ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 874

гр. София, 23.03.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ търговско отделение, в закрито заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

изслуша докладваното от съдията Димитров т. д. № 2168 по описа на съда за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ОВЕРГАЗ МРЕЖИ“ АД срещу решение № 401 от 07.07.2025 г., постановено от Апелативен съд - София по в. т.д. № 444 по описа на съда за 2025 г., с което на основание чл. 250 от ГПК е допълнено решение № 677 от 09.11.2023 г., постановено от Апелативен съд – София по в. т.д. № 541 по описа на съда за 2023 г. на Софийски апелативен съд, като след думите във втория диспозитив, гласящ: „ОСЪЖДА „О. М. АД, ЕИК:[ЕИК] да заплати на „Булгаргаз“ ЕАД, ЕИК:[ЕИК] по предявени искове с правно основание чл. 92 ЗЗД сумата от 66 197,34 лв., представляваща неустойка по т. 7.5 от договор № 494/192 от 30.08.2018 г. за доставка на природен газ на входен пункт на газопреносната мрежа, дължима за неприети количества природен газ за периода м. 06, м. 07, м. 08 и м. 09.2019 г., както и сумата от 454,56 лв., представляваща неустойка за забава по т. 11.11 от договора върху главницата от 66 197,34 лв., изчислена за периода 13.07.2019 г. - 04.11.2019 г.“, е добавен следният текст: „ведно със законната лихва за забава върху главницата от 66 197,34 лв., считано от датата на подаване на исковата молба - 04.11.2019 г. до окончателното изплащане на сумата“.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение и се иска обезсилването му.

Иска се от касационната инстанция да съобрази молбата на процесуалните представители на ответника по касация - адв. Г. и адв. Д., депозирана в открито съдебно заседание пред първоинстанционния СГС на 04.12.2020 г., с която ищецът е поискал и е било допуснато от съда на основание чл. 214 ГПК изменение на исковете чрез тяхното намаляване, които да се считат предявени до размерите, посочени в същата молба, както и представеното към молбата до съда изрично пълномощно за разпореждане с предмета на делото, които документи са в кориците на делото пред първоинстанционния съд.

Сочи се, че: Определението на първоинстанционния съд от 04.12.2020 г. не е обжалвано от „Булгаргаз“ ЕАД; спорът е търговски и с изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК при условията на пълно разпореждане с предмета на делото от процесуалните представители на ищеца, искане за присъждане на законна лихва за забава от датата на исковата молба до окончателното плащане на сумата пред първоинстанционния съд изобщо не е формулирано, такова липсва и в необжалваното определение на СГС за допускане на изменението на иска по чл. 214 ГПК; ищецът не поддържа искане да му бъде присъдена законна лихва за забава от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане в пледоарията по същество пред СГС, писмените бележки, представени пред първоинстанционния съд от адв. Г. и адв. Д., във въззивната жалба при първоначалното разглеждане на делото пред САС, 9-ти търговски състав, в касационната жалба до ВКС, в писмените бележки на същите двама процесуални представители пред ВКС, в писмените бележки пред САС, 5-ти търговски състав, за да се твърди едва в молбата по чл. 250 ГПК, че имало такова искане, формулирано в исковата молба.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решене, тъй като според съдопроизводственото правило на чл. 295, ал. 1 ГПК, когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано „за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото“.

Сочи се, че делото, завършило с обжалваното решение е образувано по указания, изложени в определение № 3396/13.12.2024 г. по т. д. № 769/2024 г. на ВКС, с което е обезсилено определение № 30/16.01.2024 г. по в. т.д. № 541/2023 г. на САС, в частта, с която е оставена без уважение молбата на „Булгаргаз“ ЕАД с правно основание чл. 250 ГПК и е върнато делото на въззивния съд за ново произнасяне от друг състав, само относно това искане, което е за присъждане на законната лихва върху главницата от подаването на исковата молба до окончателното плащане.

Излага се, че във формираната съдебна практика, която е цитирана, е прието, че с разпоредбата на чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК е въведено изрично задължение за въззивния съд, на който делото е върнато за ново разглеждане, да зачете процесуалните действия /на съда и на страните/, посочени от касационната инстанция като надлежно извършени и да не зачете тези, посочени като ненадлежно осъществени, както и да извърши предписаните с отменителното решение на ВКС процесуални действия, и да не извърши указаните му като недопустими. Твърди се, че указанията на касационната съдебна инстанция по прилагането и тълкуването на закона имат за цел да насочат въззивния съд към съдопроизводствени действия, необходими за правилното решаване на спора, а отклоненията от тях биха рефлектирали върху правилността на съдебния акт, поради което и несъобразяване с указанията на касационната инстанция по тълкуването и прилагането на материалния и/или процесуален закон е съществено нарушение на процесуалното правило на чл. 294, ал. 1, пр. 2 ГПК и води до процесуална незаконосъобразност на постановеното при новото разглеждане на делото въззивно решение, който порок, ако се е отразил на крайния правен резултат по делото, обуславя и отмяната му. Задължителността на указанията на касационната инстанция следва да се счита преодоляна, само ако след отменителното решение е прието ново тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС, в което е дадено различно от тези указания разрешение на поставения в него въпрос, релевантен за конкретния висящ по реда на чл. 294, ал. 1 ГПК спор. Касаторът твърди, че очевидно не е налице последната хипотеза, но за сметка на това въззивният съд в обжалваното решение е разрешил в противоречие с практиката на ВКС следния процесуалноправен въпрос, а именно:

Подлежи ли на обезсилване произнасяне на въззивния съд извън рамките на поддържаните от ищеца размери на предявените искове, след влизане в сила на определение по чл. 214 ГПК на първоинстанционния съд за изменение на исковете чрез тяхното намаляване, както и при произнасяне извън формулирания петитум във въззивната жалба, с която е сезиран въззивният съд.

Сочи се, че ВКС в решение № 114/19.01.2017 г. по гр. д. № 1357/2016 г. по описа на Второ ГО, постановено по реда на чл. 280, ал. 1 т. 3 ГПК приема, че доколкото определенията, с които съдът се десезира от разглеждането на спора, подлежат на самостоятелно обжалване, то и определението, с което при намаление на претенцията производството частично се прекратява, също ще подлежи на самостоятелно обжалване. В хипотеза, когато след влизане в сила на въззивното определение по чл. 214 ГПК се констатира произнасяне от първата инстанция извън рамките на поддържания от ищеца размер на иска, първоинстанционното решение ще се явява постановено „свръхпетитум” и ще подлежи на обезсилване в съответната част, какъвто според касатора е и процесният случай.

Ответникът по касация оспорва жалбата.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима.

В мотивите си към обжалваното решение, относими към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване въззивният съд е приел, че: Производството е образувано по указания, изложени в определение № 3396/13.12.2024 г. по т. д. № 769/2024 г. на ВКС. Съставът на I т. о. е обезсилил определение № 30/16.01.2024 г. по в. т.д. № 541/2023 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е оставена без уважение молбата на „Булгаргаз“ ЕАД с правно основание чл. 250 ГПК и е върнал делото на въззивния съд за ново произнасяне от друг състав, само относно това искане, което е за присъждане на законната лихва върху главницата от подаването на исковата молба до окончателното плащане. Указанията на ВКС са задължителни за долустоящата инстанция и съдът следва да се произнесе по съществото на искането по чл. 250 ГПК с допълнително решение.

Въззивният състав е установил, че молбата по чл. 250 ГПК е подадена от процесуален представител „Булгаргаз“ ЕАД на 27.11.2023 г., т. е. в рамките на срока по чл. 250, ал. 1 ГП, тъй като въззивното решение е връчено на представител на това дружество на 13.11.2023 г.

По същество въззивният състав е намерил молбата за основателна, защото видно от исковата молба на „Булгаргаз“ ЕАД /вх. № 135083/04.11.2019 г. на СГС/, с което е започнат правния спор и по която е образувано първоинстанционното т. д. № 2301/2019 г. на СГС - стр. шеста от молбата, респ. на л. 7 от том първи на делото, ищцовото дружество изрично е поискало присъждане на законната лихва за забава върху претендираните главници от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното заплащане на дължимата сума.

Според съда аргументът в отговора на искането по чл. 250 ГПК, подаден от „О. М. АД, че липсвало произнасяне по това искане в първоинстанционното решение по т. д. № 2301/2019 г. на СГС /а там не била проведена процедура по чл. 250 ГПК/, не следва да бъде споделен, доколкото Софийски градски съд е отхвърлил изцяло главните искове за заплащане на главници по претендирани парични суми, което предполага имплицитно и отхвърляне на искането за присъждане на законната лихва за забава върху претендираните главници от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното заплащане на дължимата сума. Последното представлява законова последица от пълното или частично уважаване на претенциите и щом е поискано от ищеца с исковата молба /какъвто е и настоящият случай/, съдът следва да уважи подобно искане, щом е уважил изцяло или частично главните искове.

Според въззивния състав установява се, че уважаването на исковете на „Булгаргаз“ ЕАД против „О. М. АД се е случило за пръв път именно с процесното решение № 677/09.11.2023 г. по в. т.д. № 541/2023 г. на Софийски апелативен съд, поради което е следвало и да се запише в диспозитива на съдебния акт, че неустойката с правно основание чл. 92 ЗЗД от 66 197,34 лв. се присъжда ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 04.11.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, в какъвто смисъл искането по чл. 250 ГПК се явява основателно и трябва да се уважи.

Настоящият касационен състав намира, че в случая касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допусне.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т. т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Оплакванията на касатора в жалбата му и свързаните с тях твърдения в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, се свеждат до произнасянето на въззивния съд „свръхпетитум“, доколкото според касатора с уважена от първоинстанционния съд с влязло в сила определение, молба по делото за намаляване размера на предявените искове, искането за присъждане на законна лихва, първоначално заявено с исковата молба, е отпаднало /не е поддържано/, съответно – не е заявявано впоследствие, поради което и не съставлява част от предмета на делото.

Така изложеното от касатора не съответства на действителните обстоятелства по делото.

В исковата молба, с която е инициирано производството, е заявено ясно искане за присъждане на законна лихва за забава от датата на подаването на исковата молба в съда до окончателното заплащане на дължимата сума. Сочената от касатора молба, с която е заявено уваженото от първоинстанционния съд с определение, искане за намаляване на размера на исковите претенции, има за предмет тези по главниците и това е ясно видно от самата молба. Отказ от или оттегляне на първоначално заявената претенция за законна лихва не са обективирани от ищеца по делото, това е констатирано и в мотивите на определението на ВКС, с което делото е върнато на въззивната инстанция за процесното произнасяне, съдържащи и задължителните за въззивния съд, указания на касационния съдебен състав.

При изложеното, произнасянето на въззивния съд с обжалваното допълнително решение, не съставлява нито неизпълнение на задължителните за него указания на ВКС /в какъвто смисъл решението би било неправилно, а не недопустимо/, нито пък същото е по искане, което по волята на ищеца е отпаднало, изключено от предмета на делото, поради което и така постановеното, и обжалвано в настоящото производство допълнително решение, не се явява вероятно недопустимо.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 401 от 07.07.2025 г., постановено от Апелативен съд - София по в. т.д. № 444 по описа на съда за 2025 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: