ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 60

гр. София, 10.01.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети октомври, през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като изслуша докладваното от съдия Първанова гр. д. № 5168/2023 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 10938/28.08.2023 г. на Г. К. Р., подадена чрез адвокат Г. Ю., срещу въззивно решение № 394/29.06.2023 г. по в. гр. д. № 4/2023 г. на Окръжен съд – Благоевград.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение към всички доводи, изложени от страните; 2. Допустимо ли е въззивният съд да извършва селективна преценка на представените по делото доказателства или следва да извърши преценка на доказателствата в съвкупност, а когато не кредитира някои от тях или да ги приеме за недостоверни, следва ли да изложи мотиви за това; 3. Съществува ли правна възможност за придобиване по давност на недвижим имот – частна общинска или държавна собственост в периода 01.06.1996 г. до 01.06.2006 г. с оглед разпоредбите на чл. 86 ЗС /отм./; 4. Следва ли общината, позовавайки се на акт за общинска частна собственост на спорен имот, да доказва – кога, как и на какво основание е придобила правото на собственост върху имота.

Ответникът по касация община,Благоевград, представляван от кмета М. Б., е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество.

Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима.

При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:

С обжалваното решение е отменено решение № 636/07.11.2022 г. по гр. д. № 41/2022 г. на Районен съд – Благоевград. Вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от Г. К. Р. против община Благоевград иск за приемане за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в Благоевград, [улица], с площ 1298 кв. м., с номер по предходен план – *, при граници и съседи на поземления имот – имоти с идентификатори ***; ***; *** и ***, на основание изтекла придобивна давност в периода от 1980 г. до предявяване на иска – 10.01.2022 г.

Въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка от 2021 г. ищцата Г. Р. е призната за собственик на изградената в процесния имот с идентификатор *** еднофамилна жилищна сграда с площ от 106 кв. м. с идентификатор ****. На 07.04.2021 г. процесният поземлен имот с площ от 1298 кв. м. е актуван като частна общинска собственост на основание чл. 56, ал. 1 и чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС вр. §42 ПЗР ЗИДЗОС. Посочено е, че актът е съставен след подаването на молба-декларация от ищцата Г. Р. във връзка със снабдяване с нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка за процесния поземлен имот. От свидетелските показания е прието, че ищцата и мъжът, с когото е живеела на семейни начала, са купили къщата на [улица] преди повече от 20 години и не са я напускали, нито знаят за заявени претенции към имота от трети лица. Свидетелите сочат, че имотът е с площ повече от 1 декар, ограден е с телена ограда, която ищцата и съпругът й са подменили с нова. В дворното място са засадили дръвчета – черници. От заключението на техническата експертиза е установено, че до 1998г. процесният имот е извън регулация, по разписния лист към проекта за дворищна регулация са били отразени само: сграда пл.№ * /на С. М./ и сграда пл.№* /на К. Т./ без документи за собственост. Впоследствие с регулационния план от 1998г. са образувани общински парцели, вкл. УПИ *– общ. *. При извършения оглед на място вещото лице е констатирало, че имотът е ограден от всички страни с огради от различен тип, като само северната ограда е нова и не е отразена като местоположение в КККР. В действащите кадастрална карта и кадастрални регистри масивната жилищна сграда на един етаж е отразена като сграда с идентификатор **** и площ от 106 кв. м. В имота има трайни насаждения, като по границите му и северно до жилищната сграда са засадени 6 броя черници, видимо на повече от 20 години. При тези данни въззивният съд е приел, че процесният имот е бил извън регулация до 1998 г., когато със заповед от 23.03.1998г. на кмета е одобрен кадастрален, застроителен и регулационен план на седми микрорайон на Благоевград. В него е записано, че имотът е отреден за жилищно строителство. Съгласно чл. 86 ЗС в редакцията до 01.06.1996 г. по давност не могат да се придобиват вещи, които са държавна или общинска собственост. Ищцата е могла да установи своя фактическа власт, която да се счита за давностно владение, най-рано с навършване на пълнолетие на 25.09.1993 г., а към 1980 г. тя е била на 5 години. В периода от 1993 до 1998 г. е включен в регулационните граници на града и на основание § 42 ЗИДЗОС е станал общинска собственост. С одобряването на КЗР план от 1998 г. той е заснет и обособен като самостоятелен обект с площ и граници и е предвиден за жилищно строителство. За недоказано е преценено и обстоятелството, че ищцата е започнала да владее имота с намерение да го свои още на 18 годишна възраст, тъй като събраните по делото свидетелски показания сочат, че тя е установила своята фактическа власт около 2002 г. Съдът е приел за безспорен факта, че процесният поземлен имот никога не е бил частна собственост, поради което той попада под забраната за придобиване на основание давност владение, която до 1996 г. е действала за всички държавни и общински имоти, а след 1996 г. само за тези - публична държавна и общинска собственост. След отмяна на забраната, на 01.06.1996 г. с решение на Народното събрание на Р. Б. е наложен десетгодишен мораториум за придобиване по давност на имоти частна общинска собственост. Срокът му е продължен до 31.12.2014 г. с последващо изменение на §1 ДР ЗС. До предявяване на иска – 10.01.2022 г., не е изтекъл срокът по чл. 79, ал. 1 ЗС. Въззивният съд е посочил, че е без правно значение към кой момент е съставен актът за частна общинска собственост, тъй като той не е правопораждащ акт за правото на собственост, а само констатира и обявява преминалото в патримониума на общината по силата на закона право на собственост върху конкретен имот.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не са налице сочените основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са налице допълнителни основания от кръга на визираните в чл. 280, ал. 1 ГПК, т. 1 - 3 ГПК. Въпросът следва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.

Първите два въпроса от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, свързани с дейността на въззивнта инстанция, не предпоставят допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като решени в съответствие с цитираната от касаторите съдебна практика. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка доказателствата и при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая въззивният съд е съобразил очертания от оплакванията във въззивната жалба на ответника предмет на спора, обсъдил е поддържани доводи на страните, вкл. и в отговора по чл. 131 ГПК. Проследил е статута на процесния поземлен имот с оглед установените данни от писмените доказателства и техническа експертиза по делото. Обсъдил е гласните доказателства във връзка с въведеното от ищцата основание за придобиване правото на собственост върху процесния поземлен имот, като е приел за безпорно установен фактът, че процесният имот никога не е бил частна собственост, поради което попада под забраната за придобиване по давност, като държавна, респ. общинска собственост. Посочил е, че ищцата е установила фактическа власт върху имота най-рано през 2002г. и предвид установения с §1 ЗДЗС /ДВ, бр. 46 от 2006г./ мораториум и съгласно Решение № 3/24.02.2022г. на КС на РБ, до предявяване на иска не е изтекъл предвиденият в чл. 79 ЗС десетгодишен давностен срок. Въззивният съд е възприел техническата експертиза, съгласно която до 1998г. процесният имот е бил извън регулация, по разписния лист към проекта за дворищна регулация са били отразени само: сграда пл.№ * /на С. М./ и сграда пл.№* /на К. Т./ без документи за собственост. Впоследствие с регулационния план от 1998г. са образувани общински парцели, вкл. УПИ *– общ. *. Въззивният съд е приел за ирелевантно към установения статут на имота като държавен и трансформирането на собствеността върху него в частна общинска собственост на основание §42 ПЗР ЗИДЗОС, позоваването на ищеца на записването за първи път в разписния лист към проекта за дворищна регулация през 1998г. на дворното място на трето физическо лице, без вписване на документ за собственост.

Не е налице соченото основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване по третия въпрос. Той не е решен в противоречие с посочената практика на ВКС. По образуваното тълкувателно дело № 3/2017г. на ОСГК на ВКС се прие, че няма противоречиви разрешения по идентични материалноправни въпроси в тълкувателните части на решения на ВКС / в случая посочени и от касатора/. Приема се, че 31.05.2006 г. е последният ден, с изтичането на който недвижим имот – частна държавна или общинска собственост, може да се придобие по давност на основание чл. 79, ал. 1 ЗС с 10 годишно владение. На тази дата давността е спряна с §1 ЗР ЗДЗС /ДВ, бр. 46/2006г./. Противоречията в решаващите мотиви по съществото на спора, довели до различен краен резултат, според приетото с ТР №1/2010г., ВКС, ОСГТК, не се обхващат от задължителната съдебна практика.

Касаторът е посочил противоречие с решение № 3/24.02.2022г. /ДВ, бр. 18/04.03.2022г./ на КС на РБ. Не е налице противоречие в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК с това решение, обявяващо за противоконституционни разпоредбите на §1, ал. 1 ЗДЗС /ДВ, бр. 46/2006г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020г./ и на §2 от ЗР ЗИЗС /ДВ,бр. 7/2018г./. В него е посочено, че с обявяването на разпоредбата на §1, ал. 1 ЗДЗС за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект. Съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 от Конституцията последиците от преустановяване на мораториума ще настъпят от момента на влизане в сила на решението. Изрично е разяснено, че оспорената норма засяга вече придобити права – право на собственост, основаващо се на изтекла в периода от 31.12.2017г. до 19.01.2018г. придобивна давност. След като в настоящия казус е прието от гласните доказателства, че владение върху имота от ищцата е установено най – рано през 2002г., то изводът, че все още не е изтекъл 10 годишният срок по чл. 79 ЗС, не е направен в противоречие с посоченото решение на КС.

Четвъртият въпрос не може да предпостави допускане касационно обжалване на въззивното решение. Не може и да се приеме за относим към решаващите изводи на въззивния съд. Последният е посочил, че АОС е съставен на основание чл. 56, ал. 1, чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС вр. §42 ПЗР ЗИДЗОС. Този акт само констатира преминалото в патримониума на общината по силата на закона право на собственост. След анализ на доказателствата по делото съдът е стигнал до извод, че спорният имот е бил частна държавна собственост и по силатата на §42 ПЗР ЗИДЗОС /отреден за жилищно строителство/ е настъпила трансформацията му в частна общинска собственост. Не е налице противоречие с цитираното от касатора решение № 269/2012г. по гр. д.№ 643/2011г., І г. о. относно приетото в него по отношение доказателствената сила на актовете за държавна, респ. общинска собственост.

Не е налице соченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2 ГПК. Обжалвано решение е валидно, като същото не е вероятно недопустимо или очевидно неправилно. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В обжалваното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Касаторът обосновава очевидната неправилност с доводи за допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост по смисъла на чл. 281 ГПК, които не могат да се изследват в настоящото производство.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 394/29.06.2023 г., постановено по в. гр. д. № 4/2023 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: