ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 364

гр. София, 05.02.2026г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

като изслуша докладваното от съдия Н. т. д. №1501 по описа за 2025г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Н. И. и Ю. Б. И., срещу решение №35 от 04.02.2025г. по т. д. №689/2022г. на Варненски апелативен съд, II състав, с което е отменено решение №431 от 11.10.2022г. по т. д. № 589/2021г. на Варненски окръжен съд и вместо това на основание чл. 422 от ГПК във вр. с чл. 92 от ЗЗД е признато за установено, че касационните жалбоподатели дължат на „АПМ ВАРНА“ ЕООД, [населено място], сумата от 20 000 евро, представляваща предвидена в чл. 10, ал. 1 неустойка за забава на задължението на касаторите по чл. 5, ал. 8 от предварителния договор от 04.12.2018г. да освободят поземлен имот с идентификатор №10135.1504.45 по кадастрална карта и кадастралните регистри на [населено място], с площ от 359 квадратни метра по документ за собственост, а по скица с площ от 364 квадратни метра, при граници: ПИ № 10135.1504.42, ПИ №10135.1504.47, ПИ №10135.1504.48, ПИ N2 10135.1504.46 и ПИ №10135.1504.44, в едномесечен срок от издаване на разрешение за строеж на жилищна сграда, ведно със законната лихва върху тази сума считано от 20.11.2020г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК №2380/10.06.2021г. по ч. гр. д.№7954/2021г. на Варненски районен съд.

В касационната жалба се сочи, че въззивният съд се е произнесъл незаконосъобразно по материалноправни и процесуалноправни въпроси, както и че обжалваното решение е недопустимо и очевидно неправилно. Касационните жалбоподатели поддържат, че в случая неизпълнение на непарично задължение е скрепено с парична санкция, чийто размер не е обвързан по никакъв начин с евентуално настъпилите вреди и не отговаря на присъщите на неустойката функции. Навеждат доводи, че отказът им да напуснат жилището си е обусловен от многократно забавения инвестиционен проект, което е създало у тях притеснение и недоверие, че сградата може да не се построи в уговорените срокове. Правят оплакване, че съдът не се е произнесъл по направеното от тях възражение по чл. 90 ал. 2 от ЗЗД и не е изследвал обстоятелствата въведени от тях в тази връзка. Считат, че съдът неправилно е разгледал поведението и изпълнението на корелативни задължения на страните отделно едни от други. Изтъкват, че въззивният съд необосновано е определил длъжника като единствена неизправна страна и не е анализирал поведението на кредитора на плоскостта на доказаната кредиторова забава. Подробни съображения излагат в касационната жалба.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, инкорпорирано в касационната жалба касационните жалбоподатели сочат, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване, установени в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Поставят като обуславящи изхода на спора следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1/ Следва ли съдът да намали уговорената неустойка по реда на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД, ако същата явно надхвърля претърпените вреди, независимо от наличието на клауза за неустойка в договора?; 2/ Какви са релевантните критерии, които съдът следва да съобрази при преценка дали договорената неустойка е прекомерна?; 3/Длъжен ли е съдът да изложи конкретни мотиви защо приема, че договорената неустойка не е прекомерна, когато е направено искане за намаляването ?; 4/ Допустимо ли е съдът да откаже намаляване на неустойката без да изследва съотношението с претърпените вреди и икономическата обоснованост?; 5/ Налице ли е възможност за освобождаване на длъжника от отговорност за неустойка при наличие на предпоставките по чл. 83 от ЗЗД, респ. на чл. 95 от ЗЗД?; 6/ Следва ли съдът да признае за валидна неустойка, когато нейният размер е определен без никаква връзка с евентуално претърпените вреди?; 7/ Противоречи ли на принципите на добросъвестност и справедливост (чл. 9 ЗЗД) клаузата за неустойка, когато представлява единствено финансова санкция, без връзка с евентуалните вреди? Съответства ли присъждането на неустойка, чийто размер не е обоснован с реални вреди, на установената съдебна практика относно функцията и приложението на неустойката? По въпросите по т. 1 до т. 4 касаторите твърдят противоречие на обжалваното решение с Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСТК на ВКС, решение № 122 от 18.07.2019г. по гр. д. №3238/2018г. на ВКС, IV г. о., решение №50063 от 23.10.2023г. по т. д. №484/2022г. на ВКС, II т. о.; по въпроса по т. 5 – противоречие с решение № 164 от 03.02.2016г. по т. д. № 1890/2014 г. на ВКС, I т. о.; по въпросите по т. 6 и т. 7 – с определение № 312 от 22.04.2016г. по т. д. № 3611/2014г. на ВКС, II т. о., решение №105 от 02.07.2014г. по т. д. №2617/2013г. на ВКС, II т. о. Позовават се и на наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като считат, че осъществяването на касационен контрол по тези въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото. Касационните жалбоподатели твърдят също, че обжалваното въззивно решение е очевидно неправилно, поради което касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

Ответникът по касация „АПМ ВАРНА“ ЕООД, [населено място], депозира писмен отговор, с който оспорва касационната жалба. Твърди, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Излага подробни съображения за неоснователност на жалбата по същество. Претендира присъждане на разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 от ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между страните е сключен предварителен договор с предмет учредяване право на строеж и продажба на идеални части от поземлен имот срещу построяване и предаване на самостоятелни обекти в сградата, намираща се в поземлен имот с идентификатор 10135.1504.45 по КККР на [населено място]. В договора е било уговорено изпълнителят в срок от 6 месеца, считано от датата на получаване на виза за проектиране, да осигури за своя сметка изготвянето на еднофазен инвестиционен проект и ценообразуване за договорената сграда, а съгласно чл. 10, ал. 1 от същия договор в случай на забава на изпълнението на което и да е от задълженията по процесния договор, неизправната страна дължи на другата неустойка в размер на 200 евро за всеки ден забава, но не повече от 20 000 евро. Констатирал е, че възложителите са се задължили първоначално да прехвърлят само 120/359 ид. ч. от правото на собственост от поземления имот на изпълнителя, ведно с по 1/3 ид. ч. от правото на собственост върху построените в поземления имот сгради, срещу заплащане на уговорената в чл. 3 продажна цена. Визата за проектиране е била издадена на 17.12.2018г., а на 30.09.2020г. е влязло в сила разрешението за строеж №164 от 10.09.2020г. Решаващият съд е приел, че от момента на издаване на разрешението за строеж за възложителите е възникнало задължението да освободят имота в уговорения по чл. 5, ал. 1 т. 8 от предварителния договор едномесечен срок. Отчел е, че липсва спор относно попадането на задължението за освобождаване на имота, описан в чл. 1, ал. 1 от предварителния договор, в обхвата на чл. 10, ал. 1, който визира всички задължения по договора. Установил е и че изпълнителят е поканил възложителите с две нотариални покани от 23.10.2020г. и от 30.10.2020г. да сключат договор за учредяване право на строеж в нотариална форма и да освободят в дадените им срокове недвижимия имот. При тези констатации апелативният съд е приел, че е налице фактическият състав за възникване на неустоечното право, а именно да е налице валидно договорно задължение, неизпълнение на това задължение, както и уговорена неустойка. Намерил е за неоснователно възражението за прекомерност на неустойката, като е приел, че доказателствената тежест е за ответниците, оспорващи неустойката, които не са ангажирали доказателства за установяване на твърдяната прекомерност. Същевременно е обсъдил ангажираните от ищеца доказателства, че той е заплащал наем за жилище на ответниците, че е сключил два предварителни договора за покупко – продажба на два от апартаментите в бъдещата сграда, прекратени на 5.01.2021г., като разликата между продажната цена на посочените апартаменти и себестойността им е в размер на 200 578 лв. (съгласно приетата СЧЕ). Отчел е и размера на осчетоводените от ищеца-изпълнител разноски, свързани с подготовката на строителството, договори с авансови плащания, обезпечаващи първия етап от строителството, в който се включва събаряне на сградата, и извозване на строителните отпадъци. С оглед изложеното е счел, че възражението за прекомерност е неоснователно. Относно съотношението на размера на неустойката и очакваните вреди е изложил, че в конкретния случай към момента на сключване на предварителния договор нито вредите от неизпълнението на процесното задължение, нито техният размер биха могли да се изчислят и предвидят в абсолютен размер, предвид динамиката в съответния сегмент на икономиката. Приел е за ирелевантно възражението на ответниците - възложители за неизпълнение от страна на изпълнителя на задължението по чл. 5, ал. 1, т. 7 от предварителния договор, тъй като относно него е налице влязло в законна сила решение по т. д. № 7/2021 г. на Окръжен съд – Варна, с което е уважено и е извършено прихващане. Счел е за неоснователно и възражението на ответниците - възложители, че ищецът-изпълнител не е имал средства да изпълни договорните си задължения, като изцяло е споделил аргументите на първоинстанционния съд, а също и се е позовал на заключението на съдебно – счетоводната експертиза. Въззивният съд е приел също, че неустоечната клауза по процесния предварителен договор не е и нищожна, тъй като не нарушава принципа на добрите нрави и справедливостта. Съобразил е и установителното действие на силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение №192 от 15.12.2021г. по в. т.д. №555/2021г. на Варненски апелативен съд, в което е направен извод за наличие на предпоставките за отговорността на дружеството – изпълнител за неустойка на основание същата клауза от договора. С оглед на това е приел, че с решението е прието по обвързващ страните по делото начин, че неустоечната клауза е действителна и обвързва страните. Въз основа на тези съображения въззивният съд е заключил, че поради неизпълнението на договорно задължение по чл. 5, ал. 1, т. 8 от предварителния договор от 04.12.2018г. ответниците дължат на ищеца неустойка в уговорения в чл. 10, ал. 1 от предварителния договор размер.

Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Според задължителните за съдилищата в страната указания в т. 1 на ТР№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваният съдебен акт на въззивния съд да е нищожен или недопустим. Съобразно задължителните постановки в т. 1 от Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция във фазата по селекция на касационните жалби е длъжна служебно да следи за валидността и допустимостта на въззивното решение в обжалваната част. Констатирането на вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, обуславя допускане на касационно обжалване. При тази проверка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касационния жалбоподател, с които в случая е обосновано поддържаното основание за касиране по чл. 281 от ГПК, нито от относимите към това основание правни въпроси от изложението на основанията по чл. 280 ал. 1 от ГПК. В случая не са налице данни за вероятна недопустимост на въззивния акт, който е постановен при наличие на всички положителни и отсъствие на отрицателни процесуални предпоставки.

Въпросите по т. 1 до т. 4 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са свързани с въведеното от ответниците възражение за прекомерност на неустойката. Същите не са обхванати от СПН на решение №192 от 15.12.2021г. по в. т.д. №555/2021г. на Варненски апелативен съд, доколкото претендираните в двете производства неустойки са за различни вреди, с оглед на които изводите за евентуална прекомерност на претендираните неустойки не са обусловени от преценката на общи факти.

Първият въпрос, поставен в изложението, няма характер на обуславящ защото формулировката му предполага констатация, че неустойката явно надхвърля претърпените вреди, каквато въззивният съд не е направил.

Обуславящи за изхода на производството се явяват втори и третият въпрос в изложението относно критериите за преценка на прекомерността на договорна неустойка и задължението на съда да изложи конкретни мотиви защо приема, че договорената неустойка не е прекомерна. По отношение на тези въпроси касаторите не са обосновали допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК. Решение №122 от 18.07.2019г. по гр. д. № 3238/2018г. на ВКС, IV г. о. и решение №50063 от 23.10.2023г. по т. д. № 484/2022г. на ВКС, II т. о., на които се позовават касаторите съдържат разрешение относно критериите за преценка за нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави, а не за намаляването на същата поради прекомерност. Съгласно задължителните разяснения в т. 3 от Тълкувателно решение №1/2009г. на ОСТК на ВКС, прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. По въпросите относно предпоставките, при които съдът може да намали уговорената неустойка и за разпределението на доказателствената тежест при доказване на прекомерност на неустойката е налице задължителна практика на ВКС, формирана с решение № 88 от 22.06.2010г. по т. д. №911/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 12 от 21.03.2011 г. по т. д. №1056/2009г. на ВКС, ТК, I т. о. решение № 223 от 19.04.2016г. по т. д. №3633/2014г. на ВКС, ТК, І т. о. В посочените решения се приема, че невъзможността да се намали неустойката е само по отношение на търговци. Когато обаче се сключи абсолютна търговска сделка, по която страните или една от тях не е търговец, какъвто е и настоящият случай, нетърговецът може да се позове на прекомерност и да иска намаляване на неустойката по общия ред, т. е. по реда на ЗЗД. Прекомерната неустойка поначало е действително задължение, което може само да бъде намалявано, без обаче да отпада изцяло, при това намаляването би следвало да се осъществи чрез предприемане на активни действия от страна на длъжника в съдебното производство, като в случай на висящ съдебен процес, длъжникът би могъл да противопостави възражение като процесуално средство за защита срещу предявения иск за присъждане на договорната неустойка. Прекомерната неустойка не се намалява по право или служебно от съда, а само ако правото на намаляване бъде упражнено от длъжника. В този случай, при намаляване на неустойката ще следва да се установява съотношението с претърпените вреди, което не означава непременно, че тя следва да бъде сведена точно до тях, и при отсъствие на данни за тези вреди, предвид характера на иска по чл. 92 от ЗЗД и при незаявено и необосновано с аргументи искане от страна на длъжника за намаляване на неустойката, не би следвало да се възлага на съда служебно да замества една от страните /неизправната/, чрез промяна в правната сфера на изправната страна по договора. В решение №12 от 21.03.2011г. по т. д. №1056/2009г. на ВКС, ТК, I т. о., се приема, че при намаляване на неустойката доказателствената тежест за претърпените вреди е върху длъжника, тъй като установяването на несъответствието на неустойката с вредата не е въпрос на право, а на факт, който подлежи на доказване. Намаляването не цели да установи пълна еквивалентност между неустойката и действително понесените вреди, като този извод се налага от дефинитивно определения й обезпечителен и санкционен характер.

Въззивният съд не се е отклонил от разрешенията в практиката на ВКС, като е основал извода си за липса на прекомерност анализирайки ангажираните от ищеца - изпълнител доказателства за заплатения от него наем за жилище на ответниците, за размера на осчетоводените от ищеца-изпълнител разноски, свързани с подготовката на строителството, за сключени договори с авансови плащания, обезпечаващи първия етап от строителството. Също така е взел предвид сключените от ищеца предварителни договори за покупко – продажба на апартаменти в сградата, съобразил е разликата между продажната цена на посочените апартаменти и себестойността им, в размер на 200 578 лв. (съгласно приетата СЧЕ). Правилността на изводите, до които съдът е достигнал при анализа на събраните по делото доказателства не подлежи на преценка в производството по допускане на касационно обжалване.

Не съответства на мотивите на въззивното решение четвъртият въпрос в изложението, доколкото въззивният съд е изложил подробни мотиви относно преценката си, че уговорената неустойка не се явява прекомерна спрямо претърпените от ищеца вреди от забавата в изпълнението на задължението на касаторите да освободят имота в уговорения по чл. 5, ал. 1 т. 8 от предварителния договор едномесечен срок.

Въпрос пети също не съответства на мотивите на въззивното решение и на процесуалните действия на страните по делото. Въззивният съд не е изразил становище, че длъжникът дължи неустойка за забава въпреки забавата на кредитора. Нещо повече, доводите на касаторите - ответници по иска, не са били за забава на кредитора по чл. 95 от ЗЗД – отказ на кредитора да приеме изпълнението, нито в производството са въведени възражения за възможност на кредитора да намали вредите. От касаторите са въведени доводи за забава на „АПМ Варна“ ЕООД, но не в качеството му на кредитор, а при изпълнението на неговото задължение за изготвяне на инвестиционен проект. С оглед на това неизпълнение касаторите са въвели възражението за неизпълнен договор, като са се позовали на разпоредбата на чл. 90 от ЗЗД. Съдът е обсъдил тези доводи и е констатирал наличието на забава, но е посочил, че поради тази забава за дружеството е възникнало задължение за заплащане на неустойка по чл. 10, ал. 1, което е било предмет на уваженото възражение за прихващане по т. д. №7/2021г. на Варненски окръжен съд /решението по което е потвърдено с решение №192 от 15.12.2021г. по в. т.д. №555/2021г. на Варненски апелативен съд/. Също така съдът изрично е съобразил, че едва след изпълнение на задължение на дружеството да изготви инвестиционен проект, в едномесечен срок от издаването на разрешението за строеж, е настъпила изискуемостта на задължението на ищците, съответно забавата на дружеството е съобразена при определянето на момента на изпадането на ищците в забава.

Въпросите по т. 6 и т. 7, формулирани от касационните жалбоподатели, се отнасят до предпоставките за нищожност на неустоечна клауза поради противоречие с добрите нрави и критериите, които следва да се преценяват при произнасяне по въведен в процеса такъв довод.

Макар и същите да са включени в предмета на спора, те не отговарят общата предпоставка за достъп до касация, тъй като не са единствено обуславящи за извода на въззивния съд за валидност на клаузата за неустойката.

В случая следва да бъде съобразено, че с влязлото в сила решение №235/19.07.2021г. по т. д. №7/2021г. на Варненски окръжен съд, потвърдено с решение №192 от 15.12.2021г. по в. т.д. №555/2021г. на Варненски апелативен съд, е отхвърлен предявеният от „АПМ Варна“ ЕООД срещу А. Н. И. и Ю. Б. И. иск с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 92 от ЗЗД за установяване дължимостта на сума в размер 15 000 евро – неустойка за забава по чл. 10, ал. 2 от предварителен договор за учредяване право на строеж и продажба на идеални части от земя срещу построяване и предаване на самостоятелни обекти в бъдеща сграда, като погасен чрез прихващане с насрещно вземане на ответниците в размер 20 000 евро - неустойка, уговорена в чл. 10, ал. 1 от същия договор.

Съгласно задължителните разяснения в т. 2 на ТР №3/2016 от 22.04.2019г. по т. д.№3/2016г. на ОСГТК на ВКС обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. В решение №134/06.08.2024г. по т. д. №2202/2022г. на ВКС, ІІ т. о, е разгледана хипотеза на частичен иск, отхвърлен поради уважено съдебно възражение за прихващане на ответника. Дадено е разрешение, че когато съдът признае наличието на условията за компенсиране с погасителен ефект на насрещно право на ответника със спорното в процеса право на ищеца, то съдът с решението си, с присъщата му сила на пресъдено нещо, не само че не отрича, напротив – признава съществуването на спорното субективно право на ищеца до съдебно признатия му размер, а искът бива отхвърлен не поради несъществуването /съдебното отричане/ на това право на ищеца, а поради настъпването по отношение и на него /освен по отношение активното такова на ответника/, на погасителния ефект на прихващането. Признавайки погасителното действие на прихващането съдът установява със СПН /включваща правопораждащите факти и на двете субективни права /притезания/ - негов предмет/, възникването и съществуването и на двете вземания до размера на по-малкото от тях. С оглед на формираната СПН не би могло да се пререшава въпроса за съществуването на вземанията до този им размер към момента, към който съдът е приел наличието на условията за компенсирането им.

Въззивният съд изцяло е съобразил задължителната и постоянна практика на ВКС, приемайки, че с оглед правоустановяващото действие на формираната сила на пресъдено нещо на влязлото в сила решение, той не може да пререшава въпроса относно валидността на клаузата за неустойка по чл. 10, ал. 1 от предварителния договор. Независимо, че в производството по т. д. №7/2021г. на Варненски окръжен съд вземане за неустойка е претендирано от физическите лица – ответници по иска и е въведено като предмет на спора с направено от тях възражение за прихващане, в настоящото производство вземането за неустойка на дружеството - ищец се основава на същата договорна клауза – чл. 10 ал. 1 от договора, предвиждащ неустойка в еднакъв размер за забавено изпълнение на задълженията на всяка от страните в договора. Предвид извода за съществуване на вземане на физическите лица, възникнало на основание чл. 10 ал. 1 от договора, възможността за изследване на валидността на тази клауза в настоящото производство между същите страни е преклудирана.

Поради това допускането до касационно обжалване по поставените от касатора въпроси относно критериите за нищожност на неустойка не би довело до различен изход на спора.

Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касаторите основание по чл. 280 ал. 2 предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290 ал. 2 от ГПК проверка. Очевидната неправилност подлежи на обстойно и аргументирано обосноваване от касатора, а не на служебно установяване от касационната инстанция. В случая отсъства каквато и да е обосновка на посоченото основание, а е въведено единствено формално твърдение чрез цитиране на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

По тези съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.

На ответника по касация следва да бъдат присъдени разноски за адвокатско възнаграждение в размер от 1430,07 евро / равностойност на сумата от 2800 лева, с ДДС, посочена в списъка по чл. 80 от ГПК/, заплащането на които се установява от представените договор за правни услуги от 20.06.2025г., фактура от същата дата и преводно нареждане от 23.06.2025г.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №35 от 04.02.2025г. по т. д. №689/2022г. на Варненски апелативен съд, II състав.

ОСЪЖДА А. Н. И., [ЕГН] и Ю. Б. И., [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица], да заплатят на „АПМ Варна“ ЕООД[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата в размер на 1430,07 евро / с левова равностойност 2800 лева/, адвокатско възнаграждение за касационната инстанция

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.