ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1979

гр. София, 17.04.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на седми април две хиляди двадесет и пета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИС Р.ИЛИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВАкато изслуша докладваното от съдията Вълдобрева гр. д. № 4374/2024г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 3979 от 02.07.2024г., постановено по гр. дело № 1962/2023г. на Софийския градски съд, ГО, ІV-Д въззивен състав, след частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 20056274/ 05.09.2022г. по гр. д. № 745/2018г. на СРС, 54 състав, е уважен искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ на Г. К. К., предявен против „К.Т.Б.“ АД-в несъстоятелност, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнение, извършено със заповед № ТД-124-15/02.11.2017г. на синдиците на „К.Т.Б.“ АД-в несъстоятелност; на основание чл. 128, т. 2 КТ; „К.Т.Б.“ АД-в несъстоятелност, е осъдена да плати на Г. К. сумата 2 093,83 лева-остатък от неизплатено брутно трудово възнаграждение за м. 09.2017г., а на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД е осъдена да плати на ищеца и сумата 54,67 лева-обезщетение за забава върху главницата за периода от 01.10.2017г. до 01.01.2018г., включително; на основание чл. 221, ал. 1 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД банката в несъстоятелност е осъдена да плати на ищеца сумата 7 072,83 лева-обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение едностранно от служителя на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ, ведно със законната лихва от 02.01.2018г. до окончателното плащане и сумата 176,82 лева – обезщетение за забава върху главницата за периода от 29.09.2017г. до 02.01.2018г.; отхвърлени са исковете: по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. чл. 225, ал. 1 КТ за сумата 40 366,43 лева – обезщетение за оставане без работа за периода от 08.11.2017г. до 09.05.2018г.; по чл. 128, т. 2 КТ за разликата над уважения размер 2 093,83 лева до пълния предявен размер 2 093,84 лева, по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 54,67 лева до пълния предявен размер 55,84 лева; отхвърлени са и исковете по чл. 226, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ за солидарното осъждане на ответниците „К.Т.Б.“ АД-в несъстоятелност и К. Х. М. и А. Н. Д. – синдици на банката; отхвърлен е и насрещният иск на „К.Т.Б.“ АД-в несъстоятелност срещу ищеца К. за сумата 7 072,83 лева-за обезщетяване на причинени на банката вреди от едностранното прекратяване по чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ на ТПО от страна на служителя. Като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в законна сила в частите, в които са уважени исковете по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, по чл. 224, ал. 1 КТ и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за обезщетение за забава за плащане на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск.

Касационна жалба против решението на СГС, в частта за уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е подадена от „К.Т.Б.“ АД-в несъстоятелност, представлявана от синдиците К. М. и А. Д.. Касаторът излага подробни съображения за неправилност на въззивното решение в обжалваната част, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че в противоречие с чл. 269 - чл. 272 ГПК, въззивният съд не е дал свое собствено разрешение на спорния предмет на делото, не е извършил самостоятелна преценка на доказателствата, не е формирал свои собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, а единствено е посочил, че не споделя изразното от СРС становище относно вида на съединяване на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и формулира правни въпроси, за които счита, че са разрешени в противоречие с ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 665/01.11.2010г. по гр. д.№ 242/2009г. на ІV ГО, решение № 555/09.02.2012г. по гр. д. № 1048/2010г. на ІV ГО, решение № 415/25.01.2012г. по гр. д.№1332/2010г. на І ГО, решение №503/05.01.2012г. по гр. д.№ 77/2011г. на ІV ГО, решение № 290/ 11.07.2012г. по гр. д.№882/ 2011г. на ІV ГО, решение № 81/04.05.2015г. по гр. д. № 5534/2014г. на ІІІ ГО и решение № 56/08.05.2020г. по гр. д.№ 2755/2019г. на ІV ГО: 1. Може ли въззивният съд да се произнесе и да уважи конститутивния иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ на база доводи и пороци, които ищецът не сочи в исковата си молба; 2. Може ли въззивният съд да мотивира отмяната на първоинстанционното решение, с което е отхвърлен иск по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ само на база своята преценка относно правилността на акта на първата инстанция, без да анализира доводите и пороците, които ищецът сочи в исковата молба. Касаторът счита, че въпросът: 3. Какво е съотношението между исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ при упражнени от страните насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение на конкуриращи се правни основания, е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа, че по последния въпрос е налице противоречива практика на ВКС, в която са изразени взаимно изключващи се становища. Предвид това прави искане да бъде спряно производството пред ВКС, на основание чл. 292 ГПК и да бъде отправено предложение до Общото събрание на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по въпроса.

Ответникът по касационната жалба Г. К. К., чрез пълномощника адв.Р. Д., в писмен отговор излага становище за отсъствие на предпоставките за допускане на касационен контрол и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283, изр. 1 от ГПК и отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК; подадена е против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, за да се произнесе по предварителния въпрос по допустимостта на касационното обжалване, намира следното:

За да уважи иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ въззивният съд е приел от фактическа и правна страна, че ищецът и ответникът са били обвързани от валидно трудово правоотношение, по което ищецът изпълнявал при ответника длъжността началник отдел „Информационни технологии“ в дирекция „Оперативни дейности“; със заявление от 29.09.2017г., достигнало до ответника на същия ден, ищецът прекратил правоотношение между страните, на основание чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ –поради едностранна промяна от работодателя на размера на трудовото му възнаграждение. Съдът е приел, че ТПО между страните е прекратено, считано от 29.09.2017г. с достигането на едностранното изявление за прекратяване на ищеца до ответника. Намерил е за неоснователно възражението на ответната банка за недобросъвестност на ищеца, като е изложил съображения, че според разпоредбата на чл. 327, ал. 1, т. 3 КТ едностранното намаляване от страна на работодателя на размера на възнаграждението на работника е предпоставка за незабавно едностранно прекратяване на ТПО от страна на последния, поради което избягването на последици като полагане на труд на непълно работно време и намален размер на трудово възнаграждение, както поддържа ответникът, не могат да бъдат тълкувани като недобросъвестност на служителя. Посочил е, че недобросъвестност би била налице, ако ищецът е имал за цел да избегне налагането на дисциплинарно наказание за нарушение, извършено преди отправянето на едностранното изявление, а в случая нито се твърди, нито се установява, преди едностранното волеизявление от 29.09.2017г. ищецът да извършил каквото и да е нарушение на трудовата дисциплина, чиито последици се е стремил да избегне. Съдът е установил, че въпреки едностранното прекратяване на ТПО от служителя, работодателят-ответник издал заповед № ТД-124-15/02.11.2017г. за налагане на дисциплинарно наказание-уволнение на ищеца, връчена му на 07.11.2017г. Според съда уволнението със заповедта от 02.11.2017г. е извършено при вече липсващо субективно потестативно право на работодателя за уволнение, предвид това е приел, че оспорената заповед е издадена незаконосъобразно и следва да се отмени. Съдът е изложил допълнителни съображения, като е посочил, че в решение № 110/23.07.2020г. по гр. д. № 3144/2019г. на IV ГО, постановено по въпроса какво е съотношението между исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, при упражнени от страните насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение, съставът на ВКС не е поддържал възприетото в определение № 150/19.03.2014г. по ч. гр. д. № 808/2014 г. на I ГО, а е приел, че исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ са обективно кумулативно съединени в съотношение на обуславящ към обусловен, а решаващият съд дължи произнасяне и по двата иска. Изходът по иска за отмяна на уволнението като незаконно обуславя изхода на иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ - ако уволнението на извършеното основание бъде прието за законно, то същото следва да фигурира в трудовата книжка на ищеца.

Върховният касационен съд намира, че при така изложените решаващи мотиви на въззивния съд относно основателността на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, решението в обжалваната от касатора част не може да се допусне до касационен контрол.

Отговор на първия поставен от касатора въпрос е даден в част от цитираните от него решения на ВКС, а въззивният съдебен акт не им противоречи. В своята практика ВКС безпротиворечиво приема, че в спорните съдебни производства по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ съдът не може да се произнася по доводи за незаконност на уволнението, които не са наведени от ищеца с исковата молба като основания на иска; щом в исковата молба ищецът не оспорва релевантния факт, който представлява основание за прекратяване от работодателя на трудовото правоотношение с ищеца, следва да се приеме, че не е наведен такъв довод за незаконност на уволнението и съдът няма право да го разглежда. Въззивният състав на СГС е обсъдил и се е произнесъл именно по наведения в исковата молба довод за незаконност на заповедта за уволнение от 02.11.2017г., поради това, че е издадена при вече настъпило със заявлението на ищеца от 29.09.2017г. прекратяване на трудовото правоотношение, поради което посочената съдебна практика е съобразена.

Отговор на втория въпрос се съдържа в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, поставяща изискването за излагане на мотиви към съдебното решение. Неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. В приетите при действието на ГПК от 1952г. (отм.), ППВС № 1/1953г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985г. и ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС е разяснено, че мотивите към второинстанционното решение не следва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалвания съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Според мотивите към т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма; въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция; обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая при постановяване на акта си, СГС е обсъдил и анализирал доказателствата, относими към установените релевантни факти, твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните. Същевременно е отговорил на всички оплаквания и доводи във въззивните жалби, в качеството си на инстанция по съществото на спора, като е направил свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи във връзка с тях. Предвид изложеното, не може да бъде допуснато касационно обжалване на решението по първите два поставени въпроса.

Третият поставен въпрос - за съотношението на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ, не може да обуслови допускане на касационното обжалване на решението, в обжалваната част, тъй като на първо място първоинстанционното решение е влязло в сила по отношение на иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ и на следващо място, въпросът е свързан само с допълнителните мотиви на съда за уважаване на иска за отмяна на уволнението, но не и с неговия основен мотив: че към момента на издаване на уволнителната заповед от 02.11.2017г. работодателят не е разполагал с потестативно право за уволнение, тъй като ТПО е прекратено преди това едностранно от служителя. Налице е безпротиворечива практика на ВКС според която при наличие на конкуренция за прекратяване на трудовото правоотношение конститутивно действие има това, чийто фактически състав е настъпил по-рано, като въпросът, за това кое от двете насрещни волеизявления е прекратило трудовото правоотношение е разрешим като преюдициален и по двата иска – по този по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и по този с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ. Липсва спор в съдебната практика на ВКС и по въпроса, че съотношението между исковете по чл. 344, ал. 1, т. КТ и чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ е на обуславящ към обусловен, тъй като изходът по иска за отмяна на уволнението като незаконно обуславя изхода на иска по чл. 344, ал. 1, т. 4 КТ. Разрешението, дадено в определение №150/19.03.2014г. по ч. гр. д. № 808/2014 г. на I ГО е преодоляно с цитираното и от въззивния съд решение № 110/23.07.2020г. по гр. д. № 3144/2019г. на IV ГО, както и с решение № 179/09.12.2020г. по гр. д.№ 509/2020г. на ІІІ ГО и др. В тази връзка е неоснователно искането на жалбоподателя да се спре, на основание чл. 292 ГПК производството пред ВКС и да се инициира образуване на тълкувателно дело поради наличие на противоречива практика на ВКС по поставения трети въпрос.

Предвид изложеното, решението на СГС в обжалваната от „К.Т.Б.“ АД - в несъстоятелност част не следва да се допуска до касационен контрол.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на ІV ГО

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 3979 от 02.07.2024г., постановено по гр. дело № 1962/2023г. на Софийския градски съд, ГО, ІV-Д въззивен състав, в обжалваната от „К.Т.Б.“-в несъстоятелност, част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: