РЕШЕНИЕ
№ 50
гр. София, 10.02.2026 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА
при участието на секретаря С. С. като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 493 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищцата М. Ц. П. от [населено място] чрез процесуален представител адвокат В. В. К. срещу решение № 6412 от 21.11.2024 г. по в. гр. дело № 10481/2024 г. на Софийски градски съд, II-Б въззивен състав, с което е обезсилено решение № 8082 от 01.05.2024 г. по гр. дело № 66740/2022 г. на Софийски районен съд, 51 състав, прекратено е производството по делото и М. Ц. П. е осъдена да заплати на „УниК. Л. ЕАД сума в размер 2 507 лв. - разноски пред СРС и 1 200 лв. - разноски пред СГС, както и да заплати по сметка на Софийски районен съд на основание чл. 77 ГПК сума в размер 47,39 лв. - държавна такса.
Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Поддържа становище, че въззивният съд безкритично е приел, че правният спор се състои в това дали е развален или не процесният лизингов договор, и неправилно е направил извод за недопустимост на иска. Моли въззивното решение да бъде отменено, касационната жалба да бъде уважена и претендира присъждане на направените разноски.
Ответникът„УниК. Л. ЕАД, [населено място] не изразява становище по касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните доводи и провери данните по делото, приема следното:
За да направи извод за недопустимост на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че предявеният иск е недопустим, тъй като установяването на обстоятелството дали ответникът по иска незаконосъобразно е прекратил/развалил договора не може да бъде предмет на установителен иск в нито една от хипотезите на чл. 124 ГПК. Изложил е съображения, че е недопустимо да се иска установяване съществуване на право по развален договор, тъй като съдът би следвало да санира един развален договор, независимо дали е правилно или неправилно прекратен, което е недопустимо с оглед договорната автономия при сключване на договорите и тяхното действие. Посочил е, че неизпълнението по един двустранен договор на една от страните е основание за другата страна да търси обезщетение от неизпълнението, реално изпълнение или други права по договора /чл. 82 и сл. ЗЗД/, при преценката за наличие на което ще се преценява изправността на страните по договора.
С определение № 2972 от 22.10.2025 г. по т. дело № 493/2025 г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните процесуалноправни въпроси, относими към процесуалните предпоставки за допустимост на иск за установяване на съществуването на правоотношение по договор за финансов лизинг, предявен от лизингополучателя срещу лизингодателя:
1. Допустимо ли е предявяването на установителен иск относно съществуването на договорно отношение при претенции на ответната страна за разваляне на договора?
2. Следва ли въззивната инстанция да прецени конкретния правен интерес на ищеца и да констатира съществуващо несъответствие между обстоятелствената част и петитума на иска и респективно ако установи такова несъответствие да отмени първоинстанционното решение и върне делото на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия по предявения иск със съответни указания за отстраняване на противоречията между обстоятелственат част на иска и петитума?
Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в решение № 35/01.09.2015 г. по т. д. № 407/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., определение № 637/21.11.2018 г. по ч. т. д. № 1517/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други съдебни актове, с иск по чл. 124, ал. 1 ГПК може да се установи съществуването или несъществуването на едно право или на едно правоотношение, заплашено от нарушаване, т. е. когато правото е несигурно. Прието е, че именно защото ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице, като установи с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не определена правна връзка, т. е. да установи съществуването или несъществуването на едно правоотношение, той има правен интерес от предявяване на установителен иск, с решението, по който тази несигурност в правото ще бъде отстранена. Относно правния интерес като абсолютна положителна процесуална предпоставка на установителния иск по чл. 124, ал. 1 ГПК практиката на ВКС и правната доктрина са последователни, че този интерес винаги е налице, когато поведението на противната страна прави правното положение на ищеца несигурно, а за наличието на такава несигурност е достатъчно титулярът на правоотношението да е направил „разумна субективна преценка“. Прието е за несъмнено, че когато противната страна оспорва правото на ищеца или когато си присвоява едно право спрямо последния, несигурността в правното положение на ищцовата страна е действителна, като единствено при открита за ищеца възможност да предяви осъдителен иск, правният интерес от предявяване на установителен иск отсъства. Поради това правният интерес от търсената с иска по чл. 124, ал. 1 ГПК защита се преценява винаги конкретно - с оглед въведените с исковата молба факти и доводите на ищеца.
Предвид отговора на релевантния процесуалноправен въпрос, настоящият съдебен състав намира, че изводът на въззивния съд за недопустимост на предявения иск е неправилен. Неправилни са аргументите на въззивната инстанция, че е недопустимо да се иска установяване съществуване на право по развален договор, тъй като съдът би следвало да санира един развален договор, независимо дали е правилно или неправилно прекратен, което е недопустимо с оглед договорната автономия при сключване на договорите и тяхното действие. При евентуално уважаване на положителния установителен иск не се санира правоотношение по развален договор, а се установява, че правоотношението продължава да съществува, защото договорът не е развален/прекратен. При отправено изявление от лизингодателя до лизингополучателя за разваляне на договора за лизинг за последния съществува правен интерес от установяване, че договорното правоотношение продължава да съществува, тъй като договорът не е прекратен. Правният интерес от предявения установителен иск е обусловен, както от евентуалното нарушаване на правото на ищеца на ползване на лизинговия автомобил, предвид направеното в поканата искане за връщане на автомобила, така и от евентуалното нарушаване на правото на ищеца да придобие впоследствие автомобила при настъпване на предвидените в договора предпоставки.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че въззивното решение е постановено при нарушение на чл. 124, ал. 1 ГПК, поради което следва да бъде отменено и делото да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг тричленен съдебен състав.
С оглед изхода на делото касационната инстанция не се произнася по исканията за присъждане на разноски, а същите следва да бъдат съобразени от въззивния съд по правилата на чл. 78 ГПК. При новото разглеждане и на основание чл. 294, ал. 2 ГПК въззивната инстанция ще следва да се произнесе и по разноските за производството пред ВКС.
Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение
РЕШИ :
ОТМЕНЯ решение № 6412 от 21.11.2024 г. по в. гр. дело № 10481/2024 г. на Софийски градски съд, II-Б въззивен състав.
ВРЪЩА делото на Софийски градски съд за ново разглеждане от друг тричленен състав.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.