РЕШЕНИЕ
№ 76
Гр. София, 06 февруари 2026 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Р. Б. трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА
НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ
при участието на секретаря Невена ПЕЛОВА
и след становище на прокурора от ВКП К. Н. като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 752/2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.
Образувано е по касационен протест на прокурор при Апелативна прокуратура – гр. В. Т. против въззивна присъда № 4/ 12.05.2025 г. на Апелативен съд – гр. В. Т. постановена по в. н.о. х.д. № 104/2025 г., с която е отменена присъдата на ОС-гр. В. Търново по н. о.х. д. № 58/2023 г.
В касационния протест се навеждат основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК и се прави искане за отмяна на постановения въззивен съдебен акт и за връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция за постановяване на осъдителна присъда спрямо всички подсъдими лица. В писмено допълнение към касационния протест, постъпило в срока по чл. 351, ал. 4 от НПК се посочва, че апелативният съд не е изпълнил задълженията си за обективно и пълно изследване на обстоятелствата по делото и за внимателната им проверка, като не ги е ценил в тяхната съвкупност, което е довело до неправилно оправдаване на всички подсъдими лица. Оспорва се извода на въззивния съд за несъставомерност на деянието, поради липса на изискуемото длъжностно качество на подсъдимите по смисъла на чл. 93, т. 1, б. „б“ от НК, каквото съдът е приел, че следва да притежава субекта на престъплението по чл. 219, ал. 1 от НК, което е в противоречие с тълкуването на същата разпоредба от задължителната съдебна практика, ТР № 73/1974 г. на ОСНК на ВС, което е в обратен смисъл, последователно поддържано и в практиката на върховните съдилища. В допълнението към протеста на прокурора се посочва, че подсъдимите В. и Д. в качеството на Началник отдел „Общински приходи“, която длъжност са изпълнявали през различни периоди от време, са имали задължения по чл. 11, ал. 1, т. 1 и т. 4 от Закона за НАП да извършват ръководно-организационна дейност и контрол на отдела по събиране на общински приходи и публични вземания от данъци и такси, а останалите подсъдими С., Б. и А., които са им били йерархически подчинени и са заемали длъжността старши инспектор „Приходи“ в отдел „Общински приходи“ са били определени да извършват проверки с цел установяване на задължението по декларираните данни и са имали правата на орган по приходите, както и на публичен изпълнител в производството по обезпечаване на данъчни задължения, съгл. чл. 4, ал. 3, вр. ал. 1 от ЗМДТ. При тези данни последните три подсъдими са извършвали работа във връзка с пазене и управление на публични вземания, респективно дейността им не е била само на материално изпълнение, поради което същите са годен субект на престъплението по чл. 219, ал. 1 от НК.
В допълнението се застъпва тезата, че съдът е приложил неправилно материалния закон, като е приел, че престъплението по чл. 219 от НК обхваща само неправилната стопанска дейност на длъжностните лица, като се е позовал на систематичното място на инкриминираната разпоредба, с което е нарушил закона. Посочва се, че родов обект на престъпленията по гл. 6 от особената част на НК са обществените отношения, които осигуряват нормално функциониране на стопанството, като непосредствен обект на престъпленията по чл. 219 от НК е стопанството или предприятието, на което са причинени значителни щети, респективно не е налице изискване неполагането на достатъчно грижи да е само спрямо стопанската дейност на лицата, тъй като систематическото място на престъплението в НК има отношение към обекта на посегателство. Отделно се сочи, че в мотивите на въззивния съд е посочена само част от съдържанието на ППВС № 7/76 г. и това е довело до изваждането й от контекста на цялостното задължително тълкуване, съгласно което причинените с този вид деяния вреди могат да засегнат не само стопанството или предприятието, но и стопанската дейност на учреждения, кооперации или обществени организации, т. е. няма изискване засегната дейност да е само и единствено стопанска, а това е една от възможностите. Не се споделя в този смисъл тълкуването от защитниците на подсъдимите, че термините „предприятие“ и „стопанство“ са свързани само с производство на материални блага, което не е съобразено с текста на чл. 219 от НК, доколкото в тази разпоредба се включва и потреблението на всякакъв вид стоки и услуги, както е посочено в т. 3 на ППВС №7/ 76 г. Сочи се, че не е отчетен и факта, че таксата битови отпадъци се събира от общината срещу предоставена услуга на гражданите, която се заплаща, в който смисъл е постановено Решение № 220/31.10.2016 г. на ВКС, 2-ро НО; както и е свързана със заплащането на данък недвижими имоти. В този смисъл съдът е приложил неправилно закона като е приел липсата на обективна съставомерност на деянието, поради липса на задължения от страна на подсъдимите /а само на правомощия/ за предприемане на действия по доброволно събиране на вземания и издаване на актове по реда на чл. 107 от ДОПК, при положение, че подсъдимите Б., С. и А. са били определени да извършват проверки с цел установяване на задълженията по декларираните от данъкоплатците данни.
Неправилно се счита, че е прието от апелативния съд, при игнориране на заключенията на компютърно техническите експертизи по делото, /за наличие на възможност за справки относно непогасени задължения в програмата /програма/ по критерии за срок и период за плащане/ че причините за погасяване по давност на инкриминираните публични вземания са от организационен характер, а не поради неполагане на достатъчно грижи от трите подсъдими и на достатъчен контрол върху тях от останалите двама подсъдими, като в тази връзка не е отчетено и заявеното от подсъдимия В., че докато е заемал длъжността не е допускал да се погасят по давност публични вземания, поради изискване на данни за тях. Оспорва се и извода на въззивния съд за правната природа на погасените вземания, а именно пропуснати ползи, които нямат характер на съставомерни щети, което се счита за несъобразено с тълкуването в ТР №3/2012 г. на ОСГТК, съгласно което е налице реална щета за общината, установена по размер, поради реално намаляване на постъпленията в общинския бюджет. Съгласно чл. 162, ал. 2, т. 1, т. 3 и т. 9 от ДОПК публични вземания са държавните и общински вземания за данъци и такси, както и лихвите върху тях, като последните са неразделно свързани със самото вземане и се начисляват ex lege от деня на неизпълнението. Допуснатото нарушение на закона от ВтАС се състои в неотчитане на правната природа на лихвите като публични общински вземания, в които случаи деянието е съставомерно по чл. 219, ал. 2 от НК. Отделно, нарушение на закона е допуснато и с извода на въззивния съд, че субекти на престъплението по чл. 219 от НК могат да бъдат само тези длъжностни лица, които с бездействието си са станали причина за погасяване по давност на вземания от имущество, което е било раздадено, поради което подсъдимите по делото не могат да носят наказателна отговорност за инкриминираните вземания, които не са били раздадени от общината. Последното противоречи на тълкуването в ППВС №7/ 76 г., в което няма такова изискване, а е посочено, че следва вземанията да не могат да се реализират, какъвто е настоящият случай. По тези съображения се поддържа искането в протеста за отмяна на въззивната присъда.
Срещу касационния протест, в срока по чл. 351, ал. 4 от НПК е постъпило възражение от упълномощения защитник на подсъдимия Г. В., адв. И. И., с което се застъпва становище за неоснователност на касационния протест, като се сочи, че оплакванията за допуснати процесуални нарушения са декларативни и недостатъчно конкретни, а доводите за нарушение на материалния закон не почиват на вярно разбиране на правната природа на престъпленията по чл. 219, ал. 1 и 2 от НК, които в случая са несъставомерни.
Възражение срещу касационния протест на прокурора на осн. чл. 351, ал. 4 от НПК е депозирано и от упълномощения защитник на подсъдимите С. и Б., адв. П. Д., в което се излагат подробни доводи за неговата неоснователност, поради липса на допуснато нарушение на материалния закон чрез извода на въззивния съд за обективна несъставомерност на деянията на двете подсъдими лица. Както и поради липса на допуснато съществено процесуално нарушение чрез необсъждане на заключенията на компютърно-техническите експертизи, които са обсъдени с необходимата задълбоченост и в контекста на цялостната доказателствена съвкупност.
В съдебно заседание пред касационната инстанция прокурорът от ВКП не поддържа касационния протест, като го намира за неоснователен поради липса на наведените касационни основания и не споделя основната част от изложените в същия и допълнението към него съображения. Счита, че независимо от обстоятелството, че длъжностното качество по чл. 93, т. 1, б. „а“ от НК не изключва възможността за годен субект на престъпление по чл. 219 от НК, /както правилно е посочено в допълнението към протеста/ поради неговата резултатност е необходимо с извършването на деянието да е причинена реална щета, докато в случая на подсъдимите са инкриминирани пропуснати ползи, което е в противоречие със задължителната съдебна практика, ППВС №7/76 г., в което е изяснено съдържанието на съставомерния признак по чл. 219 от НК – значителни щети. Независимо, че инкриминираните вземания от данъци и такси и лихвите върху тях са публични вземания, които са дължими в полза на общината, липсва характерното за съставомерността на щетата намаление на имуществото на ощетеното лице към момента на деянието. С оглед горното намира, че процесните деяния са несъставомерни и въззивната присъда следва да се остави в сила.
Подсъдимият Д., редовно призован за съдебното заседание пред ВКС, не се явява. Представлява се от упълномощения защитник, адв. Н., който заявява, че поддържа позицията на прокурора от ВКП и моли да се остави без уважение касационния протест и да се потвърди въззивната присъда като правилна и законосъобразна. Позовава се на пледоарията си пред въззивния съд и на подробно изложените съображения за неоснователността на обвинението. Сочи, че изводите в протеста са при неправилно тълкуване на техническите експертизи по делото и на устните разяснения на вещото лице С., които са изчерпателни.
Подсъдимите С. и Б., редовно уведомени за съдебното заседание не се явяват пред ВКС. Представляват се от упълномощения защитник адв. Д., който се присъединява към становището на прокурора от ВКП за неоснователност на касационния протест. Поддържа представеното писмено възражение и доводите към него в насока неоснователността на протеста. Намира, че касационният протест е основан на противоречие с материалния закон досежно обективния елемент от състава на престъплението безстопанственост и при недопустимо тълкуване на ППВС №7/ 76 г. относно обхвата на неговия състав, включително и за имуществените вреди. Сочи, че в обвинителния акт чрез пар. 1, т. 13 процесния период е дефиниран като вид стопанска дейност, насочена към създаване на резултати, предназначени за размяна на пазар, докато дейността на [община] е фискална по своя характер и не може да запълни разпоредбата на чл. 219 от НК, която е бланкетна. На второ място се касае за пропусната възможност за увеличаване на имуществото на общината, което сочи на несъставомерност на деянието. На трето място обвинението и протестът са основани на документ с невярно съдържание, че липсва учредяване на материална компетентност на доверителките му за неустановено експертно ниво и липса на функционална оперативност на счетоводната програма /програма/, въведена в [община], по отношение невъзможността да се констатират подлежащи на погасяване публични вземания към конкретна дата. В заключение моли да се остави в сила въззивния съдебен акт.
Подсъдимата А., редовно уведомена за съдебното заседание не се явява пред ВКС. Представлява се от упълномощения защитник адв. М., който се присъединява към становището на прокурора от ВКП и счита, че подзащитната му не може да бъде субект на престъплението по чл. 219, ал. 1 от НК, поради липса на нарочно връчена заповед, с която да й е възложена функция на орган по приходите, като за придобиване на длъжностното качество по чл. 93, т. 1 от НК е необходимо да има заповед по чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ относно изпълнение на функциите по ал. 1-3 от същия текст. Отделно в протеста не е направено разграничение между общ и специален субект на престъплението и необходимостта от специален акт, който въвежда връчването на специални заповеди по чл. 4, ал. 4 от ЗМДТ, коментирано в особеното мнение към първоинстанционната присъда. Оплакването в протеста за нарушение на материалния закон намира за неоснователно, като подкрепя съображенията на колегите си за несъставомерност на инкриминирания престъпен резултат. Застъпва тезата, че законът е приложен правилно и въззивният съд надлежно е мотивирал присъдата си. Процесуалният закон също намира за спазен и счита, че искането на държавното обвинение от протеста не следва да се уважава.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди наведените основания в протеста на прокурора от апелативна прокуратура – В. Търново, възраженията на защитата на подсъдимите срещу касационния протест, както и доводите на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл. 347, ал. 1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 9/05.03.2025 г., постановена по н. о.х. д. № 58/2023 г., по описа на Окръжен съд-гр. В. Търново подсъдимите Г. С. В. и П. К. Д. са признати за виновни в това, че съответно подсъдимия С. в периода от 31.10.2011 г. до 04.12.2017 г., а подсъдимият Д. в периода от 07.12.2017 г. до 01.01.2019 г. в [населено място] при условията на продължавано престъпление, в качеството им на длъжностни лица, като заемащи длъжността Началник отдел „Общински приходи“ към Дирекция „Финансови дейности“ в [община] не упражнили достатъчен контрол върху работата на лицата М. Б. И., Й. И. С., К. А. Б. и В. Г. А., заемащи всяка една от тях длъжността старши инспектор „Приходи“ в отдел „Общински приходи“ към Дирекция „Финансови дейности“ в [община], които не положили достатъчно грижи за възложената им работа и не предприели необходимите действия за доброволно събиране на общинските публични вземания на [община] за лихви върху данък недвижими имоти и такса битови отпадъци, дължими от /фирма/ с едноличен собственик и представител Т. Й. Т.; не издали актове за установяване на публичните вземания на [община] от посочения едноличен търговец, с което допуснали същите да се погасят по давност и вземанията на общината били отписани, с което за [община] са настъпили значителни щети, причинени от подсъдимия В. в размер на 14 802, 83 лв. и от подсъдимия Д. в размерна 19 113,54 лв., подробно описани в присъдата, поради което и на осн. чл. 219, ал. 2, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ пр. 1 от НК са осъдени, всеки един от тях, на наказание пробация, включващо мерките по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и 2 от НК за срок от шест месеца, като на осн. чл. 55, ал. 3 от НК на подсъдимите не е наложено кумулативно предвиденото наказание глоба по чл. 219, ал. 2 от НК.
Със същата присъда подсъдимите С. за периода от 31.10.2011 г. до 01.01.2019 г., Б. за периода от 09.07.2013 г. до 01.01.2019 г. и А. за периода от 18.02.2016 г. до 01.01.2019 г. са признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 219, ал. 1 от НК относно това, че в качеството си на старши инспектор „Приходи“ в отдел „Общински приходи“ към Дирекция „Финансови дейности“ в [община] за съответния инкриминиран период за всяка една от тях, не положили достатъчно грижи за възложената им работа – не предприели необходимите действия за доброволно събиране на общинските публични вземания на [община] за местни данъци и такси и лихви върху тях от /фирма/ ; не издали актове за установяване на публичните вземания на [община] от /фирма/ , представляващи основание за принудително изпълнение на общинските публични вземания, с което допуснали същите да се погасят по давност и вземанията на общината били отписани, с което са настъпили значителни щети за [община] в размер на 19 113, 54 лв., поради което и на осн. чл. 219 ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ пр. 1 от НК от НК са осъдени, всяка една от тях на наказание пробация, включващо мерките по чл. 42а, ал. 2, т. 1 и 2 от НК за срок от шест месеца, като на осн. чл. 55, ал. 3 от НК на всяка от подсъдимите не е наложено кумулативно предвиденото наказание глоба по чл. 219, ал. 1 от НК.
С присъдата съдът е осъдил всички подсъдими да заплатят направените по делото съответни разноски за всеки един от тях, ведно със законните последици.
С нова въззивна присъда № 4/ 12.05.2025 г. на Апелативен съд – гр. В. Т. постановена по в. н.о. х.д. № 104/2025 г. е отменена изцяло присъдата на ОС-гр. В. Търново по н. о.х. д. № 58/2023 г. и вместо нея е постановена нова присъда, с която петимата подсъдими са признати за невиновни и оправдани по обвиненията, за които са предадени на съд. Разноските по делото са оставени в тежест на държавата.
Касационният протест на прокурора от Апелативна прокуратура – гр. В. Търново е подаден в законовия срок по чл. 350, ал. 1 от НПК и от активно легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане, като разгледан по същество се явява неоснователен.
Посочването в протеста на касационните основания по чл. 348, ал. 1 т. 1 и т. 2 от НПК, разгледани в контекста на съображенията, които ги подкрепят, изложени в допълнението към протеста налагат да се уточнят пределите на касационната проверка от гледна точка на неговата допустимост. Независимо, че са наведени две касационни основания, доводите, които ги подкрепят могат да бъдат отнесени само до първото основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, нарушение на материалния закон, поради постановяване на оправдателна присъда в рамките на установени факти, които сочат на извършено от подсъдимите престъпление. В подкрепа на релевираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК не са изложени конкретни съображения, като само декларативно се сочи, че съдът не е извършил цялостна проверка на доказателствената съвкупност, докато от съдържанието на останалите доводи се установява, че се касае за оплакване за неправилно приложение на материалния закон в рамките на приетите за установени фактически положения, които не се оспорват.
При тези данни на разглеждане пред ВКС подлежи само касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК за неправилно приложение на материалния закон, което следва да получи отговор в рамките на настоящата касационна проверка.
Основното оплакване в касационния протест касае извода на въззивния съд за обективна и субективна несъставомерност на извършените деяния от всички подсъдими лица, поради липсата на изискуемото за субекта на престъплението безстопанственост длъжностно качество по смисъла на чл. 93, т. 1, б.“б“ от НК, както и поради липса на причинени значителни щети на [община] от инкриминираните действия на подсъдимите, чиято правилност се оспорва.
Във връзка с довода за длъжностното качество на подсъдимите и по въпроса могат ли същите в това си качество да бъдат субект на престъплението безстопанственост е необходимо на първо място да се направи разграничение между предявените обвинения, които за подсъдимите В. и Д. са по чл. 219, ал. 2 от НК, а за подсъдимите С., Б. и А. – за престъпление по чл. 219, ал. 1 от НК, което е определящо за съставомерността на деянието, включително и от гледна точка на неговия субект. Престъплението по чл. 219, ал. 2 от НК е съставомерно само в случaите, в които лицата, спрямо които дейците имат контролни функции са извършили престъпление или в определени случаи граждански деликт, от които са настъпили значителни вреди, като увреждащата дейност на контролираните лица може да е под различни форми – безстопанственост, присвояване, и т. н., но при всички случаи е необходимо наличието на причинна връзка между липсата на упражнен контрол от субекта на престъплението и настъпилия съставомерен резултат от действията на контролираните лица. Съгласно предявеното по делото обвинение за подсъдимите В. и Д. по чл. 219, ал. 2 от НК същите са предадени на съд по обвинение за неупражнен контрол върху подсъдимите С., А. и Б., от чиито действия в качеството на данъчни инспектори за [община] са настъпили значителни вреди, които са резултат от извършено от тях престъпление по чл. 219, ал. 1 от НК.
Следователно, на първо място следва да се отговори на въпроса за съставомерността на извършените от подсъдимите С., Б. и А. деяния по чл. 219, ал. 1 от НК, предвид обвинението, за което са предадени на съд и връзката му с това на подсъдимите Д. и В. и на тази плоскост да се преценява съставомерни ли са действията на подсъдимите В. и Д., които в настоящият казус съгласно конструкцията на предявеното им обвинение могат да носят наказателна отговорност по чл. 219, ал. 2 от НК само в случай на извършено от първите подсъдими престъпление по смисъла на чл. 219, ал. 1 от НК, от което са настъпили инкриминираните им значителни щети.
По обвинението по чл. 219, ал. 1 от НК:
Преценката за притежаваното от подсъдимите С., А. и Б. длъжностно качество като субекти на престъпление по чл. 219, ал. 1 от НК следва да се осъществи на базата на заеманата от тях длъжност в съответната структура и нейната характеристика като съвкупност от права и задължения, като годността на субекта не може да се разглежда изолирано само в зависимост от основанието за придобиването му, съответно по смисъла на чл. 93, т. 1 б.“а“ или т. 1, б.“б“ от НК, а в контекста на конкретно инкриминираните права и задължения на длъжностното лице, които възникват по силата на заеманата длъжност и които са предмет на обвинението за безстопанственост.
В задължителната съдебна практика ППВС № 7/1976 г. е дадено тълкуване на обхвата на изпълнителното деяние на безстопанствеността по чл. 219, ал. 1 от НК, като съгласно даденото в същото предписание признакът „не положи достатъчно грижи“ е свързан с преценка на редица обстоятелства, които се отнасят до правата и задълженията на длъжностното лице, преимуществено тези от тях, които то не е изпълнило или е нарушило, като източници на задължения могат да бъдат нормативни актове, технологически правила, безспорни положения от теорията и житейската практика и др. Изясняването на този признак включва и условията, времето, мястото, обстановката и др. фактори, при които е действало и работило длъжностното лице. Елемент от фактическия състав на деянието е и настъпването на значителна щета като резултат от неправомерните действия на длъжностното лице и наличието на причинна връзка между тях. Отделно при преценката за обективната съставомерност на деянията е необходимо да бъде отчетено, че разпоредбата на чл. 219, ал. 1 от НК е с бланкетна диспозиция и е необходимо фактическият й състав да бъде запълнен с конкретни норми, чието съдържание е от съществено значение за отговорността на подсъдимите лица по този законов текст.
Независимо от принципно правилното становище на прокурора от касационния протест, че лицата, които притежават длъжностно качество по смисъла на чл. 93, т. 1, б.“а“ от НК не са дефинитивно изключени от годните субекти на престъплението по чл. 219, ал. 1 от НК / т. 1 от ППВС № 7/76 г./ подсъдимите С., Б. и А. в инкриминираното им качество на данъчни инспектори /орган по приходите по смисъла на чл. 12, ал. 1 от ДОПК/ не притежават необходимата активна легитимация на субекти на този вид престъпна дейност, не поради общата характеристика на длъжностното им качество, а поради естеството на възложената им работа, която не е свързана под каквато и да било форма с поверяване на имуществото на процесната община, респективно с необходимост от полагане на грижи върху същото. В качеството на данъчен инспектор по приходите работата, която подсъдимите са изпълнявали по силата на издадените заповеди на кмета на общината не е била свързана с пазене или управление на реално придобитото имущество на [община], по отношение на което те не са имали правомощия за опазване, разпореждане или каквито и да било действия по неговото стопанисване, поради което в това им длъжностно качество те не могат да бъдат субект на престъплението безстопанственост, което включва във фактическия му състав неполагане на грижи върху имущество, което е поверено на длъжностните лица в това им качество.
Не могат да бъдат споделени доводите в касационния протест за това, че въззивният съд е приложил неправилно материалния закон при преценката за дейността на подсъдимите в качеството им на орган по приходите като субект на престъплението по чл. 219, ал. 1 от НК, като е приел, че в предмета на това престъпление се обхваща само стопанската дейност на длъжностните лица, по съображения от систематичното място на престъплението в НК. Изводите на въззивния съд са правилни и почиват на вярно разбиране на приложимата тълкувателна практика на ВС. В цитираното в протеста ППВС № 7/76 г. се съдържа недвусмислено тълкуване, че ощетените субекти по смисъла на чл. 219 от НК не се изчерпват с предприятието и народното стопанството, а са по-широк кръг, в който се включват и учреждения, кооперации или обществени организации, но при всички случаи, за да е съставомерно деянието по този текст е необходимо престъпното посегателство да засяга стопанската дейност на засегнатите субекти, а не дейността им изобщо.
В настоящият случай преценката за субективната съставомерност на деянието от гледна точка на субекта на престъплението следва да се отнесе до естеството на изпълняваната служебна дейност, която за подсъдимите в качеството им на орган по приходите по чл. 12, ал. 1, т. 1 от ДОПК не е свързана със стопанисване на определено имущество на общината, което е един от признаците на престъплението безстопанственост. В тези случаи, както се приема в правната теория и в последователната съдебна практика, за да е съставомерно деянието по чл. 219 от НК е необходимо възложената работа, за която не са положени достатъчно грижи да е стопанска, т. е. да е свързана с изпълнението на определени стопански задачи и едновременно с това да съставлява дейност по ръководство, стопанисване и опазване на определено поверено имущество, какъвто елемент не се съдържа в инкриминираната дейност на подсъдимите по чл. 219, ал. 1 от НК - несъбраните вземания от местни данъци и такси, както и лихвите върху тях не представляват имущество, което да е поверено на подсъдимите за пазене, тъй като не са част от патримониума на [община].
Прегледът на законовата уредба на правомощията на органите по приходите в производствата по установяване и събиране на вземания от задължения за местни данъци и такси и лихвите върху тях, в каквото качество подсъдимите са предадени на съд показва следното:
В производствата по установяване обезпечаване и събиране на местните данъци и такси подсъдимите С., А. и Б. имали правата и задълженията на орган по приходите, съгласно разпоредбата на чл. 4, ал. 3, вр. ал. 1 от ЗМДТ, вр. чл. 12, ал. 1, т. 1 от ДОПК. В инкриминираното им качество на данъчни инспектори, назначени с процесните заповеди, издадени от кмета на [община], подсъдимите не са притежавали права или задължения за предприемане на действия по доброволно събиране на вземания от местни данъци и такси, когато същите са установени чрез подаване на декларация от субекта на данъчното задължение. В тези случаи органите по приходите не разполагат с правомощия служебно да издават актове за установяване на размера на задълженията в срока на доброволното им изпълнение. Съгласно текста на чл. 107, ал. 1 от ДОПК когато органът по приходите установява размера на дължимия данък въз основа на подадена от задълженото лице декларация, какъвто е настоящият случай, задължението подлежи на внасяне в срока, предвиден в съответния закон. При просрочие на този вид задължения служителите на общинската администрация в качеството им на орган по приходите нямат и правомощия за тяхното принудително събиране, което е от компетентността на публичния изпълнител, тъй като съгласно текста на чл. 4, ал. 3 от ЗМДТ те имат правата на публичен изпълнител само в производствата по обезпечаване на вземания, каквито техни действия не са включени в предмета на настоящото обвинение.
Съгласно обвинението подсъдимите са нарушили задълженията си по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, като не са съставили актове за неплатените задължения на едноличния търговец/фирма/от местни данъци и такси и това е довело до погасяването им по давност. В чл. 107, ал. 3 от ДОПК действително се съдържа правомощие за органите по приходите да съставят актове за установяване на неплатени в срок публични задължения, включително и от местни данъци и такси и съответните лихви върху тях, т. е. след изтичане на срока за доброволното им изпълнение. Но за да възникне задължение за съставяне на акт по отношение на конкретно задължено лице при просрочие на задълженията му е необходимо на длъжностното лице да се възложи/ с издаване на нарочна заповед или по друг конкретен начин/ извършване на проверка на задължения данъчен субект, в хода на която да упражни правомощията си на орган по приходите по чл. 107, ал. 3 от ДОПК. Съгласно фактите по делото на подсъдимите С., Б. и А. за процесния период не е била възлагана проверка на неплатените задължения на едноличния търговец /фирма/ от местни данъци и такси към [община], респективно за тях не са били налице и задължения да издават актове за задълженията му, които не са били платени в срок, каквито нарушения са инкриминирани на подсъдимите като част от бланкетната диспозиция на чл. 219, ал. 1 от НК, което на самостоятелно основание сочи на несъставомерност на деянието по тази правна квалификация.
В тази връзка, правилно е прието от въззивния съд, че правомощията на длъжностните лица да издават актове за установяване на неплатени задължения при просрочие на вземания от местни данъци и такси не корелират със задължението им да съставят такива актове във всички случаи, а същото възниква само в случаите когато им е възложено да извършат проверка спрямо конкретен задължен субект. Това е така, тъй като в изпълняваната от подсъдимите длъжност на данъчни инспектори /както по силата на издадените заповеди от кмета на общината, така и въз основа на длъжностните характеристики за заеманата длъжност/ не се включва задължение за служебно издаване на актове на всички задължени лица, които са подали данъчни декларации за местни данъци и такси към [община]. Правомощието на подсъдимите по чл. 107, ал. 3 от ДОПК в инкриминираното им длъжностно качество да издават актове е само в случаите, когато вземанията от местни данъци и такси не са платени в срок, за установяването на което обстоятелство е необходимо извършването на проверка, с която да се установи, че задълженията са просрочени. Когато липсва възлагане на проверка спрямо конкретен данъчен субект е недопустимо на данъчния инспектор да се вменява отговорност за това, че не е съставил акт за неплатени в срок задължения от местни данъци и такси на произволно избрано данъчно задължено лице, тъй като задължението да установи това обстоятелство се поражда с факта на възлагането й по съответния ред. При липсата на подобно възлагане, каквото не се установява от фактите по делото, които са били установени от решаващите съдилища, не е налице извършено от подсъдимите нарушение по чл. 107, ал. 3 от ДОПК, както правилно е прието с въззивната присъда.
На последно място, правилно е становището на въззивния съд, оспорено с касационния протест с доводи за неправилно приложение на материалния закон, че от инкриминираното на подсъдимите деяние не са настъпили значителни щети за общината по смисъла на чл. 219 от НК, тъй като погасените по давност вземания от местни данъци и такси и лихвите върху тях представляват пропуснати ползи, които не са съставомерен признак на престъплението безстопанственост.
Престъплението по чл. 219, ал. 1 от НК е от категорията резултатни престъпления и за да е осъществен фактическия му състав е необходимо от действията на длъжностното лице по неполагане на достатъчно грижи върху повереното му имущество да са настъпили значителни щети за определен стопански субект или за стопанството като цяло. Понятието вреди като елемент от безстопанствеността е било предмет на задължително тълкуване в практиката на върховните съдилища и съгласно дадените с ППВС № 7/76 г. предписания под „вреди“ следва да се имат предвид реално причинените вреди от повреди, разпиляване, унищожаване, частично увреждане и др.; както и причинените загуби като неустойки и лихви, платени поради забавено изпълнение на парични задължения; глоби, налагани като икономическа санкция и др. Пропуснатите печалби или ползи не следва да се включват в значителните вреди. Както изрично е посочено в цитирания тълкувателен акт на ВС при безстопанственост се търсят вреди, причинени от длъжностни лица, като отговорността от вредите включва само причинени загуби, а не и пропуснати ползи. Независимо, че тълкуването е дадено по повод предходна редакция на чл. 219 от НК, същото е актуално и понастоящем / виж ТР №1/2022 г. на ОСНК на ВКС/ .
Тълкуването, дадено със същото постановление в частта за несъбираемите вземания, на което се позовава прокурорът в протеста, се отнася до определянето на размера на вредата, а не до нейният произход, който е в зависимост от това дали вредите са резултат от правомерно или неправомерно раздадено имущество, като във втория случай вредата е настъпила с факта на неправомерното разпореждане, но при всички случаи е необходим акт на разпореждане с имущество, какъвто в настоящият казус от страна на подсъдимите С., А. и Б. изобщо липсва.
Цитираното в протеста ТР на ОСГТК на ВКС № 3/2012 г. касае предявяване на иск по реда на чл. 82 от ЗЗД за обезщетение от неизпълнение на страна по договор и е ирелевантно за съставомерността на деянията по чл. 219 от НК, които имат за субект длъжностно лице, действащо в рамките на служебна компетентност.
С оглед характеристиката на възложената на подсъдимите дейност по повод установяването и събирането на местните данъци и такси, дължими към [община] при липсата на възлагане на проверка спрямо процесният едноличен търговец, доводите от протеста за функционалностите на информационната система /система/ и възможността за справки относно просрочени задължения на данъчните субекти, които имат задължения към общината от местни данъци и такси са напълно ирелевантни спрямо обвинението.
С оглед изложеното, правилно въззивният съд в рамките на установените по делото факти е отменил първоинстанционната осъдителна присъда и е оправдал подсъдимите С., Б. и А. по предявените им обвинения по чл. 219, ал. 1 от НК, поради обективна и субективна несъставомерност на извършените деяния, което определя неоснователността на касационния протест в тази му част и оставянето му без уважение.
Не са налице основания за уважаване на протеста на прокурора и в частта по обвинението по чл. 219, ал. 2 от НК спрямо подсъдимите В. и Д. за неупражнен контрол върху дейността на подсъдимите С., А. и Б. / както и за лицето М. Б. И./ и за отмяна на въззивната присъда. Правилно въззивният съд е постановил оправдателна присъда и спрямо тези подсъдими лица, като се е позовал на липсата на извършено престъпление по чл. 219, ал. 1 от НК от първите три подсъдими, от което да са настъпили значителни щети за [община].
При престъплението по чл. 219, ал. 2 от НК за разлика от това по чл. 219, ал. 1 от НК деецът не причинява лично настъпилите значителни щети, а същите са резултат от неправомерните действия или бездействия на трети лица спрямо дейността, на които субектът на престъплението е овластен да упражнява контрол на основание собствените му правомощия като длъжностно лице/ субект по чл. 219, ал. 2 от НК може да бъде само длъжностно лице, снабдено с контролни функции/. Респективно, за да е съставомерно деянието по чл. 219, ал. 2 от НК е необходимо лицето, по отношение, на което субектът на това престъпление има контролни функции, с действията или бездействията си да е довело до настъпване на вредоносния резултат, като е налице необходимост от причинна връзка между липсата на ефективен контрол и настъпилите значителни щети. В противен случай, ако липсва извършено от друго лице деяние, с което да е причинен съставомерен резултат, независимо от наличието на годен субект на престъплението по чл. 219, ал. 2 от НК, снабден с контролни функции, деянието му също ще е несъставомерно, поради това, че неизпълнението на тези функции не е довело до ощетяване на съответния стопански субект, учреждение или организация от действията на подконтролните му лица.
С оглед установеното по делото, че подсъдимите С., А. и Б. не са извършили престъпление по чл. 219, ал. 1 от НК, с което да са причинили значителни щети за [община] / и такива не са настъпили от действията на лицето М. Б. И. /, подсъдимите В. и Б. също не могат да носят наказателна отговорност по чл. 219, ал. 2 от НК за неупражнен достатъчен контрол върху тях, поради липса на причинен от действията им престъпен резултат.
С оглед изложеното не се установи допуснато от въззивния съд нарушение на материалния закон с постановяването на въззивната оправдателна присъда.
Спрямо установените факти законът е приложен правилно предвид установената обективна и субективна несъставомерност на деянията по чл. 219, ал. 1 от НК за подсъдимите С., А. и Б. и по чл. 219, ал. 2 от НК за подсъдимите В. и Б., поради което петимата подсъдими законосъобразно са признати за невиновни и оправдани по предявените им обвинения за продължавани престъпления по чл. 219, ал. 1 и 2 от НК, поради което не е налице и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.
По изложените съображения за неоснователност на касационния протест въззивната присъда следва да бъде оставена в сила.
Водим от горното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 4/ 12.05.2025 г. на Апелативен съд – гр. В. Т. постановена по в. н.о. х.д. № 104/2025 г.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: