РЕШЕНИЕ

№ 91

гр. София, 26.03.2026 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

при участието на секретаря С. С. като изслуша докладваното от съдия Е. В. т. дело № 2141 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците С. Р. С., Р. С. Р. и Д. А. Р., тримата чрез процесуален представител адвокат Д. Ф. срещу решение № 179 от 19.06.2024 г. по в. т. дело № 181/2022 г. на Апелативен съд – В., 2 състав, с което след отмяна на решение № 260061 от 24.11.2021 г. по т. дело № 12/2021 г. на Окръжен съд – Шумен в обжалваната част са отхвърлени предявените от С. Р. С., Р. С. Р. и Д. А. Р. против „Ю. Б. АД искове за заплащане на сумата 24 939,94 лв., платена от тях без правно основание по договор за кредит за покупка на недвижим имот от 16.05.2008 г. и договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит от 01.08.2013 г., вследствие на валутната разлика между швейцарския франк и лева, като сумата се разпредели по 1/3 на всеки един от ответниците, както следва: С. Р. С. - 8 313,31 лв., Р. С. Р. - 8 313,31 лв. и Д. А. Р. - 8 313,31 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на предявяване на иска - 28.01.2021 г. до окончателното й изплащане. С въззивното решение ищците /въззиваеми/ са осъдени да заплатят /всеки един от тях по 1/3/ на „Ю. Б. АД сумата 1 610,80 лв. - разноски за водене на делото в двете инстанции съобразно изхода му.

Касаторите правят оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържат становище за неправилност на следните изводи на въззивния съд: 1/ че прехвърлянето на валутния риск от евентуалното покачване на курса на швейцарския франк към лева не води до нищожност на целия договор за кредит за покупка на недвижим имот HL 36345/16.05.2008г.; 2/ че между договора от 2008 г. и договора за рефинансиране от 2013 г. не е налице обвързаност; 3/ че погасителната давност започва да тече от момента на извършеното от потребителите плащане на задълженията по първоначалния договор, т. е. от деня на усвояване на втория кредит, когато е погасен валутният кредит – 12.08.2013 г. Позовават се на нарушение на чл. 633 ГПК, практиката на СЕС и ВКС. Правят оплакване, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да спази принципа на състезателност и независимо, че е спрял производството по в. т. дело № 181/2022 г. до постановяване на тълкувателен акт по дело С-117/23 на Съда на ЕС, впоследствие не е съобразил акта на СЕС и в нарушение на чл. 7, ал. 3, чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК не е формирал фактически и правни изводи защо приема, че договорът от 2008 г. не е нищожен в цялост. Касаторите молят въззивното решение да бъде отменено и предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендират присъждане на направените по делото разноски.

Ответникът „Ю. Б. АД, [населено място] чрез старши юрисконсулт К. П. Х. - И. оспорва касационната жалба като неоснователна и излага доводи за правилност на въззивното решение. Поддържа становище, че договорът за кредит е можело да продължи да се изпълнява без оспорените като неравноправни клаузи и без да се налага неговите разпоредби да бъдат допълнително изменяни. Счита, че твърдението за нищожност на целия договор се въвежда от ищцата за първи път в касационната жалба, поради което е прекулдирано. Поддържа, че касаторите не са доказали, че процесните кредити са използвани за задоволяване на техни лични потребителски нужди, поради което същите не са потребители. Излага доводи за липса на обвързаност между двата процесни договора за кредит, като договор НL63184/01.08.2013 не е спогодба и за него не се прилага чл. 366 ЗЗД. Ответникът моли решението да бъде оставено в сила, евентуално решението да бъде отменено и делото върнато на въззивния съд за ново разглеждане. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК.

С определение № 1172 от 14.04.2025 г. по т. дело № 2141/2024 г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните материалноправни въпроси:

1. Трябва ли принципът на липса на обвързващо действие на недействителните клаузи по чл. 6 от Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи и чл. 146, ал. 1 ЗЗП да се прилага и за сключените относно тези клаузи последващи договори и правни сделки, какъвто е договорът за рефинансиране на кредит, изразен в чуждестранна валута? След като абсолютната недействителност на неравноправна клауза означава, че такава клауза никога не е съществувала в договора, може ли да се приеме, че извършените впоследствие правни действия, а именно сключване на договор за рефинансиране също следва да се считат за неравноправни и без никакво действие?

2. Налице ли е обвързаност между договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, и договор за рефинансиране на първоначалния договор с оглед целта на втория договор да се погасят задълженията по първия договор? Може ли да се приеме, че договорът за рефинансиране съставлява спогодба по смисъла на чл. 366 ЗЗД върху непозволен договор в случаите на цялостна или частична нищожност на първия договор? При наличие на две отделни кредитни правоотношения в кои хипотези се приема, че с втория договор се предоговарят условията на първия договор и какви са произтичащите материално и процесуалноправни последици?

3. Кой е началният момент, от който тече погасителната давност за вземане, произтичащо от неоснователното обогатяване на кредитор, осъществено вследствие на приложението на неравноправни клаузи в потребителски договор в хипотезата, в която потребителят не е в състояние сам да прецени, че договорна клауза е неравноправна или в която не е узнал за нейният неравноправен характер?

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди доводите на страните и след проверка на данните по делото, приема следното:

Въззивният съд е констатирал, че между ищците С. Р. С., Р. С. Р. и Д. А. Р. като кредитополучатели и ответника „Ю. Б. АД е възникнало валидно облигационно отношение въз основа на сключен между тях договор за кредит за покупка на недвижим имот НL36345/16.05.2008 г., по силата на който банката поела задължението да предостави на ищците кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 69 000 лв. по курс „купува“ за шв. франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита за покупка на недвижим имот, подробно описан в договора, находящ се в [населено място], както и за други разплащания, а кредитополучателите се задължили да ползват отпуснатата сума и да я върнат съобразно уговореното, при срок на погасяване 204 месеца от датата на усвояване на кредита. Установил е, че към датата на усвояване на кредита - 21.05.2008 г., приложимият курс „купува“ за шв. франк на банката към лева е 1,1810 и усвоеният съобразно този курс кредитен лимит в швейцарски франкове е 58 426 франка. Съдебният състав е посочил, че разрешеният кредит бил усвоен по блокирана сметка съгласно чл. 2, ал. 1, чрез превалутиране на сумата служебно от банката в лева по търговски курс „купува“ на швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояването и сумата била преведена по открита в банката сметка на кредитополучателите в лева съобразно чл. 2, ал. 3, и е анализирал клаузите на чл. 6, ал. 2, чл. 21 и чл. 23, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит.

Въззивната инстанция е приела, че предоставеният на ищците ипотечен кредит не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност, поради което те имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а банката - ответник се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП. Предвид разпоредбите на чл. 146, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 ЗЗП, въз основа на съдържанието на оспорените договорни клаузи и с оглед липсата на ангажирани от банката доказателства за предоставена на потребителите възможност да изразят становище по съдържанието на договора и да повлияят върху посочените клаузи, съдебният състав е заключил, че посочената презумпция не е оборена.

За да направи извод за неравноправност на спорните клаузи на основание чл. 143, т. 19 във връзка с чл. 146 ЗЗП /преди изм. с ДВ бр. 100/2019 г./ и невъзможност за приложение на разпоредбата на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП, въззивният съд е изложил следните съображения: договорът за кредит е сключен в швейцарски франкове при очевидна необходимост за ищците от паричен ресурс в лева с оглед целта на договора за кредит, при договорна клауза, възпрепятстваща реалното предоставяне на паричния ресурс в швейцарски франкове /сметката в швейцарски франкове е блокирана/; договорът е сключен в посочената валута само поради по-ниския лихвен процент на кредита в швейцарски франкове; при сключване на договора на ищците е била предоставена информация, че е възможна промяна на обявения курс на банката купува/продава на швейцарския франк и че това ще рефлектира върху размера на дълга в лева, но не е предоставена информация относно това какви ще са икономическите последици за задълженията по договора при значителна обезценка на лева спрямо швейцарския франк, какви са очакваните прогнози относно промяната на курса швейцарски франка/лев, с каквато информация банката, с оглед професионалната й и експертна дейност, е следвало да разполага, както и какви действия могат да предприемат кредитополучателите за минимизиране на риска /напр. чрез застраховане/; предоставената от банката информация е била недостатъчна ищците да преценят дали да носят валутния риск при нисък лихвен процент по кредита или да получат кредит при по-висок лихвен процент, но без да носят валутния риск, като ищците не са защитени и от клаузата на чл. 21 от договора; ищците като средни потребители - относително осведомени и в разумни граници наблюдателни и съобразителни, не биха могли въз основа само на предоставената им информация да преценят потенциално значимите последици от поетия от тях валутен риск, което ги е принудило да се съгласят с предварително установените от банката условия, без да могат да повлияят на съдържанието им, вкл. и по отношение на декларираните в договора обстоятелства; при липсата на ясни и разбираеми критерии за икономическите последици не може да се приеме, че клаузите, свързани с носенето на валутния риск, са уговорени по прозрачен начин, а при установеното по делото фиктивно предоставяне на паричните средства в швейцарски франкове и при липса на предоставяне на достатъчна информация, банката е действала в нарушение на принципа на добросъвестност.

Относно клаузите на чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит от 2008 г. е посочил, че не са неравноправни по смисъла на ЗЗП, предвид постигнатото между страните съгласие в чл. 1, ал. 1 от договора и формулирането им по ясен и разбираем начин съгласно изискването на чл. 145, ал. 2 ЗЗП.

Съдебният състав е приел, че договорът за кредит от 2008 г. е валиден и може да бъде изпълняван и без неравноправните клаузи, прехвърлящи валутния риск на кредитополучателите, по аргументи, че процесният договор за кредит съдържа всички основни и необходими за изпълнението му елементи като предоставена парична сума, възнаградителна лихва, срокове за връщане, права и задължения на страните във връзка с евентуално забавяне на погасителните вноски и без посочените неравноправни клаузи.

Въззивната инстанция е констатирала, че по силата на сключения между страните на 01.08.2013 г. договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит НL63184 банката предоставила на ищците кредит в размер 93 600 лв. за рефинансиране на валутния кредит от 2008 г., а кредитополучателите се задължили да го върнат заедно с дължимите лихви при условията, уговорени в него. Установила е, че размерът на предоставения и усвоен от кредитополучателите кредит е 89 953 лв., равняващ се на 56 616.35 шв. франка при курс на шв. франк към лева 1,588810 след превалутирането му съгласно уговорените условия. Вторият кредит е предсрочно погасен на 03.12.2018 г.

Съдебният състав е направил извод, че всеки един от двата договора за банков кредит от 2008 г. и 2013 г. е породил самостоятелно и независимо от другия договор кредитно правоотношение между ищците и ответната банка по съображения, че икономическата цел на предоставения паричен ресурс през 2013 г. не е съществен елемент на договора за кредит и не е от естество сама по себе си да предопредели обвързаност между двата договора. Приел е, че договорът от 2013 г. не може да бъде квалифициран като допълнително споразумение или анекс към договора от 2008г. и не представлява спогодба, която преурежда отношенията по валутния кредит като предоговаря действащ договор посредством неговото рефинансиране, поради което не намира приложение разпоредбата на чл. 366 ЗЗД.

Въз основа на писмените доказателства и заключението на съдебно-счетоводната експертиза въззивната инстанция е установила, че към датата на усвояване на левовия кредит - 12.08.2013 г., остатъкът за връщане от валутния кредит е в размер 56 616,35 шв. франка, курсът на шв. франк към лева, по който е извършено превалутирането на усвоените 89 953 лв. в 56 616,35 шв. франка е 1,588810, както и че валутният кредит е изцяло погасен в деня на усвояване на левовия кредит - 12.08.2013 г.

Предвид нищожността на клаузите на договора от 2008 г., уреждащи прехвърлянето на валутния риск изцяло върху потребителите, съдебният състав е приел, че остатъкът от кредита от 56 616,35 шв. франка е следвало да бъде върнат по курса на шв. франк към лева, уговорен първоначално между страните, а именно 1,1810 или в размер 66 863,90 лв. Поради това, че вместо посочената сума ищците са погасили по първия договор от 2008 г. главница в размер 89 953 лв. или с 23 089,10 лв. повече, като горницата се явява разлика в курса на шв. франк към лева /1,1810 - уговорен курс по договора от 2008 г. и 1,588810 курс в момента на окончателното погасяване на кредита на 12.08.2013 г./, въззивният съд е заключил, че тази сума се явява дадена при начална липса на основание и подлежи на връщане съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

За да направи извод за неоснователност на иска за сумата 23 088 лв., съдебният състав е приел, че е погасен по давност – изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД за вземанията по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД съгласно т. 7 от ППВС от 28.05.1979 г. по гр. д. № 1/1979 г. Посочил е, че давностният срок е започнал да тече от момента на плащането - 12.08.2013 г., същият е изтекъл на 12.08.2018 г., а исковата молба е подадена на 28.01.2021 г.

Изводът за неоснователност на иска за сумите 1 675,96 лв. и 175,26 лв. - съответно възнаградителни лихви и такси, е аргументиран със самостоятелността на двете кредитни правоотношения от 2008 г. и 2013 г., без наличието на обвързаност между тях, поради което тази претенция не може да се основава на неравноправни клаузи по кредитния договор от 2008 г. Посочено е, че възнаградителната лихва и таксите са начислени върху сумата 23 088 лв., съставляваща част от главницата по договора от 2013 г., за която не е установено да е формирана въз основа на неравноправни клаузи, а е ползвана от потребителите за рефинансиране на кредитния им дълг, поради което заплатените върху нея възнаградителна лихви и такси не са платени при начална липса на основание /нищожни клаузи/, а на договорно основание.

По посочените в т. 1 и т. 2 материалноправни въпроси:

Съгласно практиката на СЕС, обективирана в решение от 14.04.2016 г. по дело C381/14 и C385/14, EU:C:2016:252, т. 25, решение от 09.07.2020 г. по дело C-452/18, ECLI:EU:C:2020:536, т. 27 и т. 29 и др., правото на потребителя на ефективна защита включва възможността да се откаже да предяви правата си, произтичащи от неравноправна договорна клауза, така че в такъв случай трябва да се държи сметка за изразената от потребителя воля, когато, макар да знае, че неравноправната клауза е необвързваща, той заяви, че се противопоставя на нейното премахване, като по този начин одобрява доброволно и информирано въпросната клауза. Потребител може да се откаже да се позовава на неравноправния характер на клауза в договор за новация, с който потребителят се отказва от последиците, до които би довело обявяването на неравноправния характер на такава клауза, при условие че този отказ е направен при свободно и информирано съгласие. В т. 1 и т. 2 от диспозитива на решение от 09.07.2020 г. по дело C-452/18, ECLI:EU:C:2020:536, т. 1 от диспозитива на определение от 03.03.2021 г. по дело C13/19, ECLI:EU:C:2021:158 и т. 1 от диспозитива на определение от 01.06.2021 г. по дело C-268/19, ECLI:EU:C:2021:423 разпоредбите на член 6, параграф 1 и член 3, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори са тълкувани от Съда на ЕС в смисъл, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО допуска за клауза в договор, сключен между продавач/доставчик и потребител, чийто неравноправен характер може да бъде установен по съдебен ред, да може да се сключи договор за новация между този продавач или доставчик и този потребител, с който потребителят се отказва от последиците, до които би довело обявяването на неравноправния характер на тази клауза, при условие че този отказ е направен при свободно и информирано съгласие на потребителя, което националният съд трябва да провери, а по смисъла на член 3, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО самата клауза от договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, за да бъде изменена потенциално неравноправна клауза от сключен между тях предишен договор или за да се уредят последиците от неравноправния характер на тази друга клауза, може да се счита за клауза, която не е била индивидуално договорена, и евентуално да бъде обявена за неравноправна.

В решение от 29.04.2021 г. по дело C-19/20, ECLI:EU:C:2021:341, т. 1 от диспозитива е изразено разбирането, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО трябва да се тълкува в смисъл, че националният съд следва да установи неравноправния характер на клауза в договор, сключен между продавач/доставчик и потребител, дори когато тази клауза е била изменена по договорен път от страните. Това установяване води до възстановяване на положението, в което потребителят би се намирал, ако клаузата, чиято неравноправност е констатирана, не съществуваше, освен ако посредством изменение на посочената неравноправна клауза потребителят се е отказал свободно и информирано от такова възстановяване, като националната юрисдикция следва да извърши необходимата проверка в това отношение. От тази разпоредба обаче не следва, че установяването на неравноправния характер на първоначалната клауза по принцип има за последица недействителност на договора, стига изменението на тази клауза да е позволило да се възстанови равновесието между произтичащите от договора права и задължения на тези страни и да се отстрани съответният порок.

С определението от 01.06.2021 г. по дело C-268/19, ECLI:EU:C:2021:423, т. 2 от диспозитива Съдът на ЕС е тълкувал член 3, параграф 1 и член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО в смисъл, че задължението за прозрачност на продавач или доставчик по силата на тези разпоредби предполага, при сключването на договор за новация между продавач/доставчик и потребител, чиито клаузи не са били договорени индивидуално и който цели да измени потенциално неравноправна клауза в предходен договор между същите тези страни, този търговец или доставчик трябва да предостави на този потребител релевантната информация, позволяваща му да разбере какви са произтичащите за него правни последици и по-специално факта, че първоначалната клауза евентуално е била неравноправна.

В посочените от касатора решения на ВКС и служебно известните на настоящия съдбен състав решение № 146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 141/27.02.2020 г. по т. д. № 2245/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 150/20.03.2020 г. по т. д. № 279/2019 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 30/20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 60224/12.01.2022 г. по гр. д. № 240/2021 г. на ВКС, ГК, I г. о. и др. е прието, че когато отделна клауза от договор, сключен с потребител, е неравноправна и поради това нищожна съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП, спогодбата, основана на такава клауза, също е нищожна по смисъла на чл. 366 ЗЗД. Този извод е мотивиран със съображения, че договор за спогодба или допълнително споразумение, в които са установени правата и задълженията на страните, произтичащи от неравноправна клауза в първоначалния договор, биха представлявали предварителен отказ от потребителска защита, който е недопустим. Посочено е, че с подписването на споразумението се цели задължението, формирано по неравноправните клаузи на първоначалния договор, да се приеме от кредитополучателя и същото да се счита за индивидуално уговорено. След като размерът на задължението е определен на база на нищожната договорна клауза, независимо от приемането му от кредитополучателя, респективно едностранно определеният от търговеца размер на дълга в резултат от прилагането на неравноправна клауза и сключването впоследствие на споразумение, зачитащо този размер, то двустранно подписаното споразумение представлява спогодба върху непозволен договор по смисъла на чл. 366 ЗЗД независимо от обстоятелството, че основният договор не е обявен за нищожен в неговата цялост.

Съгласно константната практика на ВКС, за да е налице договор за новация, следва да има ясно изразена от страните воля длъжникът да поеме нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение, което с поемането на новия дълг се счита погасено. В множество решения /напр. решение № 138/22.08.2013г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 210/22.12.2014 г. по т. д.№ 4090/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 110/17.07.2015 г. по т. д. № 1568/2014 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 175/25.02.2016 г. по т. д. № 2602/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 225/03.08.2016 г. по т. д. № 3696/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 118/08.06.2016 г. по т. д. № 729/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. и др./ е прието, че отсрочването, разсрочването или друго преструктуриране на задължение по договор за банков кредит в рамките на общия размер на дълга, което не е съпроводено с ясно изразена воля на страните за погасяване на породените от договора задължения и за поемане в замяна на тях на ново задължение, различно по основание или предмет, не представлява обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД. Съображенията се основават на естеството на новацията, което предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението – длъжникът поема по споразумение с кредитора дълг с нов предмет или на ново основание в замяна на старото задължение. Съгласно решение № 110/17.07.2015 г. по т. д. № 1568/2014 г. на ВКС, ТК, I т. о., обективна новация по смисъла на чл. 107 ЗЗД е налице, когато волята на страните е обективирана в договора, същата не може да се предполага, като договорът, чрез който се твърди, че се новира задължението, подлежи на тълкуване по правилата на чл. 20 ЗЗД с оглед на разкриване на действителната обща воля на страните за погасяване на стария дълг и за заменянето му с нов дълг.

Настоящият състав на ВКС споделя изцяло дадените разрешения в практиката на СЕС и ВКС.

При сключени между едни и същи страни договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, и договор за рефинансиране на договора за кредит е налице връзка между двата договора. Преценката дали с договора за рефинансиране се новира задължението по сключения преди това договор за кредит по смисъла на чл. 107 ЗЗД се извършва въз основа на договорните клаузи, като при изясняване на действителната обща воля на страните по отношение на погасяването на старите задължения и поемането на нови задължения, различни по основание или предмет, договорът за рефинансиране подлежи на тълкуване съгласно изискванията на чл. 20 ЗЗД.

Ако задълженията по договора за кредит в швейцарски франкове са формирани въз основа на неравноправни клаузи и потребителят не желае да се ползва от тях, то сключеният договор за рефинансиране на кредита с цел погасяване на съществуващите задължения по него е действителен. За тази цел е необходимо преди сключване на договора за рефинансиране банката – кредитодател да предостави на потребителя – кредитополучател релевантна информация, позволяваща му да разбере какви са произтичащите за него правни и икономически последици, както и че съответните клаузи в договора за кредит са неравноправни и следователно необвързващи. В хипотезата, когато потребителят е уведомен за неравноправния характер на клаузите относно валутния риск и при свободно и информирано съгласие, при спазване на предвидените в чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО изисквания се е отказал от защитата на неравноправните клаузи, договорът за рефинансиране на кредита може да породи правни последици.

При преценка, че договорът за рефинансиране не покрива фактическия състав на чл. 107 ЗЗД, а с него е извършено преструктуриране на кредита в рамките на общия размер на дълга, формиран от приложението на неравноправните клаузи за валутния риск, и потребителят не се е отказал свободно и информирано от защитата, която ме предоставят тези клаузи, то приложение следва да намери разпоредбата на чл. 366 ЗЗД.

В хипотезата на определяне на размера на задълженията по договора за кредит, индексиран в чуждестранна валута, без прилагане на неравноправните клаузи, и сключване на договор за рефинансиране на задължението по договора за кредит съобразно така определения размер, т. е. без прилагане на нищожните договорни клаузи, договорът за рефинансиране на кредита може да породи правни последици.

По посочения в т. 3 материалноправен въпрос:

Отговор на посочения в т. 3 материалноправен въпрос е даден в практиката на СЕС, обективирана в цитираните от касатора решение от 25.04.2024 г. по дело С-484/21, ECLI:EU:C:2024:360, решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21, ECLI:EU:C:2024:362, решение от 25.01.2024 г. по съединени дела С-810/21-С-813/21, ECLI:EU:C:2024:81, решение от 08.09.2022 г. по дело C-80/21—C-82/21, ECLI:EU:C:2022:646, решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 - C-782/19, ECLI:EU:C:2021:470, решение от 21.04.2021г. по дело С-485/19, ECLI:EU:C:2021:313, решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, ECLI:EU:C:2020:578, решение от 09.07.2020 г. по съединени дела C-698/18 и C-699/18, ECLI:EU:C:2020:537, решение от 06.10.2009 г. по дело C40/08, EU:C:2009:615, и в практиката на ВКС, обективирана в посочените от касатора решение № 106/15.07.2024 г. по т. д. № 2746/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 124/24.07.2024 г. по т. д. 342/2023 г. на ВКС, ТК, I т. о.

С оглед засилената защита на потребителя като икономически по-слабата страна, предвидена в Директива 93/13/ЕИО и разяснена в практиката на Съда на ЕС, изключването на действието на неравноправната договорна клауза, въз основа на която са платени от потребителя на продавача/доставчика суми, поражда съответния реституционен ефект за връщането им. Основната цел е възстановяване на правното и фактическо положение, в което потребителят би се намирал при липса на тази клауза. В множество решения, постановени по преюдициални запитвания, отправени до СЕС от различни национални съдилища, Съдът на ЕС е дал насоки относно приложението на правния институт на погасителната давност при реституционни претенции на потребителите, който се урежда от националното законодателство.

Според тълкуването на СЕС в решението от 09.07.2020 г. по съединени дела C-698/18 и C-699/18, ECLI:EU:C:2020:537, т. 1 от диспозитива искът на потребителя за връщане на недължимо платени суми поради неравноправна клауза, какъвто е настоящият иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, може да е обвързан от давностен срок, но при положение че този срок не е по-неблагоприятен от приложимия към подобни вътрешни съдебни производства /принцип на равностойност/ и не прави практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза, и по-специално от Директива 93/13/ЕИО /принцип на ефективност/. Разяснението на принципа на равностойност и принципа на ефективност и тяхното спазване при погасителната давност е направено също в решение от 26.10.2006 г. по дело C168/05, EU:C:2006:675, т. 24, решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, ECLI:EU:C:2020:578, т. 83, решение от 21.04.2021г. по дело С-485/19, ECLI:EU:C:2021:313, т. 52 и др. Прието е, че противопоставянето на давностен срок на исковете с реституционен характер, предявени от потребители с оглед на претендирането на права, които те черпят от Директива 93/13/ЕИО, само по себе си не противоречи на принципа на ефективност, стига прилагането му на практика да не прави невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени с тази директива - решение от 10.06.2021 г. по дела С-776/19 - C-782/19, ECLI:EU:C:2021:470, т. 40, решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, ECLI:EU:C:2020:578, т. 92, решение от 25.04.2024 г. по дело С-484/21, ECLI:EU:C:2024:360, т. 27 и др.

Относно продължителността на давностния срок в различни преюдициални заключения Съдът на ЕС е изложил, че две, три, пет, десет или петнадесет години е в съответствие с принципа за ефективност, като продължителността на срока е достатъчна за упражняване на правото на ефективна защита. В посочения смисъл са решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21, ECLI:EU:C:2024:362, т. 31 и т. 32, решение от 16.07.2020 г. по съединени дела C-224/19 и C-259/19, ECLI:EU:C:2020:578, т. 87, решения от 09.07.2020 г. по дела C698/18 и C699/18, EU:C:2020:537, т. 62 и 64 и др.

В различни съдебни актове Съдът на ЕС е отбелязъл, че даден давностен срок може да бъде съвместим с принципа на ефективност единствено ако потребителят е имал възможността да узнае за правата си, преди този срок да започне или да изтече – напр. решение от 06.10.2009 г. по дело C40/08, EU:C:2009:615, т. 45, решение от 09.07.2020 г. по дела C698/18 и C699/18, EU:C:2020:537, т. 67, решение от 16.07.2020 г. по дела C224/19 и C259/19, EU:C:2020:578, т. 91, решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 и C-782/19, т. 46.

От значение за ефективността на защитата на потребителя е началният момент на течение на давностния срок, с който се погасяват реституционни претенции на потребителя за връщане на суми, недължимо платени въз основа на неравноправни клаузи. Разясненията на СЕС по този въпрос са направени в горепосочените съдебни актове, постановени по повод преюдициални запитвания на различни национални съдилища, и са обобщени в постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 106/15.07.2024 г. по т. д. № 2746/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 124/24.07.2024 г. по т. д. 342/2023 г. на ВКС, ТК, I т. о. Посочено е, че ако потребителят не е знаел или разумно не е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, принципът на ефективност е нарушен, когато давностният срок започва да тече:

1/ от сключване на потребителския договор - решение по съединени дела С-224/19 и С-259/19, ECLI:EU:C:2020:578, т. 91 и решение по съединени дела С-776/19 и С-782/19, ECLI:EU:C:2021:470;

2/ от неоснователното обогатяване – решение по дело С-485/19, ECLI:EU:C:2021:313, т. 60-61 и решение по съединени дела С-80/21 и С-82/21, ECLI:EU:C:2022:646, т. 93-100;

3/ от датата на цялостното изпълнение по договора, когато без проверка се презумира, че на тази дата неравноправният характер на клаузата е известен на потребителя – решение по съединени дела С-698/18 и С-699/18, ECLI:EU:C:2020:537, т. 67 и т. 2 от диспозитива.

Регламентирането по един от посочените или подобен начин на началото на давностния срок би могло да направи прекомерно трудно упражняването на предоставените с Директива 93/13/ЕИО права на потребителя и да доведе до неоснователно обогатяване на продавача/доставчика в хода на изпълнението на дългосрочен договор. В своята практика СЕС приема, че за да е налице знание за неравноправния характер на клаузата или за да се приеме, че разумно не е можел да не знае за това, потребителят не само трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорна клауза, но и с правната им преценка, която предполага този потребител да е запознат с правата, които черпи от Директива 93/13/ЕИО, вкл. да разполага с достатъчно време, за да може ефективно да подготви и задейства правото си на защита пред съд - решение от 25.01.2024 г. по съединени дела С-810/21-С-813/21, ECLI:EU:C:2024:81, т. 49-50 и т. 1 от диспозитива.

СЕС е разгледал различни хипотези, относими към преценката за това от кой момент може да се приеме, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата:

1/ приел е, че наличието на трайно установена национална практика относно нищожността на неравноправни клаузи не означава, че потребителят е знаел за неравноправността на клаузата и за произтичащите от нея правни последици /решение от 25.04.2024 г. по дело С-484/21, ECLI:EU:C:2024:360, решение от 25.01.2024 г. по съединени дела С-810/21-С-813/21, ECLI:EU:C:2024:81/;

2/ решенията на СЕС не са източник на информация за средния потребител относно неравноправния характер на договорна клауза, дори когото са постановени по преюдициално запитване, отправено в производство, по което този потребител е страна /решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21, ECLI:EU:C:2024:362/;

3/ принципът на ефективност не допуска давностният срок по реституционната претенция на потребителя да тече от датата на решение за обявяване на неравноправността на типовата клауза /клауза от договор с общи условия/ по друго дело, по което потребителят не е страна /решение от 25.04.2024 г. по дело С-484/21, ECLI:EU:C:2024:360/;

4/ давностният срок по реституционни претенции, който започва да тече от датата, на която влиза в сила съдебният акт, с който е установена неравноправността на съответната договорна клауза в потребителския договор и е обявена нищожността й, е съвместим с принципа на ефективност, тъй като потребителят има възможност да се запознае с правата си преди този срок да започне да тече или да изтече, като продавачът/доставчикът си запазва възможността да докаже, че потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправността й, преди да бъде постановен такъв съдебен акт /решение от 25.04.2024 г. по дело С-484/21, ECLI:EU:C:2024:360 и решение от 25.04.2024 г. по дело С-561/21, ECLI:EU:C:2024:362/.

Въз основа на указанията на СЕС по тълкуване на правото на ЕС в решение № 106/15.07.2024 г. по т. д. № 2746/2022 г. на ВКС, ТК, II т. о. е прието, че началният момент, от който тече петгодишната погасителна давност за вземане по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, произтичащо от приложението на неравноправна клауза в дългосрочен потребителски договор, е моментът на получаване на сумата при начална липса на основание /т. 7 от ППВС № 1/1979 г./ при условие, че към този момент потребителят е знаел или разумно е можел да знае за неравноправния характер на клаузата, от която произтича реституционната претенция, а при липса на посоченото условие – моментът на осъществяването му. Преценката дали и кога потребителят е узнал или разумно е можел да узнае за неравноправния характер на клаузата е конкретна и се извършва въз основа на установените по делото обстоятелства, като потребителят не само трябва да е запознат с фактите, съставляващи неравноправността на договорна клауза, но и с правната им преценка – с правата, които черпи от Директива 93/13/ЕИО. В хипотезата, в която с влязло в сила решение, по което страна е потребителят, е приета или обявена за нищожна като неравноправна договорна клауза, следва да се счита, че към датата на влизане в сила на това решение потребителят със сигурност е узнал за неравноправността на тази клауза, като това не лишава от възможност продавачът/доставчикът да докаже, че потребителят е знаел или разумно е можел да узнае за това обстоятелство преди този момент, за който факт продавачът/доставчикът на основание чл. 154, ал. 1 ГПК носи тежестта на доказване.

По правилността на въззивното решение:

Въззивният съд правилно е установил наличието на валидно облигационно отношение между ищците С. Р. С., Р. С. Р. и Д. А. Р. като кредитополучатели и ответника „Ю. Б. АД /преди „Юробанк И Еф Д. България“ АД/, възникнало въз основа на сключен между тях договор за кредит за покупка на недвижим имот НL36345/16.05.2008 г., по силата на който банката поела задължението да предостави на ищците кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 69 000 лв. по курс „купува“ за шв. франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита за покупка на описан недвижим имот и за други разплащания, а кредитополучателите се задължили да върнат сума в срок от 204 месеца от датата на усвояване на кредита. Изводът, че кредитополучателите имат качеството на потребители по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, тъй като предоставеният кредит не е предназначен за извършване на търговска и професионална дейност на ищците, а банката - ответник се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП, е законосъобразен и съответства на събраните доказателства.

Правилно и в съответствие с формираната практика на СЕС и ВКС относно клаузите, отнасящи се до валутния риск в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута, който подлежи на погасяване в същата валута, и в договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, въззивният съд е определил като нищожни съгласно чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП поради тяхната неравноправност клаузите на чл. 6, ал. 2 и чл. 23 от процесния договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL36345/16.05.2008 г. Констатацията, че посочените клаузи не са индивидуално уговорени, същите са били изготвени предварително и ищците не са имали възможност да влияят върху съдържанието им, е обоснована и съответства на събраните доказателства. Изводът, че посочените клаузи са във вреда на кредитополучателите, че банката е действала в нарушение на принципа на добросъвестност и че клаузите, свързани с носенето на валутния риск, водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и кредитополучателите, поради което са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП, е обоснован и законосъобразен. Изложените в тази насока правни доводи и аргументи в подкрепа на посочения извод от въззивната инстанция съответстват на практиката на СЕС и ВКС.

Възражението на ответника, че твърдението на ищците за нищожност на целия договор за кредит е преклудирано, поради което не следва да се обсъжда, е неоснователно. С. Т. решение № 1/2020 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Като е обсъдил дали договорът за кредит от 16.05.2008 г. е действителен, въззивният съд не е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила и посоченото Тълкувателно решение.

Неправилно обаче въззивният съд е приел, че договорът за кредит № HL36345/16.05.2008 г. е валиден и може да бъде изпълняван и без горепосочените нищожни клаузи, както и че клаузите на чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от договора за кредит не са неравноправни. Този извод е направен в нарушение на практиката на СЕС и ВКС, съгласно която биха могли да са неравноправни по смисъла на чл. 3, параграф 1 от Директива 92/13/ЕИО, транспониран в чл. 143 ЗЗП, клаузите в договор за кредит, по силата на които заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, когато като резултат от такива клаузи, от една страна, се прехвърля изцяло върху потребителя валутният риск при съществено покачване на чуждестранната валута, а от друга страна, кредитната институция получава в ущърб на потребителя свързана с условията за превалутиране на кредита облага, която не е била конкретно уговорена между страните към момента на сключване на договора. В посочения смисъл е определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, EU:C:2023:788, т. 1 от диспозитива, постановено по преюдициално запитване, отправено от Апелативен съд – С..

В множество решения на СЕС /решение от 20.09.2018 г. по дело С-51/71, OTP Bank и OTP Faktoring, EU:C:2018:750, т. 68; решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16, Andriciuc и др., EU:C:2017:703, т. 43 и т. 1 от диспозитива; решение от 14.03.2019 г. по дело С-118/17, Dunai, EU:C:2019:207, т. 48; решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 - C-782/19, VB и др. срещу BNP Paribas Personal Finance SA, EU:C:2021:470, т. 56 и т. 60 и др./ е изразено разбирането, че клаузите, отнасящи се до валутния риск в договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута и подлежи на погасяване в същата валута, както и в договор за кредит, индексиран в чуждестранна валута, попадат в обхвата на разпоредбата на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, т. е. определят основния предмет на договора. Преценка на техния неравноправен характер не се извършва, ако след самостоятелно изследване на всеки отделен случай компетентната национална юрисдикция приеме, че са били изразени на ясен и разбираем език. Изискването за яснота и разбираемост и съответно за прозрачност на съставяните от продавача или доставчика договорни клаузи не може да бъде сведено само до разбираемостта на клаузите от формална и граматическа гледна точка, а следва да се тълкува разширително поради това, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика, по-специално по отношение на степента на информираност. Относно неравноправния характер на клаузите, които се отнасят до валутния риск в т. 3 от диспозитива на решение от 20.09.2018 г. по дело С-51/17, EU:C:2018:750 е уточнено, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изискването договорна клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие. Това означава, че клауза, съгласно която кредитът трябва да бъде погасяван в същата чуждестранна валута, в която е бил договорен, се разбира от потребителя едновременно от формална и граматическа гледна точка, но и по отношение на конкретния обхват в смисъл, че среден потребител, относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, може не само да установи възможното поскъпване или обезценяване на чуждестранната валута, в която кредитът е бил договорен, но и да прецени потенциално значимите икономически последици от подобна клауза върху финансовите му задължения, като необходимата в това отношение проверка следва да се извърши от националния съд. В посочения смисъл са също решение от 10.06.2021 г. по съединени дела C-776/19 - C-782/19, EU:C:2021:470, т. 78 и т. 3 от диспозитива, решение от 20.09.2017 г. по дело C-186/16, EU:C:2017:703, т. 51 от диспозитива, определение от 18.10.2023 г. по дело С-117/23, VU и IT срещу „Ю. Б. АД,EU:C:2023:788, т. 30 и др.

В резултат на развиващата се практика на СЕС относно неравноправните клаузи, касаещи валутния риск по договори за кредит, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута и банката първо я превежда в тази валута по блокирана сметка, а след това я превалутира в националната или резервната валута и заверява с нея разплащателната сметка на кредитополучателя, е променена и практиката на ВКС. Съгласно решение № 50011/26.11.2024 г. по т. дело № 1060/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о., клаузите, предвиждащи погасяването на кредита да се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен – швейцарски франкове /чл. 6, ал. 2 от договора за кредит/, както и клаузите, даващи възможност по искане на кредитополучателя банката да превалутира предоставения кредит в швейцарски франкове съответно в евро/лева, като кредитополучателят се съгласява превалутирането да се извърши по обявения курс „купува“ на банката за швейцарски франкове на датата на превалутирането /чл. 21 от договора/, както и декларирането от кредитополучателя, че е запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към български лев/евро, както и превалутирането, може да има за последица повишаване на размера на дължимите погасителни вноски, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване /чл. 23 от договора/, имат икономически смисъл единствено съвместно с клаузите, съгласно които страните уговарят предоставяне на кредит в швейцарски франкове в размер на равностойността на швейцарския франк към националната валута по курс „купува“ за швейцарския франк към лева на банката в деня на усвояване на кредита /чл. 1 от договора/, който кредит се усвоява чрез превод по блокирана сметка в швейцарски франкове, която сума се превалутира служебно от банката в същия ден, и на кредитополучателя се превежда сумата в лева /чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от договора/, като заедно с тях определят основния предмет на договора. Посочените клаузи следва да се третират в съвкупност по еднакъв начин, тъй като касаят основната престация на кредитополучателите. В същия смисъл са решение № 290/22.10.2025 г. по т. д. № 442/2024 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 63/23.02.2026 г. по т. д. № 418/2025 г. на ВКС, ТК, I т. о.

В конкретния случай съдебният състав неправилно е приел, че клаузите на чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от договор за кредит № HL36345/16.05.2008 г. са ясни и разбираеми, като не ги е възприел съвместно с клаузите на чл. 6, ал. 2, чл. 21 и чл. 23 и техните последици от икономическа страна. Всички разпоредби, свързани с валутния риск по посочения договор, представляват група уговорки, която определя основния предмет на договора, и в конкретния случай същите в своята цялост са неравноправни, тъй като възлагат на кредитополучателите – потребители непредвиден от тях валутен риск и в противоречие с изискването за добросъвестност създават предпоставка за получаване от банката на неуговорена облага. Ответната банка не е установила, че клаузите са уговорени индивидуално, предвид доказателствената й тежест съгласно чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Изложените от въззивния съд съображения за неравноправност на клаузите по чл. 6, ал. 2, чл. 21 и чл. 23 от договора за кредит за покупка на недвижим имот № HL36345/16.05.2008 г. следва да се съотнесат и към неравноправността на клаузите на чл. 2, ал. 1 и ал. 2.

Изводът на въззивния съд, че договорът за кредит № HL36345/16.05.2008 г. е валиден и може да бъде изпълняван и без нищожните клаузи по чл. 6, ал. 2, чл. 21 и чл. 23, е в противоречие с променената практика на ВКС, обективирана в решение № 50011/26.11.2024 г. по т. дело № 1060/2022 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 290/22.10.2025 г. по т. д. № 442/2024 г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 63/23.02.2026 г. по т. д. № 418/2025 г. на ВКС, ТК, II т. о. При договор за кредит за покупка на жилище, по силата на който заеманата сума е деноминирана в чуждестранна валута /швейцарски франкове/, и констатирана нищожност поради неравноправност на клаузи от този договор, отнасящи се до валутния риск, съдът следва да прогласи целия договор за недействителен, в случай че не може да замести неравноправните клаузи с диспозитивна разпоредба или с приложима в случай на съгласие на страните по договора за кредит законова разпоредба и с това не излага потребителя на особено неблагоприятни последици. Съдът не може с цел да запази действителността на договора да неутрализира неравноправния характер на клаузите, определящи основния предмет на договора по смисъла на чл. 4, параграф 2 от Директива 93/13, като ги адаптира/измени посредством промяна на валутата, в която страните са договаряли предоставянето на заемната сума, или посредством промяна на обменния курс на тази валута към конкретен времеви момент. Съдът може да неутрализира част от клаузите единствено, ако тази именно част може да бъде окачествена като отделна самостоятелна договорка. Преди обявяване на договора за кредит в чуждестранна валута /швейцарски франкове/ за недействителен съдът трябва обективно и изчерпателно да уведоми страните за правните и икономическите последици от обявяването на договора за кредит за недействителен изцяло, да им даде възможност да изразят становище и да вземе всички необходими мерки, за да защити потребителя от особено неблагоприятните последици, които би могло да породи обявяването на недействителността на договора за кредит. В националното ни законодателство не съществува диспозитивна разпоредба, с която могат да бъдат заместени неравноправните клаузи в процесния договор за кредит, не съществува разпоредба, която да указва начин на превалутиране на договор за кредит, деноминиран в чуждестранна валута в случай на констатирана неравноправност на съответните договорни клаузи. Страните не са изразили съгласие за друга приложима разпоредба на мястото на неравноправните клаузи. Предвид нищожността на клаузите, съставляващи основния предмет на договора за кредит, с оглед изложените съображения и недопустимостта съдът да измени съдържанието на договора, договорът за кредит № HL36345/16.05.2008 г. е недействителен в неговата цялост.

Настоящият съдебен състав, като съобрази установения по делото от заключението на съдебно-счетоводната експертиза факт, че задълженията по договор за кредит № HL36345/16.05.2008 г. и договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит НL 63184/01.08.2013 г. са погасени изцяло преди подаване на настоящата искова молба /окончателното погасяване по договора за рефинансиране е на 03.12.2018 г./, намира, че обявяването на недействителността на договора за кредит в неговата цялост не би причинило на кредитополучателите значителни неблагоприятни последици.

Предвид дадените отговори на релевантните материалноправни въпроси, настоящият съдебен състав счита, че изводът на въззивния съд, че двата процесни договора за банков кредит /договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL36345/16.05.2008 г. и договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит НL 63184/01.08.2013 г./ са породили самостоятелно и независимо един от друг кредитно правоотношение между ищците и ответната банка, въпреки че в чл. 1, ал. 1 от договора от 2013 г. е посочено, че кредитът се предоставя за рефинансиране на кредита по договора от 2008 г. и въпреки че отпуснатата сума е превалутирана по новия договорен курс на швейцарския франк за погасяване на остатъка от договора от 2008 г. в размер на 56 616,35 шв. франка, е неправилен. Неправилни са съображенията, че договорът от 2013 г. не може да бъде квалифициран като допълнително споразумение или анекс към договора от 2008 г. и че същият не представлява предоговаряне на действащия кредитен договор от 2008 г. Въззивният съд не е съобразил, че с договора за кредит НL 63184/01.08.2013 г. не е новирано задължението на кредитополучателите, възникнало по силата на сключения на 16.05.2008 г. договор за кредит за покупка на недвижим имот. Новацията по естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, като разликата между старото и новото облигационно отношение трябва да засяга някои от съществените му елементи. При обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението – при нея длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение. Не е налице новация, ако новият дълг /главницата/ по втория договор за кредит е формиран от непогасената част от главницата по първия договор за кредит, част от непогасената възнаградителна лихва и просрочени лихви въз основа на неравноправни клаузи по първия договор за кредит в хипотезата, когато банката не е уведомила кредитополучателя за неравноправните клаузи и същият не се е отказал информирано от тяхната защита. В конкретния случай не се касае до нов дълг с нов предмет, нито до ново основание в замяна на старото задължение, а практически е направено преструктуриране на отпуснатия през 2008 г. кредит, като непогасената част от възнаградителната лихва и просрочените лихви е включена като главница и в този смисъл представлява анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ. Преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.); не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 33Д.

Главницата по договора за кредит от 2013 г. е формирана въз основа на договора за кредит от 2008 г. и включените в него неравноправни клаузи относно валутния риск. Размерът на дълга на кредитополучателите е изчислен в съответствие с неравноправни клаузи по договора за кредит от 2008 г., поради което нищожността на същите с договора от 2013 г. не се санира. Със сключването на договора за кредит през 2013 г. не е възстановено равновесието между правата и задълженията по договора за кредит от 2008 г. По делото не са налице данни, че преди сключване на договора за рефинансиране ответната банка е предоставила на ищците – кредитополучатели релевантна информация, позволяваща им да разберат какви са произтичащите за тях правни и икономически последици, както и че съответните клаузи в договора за кредит относно валутния риск са неравноправни. Кредитополучателите не са знаели и не са били уведомени за неравноправния характер на клаузите, относими към валутния риск, включени в договора от 2008 г., и не са се отказали от тяхната защита. Въз основа на изложените съображения се налага изводът, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 366 ЗЗД, съгласно която спогодбата върху непозволен договор е нищожна дори ако страните са се спогодили относно неговата нищожност.

Предвид нищожността на клаузите на договора за банков кредит от 2008 г., уреждащи прехвърлянето на валутния риск изцяло върху кредитополучателите – потребители, сумата в размер 23 089,10 лв., представляваща разлика между погасената главница 89 953 лв. и дължимия остатък от кредита 66 863,90 лв., е платена при начална липса на основание, поради което подлежи на връщане на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.

Неправилен е изводът на въззивната инстанция за неоснователност на иска за сумата 23 088 лв. поради погасяването му по давност. Преценката, че предвиденият в чл. 110 ЗЗД петгодишен давностен срок е започнал да тече от момента на плащането – 12.08.2013 г., и че същият е изтекъл на 12.08.2018 г., предвид подаването на исковата молба на 28.01.2021 г., е направена в противоречие с практиката на СЕС и ВКС, обективирана в горепосочените съдебни актове. Съдебният състав не е съобразил, че към момента на плащането кредитополучателите – потребители не са знаели, нито разумно са могли да узнаят за неравноправния характер на клаузите, уреждащи валутния риск, от които произтича реституционната претенция. Не са налице данни, че ищците са могли към него момент или преди това да направят разумна преценка за икономическите и правни последици от неравноправните клаузи или че са знаели за произтичащите от тях права в тяхна защита. Ответната банка, която носи доказателствената тежест съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК и горепосочената практика на СЕС, не е доказала, че кредитополучателите са знаели или че разумно са могли да узнаят за неравноправния характер на клаузите, относими към валутния риск към момента на плащането или в предходен момент. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че искът за сумата 23 088 лв. не е погасен по давност и следва да бъде уважен.

Предвид началната липса на основание за плащане на сумата 23 089,10 лв. и взаимната връзка между договорите за кредит от 2008 г. и 2013 г., се налага извод, че възнаградителната лихва в размер 1 675,96 лв. и таксите в размер 176,26 лв. също са платени при начална липса на основание.

По изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение следва да бъде отменено като неправилно – постановено при нарушение на материалния закон, и вместо това ответникът да бъде осъден да заплати на ищците /настоящи касатори/ на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД общо сумата 12 751,59 евро /левова равностойност на 24 939,94 лв. /23 088 лв. + 1 675,96 лв. + 176,26 лв.//, представляваща платена без правно основание по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL36345/16.05.2008 г. и договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит НL 63184/01.08.2013 г. вследствие на валутната разлика между швейцарския франк и лева главница, възнаградителна лихва и такси, като сумата се разпредели по 1/3 на всеки един от ответниците, както следва: на С. Р. С. – 4 250,53 евро /равностойност на 8 313,31 лв./, на Р. С. Р. – 4 250,53 евро /равностойност на 8 313,31 лв./ и на Д. А. Р. – 4 250,53 евро /равностойност на 8 313,31 лв./, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на предявяване на иска - 28.01.2021 г. до окончателното изплащане.

С оглед изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът трябва да заплати на ищците направените от тях разноски за трите инстанционни производства в размер общо 3 388,54 евро /равностойност на 6 627,40 лв./, от която сума 1 246,84 евро /равностойност на 2 438,60 лв./ – за производството пред Окръжен съд – Шумен, 613,55 евро /равностойност на 1 200 лв./ – за въззивното производство пред Апелативен съд – В., и 1 528,15 евро /равностойност на 2 988,80 лв./ – за касационното производство пред ВКС. Р. на ответника не се дължат.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ :

ОТМЕНЯ решение № 179 от 19.06.2024 г. по в. т. дело № 181/2022 г. на Апелативен съд – В., 2 състав и вместо това постановява:

ОСЪЖДА „Ю. Б. АД, ЕИК[ЕИК], седалище и адрес на управление [населено място], район В., [улица] да заплати на С. Р. С. с ЕГН [ЕГН], Р. С. Р. с ЕГН [ЕГН] и Д. А. Р. с ЕГН [ЕГН] на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата 12 751,59 евро /равностойност на 24 939,94 лв./, представляваща платена без правно основание по договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL36345/16.05.2008 г. и договор за кредит за рефинансиране на жилищен кредит НL 63184/01.08.2013 г. вследствие на валутната разлика между швейцарския франк и лева главница, възнаградителна лихва и такси, като сумата се разпредели по 1/3 на всеки един от ответниците, както следва: на С. Р. С. – 4 250,53 евро /равностойност на 8 313,31 лв./, на Р. С. Р. – 4 250,53 евро /равностойност на 8 313,31 лв./ и на Д. А. Р. – 4 250,53 евро /равностойност на 8 313,31 лв./, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на предявяване на иска - 28.01.2021 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК общо на тримата ищци сумата 3 388,54 евро /равностойност на 6 627,40 лв./, представляваща направени разноски за трите инстанционни производства.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.