въпрос също не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като отговорът на въпроса е обусловен от съдържащото се в него твърдение за наличие в договора за правна защита и съдействие на уговорка за начин на плащане на адвокатското възнаграждение по банков път, за което обстоятелство липсват изложени мотиви от въззивната инстанция, вкл. и за това, дали е необходимо допълнително съглашение между страните за промяна на начена на плащане. Независимо от това, следва да се има предвид, че по отношение на тези въпроси не са налице и поддържаните селективни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. В т. 1 на ТР № 6/2012г. от 6.11.2013г. по тълк. дело № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС е предвидено, че съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. Посочено е, че в договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. Видно от даденото разрешение в задължителната практика на ВКС, съдебни разноски се присъждат, ако е доказано реалното им извършване – при адвокатското възнаграждение – неговото плащане. Доколкото има два способа за плащане – по банков път и в брой, са посочени и съответните относими доказателства за всеки способ, при които може да се приеме, че плащането се явява доказано. С тълкувателния акт не се цели да се ограничи възможността при договорено плащане по банков път, то да не може да бъде извършено в брой, при който способ е посочено, че плащането се доказва с разписка, като от значение е доказването на наличието на реално плащане по някой от двата способа. Следва да се отбележи, че безпротиворечива е съдебната практика, че нарушаването на забраната по чл. 3, ал. 1, т. 1 на Закона за ограничаване плащанията в брой има за последица единствено административни санкции, но не и недействителност на плащането. Въззивният съд е постановил акта си в съответствие с практиката на ВКС, което изключва проявлението както на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, така и на селективния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото липсва промяна на законодателството или на обществените условия, които да налагат промяна на дадените от ВКС разрешения.

Пети въпрос също не може да предпостави допускането на касационния контрол, тъй като от самото съдържание на решението на въззивната инстанция се установява значима фактическа и правна сложност на делото, което кореспондира с крайния извод на решаващия състав, че не е налице прекомерност на заплатеното от физическото лице ответник адвокатско възнаграждение, независимо от конкретната мотивировка на съда за относимите към нея обстоятелства.

Спрямо шести въпрос не е осъществено общото основание за допускане на касационното обжалване, тъй като липсва произнасяне на апелативния състав относно значението на ДДС при определяне на справедливия размер на адвокатското възнаграждение при преценката на неговата прекомерност.

Предвид гореизложеното, решение № 36 / 23.01.2025г. по в. т.д. 399/2024г. на Апелативен съд – София не следва да бъде допуснато до касационно обжалване в неговата цялост.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд

О П Р Е Д Е Л И

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 36 /23.01.2025г. по в. т.д. 399/2024г. на Апелативен съд – София.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.