РЕШЕНИЕ

№ 24

[населено място], 22.01.2025 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, 5 състав, в публично заседание на двадесет и шести септември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

Председател: Р. Б. Ч. И. М.

А. Н.

при участието на секретаря И. М. като разгледа докладваното от съдията докладчик А. Н. т. д. № 1284 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Специализирана болница за активно лечение на хематологични заболявания“ ЕАД срещу решение № 28 от 18.01.2023г. по в. т.д. № 263/2022г. на Апелативен съд – София. С решението е обезсилено решение № 261546 от 26.11.2021г. по т. д. № 1508/2020г. на Софийски градски съд и делото е върнато за ново разглеждане и решаване на предявените от „Университетска специализирана болница за активно лечение по онкология „Проф. И. Ч. “ЕАД срещу касатора искове.

Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и поради необоснованост - касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. Ограничавайки се с формалното разсъждение за липса на буквално съвпадение и припокриване между петитума на исковата молба и диспозитива на съдебното решение на Софийски градски съд, въззивният съд е достигнал до погрешен правен извод, че се касае за произнасяне по непредявен иск. Така на ищеца е било позволено да заобиколи императивните норми на института на давността в българската правна система. Претендираните вземания (чиято дължимост касаторът по принцип отрича изцяло) имат подчертано договорен и периодичен характер, при което е приложима кратката погасителна давност. Между страните се прилагат уговорките на сключения Договор с рег. № Д1-16/20.06.2013г. Независимо, че срокът на този договор формално е изтекъл, страните мълчаливо са продължили да прилагат неговите клаузи и и да се считат обвързани от договора.

Насрещната страна по жалбата „Университетска специализирана болница за активно лечение по онкология „Проф. И. Ч. “ЕАД я оспорва като неоснователна. Поддържа се, че вземанията на лечебното заведение са предявени в исковата молба на основание извъндоговорни правоотношения с ответника – такива, които произтичат от юридическия факт на издадена и осчетоводена от ответника данъчна фактура, а не от договорно правоотношение.

С определение по чл. 288 от ГПК по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпроса: „Когато ищецът твърди, че вземанията му спрямо ответника произтичат от съставени от него и осчетоводени при ответника фактури, но същевременно твърди и че вземанията възникват и размерът им се определя по договор между страните, чийто срок формално е изтекъл, какъв иск е предявен всъщност – на основание сключения договор или издадените и осчетоводени фактури?“.

Обжалването е допуснато за проверка на съответствието на въззивното решение с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 51 от 22.06.2017г. по т. д. № 1334/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 270 от 05.01.2015г. по гр. д. № 974/2014г. на ВКС ГК, ІІІ г. о.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

Първоинстанционното производство е било образувано по искова молба от 10.08.2020г. на „Университетска специализирана болница за активно лечение по онкология „Проф. И. Ч. “ЕАД срещу касатора.

Съгласно изложеното в молбата двете лечебни заведения са се помещавали в една и съща сграда, находяща се на [улица], [населено място]. На 02.01.2013г. между тях е бил сключен Договор рег. № Д1-16/20.06.2013г. за междуболнично сътрудничество и предоставяне на немедицински услуги, изменен със Споразумение № Д1-3#2/31.12.2015г. Съгласно договора лечебните заведения са заплащали съвместно консумативите и другите разходи за общо ползваната болнична сграда (разходи за електрическа енергия, студена вода, топлоенергия, абонаментна поддръжка и сервиз на асансьори, извозване на битови отпадъци, охрана, наем и поддръжка на изтривалки, ползван кислород от централната кислородна инсталация). Тъй като ищецът е бил титуляр на партидите към дружествата – доставчици на комунални услуги (електроенергия, вода и топлинна енергия), а по останалите доставки е бил възложител по сключени договори, той е плащал в цялост разходите по издадените от доставчиците фактури, а ответникът е заплащал конкретно уговорени части от тези разходи съобразно ползването. Срокът за плащане от страна на ответника, съгласно договора, е бил 30 календарни дни от издаване и предоставяне на фактура за префактурираните суми. Също съгласно исковата молба сключеният между страните договор със споразумението е бил със срок на действие до 01.05.2016г., но макар да не са сключили нов договор, страните са продължили да разделят, при горепосочените условия, разходите. Ответникът е приемал издадените данъчни фактури и ги е осчетоводявал в счетоводството си. Този факт е представлявал признание на задължението и е доказвал неговото съществуване. Фактурата може да се приеме като доказателство за възникнало договорно отношение. За времето от 01.05.2016г. до 30.12.2017г. ищецът издал 109 броя данъчни фактури с получател ответникът на обща стойност от 153 477. 29 лева. Ответникът не ги е заплатил и ищецът е поискал от съда да бъде присъдена сумата, със законната лихва за забава в тригодишен срок от датата на исковата молба, като до тази дата - в размер на 45 425. 84 лева. Задължението на ответното дружество е произтичало от издадена и неплатена данъчна фактура, поради което за него е приложима общата погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД от пет години.

Обстоятелствата и исканията са били потвърдени с подадената по делото допълнителна искова молба, като не са били променяни в хода на първоинстанционното производство.

Възраженията на ответника са били за недължимост на сумите, евентуално за погасяване на вземанията с изтичане на кратката погасителна давност, тъй като съгласно сключения между страните договор се е касаело за периодични плащания.

С решението си по делото първоинстанционният съд е приел, че в процесния период между страните са съществували валидни облигационни отношения. Независимо че е изтекъл срокът на сключения на 20.06.2013г. договор за междуболнично сътрудничество и предоставяне на немедицински услуги, удължен с допълнителното споразумение до 01.05.2016г., страните са продължили да прилагат неговите клаузи, за което свидетелстват събраните писмени доказателства, показанията на разпитания свидетел и приетата без възражения съдебно-счетоводна експертиза. Страните са продължили да се считат обвързани от договора, доколкото в съставени протоколи от трети лица ищецът е продължил да сочи този договор, издавал е фактури за разходите, така както страните са се съгласили по договора, а ответникът е осчетоводявал фактурите, при което се е съгласил с продължаване на действието на договора и след изтичане на неговия срок. Включването на фактурите в счетоводството на ответника по съответните сметки, каквото се е установило, че е налице, представлява признание на задълженията и доказва тяхното съществуване.

Като е заключил, че страните са продължили да изпълняват сключения на 20.06.2013г. договор, първоинстанционният съд е изложил също, че съгласно уговорките между страните по този договор се касае за повтарящи се през определен период от време (определен в договора като едномесечен) еднородни по своя характер задължения (разходи), при което вземанията по фактурите са периодични плащания, за които е приложима кратката тригодишна давност по чл. 111, б.“в“ от ЗЗД. Приемайки прекъсване на давността за част от фактурите (за периода от 01.05.2016г. до 31.12.2016г.) поради признание на вземанията (чл. 116, б.“а“ от ЗЗД), съгласно писмо на ответника № 616 от 17.03.2017г., за погасени по давност са били определени вземанията на ищеца за периода от 01.01.2017г. до 10.08.2017г. В тази част исковете за главница и лихви са били отхвърлени като погасени по давност (67 950. 14 лева главница и 24 770. 20 лева лихви). В останалата част исковете са били уважени, съответно за суми от 85 527. 15 главница, със законната лихва за забава от датата на исковата молба, както и 20 655. 64 лева изтекли лихви.

Недоволни от решението са останали и двете страни по делото, подали въззивни жалби съответно срещу отхвърлената и уважена част от исковете. „Университетска специализирана болница за активно лечение по онкология „Проф. И. Ч. “ЕАД е изложило, че страните не са били обвързани от договорно правоотношение, а задълженията на ответника произхождат от извъндоговорно основание – издадени от ищеца фактури за негови вземания, които са надлежно осчетоводени от ответника като задължения. Същевременно периодът на признатите вземания е по-голям. „Специализирана болница за активно лечение на хематологични заболявания“ ЕАД е направило оплакване, че липсва признание на исковете.

С обжалваното по делото решение въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд не се е произнесъл по предмета на делото, очертан от обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Твърденията на ищеца са били, че след изтичането на срока на договор № Д1-16/20.06.2013г. на 01.05.2016г. страните не са сключвали нов такъв, че вземанията не произтичат от сключения договор, а от издадените 109 фактури, всяка една доказваща отделно правоотношение между страните, въз основа на което се дължат сумите, посочени в тях. Предявената осъдителна претенция е била за цената на стоките и услугите по 109 броя фактури, издадени на различни дати и материализиращи съответния брой договори, както и за лихви за забава в плащането по всеки един договор. В исковата молба са липсвали твърдения за продължаване на действието на Договор № Д1-16 през исковия период чрез конклудентни действия, обсъждано от първоинстанционния съд. Първоинстанционният съд се е произнесъл по иск, който не е бил предявен. Не се касае за неправилна правна квалификация.

Като е възприел, че първоинстанционното решение е недопустимо, въззивният съд го е обезсилил на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК и е върнал делото на Софийски градски съд за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване:

Съгласно трайната практика на Върховния касационен съд фактическите твърдения, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, съставляват основанието на иска, а петитумът (изложеното в исковата молба искане към съда) указва вида и съдържанието на търсената съдебна защита. Въз основа на изложените фактически твърдения и заявения петитум съдът определя правната квалификация на иска. При определяне на спорния предмет и отнасянето му към съответната материалноправна норма, даваща правната квалификация на иска, съдът изхожда от обстоятелствата, посочени в исковата молба (решение № 51 от 22.06.2017г. по т. д. № 1334/2015г. на ВКС, ТК, І т. о. и др.). Ако изложените факти сочат на правоотношение, уредено в закона като договорно, то съдът следва да го квалифицира като такова (решение № 270 от 05.01.2015г. по гр. д. № 974/2014г. на ВКС ГК, ІІІ г. о. и др.). Така при изложени от ищеца твърдения, че вземанията му спрямо ответника произтичат от съставени от него и осчетоводени при ответника фактури, но същевременно се твърди и че вземанията възникват и размерът им се определя по договор между страните, е предявен иск за реално изпълнение по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД. По този иск съдът дължи произнасяне по всички твърдени обстоятелства – дали в периода по делото сключеният договор е обвързвал страните и доставките на стоки или услуги, за които са издадени фактурите, е в негово изпълнение, или се касае за извършване на отделни доставки, в удостоверение на които са издадени фактурите, при което възникналите правоотношения нямат единен правопораждащ факт (сключеният договор).

По основателността на касационната жалба:

С оглед посочената практика на Върховния касационен съд касационната жалба е основателна. Обжалваното решение е постановено в отклонение от съдебната практика (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК) и при нарушение на процесуалния закон (чл. 281 от ГПК).

Неправилно въззивният съд е приел, че съставът на Софийски градски съд се е произнесъл по непредявен иск, при което решението му е недопустимо. Този съд се е произнесъл по твърдените от ищеца обстоятелства, обосноваващи, с оглед заявения петитум, предявен иск за реално изпълнение по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД. Прието е било, че в процесния период страните са били обвързани от сключения на 20.06.2013г. договор за междуболнично сътрудничество и предоставяне на немедицински услуги, в изпълнение на който са били предоставяни услуги, като за доставките са били издавани данъчни фактури, осчетоводени от ответника. Съдът не се е произнасял по предмет, по който не е бил сезиран, определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са били въведени от страната, и излизайки извън обхвата на търсената защита. Така не е имало основание за обезсилване на първоинстанционното решение като недопустимо и връщане на делото на първоинстанционния съд за ново произнасяне по чл. 270, ал. 3, изр. 3 от ГПК.

Напротив, въззивният съд е дължал произнасяне по същество на спора с оглед оплакванията във въззивните жалби на двете страни – относно действието на Договор рег. № Д1-16/20.06.2013г. в процесния период и значението на издадените от ищеца и осчетоводени от ответника данъчни фактури, съответно по основателността на предявените искове по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД с оглед възражението на ответника за изтекла погасителна давност. Изложеното от „Университетска специализирана болница за активно лечение по онкология „Проф. И. Ч. “ЕАД, че задълженията на ответника произхождат от извъндоговорно основание (издадени от ищеца фактури за негови вземания, които са надлежно осчетоводени от ответника като задължения) е във връзка с правната квалификация на искове, а не с тяхното основание.

Въззивното решение следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, съгласно чл. 293, ал. 3 от ГПК.

По исканията за присъждане на разноски в касационното производство следва да се произнесе въззивният съд при новото разглеждане на делото.

Воден от горното съдът

РЕШИ :

ОТМЕНЯ решение № 28 от 18.01.2023г. по в. т.д. № 263/2022г. на Апелативен съд – София.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове:1.

2.