РЕШЕНИЕ

№ 148

гр. София, 05.03.2026 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на дванадесети ноември, две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: П. С. ЧЛЕНОВЕ: З. П.

Р. Я.

при секретаря С. Т.

изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 3562/2024 г.

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 5136/01.08.2024 г. на П. Г. Д. и Т. В. Д., подадена чрез адвокат М. П., срещу въззивно решение № 131/04.07.2024 г. по в. гр. д. № 557/2023 г. на Окръжен съд - Ловеч.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

С определение № 3308 от 24.06.2025 г. по гр. д. № 3562/2024 г. на ВКС, ІI г. о. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 131/04.07.2024 г. по гр. д. № 557/2023 г. на Окръжен съд - Ловеч. Обжалването е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК – поради съмнения за вероятна недопустимост на въззивното решение по отношение на иска по чл. 124, ал. 1 ГПК срещу В. Д.. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато в останалата част в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса, свързан с формата за действителност на отказа от вещно право на ползване. Касационната проверка е за съответствието на приетото от въззивния съд по този въпрос наличие на мълчалив отказ от ограничено вещно право на ползване с посочената от касатора практика на ВКС.

Ответникът по касационната жалба В. Т. Д., чрез адвокат С. А., оспорва жалбата. Претендира сторените в производството пред касационната инстанция съдебни разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., при проверка на заявените в касационната жалба касационни основания, намира следното:

С въззивното решение е отменено решение № 382/30.08.2023 г. по гр. д. № 87/2023 г. на Районен съд – Ловеч, с което е признато за установено по отношение на В. Т. Д., че П. Г. Д. и Т. В. Д. са носители на правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 936 кв. м., с административен адрес: [населено място], [улица], с заедно с построената в него сграда с идентификатор ****, със застроена площ 86 кв. м., брой етажи 2, заедно или поотделно, което са си запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба № 4/ 2013 г., както и е признато за установено по отношение на В. Т. Д., че П. Д. и Т. Д. са носители на правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 936 кв. м., с административен адрес: [населено място], [улица], заедно с построената в него сграда с идентификатор ****, със застроена площ 86 кв. м., брой етажи 2 заедно или поотделно, което са си запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба № 4/2013 г., и В. Д. е осъден да предаде владението върху сграда с идентификатор ****. Вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени: 1/ предявеният от П. Г. Д. и Т. В. Д. против В. Т. Д. положителен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено по отношение на ответника, че ищците са носители на правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 936 кв. м., с административен адрес: [населено място], [улица], заедно с построената в него сграда с идентификатор № ****, със застроена площ 86 кв. м., брой етажи 2, заедно или поотделно, което са запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба №4/2013 г.; 2/ предявеният от П. Г. Д. и Т. В. Д. против В. Т. Д. иск за признаване по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на ответника, че ищците са носители на правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 936 кв. м., с административен адрес: [населено място], [улица], заедно или поотделно, което са запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба №4/2013 г.; 3/ предявеният от П. Г. Д. и Т. В. Д. против В. Т. Д. иск с правно основание чл. 108 ЗС да бъде признато за установено по отношение на ответника, че ищците са носители на правото на ползване върху сграда с идентификатор ****, със застроена площ от 86 кв. м., находяща се в имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 936 кв. м., заедно или поотделно, което са запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба №4/ 2013 г., и да бъде осъден да предаде владението върху сградата.

Въззивният съд е приел, че ответникът В. Д. е баща на ищеца Т. Д.. Т. и П. Д. са сключили граждански брак на 07.02.1994 г., като техен син е другият ответник – В. Д.. На 07.03.2001 г. В. Д. и съпругата му Е. Д. са дарили на сина си Т. Д. апартамент в [населено място], като са си запазили право на ползване пожизнено, безвъзмездно, заедно и поотделно. Впоследствие през 2012 г. апартаментът е бил дарен от Т. и П. Д. на сина им – В.. Ищците също са си запазили право на ползване върху този имот пожизнено, безвъзмездно, заедно и поотделно, като в нотариалния акт е отбелязано, че ще упражнят това свое право след погасяване на правото на ползване на В. и Е. Д. Установено е от доказателствата, че през 1997 г. М. Г. и Т. Ц. са продали на Т. Д. дворно място в [населено място], обл. Л., с площ от 842 кв. м., заедно с построената в него жилищна сграда, лятна кухня, други подобрения и трайни насаждения. Имотът е придобит в режим на СИО – по време на брака между Т. и П. Д. С нотариален акт № 4/2013г. последните са продали този поземлен имот, ведно с построената в имота сграда, на сина си В. Д., запазвайки за себе си правото на ползване заедно и поотделно до края на живота си. Съдът е отбелязал, че в сделката не е включена изградената лятна кухня в имота. На 23.02.2018 г. В. и Е. Д. са декларирали, с вписана декларация с нотариална заверка на подписите от 23.02.2018 г., отказ от правото си на ползване върху апартамента в [населено място], запазено с нотариалния акт за дарение от 07.03.2001 г. С нотариален акт № 200 от 02.04.2018г. В. Д., представляван от Т. Д., е учредил в полза на В. и Е. Д., също представлявани от Т. Д., пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху процесния недвижим имот в [населено място], ведно с построената в него жилищна сграда. През ноември същата година В. и Е. Д. са напуснали апартамента в [населено място] и са се настанили в лятната кухня-пристройка в имота в [населено място]. Съдът е констатирал, че Е. Д. е починала на 21.11.2019 г. и оттогава отношенията между страните са се влошили. В. Д. е поискал от П. и Т. Д. да му предоставят за обитаване първия етаж на жилищната сграда, но получил отказ. С влязло в законна сила решение по гр. д. № 1323/2022 г. на РС-Ловеч Т. Д. е задължен на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН да се въздържа от домашно насилие върху В. Д. и на основание чл. 5, ал. 1, т. 2 ЗЗДН е отстранен от съвместно обитаваната с баща си жилищна сграда в [населено място] за срок от 10 месеца, считано от 26.08.2022 г., който е изтекъл. От свидетелските показания съдът е приел, че В. Д. е започнал на живее на първия етаж на къщата и ограничил достъпа на ищците, които са продължили да ползват втория етаж, но след влизане в сила на решението по гр. д. № 1323/2022 г. са напуснали имота и са се установили да живеят в друг имот в същото село. На 10.08.2021 г. В. Д., представляван от баща си Т. Д., е продал апартамента в [населено място]. В нотариалния акт е записано, че имотът не е обременен от ограничени вещни права или вещни тежести. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че активната материалноправна легитимация на ищците е недоказана. Ищецът Т. Д. е придобил процесния имот по време на брака си с ищцата П. Д., като през 2013 г. са го продали на сина си В., запазвайки правото си на ползване върху него. С последвалите прехвърлителни сделки страните са целели да осигурят грижи в напредналата възраст на В. и Е. Д. В тяхна полза надлежно е учредено право на ползване върху имота в [населено място], като Т. Д. е съзнавал вида на извършените действия и правните последици. Съдът е приел, че с подписването на договора за учредяване на правото на ползване, Т. Д. е обективирал и отказ от своето право на ползване. Този извод се потвърждавал и от признатия от ищеца Т. Д. неизгоден за него факт, че е учредил пожизнено и безвъзмездно право на ползване на родителите си, но той и съпругата му не са информирани, че следва да се откажат от своето право на ползване. Съдът е посочил, че Т. Д. е имал реална представа относно значимостта на уговорките с родителите си за учредяване на право на ползване, съответно волята на страните е била да се създаде правна сигурност на В. и Е. Д. след прехвърляне на жилището им в [населено място]. До същото заключение водел и фактът, че ищците са предявили иск по чл. 108 ЗС срещу В. Д. само относно жилищата сграда, независимо че са напуснали имота и живеят другаде.

С оглед рамките на производството по чл. 290, ал. 2 ГПК и рамките на касационната жалба, във връзка с релевантния за изхода на спора правен въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, по който е допуснато и касационното обжалване с определението по чл. 288 ГПК, настоящият състав намира следното:

Въззивното решение е недопустимо в частта, с която е отменено първоинстанционното решение по отношение на В. Т. Д., като е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от П. Г. Д. и Т. В. Д. срещу този ответник иск за признаване за установено, че ищците са носители на правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], , с площ от 936 кв. м., с административен адрес: [населено място], [улица], заедно с построената в него сграда с идентификатор ****, със застроена площ 86 кв. м., брой етажи 2, заедно или поотделно, което са си запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба № 4/ 2013 г. Ответникът В. Д. не е обжалвал първоинстанционното решение в частта, с която искът по отношение на него е уважен, и в тази част първоинстанционното решение е влязло в законна сила. Въззивна жалба срещу първоинстанционното решение е подадена само от другия ответник - В. Д., по отношение на уважените спрямо него искове. Оттук следва, че без да е бил надлежно сезиран с въззивна жалба, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в необжалвана част, влязла в законна сила. С оглед на това въззивното решение в тази част следва да бъде обезсилено като недопустимо.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване следва да се има предвид установената практика на ВКС, която се възприема и от настоящия състав. С нея приема, че в чл. 100 ЗС е предвидена форма за действителност на отказа от вещни права върху недвижим имот. Разпоредбите на чл. 100 ЗС, към който препраща чл. 111, ал. 1 ЗС, се прилагат и за отказ от вещно право на ползване върху недвижим имот, т. е. същият следва да се извърши в писмена форма с нотариална заверка на подписите. За да е валиден отказът от ограниченото право на ползване по чл. 56 ЗС, той следва да бъде извършен в писмена форма с нотариална заверка на подписа на заявителя и съответно да е вписан. При наличие на тези предпоставки правото на ползване се погасява, тъй като е неотчуждимо /определения, постановени по чл. 274, ал. 3 ГПК: №194/10.05.2010г. по ч. гр. д.№95/2010г., ІІ г. о., № 126/08.03.2010г. по ч. гр. д.№94/2010г., І г. о./.

По основателността на касационната жалба. С оглед посоченото по-горе, следва да се приеме, че в нарушение на материалния закон е изводът на въззивния съд, че с подписването на договора за учредяване на правото на ползване, в качеството си на пълномощник на продавача, Т. Д. е обективирал и отказ от своето право на ползване върху същия имот, както и че това се потвърждава от признатия от ищеца Д. факт, че е учредил пожизнено и безвъзмездно право на ползване на родителите си, но той и съпругата му не са информирани, че следва да се откажат преди това от своето право на ползване. По делото е безспорно установено, че ищците са закупили процесния имот през 1997г., през 2013г. са се разпоредили с правото на собственост върху него в полза на ответника В. Д., като са запазили за себе си – заедно и поотделно, пожизнено и безвъзмездно, правото на ползване. Приобретателят по сделката е придобил „голата собственост“. Ограниченото вещно право на ползване е противопоставимо на всеки, включително и на собственика на имота. След погасяване на правото на ползване при настъпване на някой от предвидените в закона юридически факти, собственикът придобива отново пълния обем правомощия, включени в правото на собственост, вкл. да учреди право на ползване на друго лице. По делото не е установено да са настъпили основания, посочени в закона, за прекратяване правото на ползване на ищците. Такова прекратяване не е налице поради отказ от правото на ползване с нотариален акт №200/2018г., респ. с конклудентни действия, както е приел въззивният съд. В посочения нотариален акт липсва волеизявление на Т. и П. Д., с което те да са направили отказ от правото на ползване. При това положение не може да се приеме, че запазеното им право на ползване е погасено по предвидения в закона ред, поради което последващото учредяване на право на ползване на ответника В. Д. не им е противопоставимо. По делото е установено, че той ползва процесната сграда, като достъпът на ищците до нея е ограничен.

Предвид изложеното, въззивното решение следва да бъде отменено и да се постанови друго, с което да се уважат предявените от Т. Д. и П. Д. срещу В. Д. искове.

С оглед изхода на спора, по направеното искане на касаторите следва да се присъдят разноски за първата инстанция, като се отчете ЗВЕРБ, в размер на 766,94 евро. За въззивната инстанция няма данни за направените разноски. За настоящата инстанция следва да се присъдят разноски за платена държавна такса от 28,12 евро. Липсват доказателства за направени разноски за адвокатско възнаграждение, тъй като приложеният договор за правна защита /лист 94/ е изцяло нечетлив и не може да установи размер на платено адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА като недопустимо въззивно решение № 131/04.07.2024 г. по в. гр. д. № 557/2023 г. на Окръжен съд – Ловеч в частта, с която е отменено решение № 382/30.08.2023 г. по гр. д. № 87/2023 г. на Районен съд – Ловеч, в частта, с която е признато за установено по отношение на В. Т. Д., че П. Г. Д. и Т. В. Д. са носители на правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 936 кв. м., с административен адрес: [населено място], [улица], заедно с построената в него сграда с идентификатор ****, със застроена площ 86 кв. м., брой етажи 2, заедно или поотделно, което са си запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба № 4/ 2013 г., и е постановено друго, с което искът на П. Г. Д. и Т. В. Д. срещу В. Т. Д. е отхвърлен.

ОТМЕНЯ въззивно решение № 131/04.07.2024 г. по в. гр. д. № 557/2023 г. на Окръжен съд – Ловеч в останалата част и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на В. Т. Д., ЕГН [ЕГН], че П. Г. Д., ЕГН [ЕГН] и Т. В. Д., ЕГН [ЕГН] са носители на правото на ползване върху поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 936 кв. м., с административен адрес: [населено място], [улица], заедно с построената в него сграда с идентификатор ****, със застроена площ 86 кв. м., брой етажи 2, заедно или поотделно, което са запазили до края на живота си с нотариален акт за покупко-продажба № 4/2013 г.

ОСЪЖДА В. Т. Д., ЕГН [ЕГН], да предаде на П. Г. Д., ЕГН [ЕГН] и Т. В. Д., ЕГН [ЕГН] владението върху построената в гореописания имот сграда с идентификатор ****.

ОСЪЖДА В. Т. Д., ЕГН [ЕГН], да заплати на П. Г. Д., ЕГН [ЕГН] и Т. В. Д., ЕГН [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за всички инстанции в размер на 795,06 евро.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: