ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1253

[населено място], 25.04.2025 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

ИВО ДИМИТРОВ

като разгледа докладваното от съдия Цолова т. д.№1976/24г.,за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Вилина Г. Ш. и М. К. Ш. срещу решение №28/25.01.2024 г. по т. д.№623/23 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено решение №273/23.06.23г. по т. д.№761/21 г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която е признато за установено, че в полза на „Първа инвестиционна банка“ АД съществуват следните парични вземания, произтичащи от Договор за банков кредит и Договори за поръчителство от 22.11.2010 г., за които вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д.№ 5428/21 г. на ПРС: 7750,86 евро – непогасена по давност или чрез плащане част от главницата, 1284,65 евро - непогасена договорна лихва по Раздел IІ т. 4 от договора за периода 28.03.18 г.- 30.10.20 г., 4280,33 евро - обезщетение за забава съгласно Раздел II т. 10 от договора за периода от 28.03.18 г.- 12.03.20 г., 2901,62 евро - обезщетение за забава съгласно Раздел II т. 10 от договора за периода от 14.05.20 г.- 28.03.21 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК - 29.03.2021 г. до окончателното изплащане, които суми се дължат при условията на пасивна солидарност от М. К. Ш., в качеството й на поръчител и от Вилина Г. Ш., отговаряща за половината от описаните вземания в качеството й на поръчител, а за останалата половина - като наследник на кредитополучателя М. К. Ш..

В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност, поради допуснати нарушения на процесуалните правила, материална незаконосъобразност и необоснованост.Твърди се, че съдът не се е произнесъл по основното възражение на ответниците по иска, че валидността на договора е свързана с предоставянето на уговорената сума и с наличието и размера на другия, подлежащ на рефинансиране с процесния, договор за кредит; не е отчел наличието на пропуски в доклада на първоинстанционния съд по отношение на това кои обстоятелства се признават и кои оспорват; нарушил е правото на защита на ответниците, като е оставил без последствия направеното от ответниците оспорване, че сумата по банковия кредит е предоставена от банката; неправилно е приел за достатъчно, че кредитополучателят М. Ш. /праводател на ответниците/ е признал съществуването на предходен договор за кредит, за размера и за дължимите суми по който доказателства не са били ангажирани; неправилно е приел, че, след като е уговорен начин на плащане – безкасово, а вещото лице е установило заверяване на сметката на кредитополучателя, сумата по кредита е била реално предоставена от банката –кредитодател; неправилно е приел, че оспорването на експертизата не е доказано, поради липса на искане за повторна или разширена експертиза. Поддържа се искане за отмяна на решението на ПАС и отхвърляне на предявените срещу Вилина Г. Ш. и М. К. Ш. искове.

В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторите считат, че решението следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280 ал. 2 предл. 3ГПК, поддържайки становище за очевидната му неправилност. Като се позовават на предпоставката на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, твърдят, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с установената практика на ВКС по въпросите: 1.Следва ли въззивният съд да отчете пропуск в доклада на първоинстанционния съд по иска по чл. 430 ТЗ по отношение на това кои обстоятелства се признават и кои оспорват /чл. 146 ал. 1 т. 3 ГПК/ и в тази връзка да отчете липсата на указания както до ищеца по смисъла на чл. 146 ал. 2 ГПК, предвид възложената му, съгласно чл. 154 ал. 1 ГПК доказателствена тежест при оспорване твърдението му за извършено от него предоставяне на сумата по процесния кредит, така и до ответниците във връзка с извършеното от тях оспорване, че сумата по банков кредит №006 LD-R-001490/22/11/2010г. е получена и да отстрани този порок, включително да даде указания какви процесуални действия да извършат? /противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и с решенията по гр. д.№3527/15г. на ІІІ г. о. на ВКС и по т. д.№436/12г. на ІІ т. о. на ВКС/; 2. Може ли въззивният съд да приеме, че между страните е уговорен начин на плащане – безкасово, без такъв да е уговорен и без да има такива твърдения в исковата молба, без да е разпределена доказателствената тежест и без да са давани указания на страните в тази връзка, че ще счита за изпълнение на доказателствената тежест „заверката“ на банковата сметка, а на оспорващата страна – доверителите ми, че ще следва да опровергаят заверката на сметката? /противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и с решенията по т. д.№2696/13г. на ІІ т. о. на ВКС и по т. д.№910/12г. на ІІ т. о. на ВКС/; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, възражения и доводи на страните? /противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и с решението по т. д.№485/08г. на ІІ т. о. на ВКС/; 4. Следва ли въззивният съд служебно да назначи експертиза за събиране на доказателства, които се събират служебно от съда при въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод за необоснованост на фактическите изводи? /противоречие с ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решенията по т. д.№1919/18г. на І т. о. на ВКС и по гр. д.№388/12г. на ІІ г. о. на ВКС/; 5.Следва ли въззивният съд да приеме, че сумата по процесния кредит не е предоставена на кредитополучателя, ако след като ищецът е бил задължен на основание чл. 190 ГПК да представи документи, удостоверяващи усвояването на процесния кредит и е предупреден, че при неизпълнение го грозят последиците на чл. 161 ГПК и той не изпълни това задължение?/противоречие с решения по т. д.№1919/18г. на І т. о. на ВКС и по т. д.№1892/17г. на І т. о. на ВКС/.

С липсата на практика на касационната инстанция касаторите обосновават приложение на допълнителната предпоставка на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по разрешения от въззивния съд въпрос С какви доказателства по смисъла на ГПК следва да се установи изпълнението на поетото от банката кредитор задължение по договор за банков кредит за предоставяне на кредитната сума и усвояването и съобразно разпоредбата на чл. 305 ТЗ и може ли самото изявление на вещото лице в изготвената от него експертиза, но не почиващо на доказателства, които да са приети по делото или да са му предоставени от банката, да се приеме за доказателство за извършен превод/заверяване на сметката/?

В изложението се поддържа допълнително и основание за допускане на касационния контрол при хипотезата на очевидна неправилност, обосновавана с твърдения, че приетото от съда, че конкретният размер на задълженията по договора за кредит е относим към изпълнението му, а не към неговата валидност, противоречи на закона.

В депозиран в законоустановения срок писмен отговор ответникът по касационната жалба „Първа инвестиционна банка“АД е оспорил наличието на сочените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивния акт и е навел доводи за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и искане.

Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.

При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:

За да постанови решението си, въззивният съд е констатирал, че Вилина Ш. и М. Ш. са поръчители по договор за банков кредит от 22.10.2010г., сключен между М. Ш. и „Първа инвестиционна банка“ АД; че в полза на банката е била издадена заповед за изпълнение срещу кредитополучателя и поръчителите за солидарно заплащане на неиздължени суми в размер на 11 576,81 евро главница, 11 003 евро договорна лихва за периода 30.08.2011 г.- 30.10.2020 г., 290,56 евро - договорна лихва за периода 13.03.2020 г.- 13.05.2020 г., 7834,15 евро обезщетение за забава за периода от 01.05.2011 г.- 12.03.2020 г., 3949,28 евро обезщетение за забава за периода от 14.05.2020 г.- 28.03.2021 г. и 24,54 евро разноски за връчване на покани за доброволно изпълнение, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК - 29.03.2021 г. до окончателното изплащане; че, поради постъпили възражения от поръчителите, ищецът е предявил искове по реда на чл. 422 ГПК против поръчителите за установяване съществуването на част от вземанията по заповедта за изпълнение при условията на пасивна солидарност 11 576,81 евро главница, 1284,65 евро непогасена договорна лихва за периода 28.03.2018 г.- 30.10.2020 г., 290,56 евро - договорна лихва за периода 13.03.2020 г.- 13.05.2020 г., 4280,33 евро - обезщетение за забава за периода 28.03.2018 г.- 12.03.2020 г., 3077,46 евро - обезщетение за забава за периода от 14.05.2020 г.- 28.03.2021 г., 24,54 евро - разноски за връчване на покани за доброволно изпълнение, ведно със законна лихва върху главницата; че възражения са били подадени от същите лица и К. Ш., в качеството им на наследници на кредитополучателя М. Ш., чиято смърт е настъпила след издаване на заповедта за изпълнение; че образуваните искови производства по предявените от банката съответно искове по чл. 422 ГПК /за установяване съществуването на вземанията по заповедта за изпълнение по отношение на наследниците Вилина Ш. и К. Ш. в размер, съответстващ на квотата им от наследството на кредитополучателя, а именно по: 5788,41 евро главница, 642,33 евро - непогасена договорна лихва по Раздел II, т. 4 от договора за периода 28.03.2018 г.- 30.10.2020 г., 145.28 евро - договорна лихва за периода 13.03.2020 г.- 13.05.2020 г., 2140,17 евро обезщетение за забава за периода от 28.03.2018 г.- 12.03.2020 г., 1538,73 евро обезщетение за забава за периода от 14.05.2020 г.- 28.03.2021 г., 12,27 евро разноски за връчване на покани за доброволно изпълнение, ведно със законна лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК - 29.03.2021 г. до окончателното изплащане/ са били присъединени за общо разглеждане към образуваното по първоначалната искова молба т. д. №761/21 г. на ПОС, приключило с постановяване на обжалваното пред въззивната инстанция решение.

Направеното от въззивниците възражение за недопустимост на първоинстанционното решение в частта по иска за обезщетение за забава съгласно Раздел II т. 10 от договора в размер на 4280,33 евро за периода от 28.03.2018 г.- 12.03.2020 г. и 2901,62 евро - за периода от 14.05.2020 г.- 28.03.2021 г. , основано на тезата, че в тази част исковата молба е нередовна, тъй като не се сочи помесечен размер на претендираните суми, нито как са формирани, както и че липсва представена справка по чл. 366 от ГПК, въззиввният състав е намерил за неоснователно. Обосновал се е с това, че в исковата молба са посочени конкретно просрочените вноски по главница и лихва; че претенциите за обезщетение за забава са основавани на т. 10 от раздел ІІ на договора за кредит; че същите са конкретизирани по период и общ размер за всеки от периодите; че е представено и извлечение от счетоводните книги на банката, което по същество съдържа елементите на справката, изискуема по чл. 366 от ГПК; че липсата на конкретни изчисления за всяка от забавените суми поотделно не представлява основание да се приеме, че претенциите за обезщетение за забавено плащане са неясни.

По същество въззивният съд е констатирал като установено, че на 22.11.2010г. между банката и наследодателя на ответниците, в качеството му на кредитополучател, е сключен договор за банков кредит в размер на 11 910 евро за погасяване на съществуващи задължения по предходно сключен такъв от 2009г. при срок за усвояване до 22.11.2010 г. и краен срок за погасяване 30.10.2020 г.; че с договори за поръчителство от същата дата - 22.11.2010 г., сключени между банката и всеки от поръчителите Вилина и М. Ш., последните поели задължението да отговарят за изпълнението на задълженията на кредитополучателя М. Ш.. Съдът е кредитирал заключението на счетоводната експертиза, от което е намерил за установено, че на 23.11.2010г. е заверена посочената в договора банкова сметка с титуляр – кредитополучателя със сумата по кредита.

Направените от въззивниците оспорвания и възражения във връзка със съществуването и размера на задълженията по рефинансирания кредит по договора от 2009 г. /че последниятт не е представен по делото; че не е подкрепено с доказателства твърдението на банката за изтекъл срок за унищожаване на кредитното досие; че не са представени доказателства за твърдяното унищожаване на досието; че не може да бъде кредитирано заключението на вещото лице в частта, сочеща, че е налице усвояване на сумата, тъй като не се сочи от коя сметка на банката е постъпила сумата, нейния размер и документа, въз основа на който е извършена банковата операция, не се сочи и дали е обявен кредитът в Централен кредитен регистър, кредитното досие по процесния договор не е представено въпреки вмененото от съда задължение за това, без да се твърди основание за унищожаване/ съставът на ПАС също е намерил за неоснователни. В обосноваване на този си извод съдът се е позовал на легалното определение в чл. 430 ал. 1 ТЗ на договора за банков кредит, според което банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата, съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока.

Посочил е, че в случая страните по договора са постигнали съгласие по отношение на всички съществените елементи от договора за банков кредит, вкл. и по отношение на целта, за която се предоставя сумата – за погасяване на съществуващи задължения по предходно сключен договор за кредит; че договорът, който е бил представен в оригинал в първоинстанционното производство, ведно с подписания погасителен план към него, е подписан от кредитополучателя, а авторството на подписа му не е било оспорено от ответниците по делото. От това е направил извод, че договорът обективира волеизявление на кредитополучателя за съществуването на сключен между страните през 2009г. договор за кредит, респ. за поемане на задължение от негова страна да използва сумата по процесния кредит за неговото погасяване и закриване. Констатирал е като осъществили се по делото факти, че ищцовата банка е била задължена в хода на първоинстанционното производство на основание чл. 190 от ГПК да представи договора за кредит от 2009 г., ведно с цялото кредитно досие; че това задължение не е било изпълнено с твърдение, че кредитното досие е унищожено поради изтекъл срок на съхранение, но без да са представени съответните вътрешни правила на банката, касаещи сроковете за съхранение на подобни документи, каквото задължение също е било вменено на ищеца по реда на чл. 190 от ГПК. Въпреки това съдът е приел, че от това неизпълнение не може да се мотивира обоснован извод за несъществуване на договор от 2009 г. при приложение на нормата на чл. 161 от ГПК, тъй като, според нея, неизпълнението на задълженията по чл. 190 от ГПК следва да се преценява в съвкупност с останалите доказателства по делото, а в случая съществено е, че е налице неопровергано и неоспорено волеизявление на кредитополучателя – наследодател на жалбоподателите, че целта на процесния договор за кредит е погасяването на съществуващи и непогасени задължения по конкретно описания предходен договор за кредит. Приемайки, че съществуването на този договор за кредит е елемент от фактическият състав на последващо сключения такъв, доколкото обосновава целта на отпускането на средствата, съгласно изискванията на чл. 430 ал. 1 от ТЗ, а конкретният размер на задълженията по първия договор за кредит е относим към изпълнението на втория договора, което се отнася и за обстоятелството дали отпуснатата сума е била използвана за определената в договора цел, съдът е намерил договора, от който произтичат вземанията на банката за валиден. С оглед това и доколкото в същия смисъл са били и изложените от първоинстанционния съд съображения въззивната инстанция е преценила като неоснователни оплакванията във въззивната жалба в тази връзка.

Съставът на апелативния съд е отказал да сподели и оплакванията за недоказаност на факта на изпълнението на задължението на банката за предоставяне на кредитната сума, като се е позовал на изрично уговорения в договора безкасов начин на изпълнение – чрез заверяване на разплащателната сметка на кредитополучателя при изрично посочен IBAN. Съобразил е общото правило за търговските сделки по чл. 305 от ТЗ,че при безкасово плащане релевантно за завършването му е заверяването на сметката на кредитополучателя със съответната сума по кредита, като на базата на това е приел, че за доказване изпълнението на задължението на банката за отпускане на сумата по кредита, е достатъчно да се докаже надлежно заверяване на сметката на кредитополучателя съгласно съответните записвания в електронната й система, без да е необходимо /при липса на законово изискване по действащата нормативна уредба, вкл. и в ЗПУПС/ банката да издава нарочен писмен документ, доказващ осъществяването на банковата операция. По тези съображения е намерил за неоснователни оплакванията в жалбата, че липсва представен от банката документ за превод на сумата. Посочил е също така, че за валидността на договора е без значение и обстоятелството дали кредитът е обявен или не в Централния кредитен регистър; че няма пречка за доказване изпълнението на задължението на банката да бъде назначена съдебно-счетоводна експертиза за установяване на този факт, тъй като в случая за това са необходими специални познания, съгласно чл. 195 ал. 1 от ГПК, а от приетото по делото заключение е установено заверяването на посочената в договора разплащателна сметка, чийто титуляр е кредитополучателят. Не е намерил основание да се дискредитира заключението на вещото лице в тази му част поради липса на нарочно съставени документи за превода, включително и на кредитното досие, като достатъчни да бъдат направени релевантни за спора изводи са представените в оригинал договор за кредит, погасителен план към него и договорите за поръчителство с всяка от жалбоподателките, тъй като тези документи са част от кредитното досие. Доколкото липсват данни досието да е съдържало и други относими към спора документи, съдът е намерил, че не са налице предпоставки за прилагане на последиците от разпоредбата на чл. 161 от ГПК, а тезата на ответниците, поддържана пред първоинстанционния съд за обявена предсрочна изискуемост на кредита, е останала голословна и недоказана по делото от ответниците, чиято е била и доказателствената тежест да установят това си твърдение и които са във възможност евентуално да разполагат с документи, удостоверяващи връчването на изявлението на банката за предсрочна изискуемост.

В заключение съставът на апелативния съд е приел за установено неизпълнението на задължението на кредитополучателя и поръчителите за връщане на предоставената сума, като обслужването на кредита е било преустановено от 30.04.2011 г. по отношение на главните месечни задължения и от 30.08.2011 г. по отношение на договорените лихви; неплатените задължения по кредита както към датата на крайния падеж- 30.10.2020 г., така и към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК- 29.03.2021 г., са на стойност 11 576,80 евро главница, 11 003,28 евро просрочена договорна /възнаградителна лихва/ за периода 30.08.2011 г.- 30.10.2020 г. и 12 164,52 евро просрочена наказателна лихва за периода от 01.05.2011 г. до 30.10.2020 г.

По възражението за погасяване, с оглед разпоредбата на чл. 147 ал. 1 от ЗЗД, на задължението на поръчителите въззивният съд изцяло е споделил мотивите на първата инстанция, основани на приетото в Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС, според което при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147 ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг; при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да се раздели на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания; задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост; поради липса на самостоятелно /извън това на главното задължение/ основание за плащане на отделните вноски, техният падеж е ирелевантен за приложението на чл. 147 ал. 1 ЗЗД. Посочил е, че при липсваща в случая настъпила предсрочна изискумост срокът по чл. 147 ал. 1 ЗЗД е започнал да тече от падежа на последната разсрочена вноска, представляващ крайната дата за погасяване на задължението по договора – 30.10.2020 г. и към датата, от която следва да се счита подадена исковата молба по чл. 422 ал. 1 ГПК - 29.03.2021 г.- датата, на която е било подадено заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, този срок не е бил изтекъл.

Приел е, че по отношение обема на отговорността й жалбоподателката М. Ш., в качеството й на поръчител, отговаря за целия дълг солидарно с другия правоприемник на главния длъжник - кредитополучателя, поради което претенциите спрямо нея подлежат на уважаване изцяло в размерите, установени от счетоводната експертиза; по отношение отговорността на жалбоподателката В. Ш. е съобразил, че против нея са предявени два иска - първият - за пълния размер на вземанията, в качеството й на поръчител, и вторият - за Ѕ от тях - в качеството й на правоприемник на главния длъжник, доколкото наследницата М. Ш. се е отказала от наследството по законоустановения ред, с което, съгласно правилото на чл. 53 ЗН, с дела й са се уголемили наследствените дялове на останалите наследници – В. Ш. и К. Ш. до размер от Ѕ ид. ч.от наследството за всяка от тях; същевременно, поради настъпилото правоприемство от главния длъжник и придобиване на качеството негов наследник, отговорността на В. Ш. като поръчител за тази част от дълга, за която отговаря като правоприемник на главния длъжник, е отпаднала, поради което съдът е приел, че тази ответница отговоря за Ѕ част от дълга като правоприемник на главния длъжник, а за останалата Ѕ част - като поръчител.

Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Съгласно чл. 280 ал. 1 ГПК и възприетото с т. 1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, общо изискване за допускане до разглеждане по същество от касационната инстанция на въззивни съдебни решения е в приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК да бъдат формулирани конкретни правни въпроси, по които тя дължи да даде отговор с решението си. Въпросите следва да са от обуславящ характер, което означава да са били въведени в предмета на спора и дадените от въззивната инстанция отговори да са я мотивирали да постанови крайния резултат по спора или извършените /неизвършени от него процесуални действия да са довели именно до този резултат. Същевременно търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не могат да са хипотетични, но същевременно следва да не са от фактологично естество /отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства, с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало, а непосочването на правен въпрос съобразно тези изисквания само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по чл. 280 ал. 1 т. т.1-3 ГПК.

Първият, вторият и петият от въпросите, формулирани в изложението на касаторите, не осъществяват общото изискване за допускане на контрол по същество на обжалваното въззивно решение по чл. 280 ал. 1 ГПК, тъй като нямат характер на въпроси по приложението на закона, а са по правилността на извършените/ неизвършени от въззивния съд процесуални действия. Вторият от въпросите, наред с това, съдържа твърдение на страната, че липсва уговорен в договора безкасов начин на плащане, което не само че не е възприето от съда в мотивите му, но е и невярно при наличието на уговорка сумата да бъде предоставена по разплащателна сметка на титуляра й – кредитополучател. Дори да бъде изведен от въпросите релевантен за спора правен такъв, свързан със задълженията на въззивния съд във връзка с допуснати процесуални пропуски в доклада на първата инстанция, не може да бъде направен извод, че при осъществяването на решаващата си дейност въззивният състав се е отклонил от практиката на ВКС. Според цитираната такава от касаторите, включая задължителните указания в ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е длъжен да даде указания на страните във връзка с доказването и служебно да събере доказателства, при наличието на две кумулативни предпоставки - когато констатира, че докладът на първата инстанция е непълен или неточен и е направено оплакване за това във въззивната жалба; служебно, без да е налице оплакване, е задължен да събере доказателства само когато защитата на правата на определения частноправен субект, страна по делото, е и в публичен интерес, когато това се налага с оглед приложението на императивна правна норма, както и когато дадената от първата инстанция правна квалификация на иска е неправилна. В случая касаторите не са направили във въззивната жалба оплакване за неразпределена и/или неправилно разпределена доказателствена тежест, поради което въззивният съд не е имал задължението да им дава указания във връзка с доказването. Не са били налице предпоставките и за служебно събиране на доказателства, посочени в тълкувателното решение на ОСГТК на ВКС.

По смисъла си третият и четвъртият от въпросите, касаят задълженията на въззивния съд, като втора инстанция по същество, да съобрази и обсъди събраните по делото доказателства и наведените от страните възражения, поради което принципно могат да бъдат приети за обуславящи крайния изход на делото, но само ако са в относимост към такова твърдяно съществено нарушение на въззивния съд, което е обусловило крайния постановен от него резултат. С поддържаната от касационната инстанция практика се приема, че от разпоредбата на чл. 153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т. 3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т. 13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи, че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т. см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр. д.№922/21г. на ІV г. о., по гр. д.№3656/16г. на ІV г. о., по гр. д.№1298/21г. на ІV г. о. и др.

Поставянето на въпросите касаторите свързват с оплакванията им, че въззивният съд не се е произнесъл по наведените от тях доводи за невалидност на договора за кредит, който според тях е реален договор, поради което липсата на реално предаване на сумата води до неговата невалидност; за липса на реално изпълнение от страна на банката на основното й задължение; за последиците от липсата на представени от страна на банката доказателства /кредитни досиета/, които е била задължена от съда да представи във връзка с установяване предаването на сумата по кредита, както и, че въззивният съд е следвало да назначи служебно повторна, допълнителна или разширена експертиза, като укаже на вещото лице какви материали да ползва. Първото от тези оплаквания е ирелевантно, доколкото договорът за кредит /за разлика от договора за заем, каквато касаторите не отчитат/ е консенсуален и формален договор, поради което предаването на сумата по него не е елемент от фактическия му състав, липсата на който води до липса на сключен договор, респ. до неговата невалидност. По валидността на договора, както и по останалите оплаквания съдът се е произнесъл, като е приел за доказан фактът на предоставяне на кредита с установеното от вещото лице заверяване на сметката на кредитополучателя със сумата, съгласно изрично уговореното между страните; намерил е за неотразяващо се на крайните изводи /неводещо до последиците на чл. 161 ГПК/ обстоятелството, че не са изпълнени указанията на съда за представяне на кредитните досиета по двата договора за кредит, доколкото процесният такъв, заедно с погасителния план е бил представен по делото в оригинал, подписът на кредитополучателя не е бил оспорен в процеса, а ответниците не са се позовали на други доказателства, съдържащи се в кредитните досиета, от които да би могъл да бъде направен извод във връзка с твърдените от тях обстоятелства и за които биха могли да бъдат приложени последиците на чл. 161 ГПК. Изводът, направен от въззивния съд, че предоставянето на сумата по кредита е доказано със заверяването на сметката на кредитополучателя, установено със заключението на вещото лице /което е установило и наличието на частично погасяване на задълженията за главница и лихви, фактически представляващо признание с конклудентни действия, че сумата е усвоена/ и че не е необходимо представянето на нарочен документ – разписка, не е в противоречие, а кореспондира и с практиката на ВКС, обективирана в решение по т. д.№910/12г. на ІІ т. о. на ВКС.

Последното е относимо и към последния, формулиран от касаторите шести въпрос от изложението.Посоченото решение на ВКС дава отговор на първата част от въпроса, което е достатъчно основание за бъде отречена приложимост с него на допълнителна предпоставка за селектиране на жалбата, посочена от касаторите в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Във втората му част въпросът не изпълнява изискванията, посочени в т. 1 от ТР №1/2010г. по тълк. д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,тъй като касае фактите по делото и изразява собственото им възприятие за тях.

Предвид изложеното настоящият състав на Върховен касационен съд намира за необосновани от касаторите основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280 ал. 1 ГПК.

В изложението към жалбата си срещу въззивното решение касаторите се позовават и на разпоредбата на чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК, като твърдят наличие на очевидна неправилност на същото. Приложението на това основание не е обосновал със съответни твърдения. Доколкото въвеждането от законодателя на понятието „очевидна неправилност“ на въззивния акт като критерий, подлежащ на преценка във фазата за произнасяне по допускането на касационното обжалване, предпоставя доводи за наличие на явна, установима при пръв прочит на решението неправилност /например когато е приложена отменена правна норма или, макар и да е приложена действащата такава към релевантния момент, смисълът й да е изтълкуван очевидно превратно; решаващият извод да е в явно противоречие с основополагащ принцип на правото или с правилата на елементарната формална логика/, които са различни от изложените в касационната жалба основания за касиране на решението, липсата на изложени аргументи от такъв характер, които да биха могли да бъдат споделени, не позволява на състава да формира извод за наличие на сочената предпоставка за извършване на селекцията.

Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение.

Така мотивиран, съставът на Второ търговско отделение на Върховен касационен съд

О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №28/25.01.2024 г. по т. д.№623/23 г. на Апелативен съд Пловдив.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: