ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 750
[населено място], 16.03.2026 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, състав на първо търговско отделение в закрито заседание на единадесети март две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. П.
ЧЛЕНОВЕ: ДЕСИСЛАВА ДОБРЕВА
МАРИЯ БОЙЧЕВА
като изслуша докладваното от съдия Добрева т. д. № 2628 по описа за 2022 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби и на двете страни по спора – „Банка ДСК“ АД и физическите лица Л. Л. П. и М. Г. К.-П., срещу решение № 440/24.06.2022 г. по в. т. д. № 1062/2021 г. на Апелативен съд София, с което е отменено решение № 264 915/2021 г. по гр. д. № 11 526/2020 г. на Софийски градски съд, поправено с решение № 262366/14.12.2023 г. на Софийски градски съд и решение № 60/16.01.2025 г. по в. гр. д. № 430/2024 г. на Апелативен съд София, и отхвърлени предявените от банката установителни искове за признаване наличието на солидарна отговорност относно задължение в размер 18 957, 94 евро - договорна лихва за периода 16.06.2013 г. – 04.11.2015 г., за което задължение е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 802/2020 г. на Софийски районен съд, и потвърдено същото решение в останалата му част, с която е признато, че П. дължат на банката при условия на солидарност сума в размер на 95 837, 69 евро - главница по договор за ипотечен кредит от 30.10.2008 г. и анекси към него, ведно със законната лихва, както и разноски.
В частта, с която претенцията за възнаградителна лихва за разликата над 18 957, 95 евро до 52 012, 91 евро и периода 04.11.2015 г. – 02.01.2020 г. е отхвърлена решението на Софийски градски съд е влязло в сила, включително с извършената по реда на инстанционния контрол поправка на очевидна фактическа грешка.
„Банка ДСК“ АД обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено постановеното от Софийски градски съд решение с твърдения, че изводът на въззивния съд за погасяване на вземанията за договорна лихва с тригодишна давност противоречи на константна съдебна практика, която приема, че вземането по договор за кредит се погасява с общата петгодишна давност съгласно чл. 110 ЗЗД /решение № 38/26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на II т. о. на ВКС/. Твърди, че като е отхвърлил иска за заплащане на договорна лихва въззивният съд е допуснал нарушение на т. 2 от ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, в което се сочи, че до датата на настъпване на предсрочната изискуемост размерът на вземането се определя по действалия до този момент погасителен план, съответно според клаузите на договора преди изменението му /в това число и уговорената с договора възнаградителна и санкционна лихва, както и редовно падежирала главница до датата на подаване на заявлението/. След като е приел, че предсрочната изискуемост на целия кредит е настъпила на 04.11.2015 г. съдът е следвало да присъди цялата претендирана от банката лихва от 18 957, 94 евро, тъй като е включена в дължимата анюитетна вноска заедно с главницата и се погасява заедно с нея, т. е. с общата петгодишна давност.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа приложното поле на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулира въпрос, който според него е включен в предмета на делото и е обусловил мотивите на въззивната инстанция, а именно:„Дали вземането за договорна лихва по договор за банков кредит, която е включена в дължимата анюитетна вноска заедно с главницата, се погасява с кратката тригодишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД или е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД, изчисляван от датата на настъпване на предсрочна изискуемост?“ Твърди, че този въпрос е разрешен в отклонение от практика на ВКС, обективирана в решение № 38/2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на II т. о., решение № 1063/20.06.2017 г. по т. д. № 60152/2016 г. на IV г. о., като и т. 18 от ТР № 4/2013 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При изложените доводи в касационна жалба се формира искане за постановяване на акт, с който атакуваното решение бъде допуснато до касационен контрол и отменено като бъде постановено друго решение, с което да се уважат предявените от ищеца искове в цялост с присъждане на разноски.
От ответниците по касация Л. Л. П. и М. Г. К.-П. е подаден съвместен отговор, с който се оспорва основателността на касационната жалба. Излагат се съображения за липса на основания въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол в обжалваната от банката част. Заявява се становище, че в тази част въззивното решение е правилно. Претендира се присъждане на разноски.
Л. Л. П. и М. Г. К.-П. обжалват въззивното решение в частта, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд и по отношение на тях е признато, че банката има вземане за главница в размер на 95 837, 69 евро. Сочат, че решението е недопустимо, евентуално неправилно. Релевират касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Заявяват твърдения, че в решението не е посочено конкретно на коя дата кредитът е станал предсрочно изискуем, което възпрепятства преценката относно погасената по давност част. Липсва анализ на факта, че до длъжниците са изпратени две съобщения с интервал от 5 години между тях, съответно липсва преценка кое от тях е законосъобразно и на какво основание кредитът е станал предсрочно изискуем. Касаторите навеждат оплакване, че е игнориран факта на предходно подадено заявление за издаване на заповед по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 71699/2015 г. на 141 състав, което е било уважено. Според тях банката, веднъж упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, не може да го оттегли и да го упражни наново по-късно. Поради тази причина считат въззивното решение за недопустимо. Оспорват законосъобразността на извода, обективиран във въззивното решение, за фингирано узнаване на изпратеното от банката съобщение, с което тя повторно обявява предсрочна изискуемост на кредита, тъй като в договора няма постигната уговорка в този смисъл. Отделно считат, че липсва идентичност между заявеното и признато в заповедното производство и заявеното и признато от исковия съд. Релевират и оплакване, че съдът неправилно е отхвърлил противопоставеното от тях възражение за прихващане.
Касаторите претендират обезсилване на постановеното от въззивния съд решение, евентуално неговата отмяна и постановяване на ново такова за отхвърляне на предявения иск като неоснователен, евентуално претенцията отхвърлена като погасена с възражение за прихващане.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят следните въпроси:
1. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, за да направи своите фактически и правни изводи по същество на спора, за което да изложи мотиви?“
2. „Длъжен ли е съдът да уважи иск по чл. 422 ГПК по договор за кредит, вземането по който е било променено и претендирано едностранно от банката кредитор без да е постигнато информирано съгласие за това с другата страна – кредитополучатели съдлъжник, заявено чрез двустранно подписан анекс за това към него?“
3. „Не следва ли съдът да отхвърли иск по чл. 422 ГПК на кредитор, който е нарушил общите принципи за равнопоставеност между страните по гражданското правоотношение, визирани в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД и чл. 146, ал. 1 ЗПП, променяйки едностранно договор за кредит чрез извършване на промяна размерите на вноските по него и падежите им, задължавайки с тези си действия кредитополучателя без получаване преди това на неговото информирано съгласие?“
4. „Длъжен ли е съдът да уважи иск по чл. 422 ГПК на ищец за вземане по главница по кредит, чиято предсрочна изискуемост е била претендирана без договорно основание за това?“
5. „Предсрочно изискуемо ли е вземане, съобщението за което не е връчено на длъжника в негово лично качество?“
6. „Не следва ли съдът да отхвърли иск по чл. 422 ГПК по договор за кредит, когато дължимата насрещна престация /в твърдения от ищеца размер/ не съответства на тази по двустранно подписания погасителен план, неразделна част от договора?“
Претендират наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и очевидна неправилност на въззивното решение.
Ответникът по касационната жалба „Банка ДСК“ ЕАД я оспорва като неоснователна, съответно релевира твърдения, че не са налице основания за достъп на решението до касационен контрол за законосъобразност. Претендира присъждане на разноски – юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:
Касационните жалби са подадени от легитимирани да обжалват страни в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване акт, поради което същите се явяват процесуално допустими.
Предмет на исковото производство са предявени от „Банка ДСК“ ЕАД срещу Л. Л. П. и М. Г. К.-П. искове по чл. 422 ГПК за установяване наличието на солидарно задължение в тежест на ответниците за заплащане на сума в размер 95 837, 69 евро, представляваща неиздължена главница по договор за ипотечен кредит от 30.10.2008 г., анекс № 1 от 23.06.2009 г., анекс № 2 от 19.11.2010 г., анекс № 3 от 26.10.2011 г., анекс № 4 от 13.12.2011 г., анекс № 5 от 26.09.2012 г. и анекс № 6 от 11.10.2012 г., сумата 52 012, 91 евро договорна лихва за периода 16.06.2013 г. - 02.01.2020 г., санкционна лихва в размер на 709, 34 евро за периода 28.08.2013 г. - 02.01.2020 г., и сума в размер на 159, 73 евро - обезщетение за забава за периода 03.01.2020 г. - 08.01.2020 г., за които е издадена заповед за незабавно изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 28.01.2020 г. по ч. гр. дело № 802/20 г. по описа на Софийски районен съд. Първоинстанционният съд е уважил претенцията за главница и частично за договорна лихва в размер на 18 957, 94 евро и период 16.06.2013 г. - 04.11.2015 г., като в останалата част е отхвърлил исковете, както и противопоставеното от ответниците възражение за нищожност на клаузи от договора за ипотечен кредит поради неравноправния им характер и възражение за прихващане със сумата 30 708, 81 евро.
При депозирана от ответниците жалба срещу осъдителната част от решението въззивният съд е преценил, че същата е допустима и частично основателна. Част от оплакванията е намерил за лишени от основание като ги е обобщил в следния смисъл: нарушение на принципа на диспозитивното начало (липса на идентитет между заявеното и признато в заповедното производство вземане и заявеното и признато в решението на съда), по отношение на възприетото относно предсрочната изискуемост, недобросъвестно поведение от страна на банката, наличие на неравноправни клаузи, регулиращи размера на лихвата. Позовал се е на т. 18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. и т. 1 от ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС и е мотивирал извод, че предсрочната изискуемост не променя основанието, от което произтича вземането на банката. Посочил е, че в случай на установена изискуемост само на част от претендираното вземане, искът следва да се уважи само до размера, чиято изискуемост е настъпила. Доказването на настъпила предсрочна изискуемост е от значение единствено за размера на заявеното с иска вземане. Извел е заключение, че е налице съответствие между заявеното и признато в заповедното производство вземане и предмета на делото, очертан в обстоятелствената част и петитума на исковата молба.
По оплакването за недобросъвестност на банката е счел, че неколкократно даваното съгласие за освобождаването на ипотекирани недвижими имоти с цел тяхната продажба не обосновава обвързаност за всяко следващо искане на длъжниците. В този смисъл отказът да освободи последно заявения имот съдът не е квалифицирал като виновно поведение, увреждащо ответниците, независимо от осъждането им да заплатят на трето лице парични суми, получени по предварителен договор за продажба. Разяснил е, че право на кредитодателя е да извършва преценка относно целесъобразността на постъпилите от кредитополучателите искания за замяна или отмяна на предоставеното обезпечение.
По отношение на релевираното възражение за наличие на неравноправни клаузи въззивният съд е изложил съображения за липса на доказателства, които да установяват твърдяната неравноправност. Позовал се е на заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, според което страните по договора за кредит са постигнали споразумение относно размера на лихвения процент (8.29%), който не е бил променян през целия период от действие на договора.
Оплакването за незаконосъобразно прилагане на погасителната давност от страна на първоинстанционния съд въззивният съд е счел за основателно. Разяснил е, че упражняването на предоставеното по договора право за обявяване на предсрочна изискуемост е санкция за неизправността на длъжника и не погасява уговорените задължения, а отнема преимуществото на срока, като изискуемостта настъпва и за непадежиралите към този момент анюитетни вноски, включително в частта им за възнаградителни, санкционни лихви и такси. Позовал се е на регламентираното в чл. 111, б. „в“, предл. 2 ЗЗД, че с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за лихви, както и на разрешението, дадено с решение № 130 от 15.04.2020 г. по т. д. № 1 829/18 г. на ТК, І т. о. на ВКС. Посочил е, че вземането за лихви има самостоятелен характер и преценката за дължимостта му не следва да се обвързва с характера на лихвоносното задължение – дали то е с продължително или с периодично изпълнение. Отрекъл е приложимостта на общата погасителна давност като е мотивирал този извод и с обстоятелството, че в заявлението за издаване на заповед по чл. 417 ГПК кредиторът е разграничил вземанията за главница и лихви (отделно възнаградителна от санкционна), което сочи, че не е налице неделимост на задълженията по процесния кредит по смисъла на чл. 128, ал. 1 ЗЗД, която да бъде съобразявана в исковото производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, заведено по кумулативно съединените положителни установителни искове на банката срещу ответниците.
И двете касационни жалба не обосновават необходимост от селектиране на въззивното решение с цел осъществяване на касационен контрол за законосъобразност, тъй като не са налице нито основания за директен достъп, нито за факултативен достъп до касация.
Поради логичната връзка между оспорваните вземания от двете групи касатори първо следва да бъдат изложени мотиви по повод касационната жалба срещу частта от решението на Апелативен съд София, с която е потвърдено осъдителното решение на Софийски градски съд.
На първо място и при служебна проверка, извършена от настоящата инстанция, не се установява въззивното решение да страда от порок, който да води до неговата невалидност или недопустимост.
Съдебната практика приема, че решението е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато същото не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Обжалваното решение не страда от такъв порок.
Задължителните постановки на т. 9 от ППВС № 1/1985 г. указват, че решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, по устно предявен иск или изменен устно в отсъствие на противната страна и без да е уведомена за това и др., или когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, разгледал е иск, който не е предявен, и не е разгледал предявеният. Отделно, с т. 1 от ТР № 1/09.07.2019 г. по т. д. № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е недопустимо. Не се установява атакуваното решение на Апелативен съд София да е вероятно недопустимо. Изложените от касаторите П. доводи за недопустимост представляват всъщност касационни оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Във връзка с оплакванията за недопустимост настоящият състав на съда има предвид и развилото се, съответно приключило, производство по реда на чл. 247 ГПК по отношение на постановеното от СГС решение № 264915/21.07.2021 г. по гр. д. № 11526/20 г., с което е внесена яснота относно волята на съда по претенцията за възнаградителна лихва.
Соченото и от двете групи касатори основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за директен достъп до касация е правно несъстоятелно. Не е достатъчно то да бъде само декларативно твърдяно, а е необходимо да бъде обосновано в достатъчна степен. В своята практика касационната инстанция нееднократно е посочвала, че става дума за тежък порок, който следва да е пряко установим от мотивите на въззивния акт без да е необходимо извършването на проверка относно правилността на фактическите изводи, приложението на материалния или процесуален закон, обсъждането на събраните по делото доказателства. Подобен порок на съдебния акт нито се обосновава от касаторите, нито се констатира от настоящата инстанция. Доводите и тази посока се отнасят до обикновена неправилност на мотивите, изложени от въззивния съд, и представляват касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.
Отговор на първия въпрос, зададен от касаторите Л. П. и М. П., произтича директно от разпоредбите на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, разяснявани многократно в практика на касационната инстанция, от която въззивният съд не се е отклонил. В мотивите на решението си съставът на Апелативен съд София е отговорил на всички релевирани във въззивната жалба на длъжниците оплаквания относно обявяване на кредита за предсрочно изискуем и формирането на отделните вземания по него. В касационната жалба наведените във въззивното производство оплаквания са преповторени без да е изяснено кое точно обстоятелство от развилите се между банката и длъжниците отношения по повод отпуснатия кредит въззивната инстанция е игнорирала и, ако беше взела в предвид, би достигнала до различен от обективирания извод за дължимост на главницата в размер на
Въпросите под номер две, три, четири не притежават характеристиката правни, разяснена с т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като нито кореспондират с оплаквания в касационната жалба, нито с изложени от въззивния съд мотиви. Липсват обективирани в решението на Апелативен съд София констатации и изводи за едностранна промяна на клаузи от договора от страна на банката. Що се касае до наличието на уговорка за предсрочна изискуемост то е преценено от въззивния съд като факт, за който липсва спор между страните, а реализирането на така уговорената възможност от страна на банката и правната му интерпретация са изцяло в съответствие с дадените в ТР № 4/2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК и ТР № 8/2019 г. на ОСГТК на ВКС разяснения. Няма как едва в касационното производство жалбоподателите да оспорват уговорената в договора възможност банката да обяви кредита за предсрочно изискуем и напълно произволно да свързват това нейно право с последици от едностранно изменение на договора. Петият въпрос е в пълно противоречие с установения по делото факт, че кредитополучателят П. е получил лично съобщението, изпратено от банката, че счита вземанията по договора за кредит за предсрочно изискуеми, поради което и за него не следва да се счете, че е удовлетворена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Шестият въпрос е напълно хипотетичен и игнорира очертания с исковата молба предмет на спора. Банката е заявила, че една част от вноските по кредита са с настъпил падеж, а друга част за предсрочно изискуеми т. е. дължат се преди изтичане на падежите, описани в погасителния план.
Не може да бъде допуснато касационно обжалване и по въпроса, формулиран от „Банка ДСК“ ЕАД, тъй като по отношение на него не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд изцяло се е съобразил с разясненията, дадени в решение № 130/2020 г. по т. д. № 1829/18 г., постановено от настоящия състав. Договорната лихва, макар да се дължи заедно с главницата, разпределена на отделни погасителни вноски, има самостоятелен характер и за нея е приложимо правилото на чл. 111, б. „в“, предл. 2 ЗЗД. Не е казано нещо различно и в цитираните от касатора две решения. В решение № 38/2019 г. по т. д. № 1157/2018 г. на II т. о. обратно на соченото от „Банка ДСК“ ЕАД не е отречено приложението на кратката погасителна давност за вземането за лихви, а в решение № 1063/2017 г. по т. д. № 60152/2016 г. на IV г. о. въпросът за давността не е коментиран.
С тези мотиви и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 440/24.06.2022 г. по в. т. д. № 1062/2021 г. на Апелативен съд София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.