ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 707
гр. София, 13.02.2025 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на двадесет и осми ноември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц. 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 2134/2024 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. И. Т. чрез адвокати Е. и К. – Д. против решение № 1363 от 27.11.2023 г. по гр. д. № 2320/2022 г. на Апелативен съд - София, 14-ти граждански състав (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1388 от 01.12.2023 г. по същото дело).
О. Б. народна банка (БНБ) чрез адв. Г. в писмения отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК взема становище за основателност на искането за достъп до касация по поставения от жалбоподателя Т. четвърти въпрос (вж. по – долу в изложението), а също и поради очевидната неправилност на въззивното решение в частта, в която са обезсилени решение № 260447 от 03.02.2021 г. и определение № 262658 от 18.04.2022 г., постановени по гр. д. № 8109/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, 14 състав и е прекратено производството по делото в тази му част. По същество на жалбата, централната банка счита, че същата е основателна в частта й досежно очертаното произнасяне от апелативния съд, което следва да се отмени и делото в тази част се върне на въззивната инстанция за произнасяне по същество и по жалбата на ищеца против първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на исковете, предявени срещу БНБ.
О. Н. събрание (НС) на Р. Б. (РБ) чрез гл. юрисконсулти Г. и С. в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ангажира становище за липсата на предпоставки за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:
Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1388 от 01.12.2023 г. по същото гр. д. № 2320/2022 г.), с което: 1/ е обезсилено решение № 260447 от 03.02.2022 г. по гр. д. № 8109/2019 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, 14 състав и определение № 262658 от 18.04.2022 г. по същото гр. д. на СГС, постановено по реда на чл. 248 ГПК в частта, с която са отхвърлени исковете на С. И. Т. против БНБ с правно основание чл. 49 ЗЗД вр. чл. 4 §3 ДФЕС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД - за заплащане на обезщетение в размер на 1 982 954. 14 лв., представляваща причинени имуществени вреди - разликата между размера на вложения от ищеца в „Корпоративна търговска банка“ АД – в несъстоятелност, („КТБ“ АД (н), депозит общо от 2 673 514. 26 лв. и изплатената му сума като сбор от гарантиран депозит от 196 000 лева, заедно с разпределената сума съгласно частична сметка за разпределение на налични суми между кредиторите с приети вземания по чл. 69, ал. 1 ЗБНБ в производството по несъстоятелност на банката (279 995. 59 лв. + 214 564. 53 лв.), както и сумата от 1 013 187. 35 лв. - обезщетение за забава в плащането на главницата за периода от 04.12.2014 г. до датата на ИМ, както и на сумата от 10 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди в причинна връзка с блокиране на банковите сметки на ищеца в „КТБ“ АД и невъзможността да разполага с тях, ведно със сумата от 4 610. 59 лв. - обезщетение за забава в плащането на главницата за периода от 04.12.2014 г. до датата на ИМ, ведно със законната лихва върху главниците за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди от датата на исковата молба до изплащането им и е оставено без уважение искането на ищеца за изменение по чл. 248 ГПК на първоинстанционното решение в частта за разноските, присъдени в полза на БНБ (определението по чл. 248 ГПК), прекратено е производството по делото в тази му част и то е изпратено по компетентност на Административен съд София – град (АССГ).
2/ е потвърдено първоинстанционното решение на градския съд в останалата му част – за отхвърляне на предявените от С. Т. против НС на РБ горепосочени искове за заплащане на обезщетения на имуществени и неимуществени вреди в описаните им размери, ведно с обезщетение за забава в плащането на обезщетенията, считано от 04.12.2014 г. до датата на исковата молба, ведно със законната лихва върху обезщетенията, считано от последната дата до изплащането им.
За да постанови обжалвания резултат въззивният съд е приел, че ищецът в качеството му на потребител на платежни услуги е сключил с „КТБ“ АД (н) рамков договор за платежни услуги от 02.08.2012 г. С четири анекса на името на ищеца са открити четири банкови сметки в евро и лева, по които при условията на безсрочен депозит е била вложена общата сума от 1 366 946. 13 евро. Установил е, че с писма с изх. №№ 4098 и 4099, и двете от 20.06.2014 г., изпълнителните директори на търговската банка отправили искане до БНБ за налагане на специален надзор върху нея, на основание чл. 115 ЗКИ, поради опасност от неплатежоспособност. В първото писмо искането е мотивирано с предизвиканата загуба на доверие, с възникналата масова паника сред вложителите и с проблеми, свързани с ликвидността на банката, което е довело до затруднения в изпълнението на паричните задължения към вложителите й. Във второто писмо е посочено, че „КТБ“ АД е преустановила разплащанията и всички банкови операции. Установено е, че писмата са получени от БНБ на 20.06.2014 г. като след това същият ден с решение № 73 и на основание чл. 115, ал. 2, т. 2 и т. 3 ЗКИ, Управителният съвет на БНБ е поставил „КТБ“ АД под особен надзор за срок от три месеца, спрял е за срок от три месеца изпълнението на всички нейни задължения и е ограничил дейността на банката, като й е забранил да извършва всички дейности, съгласно издадения й лиценз. Със същото решение са отстранени от длъжност членовете на управителния съвет и на надзорния й съвет, назначени са квестори, а акционерите, притежаващи повече от 10 % от акциите са лишени от право на глас за срок от три месеца. Констатирано е, че с решение от 06.11.2014 г. и на основание 36, ал. 2, т. 2, чл. 103, ал. 1, т. 1, ал. 2, т. 25 и чл. 151, ал. 1, предл. 1 ЗКИ и чл. 16, т. 15 ЗБНБ Управителният съвет на БНБ е отнел лиценза за извършване на банкова дейност на „КТБ“ АД като е приел да бъде подадено искане до компетентния съд за откриване на производство по несъстоятелност на банката. Установено е, че с последващо решение № 61/18.11.2014 г. Управителният съвет на Фонда за гарантиране на влоговете в банките е приел да започне изплащане на сумите по гарантираните депозити от 04.12.2014 г. За безспорно по делото е прието, че на същата дата (чрез касово теглене от „Р. Б. АД) сумата от 196 000 лв. е изплатена на ищеца, а с решение № 664 от 22.04.2015 г. по т. д. № 7549/2014 г. на СГС, ТО, VI - 4 състав е обявена неплатежоспособността на банката, открито е производство по несъстоятелност и търговецът е обявен в несъстоятелност. Установено е също, че след изплащане на гарантирания депозит от 196 000 лв. в полза на ищеца е извършено плащане на разпределена сума, съгласно частична сметка за разпределение на суми между кредиторите с приети вземания по чл. 69, ал. 1 ЗБН в производството по несъстоятелност на „КТБ“ АД (н), в размер на 279 995. 59 лева, при което вложителят има вземане (остатък от депозитите си) в размер на 2 197 518. 67 лв. След изплащане на разпределени суми, съгласно втора частична сметка за разпределение в производството по несъстоятелност на банката, размерът на вземането на ищеца възлиза на 1 982 954. 14 лева. В обжалваното решение са обсъдени представено съобщение на Европейската комисия от 25.09.2014 г., с което се съобщава за откриване на процедура за нарушение срещу Р. Б. за неправилното транспониране на чл. 1, § 3 и чл. 10, § 1 от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. (Директивата относно схемите за гарантиране на депозити), както и за неспазване на принципа за свободно движение на капитали съгласно чл. 63 ДФЕС. Съобразена и представената препоръка на Съвета на надзорниците на Европейския банков орган към БНБ и Фонда за гарантиране на влоговете в банките (ФГВБ) относно необходимите действия за спазване на Директива 94/19/ЕО като са констатирани нарушения на нормите на европейското законодателство, поради неспазване на срока по чл. 10, § 1 от директивата за изплащане на гарантираните вземания - 20 работни дни от установяване на неналичност на депозитите по смисъла на чл. 1, §3. Изтъкнато е, че в цитирания документ е застъпено становище, че на практика влоговете са станали неналични от момента на поставяне на банката под специален надзор и е спряно изпълнението на всички задължения на банката за срок от три месеца на 20.06.2014 г., като неналичността на депозитите не е била надлежно обявена от българските органи. Съставът на втората съдебна инстанция е обсъдил и депозираните по делото свидетелски показания относно търпените от гореописаните нарушения на правото на ЕС неимуществени вреди от ищеца. Приел е, при преценка на тяхната достоверност по реда на чл. 172 ГПК (касателно разпита на св. К. - фактически съжител с ищеца), че в резултат на поставянето на „КТБ“ АД под специален надзор и последвалата от това невъзможност да разполага със средствата по банковите си сметки, ищецът е търпял неимуществени вреди. Същите се изразявали в притеснение и тревожност от случилото се, което споделял да променило живота му – неговия и на семейството (тогава той живеел със свидетелката и четирите им деца) и създавало у несигурност и безпокойство, че може да осигури издръжката на семейството (тъй като дълго време се разчитало на заеми за посрещане на ежедневните нужди) и се променил коренно - станал различен човек.
При горните фактически обстоятелства въззивният съд е приел следното.
По претенциите срещу Българска народна банка.
В тази част на предявените искове решаващият състав на апелативния съд е приел, че компетентен да се произнесе по тях по правилата на подведомствеността, разпределящи делата между гражданските и административните съдилища, е административния съд (в случая местно компетентния АССГ), поради което е обезсилил първоинстанционното решение в тази му част и е прекратил производството по делото в частта по исковете срещу централната банка като го е изпратил за разглеждане по компетентност на АССГ.
Изтъкнатите мотиви за постановяване на този резултат се основават на изложените от ищеца твърдения, че отговорността на БНБ по исковете произтича от пряко нарушаване на разпоредби на Регламент (ЕС) № 575/2013 (чл. 63 б. “в“ във вр. с чл. 62, б. „а“), дефиниращи изискванията към надзора от централната банка и пруденциалните правила към банките, с оглед защитата на вложителите в тях, което нарушение е материализирано с издаването на заповед № 43011/28.03.2014 г., с която подуправителят на БНБ разрешил на „КТБ“ АД да включи в капитала си от втори ред сума в размер на левовата равностойност на 35 милиона евро, привлечена по силата на договор за предоставяне на заем под формата на подчинен срочен дълг, сключен на 24.03.2014 г. между тази търговска банка (като заемател) и „ТЦ - ИМЕ“ АД (като заемодател), финансирайки непряко плащанията към банката, извършени от заемодателя „ТЦ – ИМЕ“ АД със средства осигурени от самата нея по пет договора за кредит от 25.03.2014 г. с „Дунарит“ АД, „Търговски парк Тракия“ ЕАД, „Планасат“ АД, „Равас инвест“ АД и „Оптима интертрейд“ АД. Така се сочи да е нарушен Регламент 575/2013 и Директива 2013/36/ЕС.
С оглед на заявените правопораждащи факти и при позоваване на трайно установената съдебна практика на ВКС и ВАС – петчленни състави, изразена в определение № 7 от 17.03.2021г. по гр. д. № 33/2020 г. на ВКС, според която разграничителният критерий за приложимия правен ред - ЗОДОВ или чл. 45-49 ЗЗД при претенция за вреди от дейност на органи, които не са част от изпълнителната власт, е основния характер на дейността на органа, от чиито актове, действия или бездействия са причинени вредите, въззивният съд е приел, че родово компетентен да разгледа спора по исковете на С. Т. против БНБ, е административния съд, а местно компетентен е АССГ. Развил е съображения, че в случая претендираните за обезщетяване вреди се твърди да са произтекли от административна дейност (каквато е основната дейност на БНБ съгласно чл. 2 ал. 6 ЗБНБ и чл. 79 ал. 1 ЗКИ – да упражнява властнически правомощия – има надзорни функции върху дейността на банките и кредитните институции, за да поддържа стабилността на банковата система и да защитава интересите на вложителите). Без значение е източника на процесните вреди - акт, действие или бездействие на органа (определение № 43/19.07.2019 г. на ВКС по гр. д. № 18/2019 г., 5-членен състав, ГК; определение № 63/09.12.2019 г. на ВКС по гр. д. № 50/2019 г., 5-членен състав, ГК). Довод за горния извод е черпен и от текста на чл. 203, ал. 1 АПК в редакцията му към датата на исковата молба - 19.06.2019 г., (в сила от 01.01.2019 г.), според която обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни или очевидно нарушаващи правото на ЕС актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на глава XI „Производства за обезщетения“ на АПК. По тези съображения е прието, че предявените против БНБ искове намират своето основание в чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, което пък определя и компетентността на административния съд по тях.
По претенциите срещу Народното събрание.
Втората съдебна инстанция е приела, че исковете срещу този ответник произтичат от твърдяното бездействие на законодателния орган - неприлагане разпоредбата на чл. 1, § 3, буква i от Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити, която разпоредба за целия исков период и до 14.08.2015 г. не е била транспонирана в националното ни законодателство в предписания в нея срок – до 31.12.2013 г. Съдът е определил претендираното за защита спорно право като такова по чл. 49 ЗЗД, а не по чл. 2в ЗОДОВ с мотиви за висящност на делото към датата на влизане в сила на новия чл. 2в ЗОДОВ (обн. ДВ, бр. 94/29.11.2019 г.), доколкото тази разпоредба се прилага само за искови молби, подадени след влизането на закона (ЗИД на ЗОДОВ, обн. ДВ, бр. 94/2019 г.) в сила - §6, ал. 1 от ПЗР. По това съображение е счетено, че неучастието на прокурор в първоинстанционното производство не е довело до съществено процесуално нарушение при постановяване на решението от градския съд. Прието е, че според принципа за лоялно сътрудничество, закрепен в чл. 4, § 3 ДЕС, държавите членки са длъжни да вземат всички общи и специални мерки, необходими за гарантиране на задълженията, произтичащи от правото на ЕС, да подпомагат общността за постигане на нейните цели и да се въздържат от всякакви мерки, които могат да застрашат тези цели. Този общ принцип обуславя и отговорността на държавите членки за вреди, настъпили вследствие нарушения на общностното право. Посочено е, че фактическият състав на тази обективна отговорност на държавата включва: 1) общностна норма, която предоставя права на частноправните субекти, 2) достатъчно сериозно нарушение на тази норма, 3) пряка причинна връзка между нарушението и вредата, претърпяна от частноправния субект (С-46/93 и С – 48/93, Brasserie du pecheur Factortame, С - 445/06 Danske Slagterier, решение от 26 януари 2010 г. по дело С-118/08 г.), както и вреда.
В случая, обсъждайки събраните по делото доказателства и заявеното за защита спорно право, инстанцията по същество е обосновала извод, че законодателният орган обективно е допуснал нарушение като не е транспонирал Директива 94/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 30 май 1994 г. относно схемите за гарантиране на депозити в срок до 31.12.2013 г. Съответните промени в законодателството са извършени едва към м. август 2015 г., с което е обосновано нарушение на изискванията на чл. 4 § 2, 3 и 4 за осигуряване на подходящи мерки, предоставящи възможност на компетентните органи да получат необходимата информация за оценка на изпълнението на § 2, както и да разследват нарушенията. Отречено е обаче наличието на претендираната за обезщетяване вреда като разлика над гарантирания от закона минимум и изплатен на вложителя депозит от 100 000 евро до блокираните парични средства, останали на влог в банката. Изразено е разбиране, че чл. 1, т. 3, подточка i) от Директива 94/19/ЕО, изменена с Директива 2009/14 има директен ефект и представлява правна норма, целяща да се предоставят на частноправните субекти права, които да позволят на вложителите да предявяват искове за обезщетяване за вредите от късното изплащане на депозитите. Така според въззивния съд вредата по смисъла на горепосочената разпоредба, приложима в националното ни право, се съизмерва единствено в законната лихва за забава върху гарантирания размер от 100 000 евро за периода от датата, от която е започнал да тече срокът за изплащане на депозитите на вложителите до датата на реалното плащане на гарантирания минимум от страна на Фонда за гарантиране на влоговете в банките. В случая е прието да е осъществено единствено неизпълнение на парично задължение, обуславящо настъпване на вреди от забавено плащане, в размер на законната лихва върху дължимата сума за периода на забавата. Т.е. вредата за ищеца се изразява в пропуснатата полза от невъзможността да разполага с паричната сума от 196 000 лева, а не в разликата над този размер до сумите, кумулирани от общо четирите му банкови сметки и останали блокирани частично. Изразено е разбиране, че вън от тази вреда (която не е предмет на делото), липсва пряка причинно - следствена връзка между вредата, изразяваща се в разликата над гарантирания минимум от 100 000 евро до блокираните парични средства с ненавременното транспониране на горепосочената Директива на ЕС от страна на НС на РБ. Прието е, че всеки потребител избира сам в коя банка да депозира своите авоари, като носи риска от зле направения избор и нейното изпадане в несъстоятелност.
Поради отсъствие на съвкупно установени елементи от фактическия състав на чл. 4 § 3 ДЕС във вр. с чл. 49 ЗЗД искът срещу НС за обезщетение на имуществени вреди в претендирания размер е отхвърлен като неоснователен.
С оглед липсата на пряка причинна връзка, обусловила като единствено условие настъпването на сочените неимуществени вреди (претендирани като произтекли от нетранспониране на директивата в срок от НС на РБ), е отхвърлен и искът срещу този ответник за заплащане на обезщетение за тях. Аргументирано е становище, че процесните вреди са резултат на бездействие на други държавни органи (БНБ, съобразно мотивите в обжалваното решение).
По съображения, че правният спор по исковете за обезщетение против БНБ не е разрешен по същество и не е сложен край на делото по тях, апелативният съд е приел, че за страните не е възникнало право на разноски по чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Като последица от това е счетено, че определение № 262658 от 18.04.2022 г. по гр. д. № 8109/2019 г. на СГС, ГО, постановено по реда на чл. 248 ГПК, което е неразделна част от решението (произнасянето по същество) спрямо ответника БНБ, е процесуално недопустимо и следва да се обезсили.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и с актове на Конституционния съд на Р. Б. а също от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото - основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК. Прави се искане за допускане на касационен контрол и по чл. 280, ал. 2, пред. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.
Въпросите, по които се претендира селектиране на касационната жалба, са следните:
1. „Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си след анализ и оценка на всички събрани доказателства поотделно и в съвкупност и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото?“;
2. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви, в които да посочи възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи, да посочи защо намира заявените с жалбата оплаквания за неоснователни?“
3. „Длъжен ли е въззивният съд да посочи конкретните обстоятелства, които са обусловили извод за определяне на обезщетението за неимуществени вреди като ги разгледа поотделно и в тяхната съвкупност?“;
4. „Когато единият ответник в съдебното производство, в което се претендира обезщетение за нарушение на правото на Европейския съюз, е орган, извършващ административни дейност, а другият не, кой е компетентният да разгледа делото съд?“
5. „Принципът на ефикасността и член 47 от Хартата на основните права на ЕС, следва ли да се тълкуват като допускащи национално правило, според което, ответник в съдебно производство, в което се претендира обезщетение за нарушение на правото на Европейския съюз, не е самата държава, а нейни процесуални субституенти - еманации на държавата, юридически лица, чиито служители са допуснали нарушението? По - специално, за да ангажира отговорността на държавата, ищецът следва ли да посочи като ответници всички институции – юридически лица, чието поведение е в причинно - следствена връзка с допуснатото нарушение, които следва да отговарят или солидарно или при условията на евентуалност?;
6. „Задължително ли е участието на прокурор в качеството му на контролиращата страна по чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ в съдебен процес, провеждан по реда на ЗОДОВ?“;
7. „Длъжен ли е въззивният съд да допусне изготвяне на повторна експертиза при оспорване на заключението след неговото изслушване? Легитимно основание за оставяне без уважение на искането за повторна експертиза ли е обстоятелството, че възнаграждението на вещото лице следва да бъде заплатено от бюджета на съда, тъй като делото се гледа по реда на ЗОДОВ?
8. „Длъжен ли е съдът да спре настоящия процес до приключване на производството по НОХД № 2209/2017 г. на Специализирания наказателен съд, чийто предмет е установяване на умишлена дейност по нарушаване на актовете на ЕС, от страна на БНБ, който вече е иницииран пред националния съд, когато изводите на наказателния съд биха били задължителни за гражданския съд на основание чл. 300 ГПК? Следва да се вземе предвид фактът, че поради изтичане на погасителна давност за предявяване исковата претенция, ищецът се намира в невъзможност да изчака приключването на цитираното наказателно производство.
По първите два процесуалноправни въпроси се обосновава искане за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения за противоречие с практиката на ВКС, опредметена в решение № 77/17.03.2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на IV г. о., решение № 217/9.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о., решение № 228/01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на I г. о., решение № 403/23.01.2015 г. по гр. д. № 3902/2014 г. на IV г. о., решение № 229/18.10.2013 г. по гр. д. № 3099/2013 г. на I г. о., решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т. о., решение № 22/2.07.2019 г. по т. д. № 587/2018 г. на I т. о., решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г. на II т. о., решение № 13/12.02.2021 г. по т. д. № 2896/2019 г. на II т. о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр. д. № 891/2010 г. на I г. о., решение № 470/16.01.2012 по гр. д. № 1318/2010 г. на IV г. о., решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на III г. о., решение № 698/12.01.2011 г. по гр. д. № 14/2010 г. на III г. о., решение № 1002/07.01.2010 г. по гр. д. № 3800/2008 г. на IV г. о., решение № 86/25.05.2011 г. по гр. д. № 1734/2009 г. на IV г. о. и решение № 50085/27.02.2024 г. по т. д. № 1749/2022 г. на II т. о.
По двата въпроса се поддържа наличие на основание за допускане на касационен контрол и по чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 1 ГПК с доводи за противоречие на обжалваното решение с решение № 8/15.11.2019 г. по к. д. № 4/2019 г. на КС на РБ.
По третото питане страната сочи отклонение на въззивното решение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава като предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно: ППВС 4/1968 г. решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. и решение № 130/ 09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г., и двете по описа на II т. о. на ВКС. Шестото питане също се обосновава с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение за противоречие с разясненията по т. 15 от ТР № 3/2004 г., ОСГК на ВКС.
Останалите въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК (четвърти, пети, седми и осми) се поставят за разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и по тях няма формирана съдебна практика.
Претендира се достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт.
На основание чл. 267, ал. 1, във вр. с ал. З от ДФЕС (Договора за фунцкиониране на Европейския съюз) (ДФЕС) жалбоподателят моли ВКС да отправи искане за преюдициално заключение до Съда на Европейския съюз (СЕС) по осмия повдигнат въпрос като значим за изхода на делото.
По искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС.
Съгласно чл. 267, § 1 ДФЕС Съдът на ЕС е компетентен да се произнася преюдициално относно: а/ тълкуването на настоящия договор; б/ валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза; в/ но във всички случаи за отправяне на запитване (чл. 628 ГПК) се изисква наличие на връзка между поставените преюдициални въпроси (относно тълкуването на разпоредба от правото на ЕС или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС) и предмета на делото, като преюдициалното заключение от СЕС трябва да е необходимо на националния съд да формира своето вътрешно убеждение при решаването на делото, висящо пред него. Също така допустимостта на преюдициалното запитване е обусловена от възможността правото на ЕС да се приложи към обстоятелствата по конкретния спор. Едва при кумулативното наличие на очертаните предпоставки за допустимост, се поражда задължението по чл. 629 ал. 3 ГПК за националните съдилища, чиито решения не подлежат на обжалване, да отправят преюдициално запитване за тълкуване на норма от правото на ЕС или за валидността на акта на орган на ЕС.
Касаторът обосновава искането за отправяне на преюдициално запитване по поставения (осми) правен въпрос с довода, че предмет на обуславящото наказателно дело (НОХД № 2209/2017 г. по описа на закрития понастоящем Специализиран наказателен съд) са извършени умишлени престъпни деяния от обвиняемите по разследването (подсъдими по делото) поименно посочени физически лица, вкл. и такива, действащи в качеството на длъжностни лица от БНБ към средата на 2014 г. (членове на нейни органи или оправомощени от тях лица), чиито деяния се изразяват в нарушения на съюзното право при осъществяване на надзора от централната банка върху ликвидността на „КТБ“ АД и гарантиране правата на вложителите й да реализират вземанията си по депозитите. Установяването на умисъл пък в поведението на горните субекти се сочи да е основание за тяхната отговорност за произтеклите от това (т. е. от упражняване на надзорните им функции) вреди – арг. чл. 79, ал. 8 Закона за кредитните институции, в редакцията му до ДВ, бр. 106/2018 г. Поддържа се, че постановяването на присъда от наказателния съд с произнасяне по виновността на подсъдимите в извършване на инкриминираните деяния и там направените установявания (по останалите въпроси от хипотезата на чл. 300 ГПК) като задължителни за съобразяване от гражданския съд при разглеждане на гражданскоправните последици от деянията, е от значение за правилното решаване на настоящия, обусловен спор по исковете срещу БНБ. А това налагало спиране на производството по разглежданото дело.
Искането е неоснователно.
На първо място, страната не сочи конкретна разпоредба от съюзното право, чието тълкуване иска да бъде проведено във връзка с висящия пред националния съд правен спор. На второ място, повдигнатият правен въпрос (под № 8) не е свързан с оспорване валидността или тълкуването на акт на орган на ЕС, както се изисква от закона (чл. 628 ГПК). Освен изложеното, необходимостта от запитване на СЕС за преюдициално заключение по въпроса е изведена с оглед на предявените пред националния съд искове за обезщетение на вреди против БНБ. Произнасяне по същество на тях обаче, с настоящото въззивно решение няма - производството е прекратено в тази му част с обезсилване на първоинстанционното решение по исковете срещу централната банка. Липсата на произнасяне по същество от въззивния съд изключва необходимостта от питането по чл. 628 ГПК, а тази необходимост именно обуславя задължението на ВКС като национален съд, чиито решения не подлежат на обжалване, да го отправи.
В обобщение, не са налице предпоставки за уважаване на искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС по поставения въпрос, съгласно изискванията на чл. 628 ГПК. Затова то следва да се остави без уважение.
Настоящият състав на ВКС намира, че касационен контрол на въззивното решение ще следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - в частта на произнасянето по исковете срещу НС на РБ, за да се провери съответствието му с ТР № 3/2004 г., ОСГК на ВКС – т. 15, а в частта, в която е обезсилено решението на апелативния съд в частта по исковете срещу БНБ (и определението на СГС по чл. 248 ГПК касаещо разноските, присъдени в полза на БНБ) и делото по тях е прекратено и изпратено по компетентност на АССГ, достъп до касация ще следва да се проведе на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Това е така, с оглед решаващия извод на втората инстанция за различна подведомственост на спора по исковете против двамата ответници за обезщетение от държавата за вреди от нарушаване правото на Европейския съюз, претендирано от двамата субституенти (БНБ и НС на РБ) в условията на солидарност, при предявена преди 02.12.2019 г. пред СГС – на 19.06.2019 г. искова молба и висящо към последната дата производство по нея пред този съд, и в отклонение с основни и утвърдени в практиката на СЕС принципи на съдопроизводството по очертания вид дела – на равностойността и на ефективността.
Воден от горното, ВКС, състав на III г. о.,
ОПРЕДЕЛИ :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането по чл. 628 ГПК на С. И. Т. чрез адвокати Е. и К. – Д. за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз.
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1363 от 27.11.2023 г. по гр. д. № 2320/2022 г. на Апелативен съд - София, 14-ти граждански състав (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1388 от 01.12.2023 г. по същото дело).
УКАЗВА на касатора С. И. Т. да внесе държавна такса в размер на сумата от 5 (пет) лева по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи документ за внасяне на таксата в деловодството на Върховния касационен съд в същия срок. В противен случай касационната жалба ще бъде върната на основание чл. 286, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 284, ал. 3, т. 4 ГПК, а производството пред касационния съд прекратено.Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.