О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 50575

гр. София, 25.10. 2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Т. К.

ЧЛЕНОВЕ: В. Н.

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 2007 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „М. консулт“ ЕООД, [населено място] срещу решение № 94 от 30. 03. 2022 г., поправено с решение № 170 от 27. 05. 2022 г., по в. т. д. № 410/2021 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260286 от 15. 10. 2020 г. по т. д. № 1673/2019 г. на Варненски окръжен съд, с което касаторът е осъден да заплати на „Колос – Ив“ ООД, [населено място] сумата от 49 616 лв., представляваща дължима по договор за обзавеждане с мебели и оборудване от 01. 06. 2009 г. цена на доставена стока, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска – 08. 10. 2019 г. до окончателното заплащане на сумата, както и сумата от 1 488, 48 лв., представляваща неустойка за забава в размер на 3 % от цената, дължима на основание т. 6.2 от договора, начислена за периода от 26. 10. 2015 г. до 07. 10. 2019 г., на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД.

Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно. Оспорва извода на въззивния съд, че обзавеждането, предмет на договора на страните от 1. 06. 2009 г., е доставено през 2015 г. Твърди, че договорът е изпълнен от ищеца през 2009 г. и само за нуждите на счетоводството на последния са изготвени документи за осъществяване на доставката през 2015 г. В подкрепа на това твърдение, според касатора, било фактурирането на обзавеждането по цени от 2009 г., липсата на доказателства същото да е държано на склад и невъзможността апартхотелът да работи, ако не е обзаведен. С тези доводи касаторът обосновава и очевидната неправилност на въззивния акт. Моли обжалваното решение да бъде отменено.

Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: „1. Считат ли се за доставени дадени стоки, предмет на търговска сделка, ако видно от документите същите съставляват голям обем и изискват професионален транспорт, при липса на товарителница и/или други документи, доказващи извършена физическа доставка на спорните стоки?; 2. Може ли съдът да приеме, че дадена стока се счита доставена само на основание финансови документи, без да се представят доказателства за физическо транспортиране на стоките при условие, че става дума за сделка с „краен“ потребител, а не за търговско прехвърляне?“ Въпросите са въведени от касатора с твърдение, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба „М. консулт“ ЕООД е депозирал отговор на жалбата, в който изразява становище за отсъствието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на подадената срещу решението жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да постанови въззивното решение, предмет на обжалване, Варненски апелативен съд е приел, че между страните по делото липсва спор, че са сключили договор от 01. 06. 2009 г., по силата на който изпълнителят „Колос – Ив“ ООД е поел задължение да изпълни обзавеждане с мебели и оборудване със съоръжения на апартаменти, собственост на „М. Консулт“ ЕООД, намиращи се в к. к.“Св.Св. К. и Е.“, съобразно приложение 1 към договора със срок за изпълнение десет месеца от датата на подписване на договора и договорена цена в размер на 63 604, 40 лв., както и че според подписания на 20. 03. 2010 г. анекс към договора срокът за изпълнение на задължението на изпълнителя е удължен до 30. 11. 2015 г., а срокът за окончателно разплащане е определен на десет дни след предаване на стоките и приключване на анекса. В атакувания акт е прието, че страните не спорят и относно подписването от тях на приемно-предавателен протокол на 15. 10. 2015 г. и издаването от доставчика на фактура № 602 от 16. 10. 2015 г. за сумата 49 616 лв., съобразно спецификация към нея, съответна на стоките, предмет на посочения протокол.

Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза, прието по делото, съдът е установил, че фактура № 602 от 16. 10. 2015 г. е включена в дневника за покупки на „М. Консулт“ ЕООД за м. ноември 2015 г., като изписването на обзавеждането и оборудването по фактурата от счетоводството на изпълнителя е направено на 16. 10. 2015 г.

Във връзка с възражението на ответника за погасяване по давност на главното вземане на ищеца, съставът на въззивния съд е посочил, че ответникът „М. консулт“ ЕООД твърди, че мебелите и оборудването, чиято цена се претендира, са му предадени преди подписването на договора от 01. 06. 2009 г., а именно преди началото на туристическия сезон. Изтъкнал е, че ответникът не оспорва автентичността на обсъдените анекс и приемно – предавателен протокол от 15. 10. 2015 г., но прави възражение, че са подписани след изпълнението на задължението на изпълнителя по договора, поради което уговорката за срок за изпълнение – до 30. 11. 2015 г. и изявлението му за предаване на обзавеждането на 15. 10. 2015 г. са симулативни. Във въззивния акт е прието, че в тежест на ответника е да докаже симулацията, като в случая се прилага забраната по чл. 164, ал. 1, т. 6 ГПК за опровергаване на съдържанието на изходящи от страната частни документи със свидетелски показания. Посочил е, че правилото на чл. 165, ал. 2, изр. 1 ГПК допуска страната да доказва симулацията със свидетели, когато по делото има начало на писмено доказателство - документ, изходящ от другата страна и правещ вероятно основателен довода за наличие на привидност. Въззивният съд е приел, че по делото не са представени документи, сочещи на симулативни уговорки между страните /както обратно писмо, така и други писмени документи, изходящи от насрещната страна/, поради което възражението за симулация е недоказано. С оглед на това е квалифицирал като неоснователно и възражението за погасяване по давност на вземането на ищеца.

Като е зачел липсата на спор между страните относно възникналото правоотношение по процесния договор и изпълнението на задължението на ищеца да достави обзавеждането по договора, както и относно неизпълнение на задължението на ответника за заплащане на цената по издадената фактура, въззивният съд е приел, че предявеният осъдителен иск следва да бъде уважен. Изложил е и допълнителни аргументи, че по делото е установено и включването на процесната фактура в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, имащи статут на търговци, както и отразяването на стойността й в справките-декларации по ЗДДС, обстоятелства, релевантни за установяване възникването на правоотношението, по повод на което е била съставена, съответно - на задължението за заплащане на цената по фактурата. По изложените съображения съставът на апелативния съд е счел предявения главен иск за основателен. С оглед основателността на главния иск и при съществуваща в чл. 6.2 от договора уговорка за неустойка за забава в размер на 0.2 % на ден, но не повече от 3 % от цената, в решението е формиран и извод за основателност на акцесорния иск за неустойка.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Според разясненията по т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Поставените от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото нямат обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Първият въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд. С оглед липсата на оспорване от ответника на сключването на процесния договор, на доставянето и предаването на ответника на мебелите и оборудването по представените по делото приемно-предавателен протокол и фактура и направеното от него възражение за погасяването на спорното вземане по давност въззивният съд е разгледал доводите на ответното дружество за симулативност на уговорката по подписания от страните анекс, че ищецът следва да изпълни договора до 30. 11. 2015 г., и на удостовереното в двустранно подписания протокол изявление за предаването и приемането на мебелите и оборудването на 15. 10. 2015 г. Неангажирането от ответника на допустими съобразно правилата на ГПК доказателства за релевираната симулативност е поставено в основата на крайния извод на съда за неоснователност на защитното възражение на ответника за погасяване по давност на паричното вземане на ищеца. Изложеното следва да бъде отнесено и до втория въведен от касатора въпрос. Освен това, при зачитане на общата легална дефиниция на понятието „потребител“ в § 13, т. 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите формулировката на въпроса по т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не позволява извод за значимостта му за конкретния спор с предмет правоотношение, възникнало от договор между търговски дружества за изпълнение на обзавеждане с мебели и оборудване на апартаменти в курортен комплекс, собственост на ответника.

Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива пороци, водещи до квалифицираната форма на неправилност. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Не се установява въззивното решение да е основано на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния, както и да са допуснати нарушения на основните начала на гражданския процес. Аргументите на касатора в подкрепа на тезата за съществуване на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК представляват оспорване на изводите на въззивния съд за недоказаност на твърдяната симулация, съответно за неоснователност на възражението за погасяване на главното вземане на ищеца по давност. Касае се до доводи по чл. 281, т. 3 ГПК, чиято основателност може да бъде проверена само по реда на чл. 290 ГПК след допускането на касационното обжалване.

С оглед изложеното не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Варненски апелативен съд.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 94 от 30. 03. 2022 г., поправено с решение № 170 от 27. 05. 2022 г., по в. т. д. № 410/2021 г. на Варненски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.