ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 674

[населено място],28.02.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №1757 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Л. П. срещу Решение №168 от 23.04.2024г. до в. т.д.№312/2023г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на Решение №1 от 03.01.2023г. по т. д. № 667/2021г. на Пловдивски окръжен съд, жалбоподателката е осъдена да заплати на „Банка ДСК“ АД, [населено място], при условията на солидарност с О. А. Д., по иска с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК във вр. с чл. 430 от ТЗ, следните суми, дължими на основание договор за жилищен кредит от 17.12.2008г. и договор за поръчителство от 27.07.2017г., както следва: 45717,48 лева - главница; 3 104,15 лева договорна лихва за периода 24.08.2019г. - 28.06.2020г.; 20,59 лева – санкционна лихва за периода 19.06.2017 г. - 28.06.2020г.; 1017,76 лева законна лихва за периода 29.06.2020 до 15.09.2020г.; 280,16 лв. - такса за подновяване на договорна ипотека; 131,29 лв. - застраховка обезпечение и заемни такси в размер на 120 лева разходи по изискуем кредит;175,20 лева такса за управление на кредита, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска на 05.05.2021г. до окончателното погасяване на задължението, 1003,83 лв. - държавна такса и 48 лв. - юрисконсултско възнаграждение, за които суми против О. А. Д. е налице влязла в сила Заповед №5175/18.09.2020г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист №5162/21.09.2020г.

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно поради съществено нарушение на процесуалния закон. Жалбоподателката поддържа, че по подадено от „Банка ДСК“ АД заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение срещу О. А. Д. като главен длъжник и срещу С. Л. П., като поръчител, са били издадени Заповед №5175/18.09.2020г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист №5162/21.09.2020г. по ч. гр. д.№11752/2020г. на Пловдивски районен съд. Излага доводи, че в хода на производството по предявения от „Банка ДСК“ АД иск по чл. 422 от ГПК издадените от Пловдивски районен съд Заповед за незабавно изпълнение от 18.09.2020 г. и изпълнителен лист от 21.09.2020г., са били обезсилени в частта по отношение на С. П. с определение №736 от 19.08.2021г. по в. ч.гр. д. № 1866/2021 г. на Окръжен съд – Пловдив, образувано по нейна частна жалба, като съдът е оставил без уважение искането на заявителя „Банка ДСК“ АД за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение срещу нея. Посочва, че с определение от 09.05.2022 г. по т. д. №667/2021г. Пловдивски окръжен съд е дал указания на „Банка ДСК“ АД да направи изменение на иска си, при което банката е изменила предявения срещу ответницата С. П. установителен иск в осъдителен. Счита, че това изменение на иска е в противоречие с Тълкувателно решение 4/2013 от 18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС по т. д. №4/2013 г., съгласно което в производство по иск по чл. 422 от ГПК преминаването от установителен към осъдителен иск за вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, е недопустимо.

Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Касационната жалбоподателка поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. При разглеждане на депозирано заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417, ал. 1, т. 2 от ГПК, съдът има ли задължението и/или възможността да обсъжда други обстоятелства и факти по отношение на основателността на депозираното искане, извън пределите на задължителната проверка от външна страна на заявлението и представения документ по чл. 417, ал. 1, т. 2 от ГПК, като в конкретния случай, съдът, издал заповед за незабавно изпълнение без да съобрази липсата на уведомление за предсрочна изискуемост към всеки от солидарните длъжници, допуснал ли е нарушение на материалния или процесуалния закон?; 2. При разглеждането на жалба по реда на чл. 419 от ГПК при наличието на предпоставките по чл. 418, ал. 2, изречение първо и ал. 3 има ли съдът правомощията да отмени разпореждане за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение на основание документ по чл. 417 от ГПК и заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, както и да остави без уважение искането на заявителя и да обезсили издадения изпълнителен лист при констатиране на този пропуск от първоинстанционния съд разгледал заявлението?; 3. Каква е правната стойност и действието на определение на второинстанционния съд, с което се обезсилва заповед за изпълнение при обжалване по реда на чл. 417 от ГПК?; 4. Налице ли с нарушение на т. 11.б. на Тълкувателно решение №4/2013 от 18.06.2014 г. по т. д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато депозираната искова молба по чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК предхожда определение на съда, с което се обезсилва заповедта за изпълнение?; 5. Обезсилването на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417, ал. 1, т. 2 от ГПК пречка ли е за завеждане на иск по чл. 422 от ГПК и при какви обстоятелства би могло същото производство да бъде проведено в синхрон с действащото законодателство?; 6. Как следва да процедира съдът при предявен иск за установяване на вземане по реда на чл. 422 от ГПК, издадената за което заповед за изпълнение е обезсилена, независимо от валидността на този съдебен акт?; 7.Било ли е налице в правната сфера на ответницата С. Л. П., правно действие, което да осуети провеждането на изначално недопустимото производство, като се вземат предвид направените във всички инстанции възражения за недопустимост и неоснователност на исковите претенции поради противоречие с тълкувателните решения и процесуалните норми?; 8. Длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства и правно-релевантни факти по делото?; 9. Длъжен ли е въззивният съд при разрешаване на спора да разгледа всички възражения и доводи на страните и да обсъди събраните по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти?; 10. Представлява ли съществено процесуално нарушение, водещо до вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност, мотивирането на съдебен акт във въззивно производство, когато с постановения съдебен акт не се споделят мотивите на първоинстанционния съд, както и същите се отричат от въззивния състав, но е резюлиран същия резултат, а именно потвърждаване на обжалвания акт? Твърди, че въпросите по т. 1-5 са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС, формирана с Тълкувателно решение №4/2013 от 18.06.2014г. по т. д. №4/2013г. на ОСГТК на ВКС; въпросът по т. 8 е решен в противоречие със задължителните разяснения в ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК и ТР №1/09.12.2013г. на ОСГТК, както и с практиката на ВКС, формирана с Решение № 310/08.01.2019г. по гр. дело №915/2018г. на ВКС, IV гр. о., Решение № 411/27.10.2011г. по гр. дело №1857/2010г. на ВКС, IV гр. о. Решение № 112/02.05.2017г. по гр. дело №3356/2016г. на ВКС, IV гр. о. Решение № 195/16.07.2013г. по гр. дело №757/2012г. на ВКС, IV гр. о. Решение №426/05.04.2016г. по гр. дело №820/2015г. на ВКС, IV гр. о. Решение №97/08.04.2016г. по гр. дело № 5363/2015г. на ВКС, IV гр. о. Решение №239/07.01.2020 по гр. д. №4910/2018г. на ВКС, IV гр. о.; въпросът по т. 9 – в противоречие с Решение №198 от 10.08.2015г. по гр. д. №5252/2014г. на ВКС, ІV г. о. и Решение №107 от 25.06.2019г. по гр. д. №2737/2018г. на ВКС, ІІІ г. о. По първи въпрос касационната жалбоподателка въвежда и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение.

Ответникът по касация „Банка ДСК“ АД, [населено място], оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че по подадено от „Банка ДСК“ АД заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение на парично задължение срещу О. А. Д. като главен длъжник и срещу С. Л. П., като поръчител, са били издадени Заповед №5175/18.09.2020г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист №5162/21.09.2020г. по ч. гр. д.№11752/2020г. на Пловдивски районен съд. По отношение на солидарния длъжник О. Д. въззивният съд е констатирал, че исковото производство е прекратено като недопустимо, поради обстоятелството, че не е подал възражение срещу издадената заповед за незабавно изпълнение, а решението на първоинстанционния съд в прекратителната част е влязло в сила. Въззивният съд е счел за неоснователни аргументите на жалбоподателката П., че постановеното осъдително решение е недопустимо поради обезсилването на заповедта за незабавно изпълнение по отношение на нея, както и че установителен иск по чл. 422 от ГПК може да бъде предявен единствено при наличие на валидно издадена заповед за изпълнение. Не е споделил и доводите за недопустимост на определението за допускане на изменение на установителния иск по чл. 422 от ГПК в осъдителен. Изложил е съображения, че при първоначалното предявяване на установителния иск по реда на чл. 422 от ГПК срещу ответницата С. П., са били налице всички процесуални предпоставки, обуславящи неговата допустимост. Приел е, че последвалото предявяването на иска отхвърляне на заявлението за издаването на заповед за изпълнение срещу С. П. и частичното обезсилване на издадената заповед за незабавно изпълнение по отношение на нея са породили правен интерес от предявяване на осъдителния иск по чл. 422 вр. чл. 415, ал. 3 от ГПК, с оглед на което допуснатото изменение на иска от установителен в осъдителен е допустимо. Установил е, че процесните вземания произтичат от договор за жилищен кредит от 17.12.2008г., сключен между „Банка ДСК“ АД и О. А. Д., по силата на който му е предоставен кредит в размер на 50 000 лв. със срок на издължаване 360 месеца. Към този договор са сключени две допълнителни споразумения от 08.03.2013г. и 27.07.2017г., като с второто допълнително споразумение е сключен и договор за поръчителство от страна на С. П., като допълнително обезпечение на кредита. Въззивният съд е констатирал, че клаузите на чл. 7.1 от договора за жилищен кредит от 17.12.2008г. и чл. 9.1 от Общите условия към него и към допълнителното споразумение от 08.03.2013г., според които банката – кредитор определя периодично базовия лихвен процент, размерът на който е съставна част от размера на договорната лихва по кредита, са неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 3 от ЗЗП и по чл. 143, ал. 2, т. 11 от ЗЗП, тъй като поставят изпълнението на задълженията на търговеца в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля и позволяват на търговеца да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание. Изтъкнал е, че въпреки едностранното изменение на лихвения процент от страна на банката - кредитор, то е в посока намаление на размера му спрямо договорения, следователно наличието на неравноправни клаузи не е довело до накърняване на правата на жалбоподателя П.. За нищожна е приел клаузата на б. „Д“ от допълнителното споразумение от 27.07.2017г. за капитализиране на редовна лихва в размер на 836,39 лв. към главницата по кредита в размер на 47 530,51 лв., поради противоречие със закона (чл. 10, ал. 3 ЗЗД), тъй като води до олихвяване на изтекли лихви (анатоцизъм), което е допустимо само между търговци. С оглед изложеното е кредитирал варианта от заключението на назначената ССчЕ относно размера на действителните задължения на О. Д. към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, при който не е взета предвид капитализацията на редовна лихва към главница съгласно допълнителното споразумение от 27.07.2017г. и е извършено преизчисление на погасените задължения съобразно погасителния план, действащ преди допълнителното споразумение от 27.07.2027г., съгласно което дължимите суми по процесния кредит са както следва: 45 717,48 лв. – главница, 3 230,84 лв. – договорна лихва за периода от 24.08.2019 - 28.06.2020 г., 175,20 лв. – такса управление, 65,09 лв. – санкционна лихва за периода от 21.05.2019 г. – 28.06.2020г., 977,90 лв. – законна лихва за периода 29.06.2020 до 15.09.2020 г., като в тези размери е приел иска за основателен.

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Без значение за изхода на спора се явяват първите два въпроса, формулирани в изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 от ГПК. Те се отнасят до връзката между заповедното производството и производството по иска по чл. 422 от ГПК, но след допуснатото изменение на иска в осъдителен, производството по иска срещу С. П. не се развива по реда на чл. 422 от ГПК, а по правилата на общия исков процес. Вторият въпрос в изложението предполага проверка на правилността на определение №736/19.08.2021г. по в. ч.гр. д. №1866/2021г. на Пловдивски окръжен съд за обезсилване на издадените от Пловдивски районен съд Заповед за незабавно изпълнение от 18.09.2020 г. и изпълнителен лист от 21.09.2020г., каквато не може да бъде осъществена в настоящото исково производство. Определението е влязло в сила, а настъпилите от него правни последици /независимо от това дали съдът е разполагал с правомощия да обезсили и издадената заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК, наред с разпореждането за незабавно изпълнение/ са съобразени от ищеца и от съда.

Въпросите по т. 3 до т. 7 от изложението отговарят на изискването да са обуславящи за изхода на производството, но по отношение на тях не е налице сочената от касационната жалбоподателка допълнителна предпоставка по чл. 280 ал. 1 т. 1 от ГПК. По поставените въпроси е формирана практика на касационната инстанция, обективирана в постановените по реда на чл. 290 и сл. от ГПК решение №1 от 10.04.2019г. по т. д.№511/2011г. на ВКС, ТК, II т. о., както и в цитираните в него решение №141 от 06.11.2014г. по т. д. №2706/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение №41 от 08.04.2015г. по т. д. №653/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 168 от 01.10.2013г. по т. д. №1332/13г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №88 от 27.05.2011г. по т. д. №598/10г. на ВКС, ТК, II т. о., решение №78 от 16.05.2012г. по т. д. №511/2011г. на ВКС, ТК, II т. о. и др. В същите се приема, че правният интерес от предявен по реда на чл. 422 от ГПК установителен иск би отпаднал само ако заповедта за изпълнение е обезсилена в хипотезите на чл. 411, ал. 2, т. 4 и т. 5 от ГПК / предишни чл. 411, ал. 2, т. 3 и т. 4 от ГПК/, с актове на съда в заповедното производство, респ. на въззивния съд в съответствие с разясненията в TP №4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Посочено е още, че за да са налице предпоставките на чл. 214, ал. 1, пр. 3 от ГПК за преминаване от установителен към осъдителен иск, тези актове за обезсилване на издадената заповед за изпълнение трябва да са влезли в сила до приключване на съдебното дирене в първата инстанция в производството по иска, основан на чл. 422 от ГПК. Следователно в исковото производство по чл. 422 от ГПК е недопустимо преминаване от установителен към осъдителен иск по реда на чл. 214, ал. 1, пр. 3 от ГПК, когато само разпореждането за незабавно изпълнение е отменено по реда на чл. 419, ал. 1 от ГПК и е обезсилен издаденият въз основа на него изпълнителен лист, тъй като те нямат за последица обезсилване на заповедта за изпълнение. Даденото от съставите на ВКС разрешение е, че при издадена заповед за изпълнение, която не е обезсилена, кредиторът няма право на избор относно вида на иска, чрез който следва да защити вземането си, предмет на същата.

В настоящата хипотеза е налице обезсилване на издадената заповед за изпълнение, постановено в производството по чл. 419 от ГПК. Правилността на това влязло в сила определение не може да бъде преценявана в настоящото производство, доколкото неговите правни последици на валиден съдебен акт, неподлежащ на обжалване, са настъпили – издадената по реда на чл. 417 от ГПК заповед за изпълнение е обезсилена и съответно за кредитора не съществува правен интерес от продължаване на производството по иска за установяване на обективираното в заповедта вземане, а е налице интерес от предявяване на осъдителен иск.

Във връзка с доводите на касационната жалбоподателка за противоречие със задължителните разяснения в Тълкувателно решение 4/2013 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС по т. д.№ 4/2013г., следва да се вземе предвид и факта, че след приемането на тълкувателното решение е изменена разпоредбата на чл. 415 ал. 1 от ГПК / ред. ДВ бр. 86/2017г./, която понастоящем предвижда, че съдът указва на заявителя, че може да предяви иск за вземането си и в случаите, когато е отказано издаването на заповед за изпълнение, като този иск следва да бъде осъдителен. След като исковото производство по чл. 422 от ГПК може да се развие и без изобщо да бъде издадена заповед за изпълнение, то на още по – голямо основание последващата й отмяна в хода на производството по чл. 422 от ГПК обуславя възможността за изменение на предявения установителен иск в осъдителен, но само при наличие на установените в чл. 214 ал. 1 от ГПК предпоставки.

Въпроси осем и девет касаят задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 от ГПК да са от значение за изхода на делото. Не е налице обаче въведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от практиката на ВКС по въведените релевантни процесуални въпроси. С. Т. решение №1 от 9.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения – решение №388 от 17.10.2011г. по гр. д. №1975/2010г. на ВКС, IV г. о., решение №94 от 28.03.2014г. по гр. д. №2623/2013г. на ВКС, IV г. о., решение №55 от 3.04.2014г. по т. д. №1245/2013г. на ВКС, I т. о., решение №63 от 17.07.2015г. по т. д. №674/2014г. на ВКС, II т. о., решение №111 от 3.11.2015г. по т. д. №1544/2014г. на ВКС, II т. о. и др. непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 от ГПК и чл. 236, ал. 2 от ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 от ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Неоснователни са доводите на касационната жалбоподателка, в контекста на които са поставени процесуалните й въпроси, че въззивният съд не е обсъдил възражението за недопустимост на предявения иск по чл. 422 от ГПК поради липса на правен интерес. Въззивният съд е обсъдил подробно тези възражения и е изложил изрично становище, че последвалото предявяването на иска отхвърляне на заявлението за издаването на заповед за изпълнение срещу С. П. и частичното обезсилване на издадената заповед за незабавно изпълнение по отношение на нея са породили правен интерес от предявяване на осъдителния иск по чл. 422 вр. чл. 415, ал. 3 от ГПК, с оглед на което осъщественото изменение на иска от установителен в осъдителен е допустимо.

Последният, десети, формулиран от касационната жалбоподателка въпрос, не отговаря на общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване, тъй като не съответства на мотивите на въззивното решение. Същият предполага, че при формирани от въззивния съд правни изводи, различни от тези на първата инстанция, той е потвърдил, вместо да отмени първоинстанционното решение. Следва да се вземе предвид, че въззивният съд е намерил за изцяло неоснователни доводите на жалбоподателката за недопустимост на първоинстанционното решение. достигнал е до различни правни изводи от тези на първоинстанционния съд само относно клаузата на б.„Д“ от допълнителното споразумение от 27.07.2017г. за капитализиране на редовна лихва, като е намерил същата за нищожна поради противоречие със закона (чл. 10, ал. 3 от ЗЗД), тъй като води до олихвяване на изтекли лихви (анатоцизъм). Именно съобразявайки нищожността на клаузата въззивният съд е взел предвид данните от назначената ССчЕ във варианта, в който размерът на задълженията по договора за кредит е определен, без да се отчита капитализацията на редовна лихва към главница, уговорена с допълнителното споразумение от 27.07.2017г. и погашенията по дълга с извършваните от длъжника плащания са отчетени по погасителния план към договора. Поради това и първоинстанционното решение е отменено частично като предявените искове за главница, законна лихва и такса управление, са отхвърлени за разликата над 45 717,48 лв., съответно разликата над 977,90 лв. и разликата над 175,20 лв. до пълните претендирани размери. Касационната жалбоподателка обвързва поставения от нея въпрос не с доводи за противоречие между дадените от въззивния и първоинстанционния съд правни разрешения, а сочи противоречие между отказа на ПАС да обезсили първоинстанционното решение и преценката му, че определението №736/19.08.2021г. по в. ч.гр. д.№1866/2021г. на Пловдивски окръжен съд е влязъл в сила съдебен акт, който следва да бъде зачетен. По този начин въпросът отново изразява тезата на жалбоподателката, че при обезсилване на издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК след като кредиторът вече е предявил иск по реда на чл. 422 от ГПК, производството по този иск се явява недопустимо и не може да бъде изменяно по реда на чл. 214 от ГПК. Подробни съображения по тези доводи, бяха изложени във връзка с поставените въпроси по т. 3 до т. 7 от изложението.

Неоснователни са и доводите, че обжалваното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като не разкрива никой от горепосочените особено тежки пороци.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол на въззивното решение.

На ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не е направено такова искане.

Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение №168 от 23.04.2024г. по в. т.д. № 312/2023 г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваната част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.