ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1644
гр.София, 03.04.2025 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов
ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров
Хрипсиме Мъгърдичянкато разгледа докладваното от съдия Х. М. гр. дело №2103 по описа за 2024 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника М. К. М. срещу въззивно решение № 396 от 07.12.2023 год., постановено по в. гр. дело № 461/2023 год. по описа на Окръжен съд – С. З. с което след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 144 от 24.02.2023 год., постановено по гр. дело № 2307/2022 год. по описа на Районен съд – С. З. и на решение № 332 от 25.04.2023 год., постановено по посоченото дело по реда на чл. 250 ГПК, на основание чл. 127, ал. 2 СК и чл. 143, ал. 2 СК упражняването на родителските права по отношение на децата К. М. М. и В. М. М. е предоставено на майката Д. Б. М.; адресът на майката е определен за адрес на местоживеене на децата; определен е режим на лични контакти на бащата М. К. М. с децата К. М. М. и В. М. М., както следва: два пъти в месеца – всеки първи и трети петък, събота и неделя, от 18.00 часа на петъчния ден с преспиване до 18.00 часа на неделния ден, 30 дни през лятото, които да не съвпадат с платения годишен отпуск на майката, всяка четна година бащата да взема децата за новогодишните, третомартенските, майските празници /за 6-ти май/, а за великденските, септемврийските празници /за 6-ти септември/, и за коледните празници децата да са с майката, на всяка нечетна година – обратно; бащата М. К. М. е осъден да заплаща на детото К. М. М., чрез неговата майка и законен представител Д. Б. М., ежемесечна издръжка в размер на 350 лв., считано от влизане в сила на решението до настъпване на законово основание за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва за всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане, както и ежемесечан издръжка в размер на 250 лв., считано от датата на подаване на исковата молба – 08.06.2022 год. до датата на постановяване на определението за привременни мерки – 23.11.2022 год., ведно със законната лихва до окончателното й изплащане, а на детото В. М. М., чрез неговата майка и законен представител Д. Б. М. – ежемесечна издръжка в размер на 300 лв., считано от влизане в сила на решението до настъпване на законово основание за изменение или прекратяване на издръжката, ведно със законната лихва за всяка закъсняла вноска до окончателното й изплащане, както и ежемесечан издръжка в размер на 230 лв., считано от датата на подаване на исковата молба – 08.06.2022 год. до датата на постановяване на определението за привременни мерки – 23.11.2022 год., ведно със законната лихва до окончателното й изплащане.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК – по въпросите по чл. 59, ал. 2 СК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата.
В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и нарушение на материалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че необосновано въззивният съд е приел, че след раздялата на страните грижите за децата са полагани основно от майката, както и че бащата се налагало понякога да остава до по-късно на работа и да води децата си на работното си място. И двамата родители имали добър родителски капацитет и установена връзка с децата, като не било ясно на какъв точно критерий въззивният съд бил основавал решението си – единственото изложено в обжалваното решение съображение било, че нова промяна би имала сериозни негативни последици да развитието и израстването на децата, поради което и родителските права следва да се предоставят на майката. Не бил обсъден притетия във въззивното производство доклад на Дирекция „Социално подпомагане“ – С. З.. Неправилно въззивният съд бил стеснил режима на лични контакти между бащата и децата, като по този начин бил игнорирал интересите на децата. Определеният размер на издръжката, дължима на всяко едно от децата, бил завишен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси:
1/ За критериите, от които следва да се ръководи съдът при определяне на режима на лични отношения между родителя и детето?
2/ За задължението на съда служебно да следи за интереса на детето и в тази връзка преценката му да се основава на съвкупния анализ на всички обстоятелства, имащи значение за постановяване на мерките за лични отношения между родителя и детето?
3/ За началния момент за заплащане на определената с решението издръжка, дължима от родителя, комуто не са предоставени родителските права, в случай, че е установено, че същият фактически е заплащал разходи по живеенето на децата до постановяване на определението за привременните мерки?
4/ Следва ли въззивният съд да прецени всички доказателства, събрани по делото, които са от значение за спора и да основе решението си върху приетите от него в резултат на тази преценка обстоятелства и може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани доказателства?
Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 217 от 27.05.2015 год. на ВКС по гр. дело № 6851/2014 год., ІV г. о., ГК /първият въпрос/, ППВС № 1 от 12.11.1974 год. /вторият въпрос/, решение № 798 от 22.11.2010 год. нса ВКС по гр. дело № 501/2010 год., ІV г. о., ГК, решение № 103 от 01.12.1971 год. на ВС по гр. дело № 85/1971 год., ОСГК и ППВС № 5/1970 год. /третият въпрос/ и решение № 22 ат 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., І г. о., ГК /четвъртият въпрос/. В изложението се навежда и основанието за допускане на касационно основание по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност.
Ответницата по касационната жалба Д. Б. М. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че страните са родители на децата К. М. М., [дата на раждане] год. и В. М. М., [дата на раждане] год. С оглед събраните писмени и гласни доказателства и приетото заключение на вещо лице – психолог, е формирал извода, че в най-добрия интерес на малолетните деца е да предостави на майката упражняването на родителските права и да определи общ режим на лични контакти между децата и бащата.
Мотивирал се е с това, че децата имат изградена силна емоционална връзка и с двамата си родители, както и че страните имат радителски капацитет и възможност за упражняване на родителските права. Бащата има по-добри материални възможности от тези на майката, но това не е определящо за интереса на децата. Майката работи на смени – редовна, втора, нощна и 10 почивни дни месечно, като почивните дни не винаги съвпадат с края на седмицата, а бащата работи редовна смяна от понеделник до петък, с работно време от 8.00 ч. до 17.00 ч., почивни дни – събота и неделя. Въпреки че ищцата работи на смени същата има подкрепящ я близък – бабата по майчина линия на децата, с която са създали нужната организация за полагане на адекватни грижи за децата, когато майката е на работа. Дори когато бащата е забранил на бабата да посещава жилището, където са живеели децата с майка им, последната е създала подходящата организация за осъществяване на грижите за децата, без помощта на ответника. Майката е доказала способността си да откликва на нуждите на децата, като е напуснала семейното жилище, установила се е с тях в жилище под наем, където може да разчита на помощ и съдействие от майка си за грижите за децата. Започнала е да ползва социални услуги, от които децата имат нужда, за да преодолеят психотравмата от раздялата на родителите си – консултация с психолог за детото К. и логопед за детето В.. Бащата, макар да има работно време, което му позволява да се грижи да децата, се налага да остава на работа до по-късно, включително е водил децата на работното си място. Двете страни имат подкрепяща среда и могат да се справят с отглеждането на децата, независи от работните си ангажименти.
В случая майката е по-пригодния родител, който от раждането на децата до момента е полагала основните грижи по отглеждане им. Тя е доказала, че разполага с нужните родителски качества, емоционалната връзка между нея и децата е силна, те получават от нея необходимата емоционална сигурност и подкрепа, предвид тяхната възраст и пол. Основните нужди на децата, свързани с осигуряването на сигурност, защита, храна, облекло адекватно се задоволяват от майката. Жилището, в което децата живеят разполага с всичко необходимо за нормалното съществуване на деца на тази възраст. След раздялата на родителите, продължила повече от година, децата са останали да живеят при майка си, която е поела изцяло непосредствените грижи и по отглеждане и възпитание. Майката се справя добре, децата са обгрижени, нуждите им са изцяло задоволени. Двете деца страдат от раздялата на родители си и имат период на дезадаптация — напикаване с различна продължителност и засилено заекване при по-малкото дете. Друга промяна в средата и евентуалната раздяла с майката би причинила значителна психотравма на децата. След раздялата на родителите си и след преживените скандали между тях, детето К. изпитва екзистенциален страх за майката, който го кара да я търси по телефона, за да се увери, че всичко е наред. В този смисъл отделянето на децата от майка им, при евентуално предоставяне на родителските права на бащата, би било силно стресиращо и би се отразило изключително негативно на тяхната психика в тази възраст. Интересът на двете деца е определящ за предоставянето на родителските права на майката, както и създаването на предпоставки за възможно по-бързо и по-безболезнено преодоляване на раздялата на родителите. Адресът на местоживеене на децата следва да бъде адресът на майката.
Във връзка с оплакванията на М. М. въззивният съд е посочил, че макар стресът на децата от нова промяна не е единствената причина за предоставянето на родителските права на майката, това обстоятелство е съществено, тъй като засяга интереса на децата – постановяването на промяна и предизвикването на други събития биха се отразили болезнено на крехката им психика. Голямото дете К. изпитва екзистенциален страх за майка си, настоява да се чува с нея, когато е на работа. Също така е приел, че не е налице дискриминация на единия родител по полов признак, доколкото доказателствата по делото сочат, че майката е по-пригодния родител, а бащата се опитва чрез бягство и отделене от семейството да реши проблемите.
По отношение на режима на лични контакти между децата и бащата въззивният съд е приел, че от една страна той следва да удовлетворява правото на последния да ги вижда, възпитава и общува с тях, а от друга – да наподобява и приближава създадената след раздялата обстановка, за да бъде защитен интересът на децата, както и да не лишава майката и децата от възможността да бъдат заедно два пъти в месеца през почивните дни. Т.е. бащата и майката трябва да са равнопоставени и имат еднаква възможност да прекарват свободното си време заедно с децата.
По отношение на размера на дължимата издръжка, въззивният съд е приел, че следва да съобрази нуждите на децата и възможностите на родителите – бащата получава по-високи доходи, двете страни нямат други деца, които да издържат, че децата са на възраст, в която растат интензивно и имат нужда от нови дрехи и обувки всеки сезон; инфлацията в страната, при която цените на стоките растат по-бързо от доходите; детето К. е ученик в първи клас, което предполага големи разходи за ученическа униформа, учебни помагала и пособия, детето В. има нужда от занимания с логопед, а детето К. – от посещения при психолог, като и двете деца посещават извъкласни занимания по футбол, което предполага средства за такси и спортна екипировка. Формирал е изводите, че детето К. има нужда от месечна издръжка в размер на 550 лв., от които бащата следва да поеме 350 лв., а останалите да бъдат осигурени от майката, както и че детето В. има нежду от месечна издръжка в рамре на 500 лв., от които бащата да поеме 300 лв., а останалите да бъдат осигурени от майката. Издръжката е дължима от влизането в сила на решението, доколкото съдът с определение по привременни мерки от 23.11.2022 год. е осъдил бащата да заплаща издръжка на двете деца – в размер на 250 лв. за детето К. и в размер на 230 за детето В., до влизането в сила на решението. Въззивният съд е посочил, че заплащането на разноските по жилището, в което са живели децата с майка им, преди напускането му и инцидетното закупуване на децата на хранителни продукти и дрехи от бащата не представлява заплащане на издръжка за периода след раздялата на родителите до постановяване на привременни мерки. Поради това е счел, че издръжката в размер на 250 лв. за детето К. и в размер на 230 лв. за детето В. следва да се присъди от датата на исковата молба – 08.06.2022 год. до 23.11.2022 год. – датата, от която бащата е започнал да плаща ежемесечно издръжка на децата, след постановяване на привременните мерки.
Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.
Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Първият и вторият, поставени в изложението въпроси, които са свързани и се свеждат до това дали въззивният съд следва да се ръководи от най-висшия интерес на детето при разрешаването на спор за упражняване на родителските права, местоживенето на детото, режима на лични отношения и неговата издръжка и до критериите, които следва да възприеме при преценката какъв е този интерес във всеки конкретен случай, са обуслови изхода от спора, но същите са били разрешени в съответствие със задължителните разяснения, дадени в ППВС № 1 от 12.11.1974 год. и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, както и с трайната практика на ВКС, част от която е цитирана и от касатора, според която, когато съдът преценява какъв е най-добрият интерес на детето, за който следи служебно, от значение са не отделните обстоятелства, а съвкупността от тях. Съдът следва да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, след анализ и оценка на релевантните факти, съобразявайки най-висшия интерес – интересът на детето. Това важи особено в случаите /като настоящия/, при които и двамата родители имат необходимия родителски капацитет. Родителските права, обаче, могат да бъдат предоставени само на единия от тях и затова преценяващият съд е длъжен да обоснове изводите си във връзка с определянето на родителя, който еднолично ще упражнява в бъдеще родителските права.
В разглеждания случай въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е анализирал установените обстоятелсва и е посочил на кои от тях следва да даде превес и защо. Обсъдил е всеки един от примерно изброените в ППВС № 1/1974 год., чл. 59, ал. 4 СК, § 1, т. 5 от ДР на ЗЗакрД критерии: възпитателските и моралните качества на родителите, социално обкръжение, възрастта и полът на децата, здравословното им състояние, изразената готовност на родителите да го отглеждат и възпитават, помощта на трети лица, жилищно-битови и други материални условия на живот. След като въззивният съд е посочил, че и двамата родители разполагат с необходимия капацител, той е извел крайния си извод за предоставяне на родителските права на майката, приемайки за решаващи следните конкретно преценени от него обстоятелства – след раздялата на родителите, продължила повече от една година, децата са останали да живеят при майка си, като промяна в средата и раздяла с майката би им причинила значителна психотравма. В мотивите на обжалваното решение се съдържа комплексна преценка на всички обстоятелства, които са от значение за определянето на родителя, на когото да се предоставят родителските права, като във връзка с възраженията на касатора въззивният съд изрично е посочил, че полът на този родител не е определящ за това, доколкото доказателствата по делото сочат, че майката е по-пригодния родител, а бащата се опитва чрез бягство и отделене от семейството да реши проблемите. Изхождайки от равната възможност на двамата родители при поделянето на тяхното и на децата време за почивка /годишен отпуск на родителите, учебни ваканции на децата, почивни дни през месеца/, като необходимо условие за поддържането на естествената емоционална връзка между родителите и децата, в интерес на децата, с оглед правилното им развитие, въззивният съд е определил общ режим на лични контакти между децата и другия родител /касаторът не твърди, че всяка седмица свободното от учебни занимания време на децата в събота и неделя не съвпада със свободното време на майката/. Режим, който накърнява възможността за пълноценни отношения с упражняващия правата родител не е в интерес на децата, а емоционалната връзка с другия родител не е довод за обратното /решение № 131 от 14.06.2016 год. на ВКС по гр. дело № 4490/2015 год., ІІІ г. о., ГО/.
Третият въпрос в изложението е от значение за изхода от спора, но същият е разрешен от въззивния съд в съответствие с посочената от касатора практика на ВКС, в т. ч. задължителната такава. Паричната издръжка се дължи от родителя, на когото не са предоставени родителските права, от момента в който другият родител е започнал да се грижи фактически за детето и по този начин дава издръжка в натура. Според приетото в т. 7 от ППВС № 5 от 16.11.1970 год., паричната издръжка се дължи от влизане на решението в сила, когато в резултат на решението се внася промяна в местоживенето на детето. От този момент единият родител започва да полага грижи в натура, а другият дължи парична издръжка. Ако промяната е настъпила по-рано, както е в случая, съдът е длъжен да присъди паричната издръжка от този предходен момент.
Четвъртият поставен в изложението въпрос е обуславящ, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – изложил е собствени решаващи мотиви по спора, след анализ и оценка на всички събрани по делото доказателства, като е обсъдил доводите на страните и приетите за установени правнорелевантни факти поотделно и във взаимовръзка с критериите, които са от значение за мерките за упражняване на родителските права. Несъгласието на касатора с този анализ и преценка на доказателствата /в т. ч. на данните в изготвения във въззиввното производство социален доклад/, респ. с крайните решаващи изводи на съда, съставлява довод за неправилност на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.
Обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като от съдържанието му не се констатира превратно прилагане на закона, нито груби нарушения на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесното въззивно решение не е очевидно неправилно, защото не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изхода от спора касаторът следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 500 лв.
Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 396 от 07.12.2023 год., постановено по в. гр. дело № 461/2023 год. по описа на Окръжен съд – С. З.
ОСЪЖДА М. К. М. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], вх. , ет. , ап. , да заплати на Д. Б. М. с ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], ет. , ап. , направените разноски в касационното производство за възнаграждение за един адвокат в размер на 1 500 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: