ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 453

гр. София, 03.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател:Мария Иванова

Членове:Даниела Стоянова

Бисера Максимова

като разгледа докладваното от Б. М. К. гражданско дело № 20248002104255 по описа за 2024 година

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по постъпили две касационни жалби против решение № 1363 от 07.03.2024 година, постановено по в. гр. д. № 4574/2023 по описа на СГС, II Б въззивен състав, с което в едната му част е потвърдено решение № 20049029 от 19.07.2022 г., постановено по гр. д № 1885/2019 г. на Софийски районен съд, в частта, с която са отхвърлени предявените от А. Р. Н. срещу „С.-73” ООД искове с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата 350 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания от телесно увреждане, причинено от трудова злополука, настъпила на 14.08.2018 г., ведно със законната лихва върху сумата от 14.08.2018 г. до окончателното й изплащане; за заплащане на сумата 3 000 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди - разходи, направени в периода от 14.08.2018 г. до 11.01.2019 г. за лечение и задоволяване на специални нужди на А. Р. Н. от трудовата злополука, ведно със законната лихва от 11.01.2019 г. до заплащане на сумата; за заплащане на сумата 600 лева месечно за периода от 12.01.2019 г. до 30.07.2019 г., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за болногледач и домашен помощник, за усилена храна и медикаменти, за рехабилитация и балнеолечение, за специализиран транспорт, помощни средства и приспособяване на дома за нуждите след инвалидизацията и социална адаптация, ведно със законната лихва върху сумата от всяко първо число на месеца до окончателното изпълнение на задължението; и за разликата над сумата 200 лева до сумата 600 лева месечно представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за усилена храна и медикаменти и специализиран транспорт за периода от 31.07.2019 г. до 13.08.2032 г., а в останалата му част е отменено решение № 20049029 от 19.07.2022 г., постановено по гр. д № 1885/2019 г. на Софийски районен съд, в частта, в която е отхвърлен предявеният от А. Р. Н. срещу „С.-73” ООД иск с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ за заплащане на сумата от 200 лева месечно за периода от 31.07.2019 г. до 14.08.2032 г., представляваща обезщетение за имуществени вреди от трудова злополука, настъпила на 14.08.2018 г., и вместо това е осъдено дружеството „С. - 73” ООД да заплаща на А. Р. Н. на основание чл. 200 от КТ, считано от 31.07.2019 г. до 14.08.2032 г. или до настъпване на законна причина за прекратяване или изменение на размера на задължението, по 200 лева месечно, представляваща обезщетение за имуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 14.08.2018 г., за разходи за усилена храна и медикаменти и специализиран транспорт, ведно със законната лихва от датата на изискуемост на всяко месечно задължение до изпълнение на задължението. С постановеното въззивно решение съдът е оставил без уважение частната жалба на „С. -73” ООД срещу определение № 20074661/16.01.2022 г. по гр. д. № 1885/2019 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлена молбата му за изменение на решението в частта за разноските.

Касационни жалби срещу така описаното въззивно решение са постъпили и от двете страни в производството, както следва:

1. Касационна жалба от ищеца А. Р. Н., действащ чрез чрез адв. М. Н.а - Трайкова от Софийска адвокатска колегия със съдебен и служебен адрес: гр. София 1434, ул. „Ш. № 33, кв. С., с която въззивното решение се обжалва в частта му, в която е потвърдено първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ за заплащане на сума до размера на 120 000 лева, представляваща обезщетение за понесени болки и страдания от телесно увреждане, причинено от трудова злополука, настъпила на 14.08.2018 г. ведно със законната лихва върху сумата, считано от 14.08.2018 до окончателното плащане. Излагат се съображения, че въззивното решение в тази му част е неправилно и постановено в разрез със съдебната практика.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя за разглеждане следните въпрос, които счита, че са от значение за изхода спора, а именно:

1. При тълкуване на договорите, следва ли съдът да търси действителната обща воля на страните и целения правен резултат и въз основа на какви обстоятелства се извеждат?

2. При тълкуването на договорите следва ли съдът да отчете евентуални процесуални отношения, в които са страните, и процесуалното им поведение по него в аспекта на добросъвестността и смисъла на договора?

По тези въпроси касаторът-ищец сочи противоречие с практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочва решение № 117 от 28.08.2013 г. на ВКС по гр. д. № 215/2012 г., IV г. о., ГК; решение № 505/03.01. 2013 г. по гр. д. № 1476/2011 г. IV ГО.

2. Постъпила е касационна жалба и от ответника “С.-73” ООД, ЕИК ****, чрез адвокат Р. И. с адрес за призоваване: гр. София, ул. „Т. Ш.” № 20, ап. 50, с която въззивното решение се обжалва в частта му, в която след частична отмяна на първоинстанционното решение, въззивният съд е осъдил „С. - 73“ ООД да заплаща сумата от 200 лева месечно, представляваща обезщетение за имуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 14.08.2018 г., за разходи за усилена храна и медикаменти и специализиран транспорт, ведно със законната лихва от датата на изискуемост на всяко месечно задължение до изпълнение на задължението.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК този касатор твърди, че въззивното решение в обжалваната му част следва да бъде допуснато на касационно обжалване, тъй като съдът се е произнесъл по определени процесуалноправни въпроси и материалноправни въпроси, които са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и са от значение за точната прилагане на закона и развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поставени са следните въпроси:

1. Съдът трябва ли да прецени всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните?

Посочва решение №124/28.4.2010 г. по гр. д. №3972/2008 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение № 331 по гр. дело № 257/2009, IV ГО на ВКС, решение №411/27.10.2011 г. по гр. д. №1857/2010 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение №445/02.11.2011 г. по гр. д. №1733/2010 г. по описа на ВКС, IV г. о, решение №344/21.09.2012 г. по гр. д. №862/2011 г. по описа на ВКС, IV г.

2. В кои случаи е допустимо обезщетяването на бъдещи вреди?

Сочат се решение №155 от 22.02.2010 г. по гр. д.№3836/2008 г. на ВКС, III г. о., решение № 488/7.02.2012 г. по гр. д. № 899/2010 г., IV г. о., решение № 153/2.06.2011 г. по гр. д. № 526/2010 г., IV г. о., решение № 196/12.07.2012 г. по гр. д. № 1724/2009 г., IV г. о., решение № 155/22.02.2010 г. по гр. д. № 3836/2008 г., III г. о., решение № 161 от 17.01.2013 г. по т. д. № 1040/2011 г., I т. о., ТК.

Касаторът-ответник обжалва решението и в частта му, в която съдът е оставил без уважение частната жалба на „С. -73” ООД срещу определение № 20074661/16.01.2022 г. по гр. д. № 1885/2019 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлена молбата му за изменение на решението в частта за разноските. Счита, че следва да му бъдат присъдени разноски в първоинстанционното производство, поради което обосновава искането си за допускане на въззивното решение, имащо характер на определение, в тази му част по въпроса дали при отхвърляне на един от предявените искове следва на ответника да се присъдят разноски съразмерно на отхвърлената част, ако причината за отхвърлянето на иска е сключено извънсъдебно споразумение за по - ниска сума от претендираната от ищеца и в споразумението не са включени всички предявени искове. Счита, че по този въпрос е налице основание за допускане до касационно обжалване по 280, ал. 1, т. 3 от ГПК – за развитие на правото.

Всяка една от страните е депозирала писмен отговор на касационната жалба на насрещната страна, в който се изразява становище за неоснователност на съответната касационна жалба.

Настоящият съдебен състав констатира, че всяка от постъпилите две касационни жалби е процесуално допустима. Подадена е в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по гражданско дело, което е достъпно за касационен контрол с оглед предмета на делото.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение съобрази следното:

С атакуваното в настоящото производство въззивно съдебно решение съдът е приел, че А. Р. Н. е предявил срещу „С. - 73” ООД искове за заплащане на следните суми: сумата 350 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди в резултат на телесно увреждане, причинено от трудова злополука, настъпила на 14.08.2018 г., ведно със законната лихва от 14.08.2018 г. до окончателното изплащане, сумата 3 000 лева, представляваща обезщетение за претърпените в периода от 14.08.2018 г. до 14.01.2019 г. имуществени вреди, изразяващи се в сторени разходи за лечение, транспорт, рехабилитация, усилена храна, болногледач, домашен помощник, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното изплащане, и сумата 600 лева месечно за периода от 11.01.2019 г. до 14.08.2032 г., представляваща бъдещи сигурни разходи в резултат на трудовата злополука, ведно със законната лихва, считано от всяко първо число на месеца, за който е дължима, до окончателното плащане на сумата. Според въззивния съд, за да възникне имуществена отговорност на работодателя за обезщетяване на причинените на пострадал от трудова злополука работник или служител неимуществени вреди, следва да бъдат установени чрез пълно и главно доказване следните предпоставки: трудова злополука; вреда, водеща до неблагоприятни последици - болки и страдания; и причинно-следствена връзка между злополуката и причинените вреди. Съдът е посочил, че по делото е безспорно установено, че на 14.08.2018 г. в изпълнение на трудовата си функция на длъжността „шофьор, тежкотоварен автомобил” при ответното дружество ищецът е претърпял трудова злополука по смисъла на чл. 55 от КСО, довела до временна неработоспособност, като същата е настъпила по време на изпълняване от ищеца на доставка на арматурна заготовка с камион с автокран „Скания”, при разтоварване с кран стелкови тип, монтиран на товарния автомобил, при което е притиснат десният му крак, в резултат на което същият претърпял телесно увреждане, довело до ампутация на десен долен крайник. Въззивният съд е посочил, че с разпореждане № 22451/02.01.2019 г. на НОИ - ТП - София град, издадено на основание чл. 60, ал. 1 от КСО, злополуката е призната за трудова по чл. 55, ал. 1 от КСО.

В мотивите си въззивния съд е акцентирал на приетото по делото споразумение, сключено на 30.07.2019 г., в което страните са постигнали съгласие, че за настъпилата на 14.08.2018 г. трудова злополука, причинила на А. Н. травматични увреждания, довели до продължително животоспасяващо лечение, наложило ампутация на долен десен крайник, „С. - 73” ООД се задължава да му заплати обезщетение за имуществените и неимуществените вреди в размер на сумата 120 000 лева, дължима на 12 бр. равни месечни вноски, всяка в размер 12 000 лева, както следва: първа вноска, платима до два дни след вдигане на наложените запори върху банковите сметки на „С.-73” ООД, и 11 вноски, платими до 30 - то число на месеца считано от 31.08.2019 г. до 30.06.2020 г., по посочена банкова сметка - т. 3 от споразумението. Уговорено е, че при забава в плащането на която и да е от дължимите вноски от страна на „С.-73” ООД, остатъкът става изискуем в пълен размер, отделно от което дружеството се задължава да заплати неустойка в размер на 5% върху дължимата просрочка вноска. А. Н. е декларирал, че приема да получи обезщетението по посочения начин и срокове, като се задължава в деня на подписването му да депозира молба по изп. дело № 374/2019 г. по описа на ЧСИ С. С. за вдигане на наложените запори върху банковата сметка на „С.-73” ООД, като се задължил при точно изпълнение - в срок и в договорения размер на задължението за обезвреда от страна на „С.-73” ООД, да не предприема каквито и да било действия по посоченото изпълнително дело - т. 4 и т. 5 от споразумението. В т. 6 от споразумението е обективирана декларация на А. Н., че с получаване на пълния размер на договореното обезщетение от 120 000 лева същият няма да има каквито и да било претенции за заплащане на обезщетение за минали и/или настоящи и/или бъдещи имуществени и неимуществени вреди, възникнали в резултат на трудовата злополука, като същият се задължава в деня на окончателното плащане на последната дължима сума да депозира молба за отказ от иск по гр. д. № 1885/2019 г. на СРС, молба за отмяна на допуснатото по същото дело обезпечение и молба за прекратяване на изп. дело № 374/2019 г. на ЧСИ С. С.. В т. 9 страните са уговорили, че със сключване на споразумението уреждат напълно отношенията си във връзка с претърпените от А. Н. минали, настоящи или бъдещи вреди в следствие на трудовата злополука и същият няма право да търси по съдебен ред имуществена и неимуществена отговорност от работодателя за вредите от трудовата злополука. Съдът е посочил, че горепосоченото споразумение е сключено от страните след предявяване на иска и по силата на чл. 235, ал. 2 от ГПК следва да бъде съобразено значението му за спора.

Според въззивния съд, сключеното от страните споразумение представлява договор за спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД - с него страните чрез взаимни отстъпки са прекратили възникналия между тях спор относно основанието на имуществената отговорност на работодателя за вредите от процесната трудова злополука, подлежащите на обезщетяване вреди, настъпили към момента на сключването му, и техния размер. Съдът се е позовал на съдебната практика, че споразумението, постигнато от пострадалия от трудова злополука и работодателя, отговорен по чл. 200 от КТ, обвързва страните и не може да бъде изключено от института на доброволно уреждане на спорове между тях по аргументи, че правоотношението е трудово или че естеството на правата и задълженията при отговорността по чл. 200 от КТ не позволява договаряне, както и че е неприложим принципа за „по-благоприятното положение на работника” при договаряне с работодателя. Страните могат да постигнат обвързваща уговорка по отношение размера на обезщетенията и вида им, като при всеки конкретен случай подлежи на изясняване кои вреди са в обема на уговореното обезщетение. Въззивният съд е приел, че с оглед общата забрана на предварителен отказ от права, в предмета на споразумението е недопустимо да се включва или да се извлича по тълкувателен път отказ от обезщетение от страна на пострадалия за онези вреди, които ще настъпят и ще бъдат надлежно констатирани впоследствие във връзка с увреждането. С оглед на това по правило в обема на уговореното обезщетение могат да бъдат само настъпилите и проявили се преди сключването на споразумението или предвидените за срока на неговото действие вреди, но не и тези, които не са могли да бъдат предвидени, съобразени и уговаряне като предмет на спогодбата, а при неизпълнение на споразумението от страна на работодателя работникът може да защити правата си по реда на чл. 79 от ЗЗД. Според въззивния съд, при наличието на валидно извънсъдебно споразумение пострадалият от трудова злополука не може да претендира чрез иск по чл. 200 КТ присъждане на по-високо обезщетение за вреди /имуществени или неимуществени/, които са включени в обема на уговореното обезщетение като е посочил, че в случая в процесното споразумение от 30.07.2019 г. страните са уговорили, че дължимото от работодателя обезщетение за неимуществените и имуществените вреди от настъпилата трудова злополука е в размер на 120 000 лева, която сума ответникът се е задължил да плати на посочени в него вноски. С оглед уговорката, че „със сключването на споразумението страните уреждат напълно отношенията си по отношение на претърпените от А. Н. вреди”, и че „служителят няма право да търси по съдебен ред имуществена и неимуществена отговорност от работодателя за вредите от злополуката”, съдът е достигнал до извода, че така уговореното от страните обезщетение покрива както имуществените вреди, изразяващи се в направени от ищеца разходи във връзка с лечението и възстановяването от увреждането, така и неимуществените вреди, претърпени, предвидени и взети предвид към момента на сключването на договора. С оглед така направения извод въззивният съд е приел, че обсъжданото споразумение е погасило възможността на ищеца да претендира заявените по делото обезщетения за неимуществени вреди, както и настъпилите до сключването му имуществени вреди. Според въззивния съд по реда на чл. 200 от КТ могат да се търсят само вредите - имуществени и неимуществени, които са извън обема на уговореното със споразумението обезщетение, вкл. и такива вследствие ексцес на здравословното състояние на ищеца в резултат на причинените от трудовата злополука увреждания. Въззивният съд е обсъдил направеното възражение, че със споразумението ищецът се бил задължил да не претендира вреди от трудовата злополука по съдебен ред в размер повече от 120 000 лева само в производства извън висящото гр. д. № 1885/2019 г. на СРС, но е отхвърлил това възражение като неоснователно, тъй като споразумението е сключено в хода на възникналия съдебен спор и целта му е да се прекрати този спор по повод дължимото от ответника обезщетение за вредите от трудовата злополука – т. е. съдът е приел, че направената в т. 9 уговорка в споразумението, че ищецът няма право да ангажира отговорността на работодателя за тези вреди по съдебен ред, сочи за приемане от ищеца, че с уговорения размер на обезщетението се изчерпва спора по делото, и същият не може да претендира същите вреди, които са предмет на това споразумение. Въззивният съд е дал отговор и на направеното във въззивната жалба възражение, че след като ответникът не е изпълнил изцяло поетото със споразумението задължение за заплащане на уговореното обезщетение, ищецът не бил лишен от правото да претендира тези вреди в настоящото производство, като е приел, че действието на договора, т. е. възникването на поетите с него задължения, е различно от неговото изпълнение. Съдът е посочил, че в случая от представения във въззивното производство препис от искова молба по гр. д. № 9612/2023 г. на СГС е видно, че ищецът е предявил срещу ответника иск с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на дължимите вноски на уговореното с процесното споразумение обезщетение за вредите от трудовата злополука, ведно с обезщетения за забава върху всяка неплатена вноска и уговорената в т. 7 от същото неустойка в размер на 5% върху всяка от вноските. Според въззивния съд, предявяването на такъв иск и въведените в исковата молба твърдения следва да се приеме за признание от страна на ищеца за валидността на така сключеното споразумение, което обвързва страните по него.

С оглед на всичко гореизложено въззивният съд е приел, че предявените искове с правно основание чл. 200 от КТ за заплащане на сумата 350 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, и за сумата 3 000 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи във връзка с увреждането в периода датата на злополуката 14.08.2018 г. до 11.01.2019 г., са неоснователни и в тази част е потвърдил първоинстанционното решение.

По отношение на третата претенция на ищеца, според въззивния съд сключеното споразумение не обвързва страните по отношение на уговорката в него относно „всички бъдещи вреди” в резултат на процесната трудова злополука, като е приел, че е недопустимо в предмета на сключеното от пострадалия работник и работодателя споразумение за обезщетяване на настъпилите в резултат на трудова злополука вреди да се включват бъдещи, ненастъпили към момента на постигане на споразумението вреди, тъй като това противоречи на общата забрана за отказ от права. Според въззивния съд на обезщетяване подлежат всички имуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. като при увреждане от трудова злополука на обезщетяване по чл. 200 от КТ подлежат и ненастъпилите вреди, ако тяхното бъдещо настъпване е сигурно и размерът им установим. В тази връзка въззивният съд е приел, че в случая се касае до загуба на долен крайник от 67 годишен човек и че самото естество на увреждането, водещо до осакатяване до края на живота, предполага необходимост от специални нужди и грижи в неопределен период, а това следва и от определената с решение на ТЕЛК на ищеца пожизнена 91 % трайна намалена работоспособност с чужда помощ в резултат на трудовата злополука. Въззивният съд е приел, че сигурните разходи, които ищецът ще извършва във връзка с последиците от увреждането, са претендираните разходи за усилена храна и медикаменти, както и разходите за специализиран транспорт. Според съда, независимо от липсата на данни за назначена от медицинските органи специална диета, следва да се приеме, че състоянието и възрастта на ищеца налагат прием на по-специална витаминозна храна и добавки, с оглед липсата на нормална двигателна активност и нуждата от преодоляване на последиците от физически непълноценния и психически утежнен начин на живот като претендираният размер от 180 лева месечно за усилена храна и медикаменти следва да се приеме за адекватен на нуждите и с оглед икономическите условия в страната. Според съда, необходими и сигурни са и разходите за специализиран транспорт в претендирания размер от 20 лева месечно, доколкото състоянието на ищеца не позволява самостоятелно придвижване, а и няма данни транспортни разходи да му се заплащат от социалното подпомагане. С оглед на гореизложеното съдът е приел, че искът за заплащане на обезщетение за бъдещи имуществени вреди е основателен за сумата 200 лева месечно, включваща разходи за усилена храна и медикаменти и специализиран транспорт, считано от деня, следващ сключеното споразумение, а именно 31.07.2019 г., до претендирания краен момент - 14.08.2032 г. За разликата над тази сума до пълния предявен размер от 600 лева месечно, включващ разходи за болногледач и домашен помощник, рехабилитация и балнеолечение и разходи за социална адаптация, съдът е приел, че искът следва да се отхвърли.

Крайният извод на въззивния съд е, че първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частите, с които са отхвърлени предявените искове за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 350 000 лева и за имуществени вреди в размер на 3 000 лева за периода от 14.08.2018 г. до 11.01.2019 г., а решението следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска за имуществени вреди за бъдещи разходи до размера на сумата от 200 лева месечно, представляваща разходи за усилена храна и медикаменти и специализиран транспорт за периода от 31.07.2019 г. до 14.08.2032 г., и вместо него постановено друго, с което този иск се уважи за посочената сума за този период, или до настъпване на законна причина за прекратяване или изменение на размера на обезщетението. В частта, с която е отхвърлен иска за имуществени вреди за бъдещи разходи за разликата над сумата 200 лева месечно до пълния предявен размер от 600 лева месечно, съставляваща разходи за болногледач и домашен помощник, рехабилитация и балнеолечение и социална адаптация, решението е потвърдено.

По касационната жалба на ищеца А. Р. Н. и съдържащите се в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, касационната инстанция съобрази следното:

Поставените от касатора-ищец два въпроса са взаимносвързани, поради което настоящата касационна инстанция счита, че следва да преформулира тези два въпроса в един, съобразно правомощията й съобразно ТР № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, а именно: следва ли съдът да търси действителната воля на страните по договор, въз основа на какви обстоятелства тя се извежда и следва ли в тази връзка съдът да отчете евентуални процесуални отношения, в които са страните, и процесуалното им поведение. По този въпрос е налице общата предпоставка за допускане на въззивното решение на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото основният въпрос, обсъждан в обжалваното въззивно решение, касае съдържанието и действието на сключеното между страните споразумение от 31.07.2019 година. Не е налице обаче специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради следните съображения:

По обсъждания въпрос практиката на ВКС е многобройна и непротиворечива. Както в посочените от касатора-ищец решения на ВКС, така и в решение по гр. д. №1770/2018 г. на първо г. о., решение № 102/01.08.2017 г. на четвърто г. о. на ВКС по търг. д. № 50254/2016 г., решение № 38/27.02.2012 г. на второ г. о. на ВКС по гр. д. № 1227/2011 г., решение № 156/16.06.2016 г. на четвърто г. о. на ВКС по гр. д. № 6042/2015 г., решение № 133 от 21.06.2019 година по г. д. №2918/2018 г. на четвърто г. о. на ВКС, решение №60229 от 30.12.2021 г. по гр. д. №3998/2020 г., трето г. о. на ВКС, се приема, че на тълкуване подлежат не само неясните или двусмислени уговорки на договора, а и тези, които макар и външно да са ясни, пораждат между страните спор за действителното им съдържание. При тълкуването съдът трябва да преценява уговорката не самостоятелно сама за себе си, а във връзка с останалите уговорки на договора, като при това се изхожда от смисъла на целия договор и целта му. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор с оглед неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността, а при съществуващо противоречие между отделните уговорки, съдът трябва да извърши преценка може ли отделната уговорка да бъде тълкувана по аргумент на противното или на по-силното основание, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му. При това уговорките в договора и използваните в тях понятия не трябва да бъдат тълкувани буквално, а в смисъла, който следва от целия договор, като се има предвид, че използваните понятия могат да се различават от законовата дефиниция и да са съобразени с обичая. Съдът е длъжен да изясни действителната воля на страните, а не да я подменя. Договорите се тълкуват като се търси действителната воля на страните в смисъла, който произтича от целия договор, всичките предходящи го отношения между тях с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. Трите способа в чл. 20 ЗЗД дават основните насоки, но не изчерпват средствата за тълкуване на сделката. Наред с тях съдът може да използва и други средства като езикови, логически, исторически и други обстоятелства, които отчитат спецификата на волеизявлението и са релевантни за установяване на действителната воля на лицето. При тълкуване на договора /сделката/ се отчитат и конкретните обективни факти, които могат да изяснят истинската воля на страните /решение по гр. д. №1497/2009 г. на първо г. о. на ВКС/. Тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването му, както и според обкръжаващите сключването на договора факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля.

С оглед изложеното настоящата касационна инстанция приема, че въззивният съд не се е отклонил от така посочената съдебната практика на ВКС. Обжалваното решение е постановено в пълно съответствие с нея. Решаващият съдебен състав е анализирал съдържанието на обсъжданото споразумение като е установил точния му смисъл. Действието на споразумение не е под условие да бъде заплатено изцяло договореното между страните обезщетение, а под условие е единствено задължението на ищеца да се откаже от исковите си претенции в настоящото производство след изплащане изцяло на договореното обезщетение. Съдът е изяснил действителната воля на страните, изразена в обсъжданото споразумение, както и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключването му, включително заявената в хода на друго производство претенция на ищеца за изпълнение на споразумението. Сключеното извънсъдебно споразумение изразява ясно волята на страните, обхваща претенцията за обезщетение за неимуществени и имуществени вреди от настъпилата трудова злополука и по категоричен начин установява, че чрез взаимни отстъпки страните са целели окончателното уреждане на възникналото между тях правоотношение относно обезщетението за тези вреди. Съдът е съобразил всички факти, относими към установяване на действителната воля на страните по споразумението, включително и такива, свързани с признаване на действието на споразумението в друг процес между страните по спора, касаещ неговото изпълнение.

С оглед изложените съображения, въззивното решение не следва да се допусне на касационен контрол по повод подадената от А. Р. Н. касационна жалба.

По касационната жалба на ответника “С.-73” ООД, ЕИК ****, и съдържащите се в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси, касационната инстанция съобрази следното:

По първия процесуалноправен въпрос дали съдът следва да прецени всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, е налице трайно установена практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, която приема следното: Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство. Съгласно и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. С действащия ГПК от 2007 г. правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, аналогична на чл. 189, ал. 2 от ГПК (отм.), и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В този смисъл са решение № 212/01.02.2012 г. по търг. дело № 1106/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, решение № 815/15.02.2011 г. по гр. дело № 1713/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 139/17.07.2019 г. по гр. дело № 4375/2018 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 211/21.01.2021 г. по гр. дело № 64/2020 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и цитираната в тях, трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Така в решение № 222/27.03.2018 г. по търг. д. № 505/2017 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС, е прието, че за съда съществува задължение да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи и възражения, и да обсъди в мотивите си правно релевантните твърдения на страните, от които зависи разрешаването на спора по делото; въззивният съд е длъжен да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството, и независимо от възможността да препрати по реда на чл. 272 от ГПК към мотивите на първоинстанционното решение.

С оглед изложеното настоящата касационна инстанция приема, че въззивният съд не се е отклонил от така посочената съдебната практика на ВКС. Обжалваното решение е постановено в пълно съответствие с нея. Решаващият съдебен състав се е произнесъл относно правилността на обжалваното първоинстанционно решение след като е изложил собствени мотиви относно фактите, които приема за установени, след подробен анализ на представените доказателства, обсъдил е доводите и възраженията на страните и е формирал собствени правни изводи относно приложението на закона.

Вторият въпрос на този касатор касае хипотезите, в които е допустимо обезщетяването на пострадал за бъдещи вреди. Въпросът е свързан с третата искова претенция на ищеца и по него е налице произнасяне от страна на въззивния съд, поради което спрямо този въпрос е налице общата предпоставка за допускане на въззивния съдебен акт на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторът обосновава допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос с наличието на специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1 т. 1 и т. 3.

По така поставения въпрос в какви хипотези е допустимо съдът да присъжда обезщетение за бъдещи вреди е налице практика на ВКС, съдържаща се решение № 50048 от 21.06.2023 г. по т. д. №312 по описа за 2022 г. ТК, II отделение, решение № 197 от 02.02.2015 година по т. дело № 869 по описа за 2012 г., ТК, II отделение, решение № 226 от 20.01.2016 година по гр. дело № 2530/2015 година на ВКС, трето г. о., решение № 488/7.02.2012 г. по гр. д. № 899/2010 г., IV г. о., решение № 153/2.06.2011 г. по гр. д. № 526/2010 г., IV г. о., решение № 196/12.07.2012 г. по гр. д. № 1724/2009 г., IV г. о., решение № 155/22.02.2010 г. по гр. д. № 3836/2008 г., ІІІ г. о., решение № 307 от 01.08.2014 г. по гр. дело № 773/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 161 от 17.01.2013 г. по т. д. № 1040/2011 г., I т. о., ТК, решение № 243 от 01.04.2010 г. по гр. д. №772/2009г. - ІІІ ГО на ВКС. Всички тези решения допускат обезщетяването на бъдещи вреди, доколкото настъпването им е сигурно, а сигурното настъпване на вредите е факт, който се преценява с оглед особеностите на конкретното дело, по което е заявено искането за обезщетяване.

В посочените съдебни актове е изяснено, че принципът на чл. 51 ЗЗД за пълно обезщетяване изисква възстановяване на всички реално претърпени вреди, както и на пропуснатите ползи, щом са в пряка и непосредствена последица от увреждането. Претърпените имуществени и неимуществени вреди са както вече настъпилите, така и бъдещите, които са следствие от деликта и са естествено продължение на обективния процес на вредоносното проявление на самото увреждане. Когато се касае за настъпили увреждания, в резултат на които в имуществената сфера на пострадалия ще настъпят вреди, които могат да бъдат установени, е допустимо присъждане на еднократно или периодично обезщетение. Вредите за бъдеще време не се предполагат, а следва да бъдат установени.

Така в решение № 197 от 02.02.2015 година по т. дело № 869 по описа за 2012 г., ТК, II отделение е посочено, че при призната на пострадалия 100% загубена работоспособност с потребност от чужда помощ пожизнено и установено от съдебномедицинска експертиза трайно състояние на негодност за професионален труд и за собствено самообслужване, което ще продължи до края на живота на пострадалото лице, бъдещите разходи за придружител непосредствено засягат имуществената сфера на пострадалото лице и съставляват негова имуществена вреда, представляват бъдещо сигурно намаляване на имуществото му, загуба поради заплащане на възнаграждение на придружител с оглед необходимостта от ежедневна чужда помощ пожизнено.

В обсъжданата съдебна практика се приема още, че претърпените загуби представляват реални вреди, изразяващи се в намаляване на актива на увреденото лице, и в този смисъл разликата между имуществото, което пострадалият би имал, ако не беше настъпило увреждането, и имуществото след увреждането в резултат на необходимите разходи за напр. придружител, болногледач, разходи за специален хранителен режим, усилена храна, специализиран транспорт, представлява претърпяна загуба. Поради това такова обезщетение може да бъде присъдено периодично. Периодичното обезщетение за следващ влизане в сила на решението период се дължи до настъпване на предвидените в закона основания за прекратяването му или изменяването му. Възможно е във времето, с оглед промяна в обстоятелствата, някои от тях да отпаднат или да възникнат нови, както и да се промени размерът на имуществената вреда. В подобни случаи новите обстоятелства могат да послужат като основание за изменение на размера на вече присъденото обезщетение или за претендиране на ново.

Действителното извършване на т. н. разходи по повод на бъдещите вреди като напр. разходи за чужда помощ, рехабилитация, балнеолечение, усилена храна, специализиран транспорт, както и техният размер могат да се установяват с всички допустими доказателствени средства, в т. ч. и с експертиза /виж например Решение № 274 от 24.10.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2228/2016 г., IV г. о., ГК, Решение № 226 от 20.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2530/2015 г., III г. о., ГК, Решение № 155 от 22.02.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3836/2008 г., III г. о., ГК/, като в процесуалният закон няма изискване за установяване на тези обстоятелства само с писмени доказателства.

Посочената съдебна практика е безпротиворечива и изяснява в достатъчна пълнота повдигнатия от касатора втори въпрос. Не е необходимо нейното осъвременяване, поради което спрямо този въпрос не е налице предпоставката за допускане на въззивното съдебно решение на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Що се отнася до твърдяното от касатора-ответник противоречие на обжалваното съдебно решение със съдебната практика по разглеждания въпрос, настоящата касационна инстанция счита, че въззивният съд не се е отклонил от дадените в посочените съдебни решения правни разрешения. В настоящия случай разходите за усилена храна и медикаменти и за специализиран транспорт за бъдещ период съставляват за ищеца имуществена вреда, стояща в пряка причинно-следствена зависимост от претърпяната трудова злополука. Състоянието на ищеца е необратимо. На същия е определен 91% инвалидност пожизнено. Вещото лице е посочило необходимостта от това ищецът да се храни по начин, че да получава нужното количество калций и други минерали и витамини. Доколкото протезата, ползвана от ищеца, му създава дискомфорт и необходимост в дадена ситуация да използва инвалиден стол, разходите за специализиран транспорт ще бъдат необходими.

Посочените от касатора-ответник съдебни решения на ВКС касаят различна фактическа обстановка, но и в тях е залегнал изводът за допустимост на обезщетяване за бъдещи вреди в хипотези, сходна с настоящата. Въззивният съд се съобразил изцяло с посочената по-горе съдебна практика, която няма нужда от осъвременяване, поради което въззивното решение не следва да се допусне на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по касационната жалба на работодателя.

Касаторът-ответник обжалва решението и в частта му, имаща характер на определение, в която съдът е оставил без уважение частната жалба на „С. -73” ООД срещу определение № 20074661/16.01.2022 г. по гр. д. № 1885/2019 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлена молбата му за изменение на решението в частта за разноските като моли същото да бъде допуснато на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса дали при отхвърляне на един от предявените искове следва на ответника да се присъдят разноски съразмерно на отхвърлената част, ако причината за отхвърлянето на иска е сключено извънсъдебно споразумение за по - ниска сума от претендираната от ищеца и в споразумението не са включени всички предявени искове.

За да се произнесе по касационната жалба на касатора-ответник в тази й част, касационната инстанция съобрази следното:

Първоинстанционният съд е отхвърлил изцяло предявените искове с оглед сключеното между страните споразумение на 31.07.2019 година. Не е присъдил разноски на ответника като последният е депозирал молба по чл. 248 ГПК, претендирайки да му бъдат присъдени разноски за отхвърлената част на исковете над 120 000 до 350 000 лева и за отхвърляне на третата искова претенция за заплащане на месечна сума в полза на ищеца за периода от 14.01.2019 година до 14.08.2032 година. Районният съд е оставил без уважение молбата на ответника по чл. 248 ГПК с определение № 20074661 от 16.01.2022 година по гр. дело № 1885//2019 година, срещу което ответникът е депозирал частна жалба. Въззивният съд е приел, че частната жалба на ответника „С. - 73” ООД срещу постановеното от първоинстанционния съд определение по чл. 248, ал. 1 от ГПК, с което е отхвърлена молбата му за изменение на решението в частта за разноските, се явява неоснователна. Изложил е съображения, че независимо от частичното отхвърляне на исковете, на ответника не следва да се присъждат разноски, тъй като той е дал повод за завеждане на делото, а постигнатото в хода на делото споразумение за уреждане на имуществените отношения по повод на настъпилата трудова злополука представлява признание на исковете, поради което сторените разноски следва да останат за негова сметка.

По така поставения от касатора-ответник въпрос настоящата касационна инстанция приема следното:

В практиката на ВКС се съдържат принципни отговори и правни разрешения по въпроса за отговорността за разноски на страните в гражданския процес. Обстоятелството, че не е разглеждана точно посочената от касатора-ответник хипотеза, не е основание да се счита, че по поставения от него въпрос няма съдебна практика и следва да бъде създадена такава. Общите постановки за разпределяне на отговорността за разноски между страните при наличие на обективно съединяване на искови претенции, при които някоя е уважена изцяло или частично, а друга – отхвърлена, са приложими в настоящия случай и се прилагат съобразно конкретиката на делото.

Безспорна е практиката на ВКС, че отговорността на страните за разноски в гражданския процес се разпределя в зависимост от изхода на делото. Според правилото на чл. 78, ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), ищецът има право на разноски при уважаване на иска, а според правилата на чл. 78, ал. 3 и ал. 4 от ГПК, при отхвърляне на иска и при прекратяване на делото освен когато прекратяването е поради постигнато между страните споразумение право на разноски има ответникът. Обстоятелството дали ответникът с поведението си е дал повод за завеждане на спора се преценява с оглед фактите и обстоятелствата по конкретното дело. Във всеки случай при решаване на въпроса за разпределяне на отговорността за разноските съдът съобразява причината за отхвърляне на иска или за прекратяване на производството по него.

В разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК е уредено изключение от правилото на чл. 78, ал. 1 от ГПК като е предвидено, че и в случай на уважаване на иска разноските се понасят от ищеца, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска. По аргумент на противното от чл. 78, ал. 2 от ГПК, в случай на отхвърляне на иска разноските се понасят от ответника, ако последният с поведението си е дал повод за инициирането на съдебния спор. Следователно отговорността за разноски в гражданския процес се определя в зависимост от резултата от предявения иск и в зависимост от поведението на ответника по делото.

Обжалваното решение на въззивния съд, имащо характер на определение, е съобразено със съдебната практика и не следва да бъде допуснато на касационно обжалване.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1363 от 07.03.2024 година, постановено по в. гр. д. № 4574/2023 по описа на СГС.

Определението е окончателно.

Председател:_______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________