ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1263
гр. София, 12.03.2026 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
М. Х.
като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 3975 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника по делото „Т. София” ЕАД, подадена чрез процесуалния му пълномощник юрк. Е. И. срещу решение № 4394/07.07.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 5478/2024 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваните части първоинстанционното решение № 2096/06.02.2024 г. по гр. дело № 23064/2022 г. на Софийския районен съд (СРС), са уважени, предявени от Р. Р. С. срещу жалбоподателя, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 от КТ, както следва: признато е за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на ищцата, извършено със заповед № 15/14.03.2022 г. на изпълнителния директор и на председателя на Управителния съвет (УС) на ответното дружество; ищцата е възстановена на заеманата преди незаконното й уволнение длъжност „ръководител отдел” в Отдел „Съдебни вземания – битови клиенти“ и изпълняваща длъжността (и. д.) „ръководител отдел” в Отдел „Съдебно изпълнение“ към Дирекция „Правна“ на ответното дружество; последното е осъдено да заплати на ищцата сумата 18 314.08 лв., представляваща сбора от обезщетението за оставането й без работа поради незаконното уволнение и разликата с получаваното по-ниско възнаграждение в рамките на процесния период 14.03.2022 г. - 14.09.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 29.04.2022 г. до окончателното изплащане на вземането; в тежест на касатора са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и нарушения на процесуалните правила при постановяването му – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Насрещната страна – ищцата Р. С., в отговора на касационната жалба, подаден чрез процесуалния й пълномощник адв. Н. М., поддържа възражение за процесуална недопустимост на жалбата; при условията на евентуалност – доводи, че не са налице наведените от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване; също евентуално – съображения за неоснователност на жалбата.
Възражението на ищцата за недопустимост на касационната жалба, поради това, че съобразно указанията на СГС при администрирането й, по нея била внесена държавна такса в размер по-нисък от дължимия, е неоснователно. Така твърдяният порок, ако действително беше налице, би съставлявал отстранима нередовност на жалбата и не води директно до процесуална недопустимост на същата. Жалбата не е и нередовна, тъй като съгласно чл. 18, ал. 2, т. 1 от ТДТССГПК, държавната такса, която се внася при подаването на касационната жалба, е във фиксиран размер от 30 лв., колкото е внесъл и в случая касаторът по сметката на ВКС, съгласно дадените му указания.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, също чрез юрк. И., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) налице ли е изискване заповедта за дисциплинарно наказание да съдържа винаги всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние, деня и часа на осъществяването им; 2) допустимо ли е позоваването на известни на работника обстоятелства и документи, които са станали достояние на наказания работник или служител преди уволнението, и той да е могьл да се защити по предявените му нарушения; 3) следва ли въззивният съд да прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения; 4) какъв е критерият за определяне на дадени свидетелски показания като „противоречиви“ и „неясни“, и има ли въззивният съд задължението да се произнесе по истинността на свидетелските показания като обсъди всички събрани по делото и допустими, според правилата на процесуалния закон, доказателства; следва ли въззивният съд да кредитира показанията на свидетел само тогава, когато те биват повторени потвърдително от друг свидетел; и 5) при преценката за съразмерност на наложеното наказание с допуснатото дисциплинарно нарушение следва ли въззивният съд да отчете всички обстоятелства, при които е допуснато нарушението, в т. ч. тежестта на нарушението и обстоятелствата, при които е извършено, отражението върху работата в предприятието на работодателя, настъпили ли са вредни последици – не само икономически, но и върху микроклимата в съответното звено на работа, поведението на работника и отношението му към допуснатото нарушение, дисциплинарното му минало, както и доколко с действията си е отговорил на очакванията за съответстващото за длъжността поведение. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както следва: първия въпрос – с решение № 55/30.05.2022 г. по гр. д. № 2161/2021 г. на IІІ-то гр. отд. и решение № 282/10.10.2014 г. по гр. д. № 2218/2014 г. на IV-то гр. отд.; втория въпрос – с решение № 152/08.12.2017 г. по гр. д. № 677/2017 г. на IІІ-то гр. отд.; третия въпрос – с решение № 160/16.12.2020 г. по търг. д. № 2156/2019 г. на IІ-ро търг. отд. и решение № 202/21.12.2013 г. по търг. д. № 866/2012 г. на I-во търг. отд.; четвъртия въпрос – с решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV-то гр. отд. и решение № 76/12.10.2020 г. по гр. д. № 1475/2016 г. на I-во гр. отд.; и петия въпрос – с решение № 372/01.07.2010 г. по гр. д. № 1040/2009 г. на IV-то гр. отд., решение № 516/28.06.2010 г. по гр. д. № 94/2009 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 227/26.06.2012 г. по гр. д. № 1417/2011 г. на IІІ-то гр. отд. и решение № 344/22.11.2012 г. по гр. д. № 242/2012 г. на IІІ-то гр. отд. Жалбоподателят сочи и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, поставените въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, но без да излага съображения за това.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че в процесната заповед за дисциплинарно уволнение са описани четири групи нарушения на трудовата дисциплина: 1) за периода 07.09.2021 г. - 22.02.2022 г. – ненавременно явяване, отсъствие и значително по-рано напускане на работното място от установеното работно време; 2) при изпълнение на трудовите си задължения ищцата допускала проява на грубо отношение, неоказване съдействие към частни съдебни изпълнители (ЧСИ) и помощник-ЧСИ; 3) липса на нормална работна комуникация между ищцата и служители от Отдел „Съдебно изпълнение“, неоказване съдействие от нейна страна за извършване работата на служителите, проява на различно отношение към служителите, използване на обидни думи; 4) некачествено изпълнение на възложената работа.
Предвид изричните доводи и възражения на ищцата, СГС е извършил преценка за спазване на сроковете по чл. 194 от КТ и надлежното мотивиране на процесната заповед съгласно изискванията на чл. 195, ал. 1 от КТ, при което е приел следното: Позовал се е практиката на ВКС (решение № 122/27.05.2013 г. по гр. д. № 975/2012 г. на III-то гр. отд. и решение № 177/17.06.2014 г. по гр. д. № 7430/2013 г. на III-то гр. отд.), която приема, че заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е мотивирана по смисъла на чл. 195 ал. 1 от КТ, когато препраща към конкретен акт, изготвен от работодателя, в който е посочено нарушението, мястото, времето и обстоятелствата, при които е извършено. Съдът е приел, че в процесната заповед има препращане към доклад, който е представен по делото и следва са се счита част от съдържанието на заповедта. Също съобразявайки се с практиката на ВКС (решение № 78/11.04.2018 г. по гр. д. № 1835/2017 г. на ІV-то гр. отд., решение № 377/26.10.2011 г. по гр. д. № 1962/2010 г. на ІV-то гр. отд., решение № 162/13.07.2016 г. по гр. д. № 67/2016 г. на ІV-то гр. отд., решение № 310/27.05.2024 г. по гр. д. № 2163/2023 г. на III-то гр. отд. и решение № 50003/03.02.2023 г. по гр. д. № 1645/2022 г. на IV-то гр. отд.), въззивният съд е приел, че заповедта е надлежно мотивирана когато от съдържанието й следва несъмнен извод за същността на фактическото основание за уволнението и работникът или служителят е имал възможност да разбере причината за него, съответно – съдът има възможност да извърши необходимата проверка за законосъобразността му – установеното в закона задължение на работодателя да мотивира заповедта за дисциплинарно наказание е с оглед възможността да се прецени изискването за еднократност на наказанието, да се съобразят сроковете по чл. 194 от КТ и да се гарантира правото на наказания работник или служител да се защити ефективно – ако изложените в заповедта мотиви са достатъчни за удовлетворяване на тези изисквания, заповедта се счита за мотивирана, тъй като няма строго формално изискване заповедта за дисциплинарно наказание да съдържа винаги всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние, деня и часа на осъществяването им; както в искането на обяснения, така и в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание е достатъчно нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника начин, включително и чрез позоваването на известни на работника обстоятелства и документи. Съдът е приел още, че преценката дали наказанието е наложено в сроковете по чл. 194 от КТ, както и тази за мотивираност и индивидуализация на описаните нарушения в процесната заповед, и дали всяко от описаните деяния съставлява нарушение, за което е наложено наказанието дисциплинарно уволнение, следва да се извърши по отношение на всяко едно от посочените нарушения, формиращи четирите групи деяния.
Относно спазване на сроковете по чл. 194 от КТ въззивният съд е приел, че съгласно текста на процесната заповед на изп. директор и председателя на УС, нарушенията на трудовата дисциплина са установени, след запознаване с доклад от 25.02.2022 г., изготвен от П. П. – заместник изпълнителен директор, т. е. налице е изрично препращане към този доклад, приет като доказателство по делото, като лицата, упражняващи работодателска власт, са узнали за вменените на ищцата нарушения на трудовата дисциплина на 25.02.2022 г. С оглед това съдът, като е посочил, че нарушенията от първата група в заповедта са извършени през периода 07.09.2021 г. - 21.02.2022 г., е приел, че по отношение на тях не е изтекъл едногодишният срок от извършването им, съответно – и двумесечният от узнаването им от работодателя, спрямо датата на налагане на наказанието – 14.03.2022 г. Относно останалите процесни дисциплинарни нарушения – от втората, третата и четвъртата група, въззивният съд е приел, че от текста на заповедта и на доклада от 25.02.2022 г. по никакъв начин не може да се изведе и установи момента на извършване на тези нарушения, като в тази връзка е изложил съображения, че в доклада от 25.02.2022 г. относно нарушенията във втората и третата група е налице препращане към друг доклад № Д-НС-8/20.01.2022 г. на Наздорния съвет (НС) и протокол с индекс №К-1347/18.02.2022 г., които обаче не са представени по делото, поради което е обективно невъзможно да се установи точното им съдържание, включително – данни за момента на извършене на нарушенията, с оглед преценката относно спазване на сроковете по чл. 194 от КТ. С оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК и предвид изрично направеното възражение от страна на ищцата в тази насока, съдът е приел, че ответникът не е изпълнил доказателствената си тежест и не установил законосъобразно наложено дисциплинарно наказание по отношение на нарушенията от втората, третата и четвъртата група по заповедта, което е намерил за достатъчно основание за извод, че наказанието досежно тези нарушения е наложено незаконосъобразно.
Отделно от горното, като такова самостоятелно основание, въззивният съд е приел и липсата на индивидуализация на нарушенията от тези три групи в процесната заповед и в доклада, към който тя препраща, предвид и липсата на документите, към които самият доклад препраща. В тази връзка относно втората група нарушения съдът е приел, че по никакъв начин не се установява кои ЧСИ и помощник-ЧСИ са подавали сигнали и оплаквания във връзка с работата на ищцата, кога са постъпили и какъв е бил конкретният казус, в който ищцата не е изпълнила свое трудово задължение, в какво се състои нейното грубо отношение и неоказване на съдействие на работата на ЧСИ. Относно третата група нарушения е приел, че не се установяват и не могат да се извлекат конкретни фактически твърдения и описание на реално осъществени ситуации от работния процес, които да изпълнят състава „липса на нормална комуникация“ между ищцата и служители от Отдел „Съдебно изпълнение“; както и че фактите, на които работодателя основава заключението си за наличие на дисциплинарно нарушение, са непълно описани – постъпило устно оплакване до г-жа М. от трима служители за грубо отношение от страна на ищцата – не е възпроизведено това устно оплакване, и в какво се състои грубото отношение на ищцата към тримата служители, кога и при каква конкретна ситуация е проявено, какви обидни думи са използвани и по адрес на кое лице; а относно нанесена обида на служител, че е „неграмотен“ – не е посочено името на този служител, както и документа, който е представен пред ищцата, нито по делото е представен протокол № 1/8.02.2022 г., в който се твърди да е обективирана конкретната ситуация. Относно четвъртата група нарушения съдът е приел, че констатацията на работодателя, че ищцата не се справя с възложената й работа поради обстоятелството, че като ръководител периодично пускала доклади за извънреден труд, което никой от предходните ръководители не е правел, е също неконкретизирана – кога и колко доклада за извънреден труд ищцата е депозирала, дали такъв е бил разрешен от работодателя или същите са счетени за неоснователни, каква е действителната причина, наложила полагане на извънреден труд, от кои лица и за каква работа. СГС е приел и че така описаните от работодателя нарушения представляват негови оценъчни констатации за начина на извършване на възложената на ищцата работа и лишават съда от възможността да провери верността на фактическите твърдения, с оглед преценката дали същите съставляват нарушение на конкретни трудови задължения, съответно – липсва възможност и за преценка по чл. 189 от КТ, с оглед наложеното най-тежко дисциплинарно наказание, което на самостоятелно основание обосновава извод за недоказаност на такива извършени дисциплинарни нарушения. Също в тази връзка въззивният съд е изтъкнал, че събраните в хода на производството по делото доказателства не могат да попълнят заповедта за налагане на дисциплинарно наказание с фактически обстоятелства, както и че е недопустимо работодателят да се позовава на конкретни факти и да индивидуализира нарушенията едва в хода на съдебния процес по оспорване законността на дисциплинарното уволнение.
Независимо от горното, съдът е намерил, че и разгледани по същество, процесните дисциплинарни нарушения от втората, третата и четвъртата група по заповедта, са недоказани.
Относно нарушенията от втората група е приел, че по делото липсват каквито и да са доказателства за проявено грубо и неколегиално отношение от страна на ищцата спрямо ЧСИ и помощник-ЧСИ. Единствено в показанията на свидетелките З. и У. се съдържа неясно и неконкретизирано твърдение за проявявано от ищцата грубо отношение към ЧСИ, с които ответното дружество работи, но свидетелките не посочват нито конкретен случай на проявено такова грубо отношение, нито в какво се изразява. Съдът е приел и че показанията на свидетелките У. и З. противоречат на показанията на свидетелите П. и С., които са работели в една стая с ищцата и имат преки и непосредствени впечатления от работата й и поведението й, а към настоящия момент не работят в ответното дружество и показанията им са пълни, логични и подробни, поради което съдът ги е кредитирал изцяло. За да не възприеме показанията на свидетелките З. и У., съдът е изложил и съображения, че те и към настоящия момент са технически сътрудници в ответното дружество; че са изпълнявали трудовите си функции на работно място, различно от това на ищцата; както и че свидетелката З. е сестра на служителката Р. И., която заедно със служителката Д. П. и свидетелката У. са били дисциплинарно наказани във връзка с проверки на ищцата; които обстоятелства, преценени по реда на чл. 172 от ГПК, са обусловили извода на съда за липса на обективност при възпроизвеждане на фактите и обстоятелства и пристрастност на свидетелките, чиито показания са и изолирани, и несъответни и на писмените доказателства по делото.
По нарушенията от третата група съдът е приел, че относно посоченото в заповедта грубо отношение на ищцата към служители от техническия отдел, също са налице противоречиви свидетелски показания, като само тези на свидетелката З. съдържат данни за конкретен случай със служителката Д. П., чийто доклад бил наречен от ищцата „неграмотно“ написан, но такова обстоятелство не се установява от показанията на свидетелката У., която общо сочи наличие на грубо отношение към служителите, нито от показанията на свидетеля С., който е работел на длъжност „юрисконсулт“, и за който свидетелката З. сочи да е присъствал в описаната от нея ситуация със служителката Д. П.. С оглед това, съдът е приел, че показанията на свидетелката З. са изолирани, а и по вече изложените по-горе съображения не ги е кредитирал. От друга страна, от показанията на свидетеля С. СГС е установил, че голяма част от служителите в техническия отдел не са имали познания за работа с компютърни програми като Exсel, което се предполага с оглед заеманата от тях длъжност и трудовите им функции, както и поради възлагани конкретни задачи и проверка на извършваната работа от страна на ищцата като ръководител, при което техническите сътрудници са били недоволни и не са изпълнявали възложените им задачи, имали са много пропуски в работата, и най-вече служителките Р. И., Д. П. и свидетелката У.. Нормален работен тон и поведение, и съответно – строгост и прецизност при изпълнение на функциите й, както и липса на проява на лично отношение към когото й да е от техническите сътрудници от страна на ищцата, съдът е установил и от показанията на свидетелката М. П.. В обобщение съдът е приел, че ответникът не е установил при условията на пълно и главно доказване соченото нарушение на трудовите задължения от страна на ищцата, а напротив – ищцата е провела насрещно доказване и е установила, освен липса на проявено лично, грубо и непрофесионално отношение към който и да е от служителите от техническия отдел, а също и изпълнение на функциите си на ръководител, с изискване на определено качество на работа от тях, възлагане на задачи и проверка на работата им.
Относно нарушенията от четвъртата група по заповедта въззивният съд отново е посочил, че е неясно в какво се състои некачественото изпълнение на работата от ищцата, какви грешки се допускат от нея, какви несъответствия и между какво, което да е довело до загуби и пропуски за ответното дружеството-работодател, както и в какво се изразяват загубите за дружеството. Напротив – съдът е приел, че именно от събраните писмени и гласни доказателства се установява, че ищцата стриктно, взискателно и с необходимия професионализъм и качество е изпълнявала своите служебни задължения, като е предприемала действия с оглед недопускане загуби за дружеството. За тези свои изводи съдът се е позовал на представен по делото мотивиран доклад, съдържащ предложение и искане от ищцата, да не се архивират дела, по които има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, след тригодишния срок, доколкото давността за тези вземания е петгодишна и по същите биха могли да се събират дължимите вземания; както и на обоснован доклад за необходимостта от полагане на извънреден труд, представен от прекия ръководител на ищцата до ръководството на дружеството, и в който е обоснована причината и необходимостта от извънреден труд – не поради невъзможност на ищцата за справяне с работата, а поради увеличения обем изпълнителни дела и издадени изпълнителни листове, постоянна кореспонденция и наблюдение на работата на служителите по конкретните дела. От представените от ответника карти за тримесечно оценяване на работата на ищцата съдът е установил, че работодателят е оценявал (включително непосредствено преди налагане на наказанието „дисциплинарно уволнение“) работата на ищцата изключително високо – с 18-19 точки от максимални 20 точки, т. е. – с отлична оценка. Гореизложеното е обусловило несъмнения извод на съда, че липсва некачествено изпълнение на работа от страна на ищцата, а точно обратното – стриктно и професионално изпълнение на трудовите функции.
Относно нарушенията от първата група по заповедта, след обсъдждане и съвкупна преценка на заключението на съдебно-техническата експертиза (която е установила и годността на системата за достъп в сградата – на пунктовете вход-изход с поставени чекиращи устройства) и писмените доказателства (сред които е и разпечатката за чекиране в системата с устройството, предоставено на ищцата), както и предвид липсата на спор между страните относно продължителността на работното време от 8.30 ч. до 17 ч., въззивният съд е приел следното: На 07.09.2021 г. и 24.09.2021 г. ищцата се е явила на работа след началото на установеното работно време, но чрез електронна кореспонденция тя е уведомила прекия си ръководител и съответно е получила разрешение от него за това. Същото разрешение от страна на работодателя съдът е установил и относно преждевременното напускане от ищцата – преди края на работното време, за целия период 11.01.2022 г. - 24.01.2022 г., т. е. – и за процесните дати 12.01.2022 г. и 19.01.2022 г. Относно описанието на преждевременното напускане на работното място на 19.01.2022 г. СГС е установил още и, че в процесната заповед за уволнение е налице противоречие – от една страна се сочи, че ищцата е напуснала работното място в 16.30 ч., при работно време до 17 ч. (т. е. 30 минути по-рано), а от друга, – че е напуснала работното място 2 часа и 30 минути преди края на работния ден, т. е. – в 14.30 ч., като съдът е приел, че това противоречие съществено нарушава правото на защита на ищцата и също обуславя незаконосъобразност на наказанието. Отделно от това съдът е установил, че ищцата е изпращала електронни писма от служебния имейл след 14.30 ч. на 19.01.2022 г., като ответникът не е доказал възможност за дистанционен достъп на служителите си до служебния имейл, поради което съдът е приел, че не е и установено това нарушение – ищцата на 19.01.2022 г. да е напуснала в 14.30 ч. работното си място, т. е. 2 часа по-рано, отколкото й е разрешено от изпълнителния директор – след 16.30 ч. Неяснота и противоречие в заповедта при описване явяването и напускането на работното място, съдът е установил и относно датата 21.02.2022 г. – работодателят е посочил, че ищцата два пъти е напускала работното си място преди обяд, без да посочи, кога се е върнала, за да напусне втория път. От разпечатката от електронната система за чекиране съдът е установил, че ищцата е била в сградата на ответното дружество, преминавайки през различни входове-изходи през по-малко от 10 минути до края на работното време, предвид което е приел, че липсва отсъствие за повече от 2 часа от работното място. От съвкупната преценка на разпечатката и заключението на вещото лице съдът е установил, че на 22.02.2022 г. през периода от 8.34 ч. до 10.37 ч. ищцата не е била на работното си място и не е изпълнявала служебните си задължения. От разпечатката съдът е установил и че на 01.10.2021 г. ищцата е закъсняла с 10 минути – вместо в 8.30 ч. се е явила в 8.40 ч., като е приел, че изложените от нея причини за закъснението следва да обсъди по реда на чл. 189 от КТ.
В обобщение въззивният съд е приел, че ответникът не е изпълнил доказателствената си тежест съобразно чл. 154, ал. 1 от КТ, да установи при пълно доказване извършване на нарушенията на трудовата дисциплина, посочени в процесната заповед № 15/14.03.2022 г., с изключение на двете нарушения по чл. 187, ал. 1, т. 1, предл. 1 и предл. 2 от КТ – едно закъснение от 10 минути за работа на 01.10.2021 г. и едно отсъствие от работа за 2 часа на 22.02.2022 г. Като е посочил множество решения на ВКС, съгласно които, системни нарушения на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 3 от КТ, са три или повече дисциплинарни нарушения, съдът е приел, че в случая, при установени две нарушения, е изключено наличието на системност.
Също позовавайки се на трайно установената практика на ВКС (решение № 75/10.06.2015 г. по гр. д. № 5735/2014 г. на IV-то гр. отд., решение № 133/23.04.2015 г. по гр. д. № 5394/2014 г. на IV-то гр. отд., решение № 112/07.05.2015 г. по гр. д. № 5348/2014 г. на III-то гр. отд., решение № 163/13.06.2012 г. по гр. д. № 564/2011 г. на IV-то гр. отд., решение № 227/29.06.2012 г. по гр. д. № 1417/2011 г. на III-то гр. отд., решение № 167/14.05.2013 г. по гр. д. № 1102/2012 г. на IV-то гр. отд.), въззивният съд е приел, че преценката по чл. 189, ал. 1 от КТ относно тежестта на нарушенията се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на изпълняваната работа, характера на възложените трудови функции и доколко те сочат за оказано от работодателя по-високо доверие, респ. – доколко са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнение на работата, значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение, с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, респ. – доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху работата на работодателя; обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника или служителя към неизпълнението. Изхождайки от тези принципни съображения, съдът е намерил, че нарушението на 01.10.2022 г. – 10-минутното закъснение за работа, освен че само по себе си е малозначително, кореспондира и с дадените от ищцата обяснения, че едно от децата й е имало здравословен проблем, за което по делото е представен болничен лист, удостоверяващ този факт от следващите дни. Относно отсъствието на ищцата за 2 часа на 22.02.2022 г. СГС е приел, че макар и изпълващо състава на дисциплинарно нарушение, съобразено с оглед личността на ищцата, нейното стриктно изпълнение на трудови функции, оценено от работодателя с отлично изпълнение на работата, липса на наложени наказания до този момент, както и липса на неблагоприятни последици, то наложеното дисциплинарно наказание „уволнение“ е несъразмерно тежко, поради което и следва да бъде отменено.
При така мотивираното въззивно решение, по наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:
В посоченото от жалбоподателя решение № 55/30.05.2022 г. по гр. д. № 2161/2021 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС е възприет отрицателен отговор на първия поставен в изложението материалноправен въпрос, а именно, – че нито в искането на обяснения, нито в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание работодателят е длъжен да посочи всички обективни и субективни елементи на изпълнителното деяние, деня и часа на осъществяването им. В същия смисъл е и другото посочено от касатора – решение № 282/10.10.2014 г. по гр. д. № 2218/2014 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в което е прието, че в заповедта за дисциплинарно уволнение следва да се посочи датата на извършване на нарушението или период, в случай, че нарушението/нарушенията не са извършени на една и съща дата. В първото от тези решения на ВКС е разяснено още и следното: Мотивирането на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание е въведена с оглед на установеното в чл. 189, ал. 2 от КТ изискване за еднократност на наказанието, необходимостта от преценка за спазване на сроковете по чл. 194 от КТ и защитата на работника или служителя; изискванията на чл. 195 от КТ относно съдържанието на заповедта за дисциплинарно наказание са изпълнени, когато нарушението е конкретизирано в достатъчна степен – с оглед защитата на работника или служителя и за да бъде осъществен съдебният контрол за законност на наложеното наказание. Същото разрешение на въпроса е възприел и въззивният съд в обжалваното решение, като се е позовал на други решения на ВКС, формиращи трайно установена съдебна практика по тълкуването и приложението на чл. 195, ал. 1 от КТ. Същата (включително посочената от касатора) еднозначно приема, че посочването в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание на времето (датата/периода) на извършването на дисциплинарното нарушение е необходимо за осъществяването на съдебния контрол за законосъобразност на наложеното наказание, който включва и преценката за спазването на сроковете по чл. 194 от КТ, когато ищецът (дисциплинарно уволненият раобтник или служител) е навел доводи за неспазването им и за немотивираност на заповедта по време, препятстваща извършването на тази преценка. Именно такъв съдебен контрол е осъществил и в случая въззивният съд, и като е приел, че от текста на процесната заповед за дисциплинарно уволнение и на доклада от 25.02.2022 г., към който тя препраща, по никакъв начин не може да се изведе и установи момента на извършване на дисциплинарните нарушения от втората, третата и четвъртата група по заповедта, с оглед преценката относно спазването на сроковете по чл. 194 от КТ, както и че това е достатъчно основание за извода, че дисциплинарното наказание досежно тези нарушения е наложено незаконосъобразно, съдът е разрешил първия материалноправен въпрос в пълно съотвествие, а не в противоречие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
Като е приел, че както в искането на обяснения, така и в заповедта за налагане на дисциплинарното наказание е достатъчно нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за работника начин, включително и чрез позоваването на известни на работника обстоятелства и документи, СГС е разрешил и втория материалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 195, ал. 1 от КТ в пълно съотвествие както с цитираното от касатора решение № 152/08.12.2017 г. по гр. д. № 677/2017 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС, така и с практиката на ВКС, посочена във въззивното решение, в които е възприето същото разрешение. По никакъв начин не е в противоречие с тази практика, формирана и по двата материалноправни въпроса по чл. 195, ал. 1 от КТ, поставени от касатора, и изтъкнатият в изложението на последния извод на въззивния съд, че данни за момента на извършене на нарушенията от втората и третата група по заповедта, с оглед преценката относно спазване на сроковете по чл. 194 от КТ, е обективно невъзможно да се установят от непредставените като доказателства по делото, доклад № Д-НС-8/20.01.2022 г. на НС и протокол с индекс № К-1347/18.02.2022 г., към които препраща докладът от 25.02.2022 г., към който пък препраща процесната заповед за дисциплинарно уволнение.
Трайно установената практика на ВКС, включително посочените от жалбоподателя – решение № 160/16.12.2020 г. по търг. д. № 2156/2019 г. на IІ-ро търг. отд. и решение № 202/21.12.2013 г. по търг. д. № 866/2012 г. на I-во търг. отд., дават положителен отговор на третия процесуалноправен въпрос в изложението към касационната жалба, а именно, – че въззивният съд, в качеството си на съдебна инстанция по съществото на материалноправния спор по делото, следва да обсъди и прецени в тяхната съвкупност всички относими доказателства, събрани по делото, като въз основа на тях направи свои собствени правни изводи, с които да даде обоснован отговор на въведените от страните доводи и възражения, които са от значение за правилното решаване на спора. В случая – с подробно изложените мотиви към обжалваното решение, въззивният съд по никакъв не се е отклонил и от тази константна практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. В касационната си жалба самият касатор не излага никакви оплаквания СГС да не е обсъдил в решението си конкретен негов довод или възражение, или конкретно доказателство, относимо към спора. В самото изложение към жалбата се сочи единствено, че при формиране на правните си изводи за недоказаност на извършването на процесните дисциплинарни нарушения от ищцата, въззивният съд не е обсъдил представено с отговора на исковата молба, искане от гражданин за възстановяване на суми с вх. № Г-25441/11.11.2020 г., както и представена електорнна кореспонденция, които според касатора недвусмислено навеждали на извод за некачествено изпълнение на поставени задачи от ищцата. Тези писмени доказателства обаче по никакъв начин не могат да променят изводите на въззивния съд по чл. 195, ал. 1, във вр. с чл. 194 от КТ, че поради липсата на достатъчна индивидуализация и невъзможността да се установи от заповедта и доклада към който тя препраща, времето (периода) на извършване на четвъртата група нарушения по заповедта – некачествено изпълнение на възложената работа, е невъзможна и преценката за спазването на едногодишния срок по чл. 194 от КТ, което само по себе си е достатъчно и за извода, че дисциплинарното наказание е незаконосъобразно наложено досежно тази група нарушения. Следователно, третият процесуалноправен въпрос не осъществява както общата, така и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.
По подобни съображения касационното обжалване не следва да се допуска и по четвъртия процесуалноправен въпрос – относно обсъждането на свидетелските показания по делото, който съставлява частна хипотеза на третия въпрос. В посочените от касатора – решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 76/12.10.2020 г. по гр. д. № 1475/2016 г. на I-во гр. отд. на ВКС, в обобщение на трайно установената практика на ВКС е разяснено следното: Съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 от ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти: обстановката, психическото състояние на свидетеля, възрастта му към него момент, физиологични особености, паметово-интелектуални способности, както и обстоятелствата при възпроизвеждането – възможност за възпроизвеждане и волята на свидетеля да каже истината. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време, дали впечатленията им са спорадични или системи, доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Законодателят е създал едно предположение относно посочените в хипотезата на чл. 172 от ГПК лица за възможна тяхна заинтересованост от изхода на делото. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността да е повлияла на достоверността на показанията му. Съдът не е длъжен да възприеме показанията на свидетелите, но следва да изложи аргументи защо ги изключва от доказателствения материал (недопустими са или ирелевантни), защо не ги кредитира или дори и да ги кредитира, какво възприема или не за установено. Съдът не може да преиначава свидетелски показания или да обсъжда избирателно само части от тях, като игнорира друга част относно релевантни за спора факти, щом установяването им е допустимо чрез гласни доказателства.
В настоящия случай въззивният съд е обсъждал свидетелските показания по делото във връзка с доказване извършването на процесните дисциплинарни нарушения от втортата и третата група по заповедта за дисциплинарно уволнение, като при обсъждането им изцяло се е съобразил и с така цитираната константна практика на ВКС и по никакъв начин не се е отклонил от нея. Освен това, нито събраните по делото свидетелски показания, нито начинът на обсъждането им от въззивния съд могат да променят посочените и по-горе негови изводи по чл. 195, ал. 1, във вр. с чл. 194 от КТ, които той е направил и по отношение на нарушенията от втортата и третата група по заповедта, и които са достатъчно основание за извода му за незаконосъобразност на последната и в частта й относно тези дисциплинарни нарушения, вменени на ищцата.
По последния поставен от касатора материалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 189, ал. 1 от КТ, също е формирана трайно установена практика на ВКС, обективирана в решенията, посочени както в изложението към касационната жалба, така и в мотивите към обжалваното въззивно решение. Съгласно тази константна практика, преценката по чл. 189, ал. 1 от КТ се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършените дисциплинарни нарушения, в това число характера на изпълняваната работа, характера на възложените трудови функции и доколко те сочат за оказано от работодателя по-високо доверие, респ. – доколко са свързани с по-висока степен на отговорност при изпълнение на работата, значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение, с оглед настъпилите или възможни неблагоприятни последици за работодателя, респ. – доколко тези последици са повлияли или могат да повлияят върху работата на работодателя; обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника или служителя към неизпълнението. В случая въззивният съд е извършил преценката относно тежестта на установените по делото, извършени от ищцата две дисциплинарни нарушения по чл. 187, ал. 1, т. 1, предл. 1 и предл. 2 от КТ, съобразявайки именно тези критерий, възприети в практиката на ВКС. В пълно съотвествие със същата са изводите на СГС, че наложеното на ищцата най-тежко дисциплинарно наказание „уволнение“ е несъразмерно както досежно 10-минутното й закъснение за работа, което само по себе си е малозначително и кореспондира с дадените от ищцата обяснения за заболяване на едно от децата й, така и по отношение на отсъствието й за 2 часа от работа, съопоставено с установеното по делото стриктно изпълнение на трудовите й функции, оценено като отлично от самия работодателя, липсата на наложени дисциплинарни наказания на ищцата до този момент, както и предвид липсата на неблагоприятни последици от двете нарушения за работодателя. Следователно, по отношение на петия материалноправен въпрос, поставен от касатора, също не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване
Жалбоподателят напълно бланкетно се позовава на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като единствено цитира текста й в изложението си, без да излага никакви съображения, защо счита, че поставените от него правни въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; същевременно сам той сочи практика на ВКС, формирана по всеки от тези въпроси. При това положение и предвид задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, съдът няма основание да приеме и наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.
В заключение, касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК; не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 3 и чл. 81 от ГПК касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата й в касационното производство по делото, в размер 2 010 лв. Предвид подмяната на националната валута, считано от 01.01.2026 г., тази парична сума, присъждана с настоящото определение, следва да се превалутира и закръгли съгласно чл. чл. 11-13 от ЗВЕРБ, при което същата възлиза на 1 027.70 евро.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 4394/07.07.2025 г., постановено по възз. гр. дело № 5478/2024 г. на Софийския градски съд.
ОСЪЖДА „Т. София” ЕАД с ЕИК[ЕИК] да заплати на Р. Р. С. с ЕГН [ЕГН] сумата 1 027.70 евро (хиляда двадесет и седем евро и седемдесет стотинки), представляваща разноски за касационното производство по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: