ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 190

гр. София, 21.01.2025 година

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : БОНКА ЙОНКОВА

ЧЛЕНОВЕ : П. Х.

ИВАНКА АНГЕЛОВА

изслуша докладваното от съдия Б. Й. ч. т. д. № 2689 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба на адв. П. К. в качеството й на процесуален представител на М. М. Т. срещу определение № 343 от 04.10.2024 г. по в. т. д. № 258/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, с което е оставено без уважение искането на адв. К. за изменение на постановеното по делото въззивно решение № 269 от 27.06.2024 г. в частта за разноските чрез присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за осъществена защита срещу въззивната жалба на ЗД „Б. И. АД.

В частната жалба се прави искане за отмяна на обжалваното определение като неправилно и за изменение на въззивното решение в частта за разноските чрез присъждане на допълнително адвокатско възнаграждение в полза на адв. П. К. в размер на 2 544 лв., изчислено съобразно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в редакцията, действаща от 08.11.2022 г. Поддържа се оплакване, че въззивният съд неправилно е определил размера на адвокатското възнаграждение като се е позовал на решение от 25.01.2024 г. по дело № C-438/2022 г. на Съда на ЕС (СЕС) и без да е направено възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК е приел, че при прилагането на чл. 38, ал. 2 ЗА не е обвързан от предвидените в Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения. Излагат се доводи, че решението на СЕС не намира приложение при безплатното процесуално представителство, тъй като липсва уговорено възнаграждение между страната и нейния процесуален представител, което да нарушава свободата на договаряне и правилата на конкуренцията; че прилагането на решението на СЕС при определяне на размерите на адвокатските възнаграждения по чл. 38, ал. 2 ЗА би довело до неравнопоставеност между заплащането в труда на адвокатите, осъществяващи безплатна адвокатска помощ, и адвокатите, уговарящи предварително следващото им се възнаграждение; че възможността съдилищата да определят адвокатско възнаграждение в размери под минималните, заложени в цитираната наредба, би поставило в неблагоприятно положение както адвокатите, осъществяващи безплатна процесуална защита, така и лицата, които се нуждаят от такава.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника ЗД „Б. И. АД, който изразява становище за неоснователност на частната жалба и за потвърждаване на обжалваното определение.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но по същество е неоснователна.

С решение № 269 от 27.06.2024 г. по в. т. д. № 258/2024 г. състав на Апелативен съд – Пловдив е потвърдил решение № 285 от 14.08.2023 г., постановено по т. д. № 276/2022 г. на Окръжен съд – С. З. в частта, с която ЗД „Б. И. АД е осъдено на основание чл. 432 КЗ да заплати на М. М. Т. обезщетение в размер на разликата над сумата 25 000 лв. до сумата 80 000 лв. за претърпени при ПТП на 04.02.2022 г. неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 18.02.2022 г. до окончателното плащане, както и постановеното по реда на чл. 250 ГПК решение № 30 от 22.01.2024 г. в частта, с която ЗД „Б. И. АД е осъдено да заплати на М. М. Т. обезщетение в размер на разликата над сумата 221.29 лв. до сумата 442.52 лв. за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва от 18.02.2022 г. до окончателното плащане. В зависимост от изхода на въззивното производство с решението съдът е присъдил на адв. П. К. - процесуален представител на ищцата М. Т., адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА в размер на 3 516 лв. с ДДС, определено с оглед фактическата и правна сложност на делото при съобразяване на решение от 25.01.2024 г. по дело С - 438/2022 г. на Съда на ЕС.

В срока по чл. 248 ГПК адв. К. е сезирала въззивния съд с молба за изменение на въззивното решение в частта за разноските. По повод на молбата е постановено обжалваното с частната жалба определение от 04.10.2024 г., с което искането по чл. 248 ГПК е оставено без уважение. Въззивният съд е приел, че не са налице предпоставки за коригиране на решението в частта за разноските, тъй като не е допусната грешка при изчисляване на размера на дължимото за производството пред въззивната инстанция адвокатско възнаграждение. Изложил е мотиви, че след постановяване на решение от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС определените с Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни и не обвързват съда, поради което няма пречка адвокатското възнаграждение да се определи под предвидения в наредбата минимум. След като е взел предвид фактическата и правна сложност на спора, както и вида и количеството на извършената от адв. К. работа по делото, въззивният съд се е произнесъл, че няма основание за завишаване на присъденото с решението адвокатско възнаграждение от 3 516 лв. с ДДС.

Определението, с което е оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК, е правилно и следва да бъде потвърдено.

Законосъобразни са изводите на въззивния съд, че Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет е неприложима при определяне на размера адвокатското възнаграждение за оказана безплатна процесуална защита като ограничаваща конкуренцията (лен 101, параграф 1 ДФЕС) и че съдът не е обвързан от фиксираните в наредбата минимални размери, в какъвто смисъл е произнасянето на Съда на ЕС в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. Според даденото с решението задължително тълкуване, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. за задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. В решението е посочено, че подобни действия имат за последица увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на „легитимни цели“; Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и съображения, че цената на услуга, която е определена в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС и в действителност съставлява пречка за прилагането на реални пазарни цени. В заключение е прието, че с оглед абсолютната нищожност на подобно споразумение националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително и когато предвидените в посочената наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Даденото от Съда на ЕС разрешение за неприложимост на приетата от Висшия адвокатски съвет наредба е относимо и към адвокатското възнаграждение по чл. 38 ЗА за оказана безплатна правна помощ, съответно за оказано безплатно процесуално представителство пред съд (в този смисъл определение № 50015/16.02.2024 г. по т. д. № 1908/2022 г. на ВКС, І т. о., определение № 1183/14.03.2024 г. по гр. д. № 2605/2023 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 1239/13.05.2024 г. по ч. т. д. № 1555/2023 г. на ВКС, І т. о., определение № 2948/12.06.2024 г. по ч. гр. д. № 1567/2024 г. на ВКС, І г. о., определение № 2198/08.08.2024 г. по т. д. № 1916/2023 г. на ВКС, І т. о., и др.).

Предвид произнасянето на Съда на ЕС, правилно въззивният съд е приел, че при определяне на размера на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА за въззивното производство не е обвързан от фиксираните минимални размери в Наредба № 1/09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет, поради което отказът на съда да приложи наредбата не е довел до неправилност на обжалваното определение. Доводът в частната жалба, че въззивният съд се е позовал на решението по дело С-438/22 без ответникът да е основал защитата си на неговите постановки, е неоснователен, тъй като съгласно чл. 633 ГПК решенията на Съда на ЕС по повод отправено преюдициално запитване са задължителни за националния съд. Като неоснователен настоящата инстанция преценява и довода за липса на направено от ответника възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК като предпоставка за определяне на възнаграждение по чл. 38, ал. 3 ЗА под минимума в Наредба № 1/2004 г. Въпросът за приложението на чл. 78, ал. 5 ГПК в случая е ирелевантен поради факта, че в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА размерът на адвокатското възнаграждение не се уговаря предварително, а се определя от съда съобразно фактическата и правна сложност на делото и действителния обем на предоставената безплатна правна помощ.

Настоящата инстанция споделя извода на въззивния съд, че фактическата и правна сложност на делото, както и извършените от адв. П. К. процесуални действия за оказване на правна защита и съдействие, не дават основание за присъждане на адвокатско възнаграждение в размер, по-висок от определения в решението по спора - 3 516 лв. с ДДС. Пред въззивната инстанция страните са спорили относно справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди и наличието на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като разрешаването на спорните въпроси не е било съпроводено със събиране на доказателства. Разглеждането на делото е приключило в едно съдебно заседание, в което адв. К. не е участвала лично, а извършените от нея процесуални действия се изразяват в подаване на отговори на въззивните жалби и на частната жалба на ЗД „Б. И. АД. Преценени в съвкупност, посочените обстоятелства, релевантни за размера на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗА, водят до извод, че присъденото в полза на адв. К. възнаграждение от 3 516 лв. с ДДС е справедливо и обосновано, поради което няма основание за неговото завишаване и за изменение на постановеното от въззивния съд решение в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,

О П Р Е Д Е Л И :

ПОТВЪРЖДАВА определение № 343 от 04.10.2024 г., постановено по в. т. д. № 258/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ :