РЕШЕНИЕ
№ 44
гр. София, 03.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ
ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
НИКОЛАЙ ИВАНОВ
при участието на секретаря А. Б. ……………………………….
като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 4237 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационните жалби на Прокуратура на Р. Б. и на Р. К. П., чрез адв. С. С., срещу въззивно решение № 124/05.07.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 240/2023 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което след частична отмяна на решение № 401/27.03.2023 г. по гр. д. № 2132/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, прокуратурата е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Р. П. сумата 80 000 лв. - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпления по чл. 282, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 304б НК, по отношение на които наказателното производство е прекратено на основание чл. 24, ал. 1 т. 1 НПК. Искът за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата до предявения размер от 150 000 лв.
Прокуратурата обжалва решението в частта, с която е уважена претенцията на ищцата. Изложени са доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен с действително претърпените такива от лицето, че присъденото обезщетение е необосновано завишено, без да са съобразени всички обстоятелства по делото, в т. ч. социално-икономическите условия на живот в страната към датата на увреждането.
Р. К. П. обжалва решението в отхвърлителната му част като сочи, че същото е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон относно определения размер на неимуществените вреди.
С определение № 3230/25.06.2024 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по поставените и от двамата касатори въпроси за задължението на съда да обсъди всички доказателства и установените с тях конкретни за делото правнорелевантни факти, имащи значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди, причинени от незаконно наказателно преследване; и за критериите, относими към принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
По тези въпроси в установената съдебна практика (т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК и множество решения на състави на ВКС, напр. – решение № 197/16.11.2016 г. по гр. д. № 1845/2016 г., III г. о., решение № 293/17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г., IV г. о., решение № 12/30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г., III г. о., решение № 174/12.12.2018 г. по гр. д. № 546/2018 г., IV г. о. и др.) се приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Същевременно, при изграждане на преценката си за справедливия размер обезщетение по чл. 52 ЗЗД, съдът следва да съпостави относимите обстоятелства, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други.
На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, вкл. дали обвинението е в сферата на професионалната му реализация, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост, който винаги се основава на конкретни факти и на индивидуалната преценка за стойността, която засегнатите блага са имали за притежателя си. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбите и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
Въззивният съд е приел за установено, че в периода 2012 г. - 2014 г. ищцата е изпълнявала длъжността „кмет“ на район „Централен“ – [община]. Досъдебното производство е образувано за извършени престъпления по чл. 282, ал. 1 пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26 НК и по чл. 304б НК, свързани с неспазена процедура по ЗОП за доставка на храни за детски градини и училища, и за подкуп. На 09.07.2014 г. ищцата е задържана за срок от 24 часа и на 10.07.2014 г. е привлечена като обвиняема. Взета е мярка за неотклонение „парична гаранция“ – 5 000 лв., която впоследствие е отменена и е взета мярка за неотклонение „подписка“. С определение на съда от 22.07.2014 г. ищцата е отстранена от заеманата длъжност - „кмет“ на район „Централен“ – [община]. С обвинителен акт от 26.06.2015 г. делото е весено в Окръжен съд – Пловдив, като съдът го е прекратил и върнал на Окръжна прокуратура – Пловдив за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. По повторно внесения обвинителен акт от 05.07.2016 г., с присъда № 95/10.11.2017 г. по нохд № 1590/2016 г. на ОС – Пловдив подсъдимата е оправдана. С решение № 179/21.06.2018 г. по внохд № 67/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив оправдателната присъда е отменена и делото е върнато на окръжния съд за ново разглеждане от стадия на разпоредителното заседание. Новообразуваното нохд № 1207/2018 г. на ОС – Пловдив е прекратено и делото е върнато на прокуратурата за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. С постановление от 29.11.2018 г. на ОП – Пловдив досъдебното производство е изпратено по компетентност на Специализираната прокуратура. С обвинителен акт от 04.12.2019 г. делото е внесено в Специализирания наказателен съд, като съдебното производство е прекратено и делото отново е върнато на прокурора за отстраняване на процесуални нарушения. Наказателното производство е приключило с постановление за прекратяване от 07.06.2021 г. на прокурор при СпП, като на основание чл. 24, ал. 1 т. 1 НПК е прието, че обвиняемата не е осъществила състава на престъпленията, а за деянието по чл. 304б, ал. 2 НК в мотивите е посочено, че е изтекла и абсолютната давност за наказателно преследване. Постановлението е влязло в сила на 18.06.2021 г.
За да приеме, че сумата от 80 000 лв. е справедливото обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди, съдът е посочил, че наказателното производство е продължило около 9 години, със значителен интензитет на процесуалните действия. Отбелязани са първоначалното задържане под стража за срок от 24 часа, последващата отмяна на мярката и наложената най-лека такава – „подписка“. Посочено е, че преди да стане кмет П. е била учител по професия и активен участник в обществения живот, била е организатор и лектор на редица кръгли маси и конференции; в периода 1998 г. - 2012 г. е била автор и съавтор на издания в областта на предучилищното и начално образование. Делото срещу П. имало широк и продължителен медиен отзвук; наказателното преследване й причинило завишени по степен и интензитет преживявания на стрес, страх, тревожност, социална изолация, накърняване на достойнството и уронване на доброто й име в обществото и в професионалните среди. След приключването на делото ищцата продължила да търпи остатъчни негативни емоции, изживявания и ситуативна тревожност.
В двете касационни жалби са изложени доводи за неправилност на решението в обжалваните му части, поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторите поддържат, че при определяне на обезщетението съдът не е анализирал всички релевантни факти и обстоятелства, както и че размера на присъденото обезщетение не кореспондира с критериите и принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД и не съответства на действително претърпените от незаконното обвинение вреди.
Предвид отговора на правните въпроси, свързани със задължението на съда да обсъди всички релевантни обстоятелства и да приложи законовия критерий за справедливост с оглед репариране само на вредите, за които е установено, че са последица от конкретното незаконно обвинение, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира жалбата на Прокуратурата на РБ за частично основателна, а касационната жалба на Р. П. за изцяло неоснователна, поради следните съображения:
Правилно по делото е прието, че са налице предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ, тъй като наказателното производство по повдигнатите срещу ищцата обвинения е било прекратено. В тази насока въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението, но не е съобразил в достатъчна степен значението на някои от тях и връзката им с основанието, на което се дължи репариране на вредите, както и действителната продължителност и интензитет на наказателната репресия. Вследствие на това неправилно е приложен материалният закон - чл. 52 ЗЗД, като необходимият за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението е незаконосъобразно завишен.
На първо място, основателно е оплакването в касационната жалба на прокуратурата, че въззивният съд е възприел продължителност на наказателното производство от 9 години, докато действителният период на наказателно преследване спрямо ищцата е около 7 години (м. 07.2014 г. – м. 06.2021 г.). Преценен с оглед значителната фактическа сложност и обем на делото, необходимостта от извършването на множество и различни процесуални действия във връзка с разследването, вкл. и броя инстанции, които са разглеждали делото, поведението на страните, значението на делото за обвиненото лице, този срок надвишава разумния за приключване на производството с не повече от 2 години. От значение е също, че при единственото разглеждане по същество на наказателното дело в съдебна фаза е постановена оправдателна присъда (през 2016 г.), като след отмяната й делото е върнато на прокуратурата и е завършило с постановление за прекратяване.
На второ място, действително за целия период на висящност на наказателното производство Р.П. е следвало да понася злепоставящото положение на обвинена, да знае, че държавното обвинение я счита за правонарушител, че е предмет на обсъждане и коментари в медиите и сред обществото, но търпяните в тази връзка морални вреди, без да се подценява тяхното значение, не са последица единствено от действията на прокуратурата и предоставяна информация за хода на образуваното наказателно производство. Това е така, защото отзвукът на делото срещу ищцата в медиите е обусловен от обстоятелството, че Р.П. е била публична личност, доколкото за част от изследвания период е заемала длъжността кмет на район в [населено място]. Публичните личности (политици, органи на централната и местна изпълнителна власт, държавни и общински служители на ръководни позиции, общественици и др.), за разлика от частните лица, са изложени на много по-голям интерес от страна на обществото и медиите, именно във връзка със заемана от тях длъжност или позиция в обществения живот. В практиката на ЕСПЧ трайно е прогласен принципът, че свободата на словото и правото на информация, е една от основите на демократичното общество и се отнася и за информация и идеи, които обиждат, шокират или смущават. В решението си по к. д. №1/1996 г., прието по тълкуване разпоредбите на чл. 39 – чл. 41 от Конституцията на РБ, Конституционният съд също посочва, че трябва да се прави разлика между обществен интерес от факти и информация, които обслужват обществената дискусия, и такива, по отношение на които интересът е равнозначен на любопитство към интимната сфера на човека. Критичните мнения и факти, които биха могли да имат негативно влияние за авторитета на дадена личност, не могат да бъдат изключвани априори от съдържанието на правото на свободно изразяване, а правото на информация на гражданите (правото „да знаят”) може да бъде ограничавано само в регламентираните от Конституцията и закона хипотези. В този смисъл, колкото по-известна е една личност (политик, депутат, магистрат, държавен или общински служител и др.), толкова повече засилен интерес, укори и намеса в частноправната си сфера се налага да понася, тъй като обществеността има право да бъде информирана (в т. ч. и чрез медиите) за действията и постъпките на този, комуто се е доверила да представлява интересите й.
В контекста на изложеното, медийната разгласа на обвинението срещу Р.П. не може еднозначно да бъде определена като източник на неимуществени вреди с по-голям интензитет, както е приел въззивният съд. Обвинението е имало за предмет престъпления, които поначало предпоставят засилен обществен интерес – законосъобразността на проведени процедури по възлагане на обществени поръчки за доставки на хранителни продукти за детските градини; избор на определен търговец и получаване на подарък (ваучери за екскурзия на стойност 9 780 лв.) от управителката и едноличен собственик на спечелилата обществените поръчки фирма. Въззивният съд не е съобразил, че във връзка с повдигнатите обвинения, по делото липсват данни прокуратурата неправомерно да е предоставяла невярна или съдържаща злепоставящи внушения информация за П. (приложените към исковата молба копия от публикации възпроизвеждат вида на престъпленията и хода на производството). Въпросът за конкретното медийно съдържание и причинените от това морални вреди, касае най-вече отговорността на авторите и издателя на съответната медия. Поради това, понесените неимуществени вреди от накърняване на личната и професионална репутация на ищцата, изживените неудобство, срам и притеснения действително са значими и с по-висок интензитет, но същите не са последица единствено от действията на прокуратурата. Образуваното наказателно производство срещу Р.П. е от категорията „дела с висок обществен интерес”, за които органите на съдебната власт са длъжни да предоставят информация на медиите с оглед правото на гражданите да бъдат информирани по въпроси с обществено значение (чл. 39 – 41 от Конституцията на РБ, чл. 10 ЕКЗПЧОС).
На трето място, съдът не е отчел в достатъчна степен обстоятелството, че с изключение на 24-часовото задържане, спрямо ищцата не са вземани мерки за неотклонение, които да са ограничили правото й на свобода и свободно придвижване. За по-голямата част от периода на наказателно преследване П. е била с най-леката мярка за неотклонение - „подписка”.
На следващо място, въззивният съд правилно е посочил, че обвинението е било за престъпления, извършени от ищцата в длъжностното й качество на кмет на район, че правомощията й са били предсрочно прекратени и е отстранена от работа; че преди тази длъжност тя е работила като учител и директор на училище, изявявала се е активно в сферата на образованието и културата; била е лектор на семинари, автор и съавтор на специализирана педагогическа литература. Всички тези обстоятелства, както и това, че по време на наказателното производство П. се самоизолирала от всякакви контакти, с изключение на тези с най-близките си, а след приключването на делото променила сферата на професионалната си реализация, безспорно сочат на по-висок интензитет на емоционалните вреди и обуславят завишен, но не в геометрична прогресия размер на обезщетението. В тази насока е и заключението на приетата СППЕ, която констатира стрес и ситуативна тревожност при коментирането от ищцата на темата за наказателното производство. Същевременно, нито П. твърди, нито експертите са установили да е провеждано някакво лечение или консултации със специалисти по време или след приключване на делото.
Не на последно място, досежно релевантните за спора обстоятелства, макар в мотивите на решението да е посочено, че обезщетението за неимуществени вреди следва да репарира същите, а не да е източник на неоснователно обогатяване, въззивната инстанция е определила несъответно на социално-икономическите условия и стандарт на живот в страната към периода на деликта (2014 г. – 2021 г.) обезщетение от 80 000 лв.
Предвид изложеното, основателни са оплакванията в касационната жалба на Прокуратурата на РБ за незаконосъобразен, с оглед критериите по чл. 52 ЗЗД, размер на обезщетението за неимуществени вреди. Като релевантни за случая следва да се съобразят - тежестта на престъпленията, за които е повдигнато обвинение; срокът, в който е приключило наказателното производство (7 години); разглеждането му в две съдебни инстанции и приключването му с постановление за прекратяване в досъдебна фаза; надвишаването на разумния срок с около 2 години, предвид действителната фактическа и правна сложност на делото; взетите последователно леки мерки за неотклонение (парична гаранция от 5 000 лв., след това – „подписка“); обема на проведените с участие на ищцата процесуални действия; обстоятелството, че не е търпяла ограничения на личната си свобода, с изключение на 24-часовото първоначално задържане; отстраняването й от заеманата длъжност кмет на район; негативните последици за психо-емоционалното състояние на ищцата вследствие на комплекс от обективни и субективни фактори и причини; медийният интерес към делото, който е следствие и на защитим публичен интерес за правото на информация. Отчитайки още личността на увреденото лице, респ. професионалния и обществен статус - учител по професия и обществено активна личност, избрана за районен кмет; обстоятелството, че обвинението е за извършени престъпления в качеството й на длъжностно лице; че към тази категория лица са завишени изискванията на обществото за почтеност и спазване на законите; но съобразявайки също, че са завишени и обществените очаквания за ненарушаване на етичните правила за поведение при упражняване на публична длъжност, съдът намира, че негативният ефект от незаконното обвинение в случая се обуславя от съвкупната преценка на посочените обстоятелства. Те обосновават завишаване на обезщетението (имайки предвид и създадения от съдебната практика ориентир за подобни случаи), но не в несъответно високия размер, присъден от въззивния съд. Преживените стрес, страх, срам, неудобство от злепоставянето на изграденото име и авторитет, дистанцирането от колеги и познати, промяната в поведението, в обичайния начин на живот и общуване, без да се подценяват, не се установява да са довели до изключително тежки и/или необратими последици за физическото и психическото здраве на ищцата. Предвид изложеното и с оглед обществено-икономическите условия на живот в страната през периода и към датата на увреждането, съставът на ВКС счита, че сумата от 40 000 лв. е справедливият размер обезщетение, който е достатъчен да репарира настъпилите вреди. Този размер на обезщетението съответства на характера и интензитета на претърпените морални вреди, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда. Съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната страна – Прокуратурата на РБ има репариращо действие, предвид моралния, а не имуществен характер на претендираните вреди.
При така приетото, касационната жалба на Р.П., в която са развити доводи за неправилност на въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 80 000 лв. до претендирания размер от 150 000 лв., е изцяло неоснователна. Всяко наказателно производство води до изпитване на негативни емоции и стрес у обвинения с оглед очакването на бъдеща репресия. По делото липсват доказателства, които да установяват, че ищецата е претърпяла извънредно тежки по вид и характер, необратими телесни и/или психически вреди, респ. - с толкова силен интензитет и продължителност, които да обуславят обезщетяването им с поискания размер обезщетение. Справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД изисква сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което като ориентир следва да се съобразява и съдебната практика в сходни хипотези. Ясно е, че унификация и уравниловка е невъзможна, доколкото и сам законодателят не борави с точни техники за определяне размера на справедливото парично обезщетяване за причинени болки и страдания, като например - фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. В същото време, правото трябва да бъде предвидимо и възможно за прилагане в повтарящ се брой случаи, а справедливостта изисква лицата в едно и също положение да се третират еднакво, при отчитане на конкретните за всеки отделен случай обстоятелства.
Изложеното налага касиране на въззивното решение и произнасяне по съществото на спора. Според приетото по-горе, въззивното решение следва да се отмени в частта, с която претенцията на ищцата за неимуществени вреди е уважена за разликата над 40 000 лв. до размера на сумата от 80 000 лв., като за тази разлика искът следва да се отхвърли. В останалата си обжалвана част въззивното решение е правилно и следва да се потвърди.
Предвид изхода на спора, въззивното решение следва да се отмени в частта за разноските за първата и втората инстанция, присъдени в полза на ищцата. Съобразно крайния резултат по делото, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцата се следват разноски общо за трите инстанции в размер на сумата 3 132 лв. (в този размер за производството пред ВКС се включва сумата от 1 000 лв., предвид представения договор за адвокатска защита, в който заплатеното възнаграждение от 4 000 лв. е договорено общо за изготвянето на отговор по касационната жалба на прокуратурата и за подаване на касационната жалба на Р.П.).
Водим от горното и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ въззивно решение № 124 от 05.04.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 240/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в частта, с която Прокуратура на РБ е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Р. К. П. обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за разликата над сумата 40 000 лева до размера на сумата 80 000 лв., както и изцяло в частта за разноските.
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Р. К. П., с ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], ет. 1, ап. 4, срещу Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над сумата 40 000 лв. до размера на сумата 80 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 282, ал. 1 пр. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26 НК и по чл. 304б НК, за което наказателното производство е прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК с постановление от 07.06.2021 г.
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 124/05.04.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 240/2023 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив в останалите му обжалвани части, с които искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размера на сумата от 40 000 лв. и е отхвърлен за разликата над 80 000 лв. до предявения размер от 150 000 лв.
ОСЪЖДА Прокуратура на РБ на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на Р. К. П., с ЕГН – [ЕГН], разноски за трите инстанции общо в размер на сумата 3 132 лв., съразмерно на уважената част от иска.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.