ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 7

гр.София, 03.01.2024 г.

Върховен касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври, през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Р. Б.

ЧЛЕНОВЕ:ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ

АННА НЕНОВА

като разгледа докладваното от съдия Божилова т. д. № 1274 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „НЮ ЛЕГО“ ЕООД против решение № 151/06.03.2024г. по в. т.д. № 683/2023г. на Софийски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 260210/06.06.2023 г. по т. д. № 1623/2019г. на Софийски градски съд, предявеният от касатора против ЗД „Б. И. АД иск, с правно основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД , за присъждане на сумата 26 000 лева, частично от 84 500 лева - придобито от ищеца срещу ответника – застраховател вземане, на основание договор за цесия от 10.05.2018 г. с цедент С. С. К., съставляващо застрахователно обезщетение за претърпени от същата неимуществени вреди, от смъртта на съпруга й - П. К. К., вследствие настъпило на 14.04.2018 г. ПТП , по вина на водача на застраховано, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника, МПС. Касаторът намира решението за неправилно, като постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон и необосновано. Счита, че нормата на чл. 99 ЗЗД допуска предмет на договор за цесия да бъде вземане от обезщетение за неимуществени вреди, тъй като законът не въвежда изрична забрана за това, нито такава следва от естеството му. Макар да е свързано с личността на пострадалия, това право, според касатора, не погива със смъртта му и може да се упражнява от наследниците му, следователно - упражняването му не зависи от строго личната преценка на имащия право на обезщетение. Насетне посочва, че чл. 99 ЗЗД не изисква прехвърляното вземане да е ликвидно, а само възникнало, а то – в случая - възниква със смъртта на родственика, причинила обезщетимите болки и страдания на цедента. Страната счита, че не се явява накърнен компенсаторния характер на обезщетението, с цедирането му, доколкото с цесията се предоставя на цедента друго, заместващо благо. В тази връзка се подчертава, че цедентът е получил от цесионера сума, в размер от 47 000 лева, за възмездяване на понесените от него неимуществени вреди, макар към този момент за дружеството – цесионер да е съществувал риск относно събиране на цедираното, предвид неприключило наказателно производство срещу делинквента. С оглед мотивите на въззивния акт се подчертава, че при цесията цесионерът не става страна в правоотношението за обезщетяване на вредите, не придобива качеството „пострадал“, а на самостоятелно основание /цесията/ търси вземането си от застрахователя.

Касаторът намира решението необосновано, макар да визира пороци от друг вид – съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като се позовава на неразгледани от въззивния съд негови доводи в отговора на въззивната жалба на противната страна, изложени в предходния параграф. По същество намира изводите на съда бланкетни, тъй като не изхождат от конкретните факти по делото и с оглед това – че липсват мотиви, в нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК. Обосновава се и очевидна неправилност, предвид логическо противоречие между обсъдените в мотивите доказателства и формирания въз основа на тях извод. Така законът – чл. 99, ал. 1 ЗЗД – страната счита приложен в неговия обратен смисъл, доколкото имуществено по своя характер вземане е отречено - според естеството си – като допустим предмет на цесия .

Ответната страна – ЗД „Б. И. АД - оспорва основателността на касационната жалба, както и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване. Излага становище за необоснованост на допълнителния селективен критерий – в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, за допускане до касационно обжалване, поради съответствие на въззивното решение, както с правната доктрина, така и с формирана практика на ВКС / цитираната във въззивното решение /. По същите съображения не намира да е налице и очевидна неправилност, на основание чл. 280, ал. 2 , пр. трето ГПК.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване въззивен акт.

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност и кореспондиращото им изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК, настоящият състав съобрази следното:

Ищецът – „НЮ ЛЕГО“ ЕООД – е предявил иск по чл. 99, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 432, ал. 1 КЗ , за осъждане на ЗД „Б. И. АД да му заплати сумата от 26 000 лева – частичен от 84 500 лева / уточнение на иска с молба от 29.01.2020г. – стр. 95 по номерацията на първоинстанционното дело / , представляваща застрахователно обезщетение за търпими от С. С. К. неимуществени вреди от смъртта на съпруга й - П. К. К., настъпила при ПТП от 14.04.2018 г. , причинено от водача на застраховано при ответника, по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, МПС. Твърди се, че съпругата на пострадалия – С. К. е предявила пред застрахователя на делинквента претенция за заплащане на обезщетение, в размер на 350 000 лева, която, поради липса на влязъл в сила акт, доказващ вината на водача, първоначално е счетена за неоснователна. Последващо предявяването на претенцията, на 10.05.2018г. между С. К., в качеството на цедент, и ищеца, в качеството на цесионер, е сключен договор за цесия, по силата на който цедентът прехвърля възмездно на цесионера сума от 84 500 лева, като част от вземането си срещу ЗД „Б. И. АД от преждепосоченото застрахователно обезщетение – за търпими неимуществени вреди от смъртта на съпруга си, както и такива от лично претърпени при същото ПТП телесни увреждания, при договорена цена по цесията – 47 000 лева. В исковата молба са описани, съответно представени по делото, още два договора за цесия на вземане от застрахователни обезщетения на С. К., със същия цесионер, които – с оглед направеното от ищеца уточнение – не са предмет на делото. Ищецът поддържа, че с уведомление вх. № ОК-490842/24.07.2018г. С. К. е съобщила на ответника - застраховател извършеното прехвърляне на част от вземането си сещу него, в общ размер от 106 500 лева, по трите договора за цесия, какта и че си е запазила правото за горницата над тази сума, до пълния предявен размер от 350 000 лева. Твърди се, че застрахователят е изплатил на К. застрахователно обезщетение в размер от 200 000 лева, сумата от 106 500 лева от което, с оглед произвелата действие цесия, ответникът е следвало да заплати на цесионера. Претенцията на ищеца се основава на чл. 75, ал. 1 ЗЗД .

Ответникът е оспорил основателността на предявените искове. Не оспорва, че е заплатил на К. 200 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, за претърпени от нея болки и страдания от смъртта на съпруга й и от лично причинени й телесни увреждания при ПТП от 14.04.2018г.. Възразява, че договора за цесия от 10.05.2018 г. е нищожен, поради: 1/ противоречие със закона, тъй като търговско дружество не може да е носител на вземане от обезщетение за неимуществени вреди, поради невъзможност самото то да търпи болки и страдания ; 2/ противоречие с добрите нрави, тъй като уврежда цедента, доколкото насрещното му вземане по същия се възмездява със сума, значително по-ниска от обезщетението, което има право да получи, т. е. води до недобросъвестно обогатяване на цесионера, за сметка на цедента. Подчертава, че договорът за цесия е сключен преди приключване на досъдебното производство и преди определяне на застрахователното обезщетение, в полза на увреденото лице, както и че цената по договора за цесия не е изплатена изцяло; 3/ липса на съгласие - не е подписан от цедента ; 4/ липса на предвидената от закона форма – без изложени съображения, извън тези по предходните основания за нищожност.

В хода на производството се установява, че с договор за цесия от 08.05.2018 г. / предходна спрямо датата на процесния / С. К. е цедирала вземанията си от застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, от смъртта на съпруга си и лично понесени телесни увреждания, в причинност с процесното ПТП,в размер на 160 000 лева, в полза на трето за спора лице – „И. К. Компания„ АД, срещу цена от 60 000 лева. Разпитана като свидетел С. К. потвърждава получена единствено сума от 60 000 лева. Заведеното от същата производство, по предявен срещу застрахователя пряк иск за обезщетяване на същите вреди, на основание чл. 432, ал. 1 КЗ / с оглед което настоящото исково производство е било спряно, на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК / е приключило с отхвърляне на иска й, поради отречена материалноправна легитимация, с оглед процесните договори за цесия, приети от съда за действителни, без да й е отречено право на обезщетяване като пострадала.

За да достигне до извод за основателност на иска по чл. 99, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 432, ал. 1 КЗ, първоинстанционният съд е приел за безспорни обстоятелствата около настъпилото ПТП на 14.04.2018 г., пострадалите лица, виновността на водача и валидността на сключената застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното дружество. Съобразил е неоспорената материалноправна легитимация на С. К. да получи обезщетение, за неимуществени вреди от смъртта на съпруга й и е определил справедливо обезщетение в размер на 150 000 лева. Отхвърлил е възраженията за нищожност на договора за цесия от 10.05.2018г. поради противоречие със закона, посочвайки, че вземането от застрахователно обезщетение е възникнало към датата на сключване на договора за цесия и липсва законова забрана за прехвърлянето му на търговско дружество, предвид имуществения му характер. Намерил е за неоснователна твърдяната нищожност на договора за цесия, предвид противоречие с добрите нрави поради нееквивалетност на престациите, с аргумент, че договорът е възмезден, насрещната престация по същия не е нулева и К. е прехвърлила само част от вземанията си към застрахователя, запазвайки правата си за разликата над 106 500 лева, а обстоятелството дали цената е платена касае отношенията между цедента и цесионера, а не и длъжника, нито действието на договора за цесия. Съдът е приел, че е спазена изискуемата от закона писмена форма, договорът е подписан с пръстов отпечатък, надлежно удостоверено от нотариус, налице е уведомяване на длъжника, по реда на чл. 99, ал. 3 ЗЗД. С оглед тези обстоятелства е прието, че договорът за цесия е породил правните си последици. За ирелеванто е счетено обстоятелството, че към момента на сключването му не е бил определен размер на обезщетението за неимуществени вреди, тъй като вземането за обезщетение възниква с настъпването на факта на увреждането, съгласно чл. 493а КЗ, който момент е смъртта на съпруга на цедента. Счел е, че договорът за цесия с ищеца е пръв по време, с оглед оспорена достоверна дата на договора за цесия с „И. К. Компания„ АД,, , а с надлежното му предявяване на застрахователя е породил обвързващи за същия правни последици.

Въззивният съд, сезиран по жалба на застрахователя, изцяло е отменил първоинстанционното решение, излагайки съображения, че при правилно установена фактическа обстановка и правилно отхвърляне на възраженията за нищожност на договора за цесия от 10.05.2018г., на преждепосочените основания, поддържани от застрахователя, съдът е следвало служебно да се произнесе по нищожността на договора за цесия, с оглед неговия предмет, съобразно задължителните постановки на ТР № 1/27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, за което страните са уведомени с определение № 785/12.12.2023г. по делото и им е предоставена възможност да ангажират доказателства и становища. Развити са съображения, че целта на обезщетението за неимуществени вреди е да възмезди лицето, понесло същите, като компенсира болките и страданията му, чрез предоставяне на други блага, но тези блага не могат да се предоставят на други лица и техен титуляр може да бъде единствено увреденото лице, чиято личност обслужват, тъй като обратното би компрометирало и обезсмислило компенсаторната им функция. Изходил е от ненаследимост на правото на обезщетение, с изключение на хипотезата, когато същото е упражнено приживе. Съставът е приел, че обезщетението за неимуществени вреди е имуществено право, което възниква с оглед личността на увреденото лице. Естеството на вземането го изключва като възможен предмет на цесия / чл. 99, ал. 1, пред. посл. ЗЗД /, т. е. процесният договор за цесия е нищожен, като сключен с невъзможен предмет и ищецът не е материалноправно легитимиран кредитор за същото.

В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ При формиране на изводите относно законосъобразността на процесния договор за цесия решаващият състав е приложил неправилно разпоредбата на чл. 99, ал. 1 ЗЗД и в противоречие със задължителната съдебна практика, съгласно която могат да бъдат цедирани както вземания, така и права, чиято прехвърлимост е допустима от закона и следва от тяхното естество? – допълнителният селективен критерий на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е поддържан с оглед твърдяно противоречие на въззивното решение с Решение № 32 от 9.09.2010 г. на ВКС по т. д. № 438/2009 г., II т. о., ТК; 2/ При формиране на изводите относно законосъобразността на процесния договор за цесия САС неправилно е изходил от положението, че правото на обезщетение за неимуществени вреди „по начало“ е ненаследимо – обосновава се наличие на допълнителната предпоставка за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с оглед противоречие на въззиния акт с възприетото в Решение № 60170/13.05.2022 г. по т. д. 1435/2020 г. на II т. о. на ВКС и Определение № 230 от 30.05.2022 г. по ч. т. д. № 711/2022 г., II т. о. на ВКС; 3/ Следва ли в мотивите си съдът да посочи кои факти се приемат за установени и въз основа на кои доказателства, а когато страните са направили доводи, съдът дължи ли обоснован отговор, защо преценката му е в една или друга посока ? – касаторът поддържа допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради постановяване на въззивното решение в противоречие с Решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр. д. № 4604/2014 г.. на ВКС. IV г. о., Решение №212/01.02.2012г. по т. д. №1106/2010 г., II т. о. на ВКС, Решение № 24/10 от 28.01.2010 г. по го. д. № 4744/2008 г. на ВКС, II т. о.. Решение № 202/21.12,2013 г. по т. д. № 866/2012 г. на ВКС. I т. о.. Решение № 76/12,06.2012 г. по т. д. № 377/2011 г. на ВКС, II т. о.. Решение № 581/30.09.2010 г. по т. д. № 1019/2009 г. на ВКС, III г. о., Определение № 652/21.12.2020 г. по т. д. № 2796/2019 г. на ВКС, I т. о. и други; 4/ Допустимо ли е правото на вземане от обезщетение за неимуществени вреди по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, да бъде предмет на договор за цесия? 5/ Допустимо ли е правото на вземане от обезщетение за неимуществени вреди по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ да бъде предмет на договор за цесия, след като пострадалият е упражнил правото си да предяви извънсъдебно и/или съдебно претенцията си за обезщетение срещу застрахователя ? 6/ Прехвърлимо ли е правото на вземане от обезщетение за неимуществени вреди по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“? – последните три въпроса са обосновавани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На самостоятелно основание се поддържа очевидна неправилност на обжалваното решение, на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

По п. 1 от предходния параграф не е формулиран въпрос, като изявлението на страната в същия е в противоречие с приетото от въззивния съд – че вземането от обезщетение за неимуществени вреди е невъзможен предмет на договор за цесия, именно предвид естеството си. Дори да би било формулирано във въпросителна форма, с това си съдържание, изявлението на страната не кореспондира с решаващия извод на съда, а единствено със собствената й теза, поддържана в процеса. Посоченото, в обосноваване на допълнителния селективен критерий, решение по т. д.№ 438/2009 г. на ІІ т. о. на ВКС не е в подкрепа на тази теза и изобщо не касае сходен казус, доколкото разглежда правните последици на цесия, сключена между две дружества, на възникнали и бъдещи вземания, на основание договор за изработка – поддръжка на паркове и градински площи, сключен между община и дружеството – цедент.

В п. 2 отново липсва формулиран въпрос, но дори да се изведе от изложението такъв, в смисъл – наследимо ли е правото на обезщетение за неимуществени вреди – то не се явява обоснован допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1 , т. 1 ГПК, с цитираната съдебна практика. В същата е разгледано, упоменатото и от въззивния съд, изключение от правилото за ненаследимост на правото на обезщетяване на претърпени неимуществени вреди, от наследниците на пострадалото лице, само ако то приживе е предявило извънсъдебно или съдебно това си право. Въззивният съд е изходил от приложението на правилото за ненаследимост на обезщетение за неимуществени вреди, ако не е било упражнено от наследодателя приживе, което не конфронтира с визираната съдебна практика, но само в обосноваване на довод за естеството на вземането, т. е. това позоваване на съда не обективира решаващ извод, а мотив към решаващия му извод. На това основание въпросът не би удовлетворил и общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване.

Третият въпрос е относим към касационния довод за съществени нарушения на съдопроизводствените правила и като такъв би удовлетворил общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, ако касаторът се позоваваше на неразгледан довод, касаещ фактическата обстановка по спора, съответно – на несъобразено от въззивния съд доказателство, а не и несподелени от въззивния съд правни аргументи, в подкрепа на тезата му за вземането от обезщетение за неимуществени вреди, като възможен предмет на цесия. Въззивното решение е съобразило всички релевантни за решаващия правен извод доказателства, които се ограничават до самия договор за цесия - предмета му. Съдът не дължи коментар на правните аргументи на страната, като изложението на собствените му правни аргументи, в обосноваване на правните му изводи, достатъчно ясно обективират несъгласието му с тях и удовлетворяват изискването за мотивираност на съдебния акт. Дори да се приеме за удовлетворен общия, не е обоснован допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като постановеното въззивно решение не конфронтира с приетото в цитираната съдебна практика.

Следващите три въпроса са почти идентични и в относимото си, спрямо решаващите мотиви, съдържание са обобщими до въпроса: Възможен предмет на договор за цесия ли е вземане от обезщетение за неимуществени вреди ? Така формулиран въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, като кореспондиращ с решаващите мотиви на въззивния акт, за нищожност на цесията с такъв предмет, предвид естеството на вземането. Не е удовлетворен допълнителния селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, в съответствие със задължителните указания в т. 4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС: не е посочена относимата към отговор на въпроса непълна, неточна или противоречива правна норма, чието тълкуване е провокирало противоречива съдебна практика – съответно посочена, нито е обоснована нужда от преодоляване на непротиворечива съдебна практика по приложението й, с оглед промяна в обществените условия или изменение на законодателството.

Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК, тъй като касаторът я обосновава с прилагането на чл. 99, ал. 1 ЗЗД от въззивния съд, в обратен на вложения от законодателя смисъл. Подобен извод не следва от мотивите, в които съдът се е позовал именно на „естеството на вземането„– свързано с личността и с компенсаторния характер за лично търпими болки и страдания, чийто паричен еквивалент не го приравнява на обикновено имуществено право, изхождайки от размяна на неравностойни парични престации по договора за цесия, а не и при възмездност за цедента, определена по друг начин. Неправилност на този извод не следва пряко от мотивите, като преценката за това предполага правораздавателна, а не селективна дейност на съда, в производство по реда на чл. 290 ГПК, по тълкуване понятието „ естество на вземането„ в конкретната хипотеза, но и за изключване на каквото и да било друго основание за нищожност на цесията, за която съдът следи служебно.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 151/06.03.2024г. по в. т.д. № 683/2023г. на Софийски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: