ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 1843

гр. София, 08.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на първи април две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

Р. Я.

като разгледа докладваното от съдия Янчева ч. гр. дело № 1231 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх. № 132125/06.11.2025 г. на М. Х. А., чрез адвокат Г. П., срещу определение № 20030 от 16.10.2025 г. по в. ч. гр. д. № 10636/2025 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение № 18748 от 25.04.2025 г. по гр. д. № 64559/2023 г. на Софийски районен съд, с което е допълнено определение от 02.09.2024 г. на първоинстанционния съд в частта за разноските, като М. Х. А. е осъдена да заплати на С. А. З. съдебни разноски за адвокатско възнаграждение, на основание чл. 78 ал. 4 ГПК, в размер на 1500 лв.

Въззивният съд е съобразил, че производството по гр. д. № 64559/2023 г. по описа на СРС е образувано по искова молба на М. Х. А., с която срещу С. Г. З. е предявен иск с правно основание чл. 34, ал. 1 ЗС за делба на съсобствен недвижим имот. В срока за отговор по чл. 131 ГПК е депозиран такъв на 11.03.2024 г., с който С. З. е оспорил предявения иск по отношение на сочените от ищцата квоти в съсоствеността. На 06.03.2024 г. А. е депозирала заявление, с което е заявила, че оттегля предявения иск за делба, тъй като с ответника са постигнали съгласие за доброволно разрешаване на спора, и с определение от 02.09.2024 г. първоинстанционният съд е прекратил производството по делото. С молба от 30.09.2024 г. З. е поискал съдът да измени решението си на основание чл. 248 ГПК, като му присъди направените разноски за адвокатско възнаграждение, което искане е уважено.

Софийски градски съд е посочил, че в конкретния случай обжалваният съдебен акт е постановен в делбено производство, прекратено с влязло в сила определение поради оттегляне на иска преди първото по делото заседание, във фазата по допускане на делбата. Приел е, че в тази хипотеза приложими към начина за определяне на отговорността за разноските са общите процесуални правила и ответникът на общо основание (чл. 78, ал. 4 ГПК) има право на разноски, щом е поискал тяхното присъждане. Визирал е, че действително, в първата фаза на делбеното производство страните не си дължат разноски, а присъждането на такива се прави едва с решението по извършване на делбата (освен по присъединените искове, които подлежат на разглеждане във фазата по допускане на делбата). Позоваването обаче на чл. 355 ГПК, уреждащ правилото, че разноските в делбеното производство се заплащат от страните съобразно стойността на дяловете им, в случая не намира приложение. До прекратяване на производството по делото се е стигнало поради предприето именно от ищцата действие на разпореждане с предмета на спора, независимо от становището на ответника. Противно на твърденията на М. А., направени в частната жалба, насрещната страна е оспорила квотите в съсобствеността, т. е. налице е спор относно правата на съделителите. Ето защо, отговорността за разноските по делото следва да бъде разрешена именно по правилата на чл. 78 ГПК (както и ако искът за делба би бил отхвърлен или делбата би била допусната при посочените от ответника квоти, с оглед уважено негово възражение). Съдът се е позовал на практика на ВКС - определение № 745/19.11.2015 г. по ч. гр. д. № 5032/2015 г. и определение № 467/02.11.2016 г. по ч. т. д. № 1581/2016 г., І т. о., съгласно която ответникът има право на разноски при прекратяване на производството, като основанието за прекратяване е без значение. След като ответникът е получил препис от исковата молба и е извършил разноски, за да подаде отговор, при прекратяване на производството за него възниква право да бъде обезщетен за тези разноски. Без значение е обстоятелството дали е било проведено съдебно заседание по делото. Ответникът е длъжен да изчерпи доводите и възраженията си с отговора на исковата молба. Достатъчно условие за възникване на правото по чл. 78, ал. 4 ГПК е разходите да са извършени след получаване на препис от исковата молба с указанията по чл. 131 ГПК и преди ответникът да е уведомен за прекратяване на производството. Въззивният съд е намерил, че в конкретния случай са налице тези предпоставки – производството по делото е прекратено на основание чл. 232 ГПК (оттегляне на исковата молба) и направените от ответника разходи за адвокатско възнаграждение за извършени след получаване на препис от исковата молба за отговор в срока по чл. 131 ГПК, и преди да е уведомен за прекратяване на производството. Приел е за неоснователно възражението на А., че З. няма право на разноски, тъй като не е направил искане за присъждането им при прекратяване на делото. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл. 81 ГПК, във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Претенцията за разноски по чл. 80 ГПК може да бъде валидно заявена най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. Когато делото е било прекратено в закрито заседание, поради оттегляне на иска преди провеждане на открито съдебно заседание, страната може да поиска присъждане на разноски и в срока за обжалване на определението за прекратяване. В случаите на прекратяване на производството, без да е даден ход на делото в открито съдебно заседание, е неприложимо разрешението, дадено с т. 11 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като същото визира претендиране на разноски най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция. В случая обаче ответникът е поискал присъждане на разноски още в срока за отговор по чл. 131 ГПК. За неоснователно е счетено и възражението за липса на доказателства за заплатено от ответника адвокатско възнаграждение. По този въпрос съдът се е позовал на ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС – че ако в договора за правна помощ е отразено, че договореното възнаграждение е заплатено в брой, договорът има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение, като е приел, че именно такъв е разглежданият пред него случай.

Жалбоподателката счита определението на Софийски градски съд за неправилно.

В изложението към касационната жалба сочи, че са налице основания за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, както и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото:

1. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото, освен когато прекратяването е поради постигнато между страните споразумение, в който случай се прилага ал. 9. Прилага ли се чл. 78, ал. 4 ГПК при извънсъдебно споразумение, каквото в случая е налице, или само в случай на съдебна спогодба;

2. Прилага ли се чл. 78 ГПК по делата за делба, като се вземе предвид, че съобразно чл. 355 ГПК страните по делото за делба заплащат разноските съобразно стойността на дяловете им и не си дължат взаимно разноски за aдвoкaтcкu хонорар; доколкото в случая не се спори по отношение на размера и стойността на дяловете на собствеността, може ли да има и претенция по отношение на заплащане на разноски, включително aдвoкатски хонорар.

Насрещната страна е депозирала отговор, съгласно който счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и че жалбата е неоснователна.

За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното:

Частната касационна жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и 261 ГПК.

Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. В т. т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение/определение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Настоящият съд намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Постановеното от Софийски градски съд определение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

М. А. не е обосновала наличието на допълнителните предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, съгласно визираните по-горе постановки на т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

В тази връзка следва да се посочи, че е налице практика на ВКС – определение № 234/25.02.2011 г. по ч. т. д. № 121/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., определение № 280/15.09.2014 г. по гр. д. № 3210/2014 г. на ВКС, І г. о., определение № 2434/30.07.2025 г. по ч. т. д. № 680/2025 г. на ВКС, І т. о. и др., съгласно която разпоредбата на чл. 78, ал. 9 ГПК не е приложима при извънсъдебно споразумение между страните.

Същевременно в определение № 103/06.07.2020 г. по ч. гр. д. № 1464/2020 г. на ВКС, I г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, по въпрос дали следва да не се присъждат разноски на ответника при условията на чл. 78, ал. 4 ГПК при прекратяване на производството, когато се касае за делбено такова, е визирано, че в трайната и последователна практика на ВКС се приема, че производството по съдебна делба е особено исково производство, а регламентиращите го процесуални норми са специални по отношение на общите норми, уреждащи гражданския процес. При наличие на съсобственост върху вещи и вещни права съдебната делба е винаги възможна и е недопустим отказ от иск за делба, поради което предявяването на такъв иск не зависи от поведението на другата страна. Причината за завеждането на иска за делба не е поведението на ответника, а целеният резултат - да се ликвидира съществуващата съсобственост. Ето защо отговорността за разноски не е уредена като санкция за неправомерно поведение, какъвто принцип е залегнал в правилата на чл. 78 ГПК. В делбеното производство страните имат двойно качество - те са и ищци, и ответници един спрямо друг. Затова законодателят е предвидил разноските да се понасят от страните съобразно стойността на дяловете им, което се отнася за държавните такси и другите деловодни разноски. Разноските за адвокатско възнаграждение се понасят от страните така, както са ги направили. Когато в делбеното производство са предявени други искове - например по сметки, които зависят от поведението на ответника по тях, чл. 355 ГПК предвижда присъждане на разноски по общите правила на чл. 78 ГПК. Последните намират приложение и в случай на оспорване правата на останалите съделители, респ. при оспорване на самия факт на съществуване на съсобствеността или при спор относно способа, по който следва да бъде извършена делбата във втората фаза на производството, както и при обжалване на постановените от първоинстанционния и въззивния съд решения.

В настоящия казус М. А. е заявила с исковата молба свои права върху съсобствения имот от 9/10 ид. ч., респ. – 1/9 ид. ч. за С. З.. С отговора на исковата молба ответникът е оспорил така посочените квоти, с твърдения, че правата на страните са равни (по 1/2 ид. ч.). М. А. е оттеглила иска си поради доброволно разрешаване на спора. Представила е подписан от страните предварителен договор, съгласно който тя се задължава да продаде на С. З. 1/2 ид. ч. от делбения имот, т. е. при поддържаните от него по делото права в съсобствеността.

При тези данни, определението на въззивния съд е в унисон с визираната по-горе практика на ВКС, която настоящият съд споделя.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.-

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 20030 от 16.10.2025 г. по в. ч. гр. д. № 10636/2025 г. на Софийски градски съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: