ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2

гр. София, 02.01.2025 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети декември, две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 1258 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ш. А. Х., К. Р. А. и А. Р. А. срещу решение № 219 от 22.12.2023 г. по в. гр. дело № 445/2023 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 999 от 14.08.2023 г. по гр. дeло № 101/2022 г. на Варненски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу „Транс логистик 1“ ЕООД, [населено място], искове с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ за заплащане на всеки един от ищците, на сумата 25 000 лв., съставляваща част от сумата 50 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, причинени от смъртта на техния наследодател Р. А. Х., починал на 08.08.2019 г., в резултат от злополука, приета за трудова с разпореждане № 5104-03-48 от 02.10.2020 г. на длъжностно лице в Н. О. Институт (НОИ), Териториално поделение – [населено място], ведно със законните лихви, считано от 08.08.2019 г. до окончателното изплащане. Решението е постановено при участието на трети лица - помагачи на страната на ищците - НОИ и Р. Й. И., действаща като ЕТ Д-р Р. И.-амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ-Медика 55, [населено място].

Касаторите твърдят, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Навеждат, че въззивният съд се е произнесъл по недопустимо възражение за косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК, неправилно приемайки че решението на ТЕЛК, въз основа на което е постановено разпореждането за трудовата злополука, е невалиден административен акт. Считат, че при извеждането на този извод е извършено произволно и неправилно тълкуване на относимите към трудовата злополука разпоредби на Кодекса за социално осигуряване (КСО) и Наредбата за медицинската експертиза (НМЕ). Поддържат, че в производството по иск по чл. 200, ал. 1 КТ е недопустим косвен съдебен контрол на влязлото в сила разпореждане на НОИ за определяне на злополуката като трудова, в хипотезата, в която такъв акт се противопоставя на страна по делото, която е била участник в административното производство по издаването и обжалването му (работодателя). Ищците твърдят, че макар въззивният съд да е провел съдебен контрол на двата оспорени индивидуални административни акта, в решението си е пропуснал да ги прогласи за нищожни. Навеждат, в тази връзка, че наличието на влязло в сила разпореждане за обявяването на злополуката за трудова е задължително за гражданския съд и установяването на съществуването или несъществуването на това обстоятелство е недопустимо да бъде извършвано по съдебен ред. Молят атакуваното решение да бъде обезсилено като недопустимо, а евентуално – изцяло отменено като неправилно с присъждане на сторените съдебно – деловодни разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба касаторите навеждат доводи за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния въпрос: „Възможно ли е по реда на косвен съдебен контрол на влязъл в сила административен акт, същият да бъде обявен за невалиден и какво действие би имало решението на съда, т. е. следва ли да се тълкува разширително разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК?“, за който твърдят, че е разрешен в противоречие с решение № 31/02.02.2011 г. по гр. дело № 1894/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 109/12.03.2012 г. по гр. дело № 622/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 753/28.01.2011 г. по гр. дело № 457/2010 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 339/10.10.2011 г. по гр. дело № 859/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 319/22.06.2010 г. по гр. дело № 204/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 728/28.01.2011 г. по гр. дело № 1957/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 410/29.06.2010 г. по гр. дело № 599/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС и др.. Сочат, че с горецитираната практика на ВКС еднозначно се приема, че надлежният ред за установяване на трудова злополука като елемент от фактическия състав на отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е нормативно определен с разпоредбите на чл. 57 и сл. КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки и незавършването на регламентираното в тези норми административно производство с влязъл в сила административен акт, респективно постановяването на такъв, не могат да се санират или заместват от съда в исковото производство по иск по чл. 200, ал. 1 КТ. Жалбоподателите релевират и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, обосновано с горепосочените оплаквания за неправилно приложение на чл. 17, ал. 2 ГПК и недопустимостта съдът да се произнася инцидентно по валидността на административни актове, когато те се противопоставят на страна по делото - участник в административното производство по издаването и обжалването му, както и да преразглежда въпроса доколко увреждането е в причинна връзка с извършената работа по трудовото правоотношение. В контекста на наведената очевидна неправилност, ищците сочат, че наличието на разпореждане на органа по чл. 60, ал. 1 КСО е задължителна предпоставка за уважаването на иск по чл. 200 КТ, като евентуално висящо административно производство, образувано по реда на чл. 60, ал. 4 КСО се явява преюдициално за исковия процес, а подобна хипотеза е основание за спиране на последния на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

Ответникът по касационната жалба (ответник и в исковия процес) - „Транс логистик 1“ ЕООД депозира писмен отговор в законоустановения срок, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Моли да му бъдат присъдени сторените пред ВКС съдебно – деловодни разноски.

Третото лице - помагач на страната на ищците - НОИ подава писмен отговор в срок, в който застъпва становище за основателност на касационната жалба по изложените от ищците съображения. Допълнително излага съображения и за материална законосъобразност на разапореждането за признаване на процесното заболяване за трудова злополука, поддържайки че нормата на чл. 73, ал. 2 НМЕ противоречи на нормата на чл. 55 КСО, стеснявайки недопустимо приложното поле на последната, която е материалноправна норма от по-висок ранг, поради което първата не следва да се прилага.

Третото лице – помагач на страната на ищците - Р. Й. И., действаща като ЕТ Д-р Р. И.-амбулатория за индивидуална практика за първична медицинска помощ-Медика 55 не подава отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е допустима като подадена в законния срок, от надлежна страна и като насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да постанови обжалвания акт, въззивният съд е приел за безспорно установено по делото, че ищците са наследници по закон, съответно съпруга и низходящи, на Р. А. Х., починал на 08.08.2019 г., както и че същият е бил в трудово правоотношение с ответника „Транс логистик 1“ ЕООД, като е заемал длъжността „шофьор тежкотоварен автомобил 12 и повече тона“. Счел е, че НОИ, ТП-Варна, е съставил протокол № 5101-03-183-11 от 12.05.2020 г. за резултатите от извършено разследване на злополука, станала на 08.08.2019 г. с Р. А. Х. на ГКПП Дунав мост-Русе-трасе вход за влизане в България, около 22. 40 ч. с последица от злополуката смърт. Според мотивите му и цитираното в тях постановление на Окръжна прокуратура-Русе от 12.08.2019 г. по ДП № 89/2019 г., на 08.08.2019 г. на ГКПП Дунав мост-Русе-трасе вход за влизане в България се явил товарен автомобил камион Скания, рег. [рег. номер на МПС] , с прикачено ремарке, с рег. [рег. номер на МПС] , управляван от Р. А. Х.; след приключване на съвместния румъно-български граничен контрол, водачът се отправил към кабината на товарния автомобил, за да продължи пътуването си, но преди да отвори вратата се свлякъл и паднал на земята; в 22. 50 ч. на мястото пристигнал медицински екип на ЦСПМ, който откарал Р. А. Х. в Спешно отделение на УМБАЛ К. АД, [населено място], но въпреки предприетите реанимационни дейности, той починал. Решаващият съд е посочил, че в съставения лист за преглед на пациент е поставена диагноза внезапна сърдечна смърт, а комисията, съставила горепосочения протокол, е намерила, че съобразно своята компетентност не може да вземе становище относно връзката между настъпилата смърт и извършваната от починалия работа и е предоставила събраните данни за вземане на решение от ТЕЛК. С експертно решение № 2229/25.06.2020 г., ТЕЛК към УМБАЛ С. М. АД, [населено място], на основание чл. 73, ал. 1, т. 1 НМЕ, е приела причинна връзка - трудова злополука с нетравматично увреждане, завършила с внезапна сърдечна смърт поради остро настъпила сърдечна тампонада от руптура на аневризма на лява камера при ИБС, при безсимптомно протекъл остър, установен при аутопсията вече като подостър, задносептален миокарден инфаркт, вследствие тромбоза на дясна коронарна артерия. ТЕЛК е посочила като рисков фактор - захарен диабет и условията на труд: стрес, произтичащ от пътно-транспортната обстановка на шофьор на тежкотоварен автомобил 12 и повече тона, пътувал до Х. и Б. на връщане в България, шум от работата на двигателя по време на движение и транспортни вибрации, без нарушения от работодателя по организацията на работа и от страна на пострадалия, при спазвани нормални условия на труд и почивки. Въз основа на горепосоченото експертно решение с разпореждане № 510403-48/02.10.2020 г. на НОИ, ТП-Варна, на основание чл. 60, ал. 1 КСО декларираната злополука с вх. № 5101-03-183/30.08.2019 г. от наследник на пострадалия Р. А. Х., е приета за трудова злополука съгласно чл. 55, ал. 1 КСО.

Въззивният съд, е намерил за необходимо и е кредитирал заключението на медицинската експертиза, прието от първоинстанционния съд, според което съгласно аутопсионния протокол Р. А. Х. е починал от руптура на долна стена на лява камера поради миокарден инфаркт, като благоприятстващи фактори за това са били дългогодишен захарен диабет и преживян вече инфаркт в същата зона. При аутопсията са установени умерена атеросклероза на коронарните съдове, имплантиран стент с атероматозна полиферация в стента. Съдебният експерт е посочил за главна причина за настъпване на сърдечно-съдовия инцидент дългогодишния захарен диабет, а стресът от работното място е счел, че не може да се причисли като утежняващ развитието на съдовия инцидент. Разсъждавал е, че вероятно процесът на боледуване е започнал няколко дни преди датата на заминаване от България, възможно е протичане на долен миокарден инфаркт без болка, само с вагални реакции - гадене, повръщане и болки в епигастриума, от каквито се е оплаквал починалия според фиша му от преглед на 24.07.2019 г., както и от ниско кръвно налягане, които симптоми в съвкупност са замаскирали клиниката на остър миокарден инфаркт и от общо практикуващият лекар, осъществил прегледа, е поставена диагноза „остър гастродуоденит, вомитус, хипотония“, с приложени натриеви соли и антиеметик.

Варненски апелативен съд е приел от правна страна, че съгласно чл. 55, ал. 1 КСО, трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт, като редът за установяване на трудова злополука като елемент от фактическия състав на обективната и безвиновна отговорност на работодателя по чл. 200, ал. 1 КТ е нормативно определен в чл. 57 и сл. КСО и Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. Посочил е, че производството завършва с индивидуален административен акт - разпореждане за приемане или не на трудова злополука по чл. 60, ал. 1 КСО. Последният е документ с двойствено значение - от една страна е индивидуален административен акт, а от друга страна е официален удостоверителен документ за установените в него факти и в частност за наличието на трудова злополука като положителен юридически факт и елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 КТ. Решаващият съд е съобразил, че работодателят, в качеството си на осигурител, е участник в административното производство по повод издаването на горецитираното разпореждане на НОИ от 02.10.2020 г. и на решението на ТЕЛК от 25.06.2020 г., но липсват доказателства той да е упражнил правото си на жалба в предвидените от закона срокове, ако и да се приеме, че най-късно е узнал за тях към датата на получаване на преписи от тези документи, приложени към изпратения му препис от искова молба по настоящото дело, получени на 15.02.2022 г.. В тази хипотеза е приел за недопустимо инцидентното произнасяне по законосъобразността на индивидуалните административни актове. Въпреки това, е заключил, че на основание чл. 17, ал. 2 ГПК може да се произнесе инцидентно по тяхната нищожност, каквито възражения е навел ответникът в отговора на исковата молба.

Въззивният съд е посочил, че в действащото законодателство липсва легална дефиниция за нищожен административен акт, но е възприето разбирането, че за да се обяви административният акт за нищожен, е необходимо той да бъде засегнат от особено тежък, съществен, радикален порок, който да бъде пречка актът да породи целеното от издателя му правно действие. От общите изисквания за компетентност, форма, спазване на административно-производствените правила, материално-правните разпоредби и спазване целта на закона, нарушенията във формата могат да обосноват нищожност на административния акт, само когато са довели до липса на форма, а следователно и на волеизявление, съществените нарушения на административно-производствените правила са основания за нищожност, ако са толкова съществени, че нарушението е довело практически също до липса на волеизявление, нищожността поради нарушение на материално-правни разпоредби ще е налице при наличие на пълна липса на предпоставките, визирани в хипотезата на приложимата правна норма, или ако тя е тълкувана превратно, или когато актът е изцяло лишен от законно основание, когато акт с такова съдържание не може да бъде издаден въз основа на никакъв закон или подзаконов нормативен акт, от нито един орган. Варненски апелативен съд е счел, че процесните индивидуални административни актове са издадени от материално и териториално компетентни органи по смисъла на чл. 60, ал. 1 КСО, НМЕ и Правилника за устройството и организацията на работа на органите на медицинската експертиза и на регионалните картотеки на медицинските експертизи. Приел е, че не обуславя липса на компетентност или нарушение на административно - производствените правила релевираното от ответника обстоятелство, че измежду членовете на ТЕЛК липсва специалист кардиолог. Посочил е, че съгласно разпоредбите на чл. 10, чл. 11 и чл. 12 от посочения правилник, ТЕЛК се откриват и се закриват със заповед на директора на съответната регионална здравна инспекция, след съгласуване с министъра на здравеопазването, към държавни и общински лечебни заведения за болнична помощ, центрове за психично здраве, центрове за кожно-венерически заболявания и комплексни онкологични центрове и са структурни звена на лечебните заведения, към които са открити, в състава им се включват не по-малко от трима лекари, единият от които е председател, и се определят лекари-резервни членове, в съставите на ТЕЛК работят лекари с призната специалност и с не по-малко от 5 години трудов стаж по медицина, като е препоръчително лекарите от съставите на ТЕЛК да притежават призната медицинска специалност по: вътрешни болести, ортопедия и травматология, хирургия, нервни болести, неврохирургия, урология, медицинска онкология, очни болести, пневмология и фтизиатрия, психиатрия или педиатрия. Решаващият съд е приел също, че процесните актове не страдат от пороци във формата, които да водят практически до липса на волеизявление, вкл. решението на ТЕЛК е подписано от всички посочени в него членове на комисията, съгласно показанията им като свидетели пред първоинстанционния съд, а съгласно удостоверено от УМБАЛ Света МаринаАД обстоятелство, членовете на ТЕЛК, издали посоченото решение, са с придобити медицински специалности съответно: ортопедия и травматология; психиатрия; вътрешни болести, пневмология и фтизиатрия; вътрешни болести; нервни болести. Посочил е и че при съставянето им няма допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила, довели практически до липса на волеизявление.

По възраженията за нарушение на материално-правни разпоредби, Варненски апелативен съд е заключил, че произнасянето на ТЕЛК е в съответствие с дадената й компетентност да установява причинната връзка между нетравматичното увреждане и настъпилата смърт по повод на трудова злополука, както и по наличието на причинна връзка между увреждането и условията на труд по време на злополуката. Посочил е, че в НМЕ е указано въз основа на какви данни ТЕЛК се произнася при определяне на злополука като трудова, както и кое не се счита за внезапно увреждане на здравето по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО, дефиниращ понятието трудова злополука, а именно че съгласно чл. 73, ал. 2 НМЕ не се считат за внезапно увреждане на здравето по смисъла на чл. 55 КСО патологични състояния вследствие на заболяване от каквото и да е естество, включително епилепсия, хронична исхемична болест на сърцето (всички клинични форми, включително миокарден инфаркт), мозъчен инсулт, захарен диабет, атеросклероза, високо кръвно налягане, душевни болести. Доколкото наследодателят на ищците е починал от настъпила сърдечна тампонада от руптура на долна стена на лява сърдечна камера в резултат от преживян долен миокарден инфаркт, провокиран от дългогодишния захарен диабет, от който е страдал, въззивният съд е счел, че се касае за заболяване, изрично изключено от внезапните увреждания по смисъла на чл. 55, ал. 1 КСО вр. с чл. 73, ал. 2 НМЕ. Затова, като е приел, че патологичното състояние, от което е починал наследодателят на ищците е внезапно увреждане на здравето по смисъла на чл. 55 КСО, ТЕЛК е постановила акт, който е в радикално противоречие с чл. 73, ал. 2 НМЕ, което противоречие, решаващият съд е квалифицирал като обуславящо нищожността на акта поради високия интензитет на материално-правното нарушение. Тъй като разпореждането на НОИ по чл. 60, ал. 1 КСО е акт, основан единствено на решението на ТЕЛК, т. е. на един невалиден административен акт, това обстоятелство според въззивния съд води и до неговата невалидност. Невалидността на разпореждането по чл. 60, ал. 1 КСО, равнозначна на липса на призната от надлежния орган в нарочно регламентираното административно производство трудова злополука, е възприел като отсъствие на елемент от фактическия състав на субективното право по чл. 200, ал. 1 КТ, поради което е потвърдил първоинстанционното решение, с което предявените искове са отхвърлени изцяло като неоснователни.

Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема по основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение:

Поставеният от касаторите единствен правен въпрос, преформулиран от касационната инстанция съобразно правомощията й според т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като въпрос за съдържанието на съдебния контрол по смисъла на чл. 17, ал. 2 ГПК на валидността и законосъобразността на индивидуални административни актове в исков процес по иск с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ, е от значение за решаващите правни изводи в атакуваното решение, т. е. спрямо него е осъществено изискуемото общо основание за допускане на касационния контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По този правен въпрос е формирана константна практика на ВКС, обективирана в решение № 134/28.01.2019 г. по гр. д. № 3090/2017 г. на ВКС, II г. о., решение № 226/29.03.2010 г. по гр. д. № 4119/2008 г. на ВКС, III г. о., решение № 500/09.03.2023 г. по гр. д. № 1537/2022 г. на ВКС, III г. о., решение № 50255/17.01.2023 г. по гр. д. № 649/2022 г. на ВКС, III г. о., решение № 50023/09.03.2023 г. по гр. д. № 1537/2022 г. на ВКС, III г. о. и др., според която при упражняването на инцидентен съдебен контрол по смисъла на чл. 17, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да съобрази наведено възражение за нищожност на индивидуалния административен акт, като ако приеме, че той е нищожен, следва да не зачете претендираните въз основа на него правни последици. Тази преценка гражданският съд е компетентен да извърши независимо дали актът подлежи или не подлежи на съдебен контрол. Единственото изключение от това правило е разпоредбата на чл. 302 ГПК, засягаща хипотезата, при която е формирана сила на пресъдено нещо по решение на административния съд относно въпроса за неговата валидност. Когато страната, на която актът се противопоставя, е била участник в административното производство по издаването и обжалването му, инцидентното произнасяне на гражданския съд по материалната му законосъобразност (унищожаемост) е недопустимо. В атакуваното решение, въззивният съд е извършил инцидентен съдебен контрол на валидността на два индивидуални административни акта - решение на ТЕЛК, издадено на основание чл. 73, ал. 1, т. 1 НМЕ, и разпореждане на НОИ за трудова злополука по чл. 60, ал. 1 КСО, приети за влезли в сила, като решаващият му правен извод е, че и двата акта са нищожни като противоречащи на материалноправната норма на чл. 73, ал. 2 НМЕ (материалноправно нарушение с висок интензитет), поради което като нищожни те не са породили правни последици, вкл. досежно признаването на заболяването на наследодателя на ищците заа трудова злополука. Настоящият съдебен състав намира за осъществено релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по горепосочения правен въпрос, поради което по този въпрос следва да бъде допуснат искания касационен контрол за проверка на съответствието на решаващите правни изводи в обжалвания съдебен акт с горепосочената константна практика на ВКС. Наличието на последната изключва осъществяването на второто наведено по същия въпрос допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Очевидната неправилност, релевирана от касаторите, е уредена в чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване. Тя се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти - явна необоснованост, каквито в настоящия случай не са налице, поради което не е осъществено основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационния контрол.

На основание гореизложеното следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по горепосочения правен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 219 от 22.12.2023 г. по в. гр. дело № 445/2023 г. на Варненски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.