ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1036
гр. София, 05.03.2026 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
МАРИЯ ХРИСТОВА
като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 4591 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата по делото Д. Г. У., подадена чрез процесуалния й пълномощник адв. Г. Г. срещу решение № 320/21.07.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 358/2025 г. на Плевенския окръжен съд (ПОС). Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено първоинстанционното решение № 78/04.03.2025 г. по гр. дело № 1312/2023 г. на Червенобрежкия районен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу Средно училище (СУ) „Д-р П. Б.“ – [населено място] бряг, осъдителен иск с правно основание чл. 222, ал. 3 от КТ за заплащане на сумата 14 561.64 лв., претендирана като разлика над изплатеното й обезщетение в размер 9 540.96 лв. до претендирания му размер от 24 102.60 лв., ведно със законната лихва върху процесната сума, считано от 13.11.2023 г. до окончателното й изплащане.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на обжалваната част, поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК към касационната жалба, също чрез адв. Г., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните въпроси: 1) допуснал ли е Окръжен съд – Плевен (ПОС) нарушение на материалния закон при тълкуване и приложение на чл. 228, ал. 1, във вр. с чл. 222, ал. 3 от КТ, като е приел, че за изчисляване на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ като база следва да се използва брутното трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието, без да прецени дали по-нататъшни изменения на трудовото възнаграждение, установени с анекси към КТД (в т. ч. с обратно действие или общовалидно приложение), не следва да се отразят при изчислението към датата на реалното възстановяване – 29.08.2023 г.; 2) допуснал ли е ПОС нарушение при тълкуване и приложение на чл. 345, ал. 1 и чл. 245, ал. 1 от КТ, като е пренебрегнал факта на реално допускане и явяване на ищцата на работа на 29.08.2023 г. и съответно е отказал признаване на правото й на трудово възнаграждение за този ден и на правните последици от непрекъснатостта на трудовото правоотношение (в т. ч. прилагане на актуализациите на възнаграждението към датата на възстановяване); 3) допуснал ли е ПОС нарушение на материалния закон и принципа против злоупотреба с право, като е оставил работодателя да реализира полза от собственото си противоправно поведение, чрез неизпълнение или селективно прилагане на анекси към КТД и не е приложил нормите на КТД/анексите ех lege при възстановяване на работника, въпреки установените отменени уволнения и фактическата непрекъснатост на правоотношението; 4) допуснал ли е ПОС нарушение на материалния и/или процесуалния закон, като е приел, че доверителката е загубила членството си в синдикалната организация поради неплащане на членски внос, без да установи дали неплащането е било виновно и без да изиска или установи наличие на формално решение на синдикалната организация за прекратяване на членството (чл. 8 и чл. 23 от Устава на СБУ) при положение, че неплащането е следствие от обективна невъзможност – липса на възнаграждение вследствие на признати за незаконни уволнения, или е резултат от възпрепятстващо поведение на работодателя относно информиране; 5) допуснал ли е ПОС нарушение при тълкуване и приложение на правото, като е отказал прилагане на по-благоприятните условия от КТД (вкл. допълнителни обезщетения за синдикални членове, бонуси, актуализации) спрямо лицето, което не е могло да плати членски внос поради липса на трудово възнаграждение в резултат на незаконните уволнения и/или е било възпрепятствано да се информира и официално присъедини, като по този начин е допуснато работодателят да се облагодетелства от собствената си недобросъвестност; 6) допуснал ли е ПОС съществено нарушение на процесуалните правила и правото на справедлив процес (вкл. равнопоставеност на страните), като не е разпоредил исканите доказателствени действия (вкл. проверка на място от вещото лице и разпореждане за представяне на документи от МОН/ответника), въпреки индикации за укриване и противоречия в представените щатни разписания, и съответно е постановил решение на непълна и несигурна доказателствена основа; 7) допуснал ли е ПОС нарушение на материалния закон, като не е установил и не е приложил нормативния ред, заложен в Нар. № 4/20.04.2017 г. (чл. 17 и чл. 18) и в анексите към КТД (в т. ч. анекс № Д01-216/29.11.2018 г., анекс № Д01-236/12.11.2019 г., анекс № Д01-342/07.12.2020 г., анекс № Д01-44/04.04.2022 г., анекс № Д01-157/20.07.2022 г. и анекс № Д01-192/10.08.2023 г.), при положение, че тези актове задължават средствата за делегираните дейности да се използват единствено за увеличение на индивидуалните основни работни заплати и осигуровки, и като е приел, че липсата на издадена от директора заповед или доклад за недостиг на средства може да оправдае неизвършване на предвидените увеличения, вместо да приеме, че неизпълнението на задълженията следва да носи неблагоприятни последици за ответника и да доведе до съобразяване на трудовите възнаграждения ех lege; 8) допуснал ли е ПОС процесуално-материално нарушение, като е приел за релевантно и достатъчно твърдението на ответника, че поименното щатно разписание не е утвърждавано, и е позволил този формален факт да бъде използван като средство за избягване на приложението на анексите към КТД и на задължението за издаване на заповед по чл. 259, ал. 1 от ЗПУО, вместо да изиска доказателства за мотивирания доклад до РУО/общината и да направи правна оценка дали липсата на формален административен акт по същество освобождава работодателя от задължението да разположи увеличенията и да ги отрази в поименното щатно разписание; 9) допуснал ли е ПОС съществено процесуално нарушение и нарушение на правото на справедлив процес, като е приел за основателно възражението на ответника, че щатното разписание не може да бъде представено по делото поради съдържание на лични данни и/или липса на утвърден акт, и по този начин е отказал достъп на ищцата до релевантно доказателство, което е изключително необходимо за установяване на размера на трудовото възнаграждение и приложението на анексите към КТД; 10) допуснал ли е ПОС съществено нарушение на правилата за доказване и принципа на равнопоставеност на страните, като е отказал да постанови исканите доказателствени действия (служебна проверка/проверка на място от вещото лице, искане на данни от МОН/РУО, разпореждане за представяне на заповеди за увеличение и поименно щатно разписание) и не е приложил допустимите презумпции и неблагоприятни за укриващата страна доказателствени последици при установени индикации за укриване на документи, с което е оставил решението върху непълна и несигурна фактическа основа; и 11) длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според точния смисъл на закона. От страна на жалбоподателката се навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. В тази връзка единствено по отношение на последния въпрос № 11 се цитира определение № 663/12.06.2015 г. по гр. д. № 2314/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, но по отношение на останалите въпроси в изложението не са посочени актове на ВКС, в противоречие с които ПОС да е разрешил тези въпроси. Жалбоподателката поддържа и че формулираните от нейна страна въпроси били от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, но без да излага съображения за наличието на тази допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Поддържа се и че в обжалваната му част въззивното решение било очевидно неправилно, с което се навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.
Насрещната страна – ответникът СУ „Д-р П. Б.“, в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. Е. М. излага съображения за неоснователност на жалбата и на иска по чл. 222, ал. 3 от КТ на жалбоподателката; поддържа и доводи, че не са налице наведените от последната основания за допускане на касационното обжалване.
За да постанови обжалваната част от решението си, въззивният съд е възприел мотивите на първата инстанция, че съгласно чл. 222, ал. 3 от КТ и чл. 16, предл. 3 от Вътрешните правила за работа на ответното училище, за непедагогическите специалисти (каквато е била и ищцата), работили при един и същи работодател в сферата на образованието за последните 10 години от трудовия си стаж и нечленуващи в синдикална организация, е предвидено обезщетение в размер на 6 брутни заплати, а за синдикалните членове е предвидено допълнително обезщетение; както и че липсва основание за увеличение размера на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ на ищцата, въз основа актуализация на трудовото възнаграждение, тъй като със съдебно-счетоводната експертиза (ССЕ) по делото е установено, че трудовото възнаграждение на ищцата, получавано за заеманата преди уволнението й длъжност „главен счетоводител“, значително надвишава размера на възнаграждението за същата длъжност, след актуализация на трудовото възнаграждение. Окръжният съд е приел още, че размерът на обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ се определя съобразно нормата на чл. 228, ал. 1 от КТ, по която критерият за изчисление на обезщетенията по този раздел, е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото не е предвидено друго. С оглед на това, съдът е намерил за неоснователни доводите на жалбоподателката, че обезщетението й по чл. 222, ал. 3 от КТ следвало да се изчислява съобразно възможно увеличение на трудовото възнаграждение при евентуалното й допускане до работа от работодателя след отмяната на предходните й уволнения. В тази връзка, като се е позовал и на практиката на ВКС (решение № 665/11.01.2011 г. по гр. д. № 1688/2009 г. на III-то гр. отд., решение № 490/28.06.2010 г. по гр. д. № 342/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 486/09.06.2010 г. по гр. д. № 1528/2009 г. на III-то гр. отд.), въззивният съд е изложил и съображения, че разпоредбата на чл. 228, ал. 1 от КТ установява като база за изчисление, полученото брутно трудово възнаграждение съобразно трудовия договор, а не в какви размери би могло да бъде това обезщетение при определени условия, както и че определянето на обезщетенията при тази база по чл. 228, ал. 1 от КТ не се влияе от впоследствие настъпили факти, спрямо момента, в който е получено последното брутно трудово възнаграждение. В обобщение съдът е приел, че базата за определяне на обезщетенията по раздел ІІІ на гл. Х от КТ е полученото брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за изплащане на обезщетението, както и че по този начин е изчислено и обезщетението по чл. 222, ал. 3 от КТ на ищцата в случая. По отношение членствените права на жалбоподателката в синдикална организация, окръжният съд е приел, че при преценката относно основателността на претенцията й по чл. 222, ал. 3 от КТ не следва да съобразява твърденията й, че тя е станала синдикален член след образуване на въззивното производство. В тази връзка съдът е изложил съображения, че членуването в синдикална организация след образуване на съдебното производство пред първата и пред въззивната инстанция няма обратно действие, за да се приеме, че на ищцата следва да се определи по-голямо възнаграждение като база, съобразно вътрешните правила на ответното училище за изплащане на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение на служител, който е синдикалист. Съдът е изтъкнал също, че по делото е безспорно установено, че ищцата към датата на прекратяването на трудовото й правоотношение не е била член на синдикална организация, поради което не следва да й се изплаща допълнително обезщетение, каквото се изплаща на служител-синдикалист при прекратяване на трудовото правоотношение. По така изложените съображения въззивният съд е намерил, че в частта му по иска по чл. 222, ал. 3 от КТ първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно.
По наведените от страна на жалбоподателката основания за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС намира следното:
Съгласно задължителните указания по приложението на чл. 280, ал. 1 от ГПК, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. ВКС не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. ВКС не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към това тълкувателно решение, допускането на касационното обжалване се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1 от ГПК) и допълнителни (т. т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания (основанията за касационно обжалване) по чл. 281 от ГПК. Оплакванията за неправилност на въззивното решение представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а не общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК – материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, по който се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение. Правният въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на въззивния съд, но не и за правилността на обжалвания съдебен акт. ВКС, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби в производството по чл. 288 от ГПК, се произнася дали соченият от касатора правен въпрос е от значение за изхода по конкретното дело и дали е обусловил правните изводи на въззивния съд по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни.
В случая първите десет въпроса, формулирани в изложението на жалбоподателката (т. е. всички, с изключение на последния), не отговарят на горните изисквания и не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Това е така, защото всички тези въпроси изискват даване на директен отговор, дали въззивният съд е допуснал соченото в съответния въпрос нарушение на материалния и/или процесуалния закон. Така формулираните и поставени въпроси относно конкретни закононарушения на въззивната инстанция не могат да бъдат обсъждани в селективната фаза по чл. 288 от ГПК на касационното производство – като основания за допускане на касационното обжалване, а биха подлежали на разглеждане като касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК – по реда на чл. 290 от ГПК – с решението на касационната инстанция, едва и само ако се допусне касационното обжалване – при наличие на основание за това по чл. 280, ал. 1 или ал. 2 от ГПК. Поради това, поставените от страна на жалбоподателката въпроси №№ 1-10 не съставляват материалноправни или процесуалноправни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, които да могат да обусловят допускане на касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение. Както неведнъж е разяснявано от ВКС, само по себе си несъгласието на касатора с фактическите констатации и с правните изводи на въззивния съд, дори когато то е формулирано като въпрос, не съставлява основание за допускане на касационното обжалване.
Отделно от горното, по отношение на тези десет въпроса от страна на жалбоподателката само е възпроизведен текстът на разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, без да са посочени никакви актове на ВКС, в противоречие с които въззивният съд да е разрешил въпросите, и без да са изложени каквито и да било съображения, същите да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това отсъствие на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, само по себе си също е достатъчно касационното обжалване да не се допуска, дори и формулировките на въпросите да удовлетворяваха общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК – т. 2 и т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Последният процесуалноправен въпрос в изложението на жалбоподателката (длъжен ли е съдът, съобразно изискванията на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, и длъжен ли е да прецени всички правнорелевантни факти и доказателства, от които произтича спорното право, така, че да реши делото според точния смисъл на закона) е правно-значим за всяко въззивно исково производство, поради което и в случая осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Соченото обаче във връзка с този процесуалноправен въпрос, определение № 663/12.06.2015 г. по гр. д. № 2314/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС е постановено по реда на чл. 288 от ГПК, поради което същото не е годно да формира практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – ТР № 2/2010 от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение и на този процесуалноправен въпрос от страна на жалбоподателката не са изложени никакви съображения за наличие на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, а вместо това също са наведени касационни оплаквания – за допуснати от съда процесуални нарушения при събирането на доказателства и при разглеждането на делото в откритото съдебно заседание, които нямат никакво отношение и към самия въпрос, който е такъв по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК – относно мотивирането на въззивното решение и обсъждането на доказателствата.
Не е налице и соченото от страна на жалбоподателката основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая жалбоподателката изцяло бланкетно се позовава и на това основание, без да сочи, а и обективно обжалваната част от въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към тази част от решението са изложени достатъчно ясни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. Напротив – правните изводи на окръжния съд по тълкуването и приложението на чл. 222, ал. 3, във вр. с чл. 228, ал. 1 от КТ са в съответствие с цитираната от него практика на ВКС.
В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от страна на жалбоподателката основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 или предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото няма основание да се присъждат разноски за касационното производство в полза на жалбоподателката-ищца, каквито тя претендира. Не следва да се присъждат и претендираните от ответното училище, разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство, тъй като същото не е представило доказателства да е направило такива разноски. В тази насока с отговора на касационната жалба е представено единствено пълномощно/договор без дата (лист 27 от делото), в който е договорено адвокатско възнаграждение в размер 4 000 лв., за което е посочено, че е „платено по банков път при подписване на договора“, но не са представени доказателства – банкови документи, удостоверяващи извършването на такова плащане по банков път (в този смисъл са и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС); не е представен и списък за направени от ответника разноски по чл. 80 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 320/21.07.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 358/2025 г. на П. окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Д. Г. У. срещу Средно училище „Д-р П. Б.“ – [населено място] бряг, осъдителен иск с правно основание чл. 222, ал. 3 от КТ за заплащане на сумата 14 561.64 лв., претендирана като разлика над изплатеното й обезщетение в размер 9 540.96 лв. до претендирания му размер от 24 102.60 лв., ведно със законната лихва върху процесната сума, считано от 13.11.2023 г. до окончателното й изплащане.
В останалата част въззивното решение е влязло в сила.
Разноски за касационното производство не се присъждат.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: