ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 646
гр.София, 11.02.2025 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичян
като разгледа докладваното от съдия Х. М. гр. дело №175 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Р. Б. срещу въззивно решение № 1166 от 18.10.2023 год., постановено по в. гр. дело № 1335/2023 год. по описа на Окръжен съд – Варна, в частта му, в която след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 1420 от 28.04.2023 год., постановено по гр. дело № 11687/2022 год. по описа на Районен съд – Варна, е уважен предявения от Д. Ж. Д. срещу Прокуратурата на Р. Б. иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в напрежение, стрес, изпадане в социална изолация, осезателни притеснения за бъдещето, както и за децата си, безсъние, като пряка и непосредствена последица от незаконното й привличане в качеството на обвиняем за извършено престъпление от общ характер за престъпления по чл. 255, ал. 3 вр. с ал. 1, т. 2 НК и чл. 255, ал. 3 вр. с ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 НК, за които престъпления е оправдана с присъда по НОХД № 1333/2020 г. по описа на ВОС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.04.2022 г., до окончателното й изплащане.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че присъденото обезщетение не съответства на действително търпените от ищцата вреди, тъй като въззивният съд неправилно преценил техния интензитет. Въззивният съд не бил отчел в достатъчна степен следните обстоятелства: че наказателното производство приключило в разумен срок /3 години и 4 месеца/, като преминало през две съдебни инстанции; по отношение на ищцата не била взета мярка за неотклонение, както и друга мярка за процесуална принуда; наказателното производство не се отличавало с особен интензитет и същото не било медийно разгласено. Нямало трайни последици за физическото и психическото здраве на ищцата. Изводът за изпадането на ищцата в депресия не бил обоснован, тъй като за това обстоятелство липсвали доказателства по делото. Освен това въззивният съд бил присъдил обезщетение за вреди, които не били в пряка причинна връзка с воденото наказателно производство.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:
1/ За задължението на съда да обоснове наличието на причинно-следствена връзка между обвинението, за което е постановена оправдателна присъда, и настъпилите вреди, като изложи мотиви за направените фактически и правни изводи?
2/ За задължението на съда да извърши задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, както и на гласните и писмените доказателства по делото, с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД?
Касаторът навежда допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с т. II от ППВС №4/1968 год. и т. 3 и т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 год., ОСГК.
Ответникът по касационната жалба Д. Ж. Д. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно в обжалваната част. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че с постановление от 24.08.2018 год. на прокурор при ОП – Варна по досъдебно производство № 255/2016 год. по описа на ОД на МВР – Варна, пр. пр. № 2229/2016 год. по описа на ОП – Варна, ищцата била привлечена като обвиняема за извършени престъпления по чл. 255, ал. 1, т. 2 НК; чл. 255, ал. 3 вр. с ал. 1, т. 2 НК и чл. 255, ал. 3 вр. с ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 НК. Взета й била мярка за неотклонение „подписка”, която била отменена с постановление от 24.02.2020 год. Впоследствие разследването било възложено на следовател, като продължило като ДП № 139/2019 год. по описа на ОСлО при ОП – Варна. На 23.11.2020 год. срещу ищцата бил внесен обвинителен акт за престъпления по чл. 255, ал. 3 вр. с ал. 1, т. 2 НК и чл. 255, ал. 3 вр. с ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 НК, по който на 23.11.2020 год. било образувано НОХД № 1333/2020 год. по описа на Варненски окръжен съд. В хода на съдебното производство били проведени 4 съдебни заседания, на всяко от които ищцата се явила лично и с упълномощен от нея процесуален представител. На 14.05.2021 год. била постановена присъда № 40 от 14.05.2021 год., с която ищцата била призната за невиновна и оправдана по всички обвинения. Оправдателната присъда била протестирана от Окръжна прокурора – Варна и в тази връзка било образувано ВНОХД № 269/2021 год. по описа на Варненски апелативен съд. С писмо от 29.07.2021 год., прокурорът заявил, че оттегля депозирания от него протест. С протоколно определение от 10.12.2021 год. Варненският апелативен съд прекратил въззивното съдебно производство в неговата наказателна част. Това определение не било обжалвано и влязло в сила на 26.12.2021 год. Производството пред Варненския апелативен съд продължило по жалбата на гражданския ищец Министерство на финансите и с решение № 28 от 04.03.2022 год. била потвърдена първоинстанционната присъда, с която предявените от Министъра на финансите граждански искове за причинени имуществени вреди били отхвърлени. Присъдата влязла в законна сила на 06.04.2022 год.
Въз основа на събраните гласни доказателства по делото чрез разпита на свидетелката П. И. Г. /приятелка на ищцата от 2002 год./, въззивният съд е приел за установено, че през 2018 год. срещу ищцата било повдигнато обвинение във връзка с нейни служебни ангажименти /тя била назначена за управител на търговско дружество/. Ищцата била много притеснена, поискала съвет от свидетелката, която била счетоводител по професия, като споделила, че държавата в лицето на НАП след редица проверки не открила никакви нередности във връзка с възстановяването на ДДС, но после се оказало, че това не е така – търсел се още корпоративен данък за довнасяне. В този период двете се виждали 2-3 пъти седмично, като ищцата била много зле емоционално, била съсипана, тъй като за първи път се сблъсквала така остро със съдебната система и предвид сумите, които търсели от нея. Ищцата живеела сама с двете си деца и се грижела за тях /след развод/. Малкото дете било на 9 години, а голямото на 14 години. Голямото е било 7 клас, подготвяло се е за кандидатстване, а малкото било 2 клас. Децата знаели за наказателното производство. Свидетелката, ищцата и малкото й дете били на разходка в морската градина, когато голямото й дете се обадило и казало, че има полиция пред блока и трябва да й връчат документи. След това и малкото дете присъствало, като идвали да й връчват призовки. Наказателното производство се отразило и на децата, като големият син на ищцата се затворил, станал по свит, странял от свидетелката и нейните деца. След повдигане на обвинението, ищцата била уволнена и отишла на борсата. Страдала от безсъние, вземала леки успокоителни, билкови, като доста се нарушило спокойствието й.
Въз основа на показанията на свидетеля Ж. Д. Д. /баща на ищцата/ въззивният съд е приел, че ищцата била много жизнена, словоохотлива, любезна, приветлива и работлива, но вследствие на образуваното срещу нея наказателно производство имало доста сериозни промени. Получила стрес, чувствала се зле, в нея започнал да се чувства песимизъм, вместо оптимизъм. Ищцата и родителите й живеели в едно домакинство с децата. Притесненията на ищцата били, че са я обвинили за много големи суми, че е злоупотребила. Нейните работодатели я обвинявали в нещо, което не била извършила. Ищцата била разведена вече в този период, но делото било образувано преди развода. Децата разбрали за делото, защото тя се връщала притеснена, отчаяна и нямало как да не каже на децата за какво става въпрос, защото била притеснена, не можела да им обръща такова внимание каквото преди. Била затворена в себе си, притеснявала се както тя, така и нейните родители и децата й. Децата били много притеснени, особено голямото дете било в гимназията и имало проблеми с него и с баща му. То се затворило в себе си. Наказателното производство станало достояние на приятели и приятелки на ищцата, отразило се на работата й, защото и в момента работата й била отговорна, тя била безработна около година, година и половина. За да изкара някакви пари, ищцата гледала едно дете, защото и пенсиите на родителите й били малки. След това започнала работа като касиер в магазин. Все още не била преодоляла стреса.
Въззивният съд е извел от правна страна, че са налице предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответника – ищцата била оправдана по повдигнатите й обвинения с влязъл в сила съдебен акт. Счел е за неоснователни възраженията на ответника, че не са доказани претърпените неимуществени вреди, както и причинно-следствентата връзка между тях и повдигнатото обвинение, като е изложил съображения, че от гласните доказателства е установено тежкото емоционално и психическо състояние на ищцата, което било видимо за обкръжаващите я, както и че се е наложило да обясни на децата си проблема, а и те били наясно с него, предвид честите призовки, които ищцата получавал на домашния си адрес. Тези обстоятелства се били отразили и на двете деца, като по-голямото станало затворено и необщително. Това състояние на децата също оказало голямо влияние върху психиката на ищцата. Същата била разведена и стресът и мисълта, че ако бъде осъдена няма кой да поеме грижата за децата, допринасяли още повече за тежкото й емоционално състояние.
Въззивният съд е счел за неоснователни и възраженията на ответника, че не следва да бъдат кредитирани показанията на разпитаните свидетели, тъй като същите са в близки отношения с ищцата, като е посочил, че именно най-близките до потърпевшия лица са преките и непосредствени наблюдатели.
По наведеното от ответника възражение по чл. 5 ЗОДОВ въззивният съд е посочил, че същото се основава на твърденията, че ищцата, като управител на дружеството, е следвало да упражнява своите правомощия така, че дейността на дружеството да съответства на законовите норми – неизпълнението на тези задълженията представлявало деяние, с което ищцата сама дала повод за образуването на наказателно производство срещу нея. Приел е, че това възражение е неоснователно, доколкото съпричиняване по смисъла на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ е налице, когато настъпилият вредоносен резултат е в причинно-следствена връзка с поведение на пострадалия-когато с действията си по време на наказателното преследване той недобросъвестно е създал предпоставки за повдигане и поддържане на незаконно обвинение /при недобросъвестно направени неистински признания; при въвеждане на органите на разследването в заблуждение с цел да се прикрият определени обстоятелства, да се забави или опорочи разследването на престъпление/; обремененото съдебно минало не е фактор, който има отношение към хипотезата на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ /съдебното минало на лицето е неотносимо към законността на действията на правозащитните органи при привличане на едно лице към наказателна отговорност и осъществяването спрямо него на процесуална принуда. Посочил е, че в случая по делото нито се твърди, нито е установено, че ищцата е направила недобросъвестни признания на определени факти, както и че умишлено е въвеждала в заблуждение с цел да прикрие определени обстоятелства. Незаконосъобразно упражняване на задълженията на ищцата като управител на дружеството можело да ангажира само наказателната й отговорност, за което именно й е било повдигнато и обвинението, но това поведение не можело да бъде същевременно ценено като предпоставка за незаконно повдигнатото й обвинение. По възражението за съпричиняване съдът следвало да съобрази процесуалното поведение на ищеца по време на наказателното преследване, респективно връзката между това поведение и процесуалните действия на ответника във връзка с повдигане и поддържане на обвинението. Поведение на ищеца, с което той бил провокирал възбуждане на наказателното преследване, не можело да бъде квалифицирано като такова по чл. 5 ЗОДОВ.
По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е изложил, че същото се определя по справедливост, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства и при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Тези обстоятелства са свързани с вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането, а именно: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост, тяхната тежест, конкретните обстоятелства по всяко едно, имащи отношение към вида, броя и интензитета на търпените неимуществени вреди; дали ищецът е оправдан, респ. дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него, или по част от тях, а по други е осъден, като се направи съпоставка между всички обвинения, по които се е развивало наказателно производство по същото време; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му, при отчитане на неговата сложност /фактите, които е следвало да бъдат установени, броят на обвиняемите и свидетелите, необходимостта от събиране на доказателства и др./; интензитета на мерките на процесуална принуда – дали ищецът е бил задържан и продължителността на задържането му, вида и продължителността на другите мерки за неотклонение и на другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; дали срещу ищеца са водени и други наказателни производства – като се отчете обстоятелството, че причинените вреди са във връзка с всички обвинения. Преценява се още начинът, по който всичко това се е отразило на ищеца с оглед неговата личност и живот – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и др. Значение има и обстоятелството как се е отразило повдигнатото обвинение на професионалния живот на ищеца, когато то е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия, неговото съдебно минало, наличието или липсата на предишни осъждания. При определяне размера на обезщетението следва да се отчете и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди.
С оглед така изведените критерии въззивният съд е приел, че: на ищцата са били повдигнати обвинения по чл. 255 ал. 3 вр. с ал. 1, т. 2 и по чл. 255 ал. 3 вр. с ал. 1, т. 2, 6 и 7 НК – касаещи данъчни задължения в особено големи размера – за две тежки умишлени престъпления; в рамките на производството, продължило три години и четири месеца, ищцата била давала обяснения пред органите на досъдебното производство, а в съдебната фаза е взела лично участие в пет открити съдебни заседания, заедно с упълномощен от нея процесуален представител.; ищцата е била призовавана по местоживеенето си; срещу нея не са били водени други наказателни производства; мярка за неотклонение не й е била налагана; през цялото времетраене на производството ищцата била живяла с двете си малолетни деца, за които е полагала преки и непосредствени грижи, като била подпомагана от родителите си; воденото срещу ищцата наказателно производство станало достояние на децата на ищцата и на останалата част от семейството й, на близки приятели и съседи, тъй като често й били връчвани призовки на адреса, а и защото ищцата била споделяла притесненията си; ищцата била в шок от повдигнатото обвинение към момента, а впоследствие изпитвала силно притеснение, страх, безпомощност, изпаднала в депресия, страдала от безсъние, страхувала се за бъдещото си и това на двете си деца; ищцата никога не била осъждана. В тази връзка въззивният съд е извел извод за наличието на особен интензитет в усещането на ищцата са несправедливост, накърнено чувство за чест и достойнство, срам, като е посочил, че справедливостта винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни, според случая, обективно настъпили и установени по делото обстоятелства, които носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид, което още е от значение и за извършване на съпоставка с разрешенията на съдебната практика в аналогични случаи.
В обобщение въззивният съд е счел, че с оглед характера и тежестта на претърпените от ищцата болки и страдания от психическо естество – психически стрес, депресия, душевен дискомфорт, тревожност, безпокойство, безсъние, чувство на унижение и оскърбление от третирането й като престъпник, чувство на безпокойство за бъдещето й и това на децата й, липса на самочувствие, отчуждаване; продължителността на понесените във връзка с воденото срещу нея наказателно преследване страдания – три години и четири месеца и интензивността им; липсата на трайни неблагоприятни последици за психичното й здраве по време и след прекратяване на наказателното производство; обстоятелството, че е участвала в пет открити съдебни заседания, дължимото обезщетение за неимуществени вреди, което отговаря на принципа на справедливостта, прогласен в чл. 52 ЗЗД, възлиза на 10 000 лв.
С този мотиви първоинстанционното решение е отменено в частта му, в която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е уважен за разликата над 10 000 лв. до размера от 13 400 лв., която претенция подлежи на отхвърляне, а в часта, в които искът е уважен за сумата от 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 06.04.2022 год. до окончателното изплащане, първоинстанционното решение е потвърдено.
Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване.
При изложените от въззивния съд мотиви първият поставен от касатора въпрос е от значение за изхода от спора, но същият не е разрешен в противоречие, а в съответствие със задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., ППВС № 7 от 30.12.1959 год. и Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК /цитирано от касатора/, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС – решение № 945 от 15.03.2010 год. на ВКС по гр. дело № 3026/2008 год., ІV г. о., ГК, решение № 480 от 23.04.2013 год. на ВКС по гр. дело № 85/2012 год., ІV г. о., ГК, решение № 610 от 22.10.2024 год. на ВКС по гр. дело № 732/2024 год., ІV г. о., ГК и др., според която причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретното действие или бездействие на деликвенвта. Причинната връзка не се предполага, а трябва да се докаже /т. 2 от ППВС № 7 от 30.12.1959 год./. Обезщетение за неимуществени вреди по ЗОДОВ държавата дължи, когато е налице причинна връзка между тях и посочените в нормативния акт действия или актове на държавните органи по чл. 1 и чл. 2 ЗОДОВ. Както е изрично прието в т. 11 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК , държавата по силата на чл. 4 ЗОДВПГ отговаря при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и притърпените вреди. Мотивите на съдебното решение трябва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване по делото; необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Съдът трябва конкретно, точно и ясно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не /т. 3 от ППВС № 1 от 13.07.1953 год./. При предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът трябва в мотивите изрично да изясни дали приема, че е налице причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и установените вреди на ищеца. Обичайните, типичните неимуществени вреди от незаконно обвинение са тези, които нормално, предвидимо от правилата на житейската логика и психология едно обвинено в извършването на престъпление лице търпи, като: стрес и притеснения от повдигнатото обвинение и за развитието на наказателното производство; страх от несправедливо осъждане и налагане на наказание по НК; негативни изживявания и чувство за онеправданост; накърняване на чувството за собствено достойнство, за справедливост и на самооценка на лицето, както и на доверието му в държавността; смущения в социалното общуване, дестабилизиране на здравословното състояние без болестни прояви. Причинната връзка на тези вреди с незаконното наказателно преследване е очевидна и тя не подлежи на формално доказване, а пострадалият не следва да доказва отделните си негативни преживявания в рамките на обичайните вреди. При условията на пълно главно доказване следва да се установят вредите извън обичайните, т. е. „специфичните“ такива като: конкретно болестно увреждане на здравето; нетипични значими смущения в личната сфера на обвинения /например разрив в семейните отношения/ или в обичайната му битова, обществена и професионална среда /например загуба на поминъка или на възможностите за професионална реализация и др/ и др., както и причинната връзка между специфичните вреди и незаконното наказателно преследване.
В разглеждания случай въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си, като изрично /с оглед оплакванията във въззивната жалба на ответника/ е обосновал наличието на причинна зависимост между незаконното обвинение и установените вреди, след като е извършил анализ на събраните по делото доказателства. Правилността на изводите му обаче не може да се проверява в производството по чл. 288 ГПК. Следва да се посочи и това, че част от оплакванията в касационната жалба, във връзка с които е поставен първият правен въпрос, се основат на фактически заключения, които изобщо не са правени от въззивния съд. Това е така, тъй като нито ищцата е твърдяла настъпването на увреждане на здравето й в резултат на незаконното обвинение, нито в обжалваното решение е прието, че състоянието й на депресия представлява психично разстройство, т. е. заболяване.
Вторият формулиран в изложението въпрос е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд, но същият не е бил разрешен в противоречие, а в съответствие със задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в т. 11 /раздел ІІ от мотивите/ от ППВС № 4/1968 год., т. 11 и 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 3/2004 год., ОСГК, и основаната на нея, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 ГПК /Решение № 57 от 9.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4641/2015 год., IV г. о., ГК, Решение № 6 от 08.02.2917 год. на ВКС по гр. дело № 2666/2016 год., ІV г. о., ГК, Решение № 270 от 16.02.2018 год. на ВКС по гр. дело № 284/2017 год., ІV г. о., ГК, Решение № 281 от 30.11.2018 год. на ВКС по гр. дело № 582/2018 год., IV г. о., ГК, Решение № 388 от 21.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 1960/2023 год.., III г. о., ГК, Решение № 192 от 27.03.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4814/2022 год., ІV г. о., ГК, Решение № 234 от 17.04.2024 год. на ВКС по гр. дело № 889/2023 год., ІV г. о., ГК, Решение № 377 от 19.06.2024 год. на ВКС по гр. дело № 4064/2023 год., III г. о., ГК. Според тази практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнато обвинение, дали то е за едно или за повече престъпления, какъв е техния вид – от значение е и дали с обвинението се вменяват едно или няколко престъпления, извършени в длъжностно качество, с користна цел, особено когато обвиняемият е заемал длъжност в държавен орган при завишени изисквания за почтеност и е изпълнявана работа, свързана с отговорности в публичен интерес; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или само по част от тях, а по други е осъден; дали е взета мярка за неотклонение – нейния вид и продължителност, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му; начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. прекратяване, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото; дали през времетраенето на процесното наказателно преследване срещу ищеца са били водени и други наказателни производства, по какви обвинения, какъв е техният изход, тяхната продължителност и наложените на ищеца мерки за неотклонение и други ограничения и ако те също са били незаконни – дали ищецът вече е обезщетен и в каква степен. От значение са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат как и по какъв начин незаконното наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на воденото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус, съдебното му минало и пр. Наред с тези обстоятелства, при определяне на обезщетението съдът следва да съобрази и обществените критерии за справедливост, свързани с икономическите условия в страната и жизнения стандарт на населението към периода на увреждането, следвайки принципа за пропорционалност между претърпените от пострадалия неимуществени вреди и паричното им възмездяване.
Присъденото парично обезщетение за неимуществени вреди от деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ следва да съответства на необходимостта от преодоляване на причинените от незаконното обвинение вреди в тяхната цялост, т. е. да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди. Принципът на справедливост включва обезщетяване в най-пълна степен на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и само когато съдът е съобразил всички конкретни обстоятелства от значение за реално претърпените от увредения неимуществени вреди, размерът на обезщетението е определен в съответствие с чл. 52 ЗЗД. Поради това, в мотивите към решението съдът, в т. ч. въззивната инстанция, когато пред нея е спорен въпросът относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва да обсъди всички конкретни обстоятелства, които е взел предвид, като посочи и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението.
Такава преценка е направил и въззивният съд в обжалваното решение – съобразил е всички конкретно установени и релевантни обстоятелства, като критерии за приложение на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, и е изследвал и конкретното им отражение върху личността на ищцата. Очертал е кои от тези обстоятелства обосновават по-висок размер на обезщетението за неимуществени вреди – които е счел, че имат превес, както и тези, които обосновават по-нисък размер. Следователно мотивите на обжалваното решение съответстват на тези, които инстанцията по същество дължи при установяване на основанието и определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Несъгласието на касатора с така определения конкретен размер на обезщетението е довод за неправилност на обжалваното решение, относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на разглеждане във фазата по чл. 288 ГПК.
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът следва да заплати на ищцата действително направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 200 лв.
Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1166 от 18.10.2023 год., постановено по в. гр. дело № 1335/2023 год. по описа на Окръжен съд – Варна, в обжалваната му част.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Р. Б. с адрес: [населено място], [улица], да заплати на Д. Ж. Д. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], ет. , ап. , направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 200 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: