РЕШЕНИЕ

№ 210

гр.София, 02.04.2026г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти март две хиляди двадесет и шеста година, в състав:ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИЛИЯНА ПАПАЗОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАЙЯ РУСЕВА

ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА

при участието на секретаря К. Г. като разгледа докладваното от съдия Петкова гр. дело № 2974 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

С определение № 5706/08.12.2025г. по делото е допуснато касационно обжалване на решение № 421/10.04.2025г. по в. гр. д. №3239/2024г. по описа на Окръжен съд Пловдив, с което са уважени предявените от Е. В. К. срещу Р. П. П. искове по чл. 128 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, по въпроса за размера на дължимото от съответния орган на съдебната власт основно месечно възнаграждение на магистрат, когато определеното от Пленума на ВСС съгласно чл. 30, ал. 2, т. 10 и чл. 218, ал. 3 от ЗСВ възнаграждение за съответния магистрат /съдия, прокурор или следовател/ е по - ниско от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт.

По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, след постановяване на определението по чл. 288 ГПК е формирана практика на ВКС - решение № 699 от 20.11.2025 г. по гр. д. № 960/2025 г., решение № 747 от 11.12.2025 г. по гр. д. № 11/2025г. и решение № 155 от 09.03.2026 г. по гр. д.№ 1734/2025г. на ВКС, ІV ГО. Според разрешенията й, които се споделят от настоящия състав, разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от ЗСВ регламентира определянето на размера на основното месечно възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност, а разпоредбата на чл. 218, ал. 1 от ЗСВ - за най-високите длъжности. Тези разпоредби ограничават оперативната самостоятелност на ВСС като орган, администриращ съдебната власт, за избор на други, различни правила за определяне на размера на възнаграждението за тези длъжности. По различен начин е регламентирано определянето на заплатите за останалите длъжности в органите на съдебната власт - съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 3 ЗСВ те се определят от Пленума на Висшия съдебен съвет. Ръководителят на съответния орган в съдебната власт /прокуратура, съд или следствен орган/ не разполага с правомощия да определи и изплати трудово възнаграждение на магистрат, различно от определеното с решение на Пленума на ВСС съгласно чл. 218, ал. 3 ЗСВ. В разпоредбите на ЗСВ не е предвидено трудовото възнаграждение за длъжностите извън най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност да се определя въз основа на средномесечната заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт.

При така приетия отговор на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, съдът намира по жалбата на касатора Районна прокуратура Пловдив следното:

По делото не е било спорно, че за процесния период от 01.04.2021г. до 31.12.2023г. ищцата е изпълнявал длъжността „прокурор“ в Районна прокуратура Пловдив, във връзка с което и на основание подписани от страните актове за изменение й е било начислено и изплащано като част от брутното трудово възнаграждение основно месечно възнаграждение в следните размери: от 01.04.2021 г. до 31.12.2021 г. – 2 949 лв.; от 01.01.2022 г. до 31.03.2023 г. – 3 244 лв. и от 01.04.2023 г. до 31.12.2023 г. – 3 731 лв. Така начисляваното и изплащано от работодателя възнаграждение е съгласно определеното по реда на чл. 218, ал. 3 ЗСВ от Пленума на ВСС за съответните периоди. За исковия период то е в по - нисък размер от възнаграждението за най – ниската прокурорска длъжност /„младши прокурор“/, определено по реда на чл. 218, ал. 2 ЗСВ - въз основа на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера съгласно данните на Националния статистически институт.

Неправилно, предвид дадения по – горе отговор на въпроса, обусловил касационния контрол, въззивният съд е приел, че дължимото по реда на чл. 128 КТ трудово възнаграждение е в размера по чл. 218, ал. 2 ЗСВ, който се явява законово гарантиран минимум за всички магистратски длъжности, а за исковия период същият е по –висок от определения за длъжността на ищцата по реда на чл. 218, ал. 3 ЗСВ. Макар и да е логично съждението на въззивната инстанция, че разумът на закона повелява магистратите на по - горестояща длъжност да получават по-високо възнаграждение, няма законово основание за приетото, че чл. 218, ал. 2 ЗСВ определя законовия минимум на възнаграждението за магистратските длъжности извън най - ниските. Съгласно чл. 30, ал. 2, т. 10 от ЗСВ Висшият съдебен съвет осъществява правомощията си чрез пленум, който определя възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите. Това законово правомощие се осъществява при условията, посочени в ЗСВ. Разпоредбите на чл. 218, ал. 1 и ал. 2 ЗСВ определят императивно основното месечно възнаграждение за най-високата магистратска длъжност – председателят на Върховния касационен съд, на Върховния административен съд, на главния прокурор, на директора на Националната следствена служба и за най-ниската магистратска длъжност - младши съдия, младши прокурор, младши следовател. Тези разпоредби ограничават оперативната самостоятелност на ВСС като колективен административен орган на съдебната власт за избор на други, различни правила за определяне на размера на възнаграждението само за тези длъжности. За определяне размера на възнагражденията за останалите длъжности в органите на съдебната власт законът не поставя изисквания и такива не следват от разпоредбата на чл. 218, ал. 2 ЗСВ.

Приетото от въззивния съд не отчита, че предявеният иск има основанието си в чл. 128 КТ. В практиката на Върховния касационен съд по прилагането на тази норма няма никакво колебание, че в зависимост от различните фактически състави, които последната обхваща, от значение за размера на дължимото възнаграждение, в частност основното трудово възнаграждение, е или уговореното между страните с трудовия договор – индивидуален или колективен; или установеното с подзаконови норми/ правила/ общ административен акт, доколкото не противоречат за закона, или предвиденото в закона. Следващото се на ищцата основно трудово възнаграждение за исковия период е определено с подписаните между страните актове за изменение, като размерът му е съобразен с утвърдените от Пленума на ВСС таблици. Липсва действаща в исковия период законова норма, която да определя размера на основното трудово възнаграждение за заеманата от ищцата магистратска длъжност като функция от удвоената средномесечната заплата на заетите лица в бюджетната сфера. Съответно, липсва подобно законово изискване при определяне на възнагражденията на магистратите по реда на чл. 218, ал. 3 ЗСВ. Както се отбеляза по –горе, произволно е тълкуването, че разпоредбата на чл. 218, ал. 2 ЗСВ определя гарантиран минимум на основното възнаграждение за всички магистрати. Източник на вземането на ищцата към ответника за трудово възнаграждение остава единствено договорът между тях, а спор, че ответникът е изплащал изцяло и в срок уговореното между страните с актовете за изменение трудово възнаграждение няма. Следователно искът по чл. 128 КТ е неоснователен, а извън предмета на настоящия спор остава въпросът дали ВСС, който не е работодател на ищцата, осъществява целесъобразно правомощията си по чл. 218, ал. 3 ЗСВ.

В заключение, предявените искове по чл. 128 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД са неоснователни. Въззивното решение, с което са уважени, следва да бъде отменено и постановено ново, с което бъдат отхвърлени. Според този изход на спора на ответната страна се следват сторените по делото разноски, които са в размер на 346, 94 евро за държавни такси, както и юрисконсултско възнаграждение на представителство пред трите съдебни инстанции в общ размер от 240 евро.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 421/10.04.2025г. по в. гр. д. №3239/2024г. по описа на Окръжен съд - Пловдив и ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от Е. В. К. срещу Районна прокуратура Пловдив исковете по чл. 128 КТ и чл. 86 ЗЗД за заплащане на сумата 14 007 лева, представляваща разликата между дължимото брутно трудово възнаграждение в предвидения от Закона за съдебната власт минимален размер от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера и платеното брутно трудово възнаграждение за периода месец април 2021 г. – месец декември 2023 г., заедно с мораторната лихва върху тази сума за периода от датата на падежа на всяко едно вземане – първо число на следващия месец до 22.03.2024 г., в размер общо на 2 207, 06 лева.

ОСЪЖДА Е. В. К., ЕГН [ЕГН], да плати на Районна прокуратура Пловдив, ЕИК: 1218173091526, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК сумата 346,94 евро за разноски по делото и общо 240 евро за юрисконсултско възнаграждение за трите съдебни инстанции .

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: