ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1336
[населено място], 30.04.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, Второ отделение в закрито заседание на девети април през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдия Л. Ц. т. д.№2514/24г.,за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
С решение №75/01.02.24г. по в. т.д.№57/23г. Софийски апелативен съд е отменил решение №108/05.10.22 год. по т. д.№35/22г. по описа на Благоевградски окръжен съд в частта, с която е отхвърлен изцяло евентуално предявеният от „Бодрост 96“ЕООД срещу М. С. Ф. иск по чл. 61 ЗЗД и вместо това последната е осъдена да заплати на дружеството сумата 30 084,99 лв., представляваща обезщетение за направените от „Бодрост-96“ ЕООД разходи за материали, труд и механизация /без търговска печалба/ за изпълнените и незаплатени СМР в собствен на ответницата недвижим имот в [населено място] обл.Кюстендил, чието изпълнение е било извършено уместно и в интерес на Ф., без да е налице сключен с нея договор за тяхното възлагане, ведно със законната лихва от предявяването на иска – 07.02.2022г. до окончателното изплащане. В останала му част до предявения размер от 45 840,10 лв., искът е отхвърлен като неоснователен.
Срещу отхвърлителната част от решението на въззивния съд е подадена касационна жалба от „Бодрост 96“ЕООД. В нея са изложени оплаквания за неправилност на решаващите изводи на въззивния съд, поради несъобразяването им с материалния закон, формирането им при допуснати процесуални нарушения и необоснованост. С касационната жалба се претендира отмяна на решението на апелативния съд в обжалваната му част и постановяване на решение по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло с присъждане на пълния размер на разноските по делото, направени в трите инстанции.
В приложеното към касационната жалба изложение на основанията по чл. 284 ал. 1 т. 3 ГПК касаторът поддържа довод за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, която обосновава с твърдението, че изложените в него мотиви са вътрешно противоречиви и взаимно се изключват /от една страна е приел, че се дължат направените разноски за материали, труд, доставно-складови и механизация без печалба, а от друга е осъдил ответницата да заплати сума за такива, без да начисли към нея дължимия ДДС, който ищецът дължи като данъчно задължено лице/.
Сочи, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е касационната инстанция да отговори на въпроса, който, според него, е от значение за изхода по конкретното дело и е разрешен в обжалваното въззивно решение Следва ли в сумата, дължима на изпълнител, регистриран по ЗДДС,в хипотеза на извършени СМР без сключен договор за изработка, да бъде включен и ДДС, ако ДДС следва да се начисли от изпълнителя след плащане на сумата от възложителя въз основа на влязлото в сила съдебно решение?
Счита, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите „за начина на определяне размера на обогатяването, респективно на обедняването, по претенция за заплащане на извършени СМР без изпълнителят да е сключил договор за изработка със собственика на обекта“ /противоречие с решения по т. д.№2235/15г. на І т. о. на ВКС, т. д.№630/19г. на ІІ т. о. на ВКС, и т. д.№3444/15г. на І т. о. на ВКС/ и „за необходимото съдържание на мотивите на въззивното решение“ /противоречие с ППВС №1/53г. и ППВС №2/67г., ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, както и решенията по гр. д.№774/23г. на ІІІ г. о. на ВКС и по т. д.№761/19г. на ІІ т. о. на ВКС/.
Ответницата М. С. Ф., в писмен отговор на касационната жалба, е възразила срещу сочените от касатора основания за допускане на решението на апелативния съд в обжалваната му част до касационно обжалване и е оспорила по същество изложените доводи за неговата неправилност. Направила е искане за недопускане на касационната жалба до разглеждане по същество, евентуално – за потвърждаване на въззивения съдебен акт в обжалваната му част.
Съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в определения срок, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване при наличие на предпоставките на чл. 280 ГПК съдебен акт.
При проверката за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното:
За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че ищецът е изпълнил в имота на ответницата /втори етаж от къща в [населено място]/ описаните в двата съставени от ищеца протокола обр. 19 видове и приблизително установими от огледа от вещото лице количества работи - подмяна на ел. инсталация с монтаж на ключове, контакти и осветителни тела, подмяна на ВиК инсталация с монтаж на смесители, частична подмяна на отоплителна инсталация; подмяна на врати и прозорци, в това число и подпрозоречни первази; гипсови шпакловки стени; фаянсови облицовки; циментови замазки, полагане на теракот; боядисване с латекс стени и тавани; монтаж на гипскартон по стени и тавани, монтаж на окачен таван; премахване на съществуващи стени от тухлена зидария, разбиване на бетонова настилка, изграждане на нова преградна стена, други съпътстващи дейности. Позовавайки се на заключението на експертизата е приел, че разходите за труд, материали, механизация, доставно - складови и допълнителни разходи за изпълнението на така установените видове и количества СМР, без печалба и без ДДС към м. 09.2021г. /към която дата безспорно се установява, че са били налице/, се остойностяват на 44 705,79 лв.
При преценката на събраните по делото показания на сочените от двете страни свидетели съдът е съобразил правилото на чл. 172 ГПК, като е кредитирал показанията на свидетелите, доведени от ищеца, приемайки, че установените от тях факти са логични, последователни, безпротиворечиви и кореспондират със заключението на приетата съдебно - техническа и оценителна експертиза в частта относно вида и обема на изпълнените СМР и със справката от „Гранична полиция“, относно факта, че през времето, когато са били извършвани работите ответницата е била в къщата за около 7-8 дни и се е разпореждала на работниците на ищеца какви видове СМР да бъдат изпълнявани. Съответно съдът не е дал вяра на показанията на бащата на ответницата и на нейния първи братовчед, според които ремонтът бил извършен за задоволяване на нуждите на майка й и баща й, като ползватели на имота, като е констатирал противоречия както в установеното от двамата свидетели, така и вътрешни такива в показанията на бащата. Въз основа на тази преценка съдът е направил извод, че ответницата през цялото време е знаела, че в собствения й втори етаж от къщата се извършва ремонт и, че е без правно значение за задоволяване на чии нужди е смятала, че се прави това.
Към така установената фактическа обстановка съдът е намерил за приложими разясненията, дадени в ТР № 85/ 02.12.1968 г. по гр. д. № 149/1968 г. ОСГК на ВС и в т. 9 на ППВС №1/79г. , според които лицето, извършило подобрения в чужд имот, без да е обвързано с договор към собственика на имота, когато не е владелец и не е държател, не се ползва от разпоредбите на чл. 72 и чл. 74 от Закона за собствеността; отношенията му със собственика за подобренията се уреждат съобразно правилата за водене на чужда работа без пълномощие, съответно с правилата за неоснователното обогатяване, а за добивите - съобразно чл. 93 ЗС; когато са извършени дейности по СМР, за които не е налице сключен договор за изработка, не може да бъде допуснато неоснователно обогатяване с оглед принципите на правото.Посочил е, че поради това законодателят е създал правни норми и е регламентирал правни средства, даващи възможност на субекта, който е извършил разходи за сметка и в интерес на друг субект, да получи тяхната стойност, като в хипотеза, когато е налице извършване от изпълнител на дейности, относими към договор за изработка, без такъв да е сключен, и тези дейности са извършени в интерес на лицето, със знанието и без противопоставянето му, отношенията се уреждат съгласно правилото на чл. 61 ал. 1 ЗЗД; в този случай, лицето, в чийто интерес са извършени, дължи на изпълнилия ги, стойността на направените разходи за материали и труд, без печалба.
В тази връзка съдът е развил съображения, че, за да се приеме, че за ищеца е възникнало вземане по чл. 61 ал. 1 ЗЗД, същият следва при условията на пълно и главно доказване да установи осъществяването на следните елементите от фактическия състав на посочената разпоредба - едно лице да е предприело чужда работа - правни или материални действия, без тя да му е възложена от лицето, в интерес на което тя се извършва; у лицето, извършило чуждата работа да съществува намерение да я управлява и това да е извършено доброволно, а не да е негово задължение по закон; чуждата работа да е била предприета уместно и да е била добре управлявана в чуждия интерес.
В конкретния случай съставът е приел, че извършването на посочената в исковата молба работа е установено по несъмнен начин от събраните гласни доказателства и заключението на техническата експертиза; че вторият етаж от къщата, в който работите са извършени, е собственост на ответницата, което означава, че именно тя се ползва от извършените строителни дейности, като те представляват действия в чужд интерес /неин, а не на ищеца/; същите са извършени и се намират в патримониума на ответницата; извършването на тази работа не е установено да е възложено на ищцовото дружество от ответницата, доколкото не се твърди и установява да е налице сключен между тях договор, поради което и ищецът не е бил задължен нито на основание такъв, нито по силата на закона да извърши установените СМР; в същото време ищецът е имал намерение доброволно да управлява чуждата работата; същата е била предприета уместно и е била добре управлявана в чужд интерес /доколкото с експертизата е установено, че като последица от изпълнените СМР пазарната стойност на втория етаж от къщата се е увеличила със сумата от 52 900 лв./. Съдът е констатирал липсата на проведено от ответницата обратно доказване, изпълненото да има недостатъци, а от гласните и писмени доказателства е приел за установено по категоричен начин, че тя не само е знаела за извършвания ремонт на собствения й етаж от къщата и не му се е противопоставила, но и всеки ден от престоя си в къщата се е качвала на втория етаж, за да проверява какви СМР се извършват, като работниците са съгласували с нея работата си, а тя е изразявала доволство от извършената работа. Въз основа на подробно обсъдените от съда свидетелски показания /включително и тези на първия братовчед на ответницата/, съдът е достигнал до извода, че СМР не са извършени против волята й, тя е одобрила работата, без да има забележки по нея.
В обобщение съдът е посочил, че ищецът е провел пълно и главно доказване на фактите, че е извършил чужда работа /СМР и доставка на материали, както и демонтаж на стара дограма, врати, котел на дърва/, без тя да му е била възложена от собственика на имота, че работата е извършена в интерес на собственика /ответницата/, че работата е извършено доброволно, че е извършена уместно и добре управлявана в чужд интерес, че работата отговаря на интересите и на действителната воля на ответницата /доминуса/, тъй като е била одобрена от нея без забележки ; поради това следва лицето, което я е изпълнило /ищецът/, да получи дължимото обезщетение за разходите, които е направило във връзка с воденето на чуждата работа.
Позовавайки се на заключението на техническата експертиза и на приетото разрешение в цитираното от съда ТР №85/ 02.12.1968 г. по гр. д. № 149/1968 г. ОСГК на ВС, съдът е приел, че дължимото обезщетение за изпълнените по двата протокола СМР възлиза общо на сумата от 44 705,79 лв., от която сума съдът е приспаднал платените от бащата на ответницата 14 620,80 лв., начислени във фактура №1826/01.09.2021г. с основание - частично плащане за извършени СМР и ремонт на еднофамилна къща в [населено място] и доставка на котел твърдо гориво, който факт на плащане не само не е бил оспорен от ищеца, но и е доказан. По този начин съдът е определил като дължима разликата от 30 084,99 лв.
Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Разпоредбата на чл. 280 ал. 1 ГПК въвежда обща и допълнителни предпоставки, обуславящи допускането на касационния контрол по същество, които следва да са конкретно посочени и обосновани в отделно писмено изложение по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК към касационната жалба. В изложението касаторът следва да е формулирал конкретен процесуално-правен или материално-правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл по обуславящ крайния резултат по спора начин. Със задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, изрично се посочва, че правният въпрос следва да е от значение за изхода на делото, което означава същият да е бил включен в предмета на спора с твърденията или възраженията на страните и даденото по него разрешение именно да е мотивирало крайния извод на съда по конкретното дело. Доколкото именно въпросът определя рамките, в които се извършва селекцията, с оглед спазване принципа на равнопоставеност между страните и състезателното начало, касационната инстанция не може да извежда правния въпрос нито от текста на изложението, нито от твърденията и оплакванията в самата касационна жалба, а може само да го конкретизира, обобщава и квалифицира. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело е достатъчно основание за недопускането на касационното обжалване, без да се разглеждат съпътстващо сочените допълнителни основания по чл. 280 ал. 1 т. т.1-3 ГПК. Извън тези основания за касационната инстанция съществува служебно задължение да допусне обжалваното въззивно решение до касационен контрол, ако съществува вероятност то да е нищожно или недопустимо, за да бъде извършена съответна проверка с решението по същество. Самостоятелно основание за достъп е предвидено и в нормата на ч. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК – когато решението на въззивния съд е очевидно неправилно.
Постановеното от Софийски апелативен съд решение не е нищожно, нито недопустимо. Същото не може да бъде квалифицирано и като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК. Константна е практиката на ВКС по прилагането на това самостоятелно основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. Изложените от касатора оплаквания са за противоречие в мотивите на решението и наличие на взаимно изключващи се такива, което не съответства на правилата на формалната логика, но такова противоречие не се установява от настоящата инстанция. Оплакването, че съдът е приспаднал фактурираната и платена от бащата на ответницата сума, в която е била включена и стойността на доставен от ищеца котел за гориво, която не е била включена в протоколите обр. 19, е свързано с правилността на извършената от съда преценка на посоченото писмено доказателство, но само по себе си не може да обоснове достъп до касация на основанието по чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК.
Всички поставени в обосноваване искането за достъп по чл. 280 ал. 1 ГПК, заедно с предпоставките на т. 1 и т. 3 на същия член от ГПК, въпроси /вторият и третият – формулирани общо, без възможност по тях да бъде даден конкретен отговор по приложението на закона/ са в контекста на оплакването, поддържано и с предпоставката на чл. 280 ал. 2 предл. 3 ГПК, че съдът не е включил в присъдената сума ДДС, който, според касатора се дължи и следва да бъде начислен с решението. Нито един от така посочените въпроси не може да обоснове приложимост на общото основание за достъп по чл. 280 ал. 1 ГПК, тъй като въпрос за дължимостта и начисляването на ДДС към присъденото от съда по реда на чл. 61 ал. 1 ЗЗД обезщетение не е бил въвеждан в предмета на делото, поради което и въззивният съд не се е произнасял по него. Ищецът не твърди да е начислил ДДС върху извършените разходи в съответен съставен от него данъчен документ – фактура – към момента на престирането на резултата от дейността /м. септември 2021г./, която да е включил в дневника за продажбите към този данъчен период, каквото е изискването на чл. 86 ЗДДС и според приетото в соченото от самия касатор като относима съдебна практика по приложението на тази разпоредба решение на ВКС по т. д.№770/2014г. на ІІ т. о. на ВКС. Съгласно даденото в него разрешение на поставения правен въпрос в случай на извършени СМР без наличие на сключен договор за изработка в сумата, дължима на изпълнителя от получателя на доставката, следва да бъде включен ДДС, когато такъв е начислен от изпълнителя по реда на чл. 86 ЗЗД. Без да се е произнасял пряко по въпроса за необходимостта от включването на ДДС в присъдената сума, въззивният съд фактически не се е отклонил от тази практика, като е присъдил сумата без ДДС /видно и от мотивите, и от диспозитива/, доколкото няма нито твърдения, нито данни ищецът да е изпълнил изискването на чл. 86 ЗДДС. Поставеният от него, в качеството му на касатор, първи въпрос е хипотетичен и цели да внесе яснота за него как следва да процедира след влизане в сила на съдебното решение – дали да начисли ДДС върху посочената със съдебния акт сума при събирането й или не. Тъй като отговорът на този въпрос няма връзка с мотивите на въззивния акт в обжалваната от него част, общото основание за достъп не може да бъде обосновано с него, а преценка за наличието на предпоставката на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК настоящият състав не дължи.
Останалите два /неконкретизирани от касатора/ въпроса не могат да бъдат свързани с действия на съда, влизащи в противоречие с цитираната с тях практика на ВКС. При произнасянето си с определяне размера на вземането, произтичащо от основанието на чл. 61 ал. 1 ЗЗД, съставът на апелативния съд не се е отклонил от практиката на ВКС, която и изрично е цитирал, приемайки, че на изпълнителя, водил чуждата работа без пълномощие, се дължат направените от него разходи за вложените при работата материали и труд без печалбата. Сочените от касатора решения на ВКС не съдържат различно от посоченото в решението на ВКС ІІ т. о. по т. д.№770/2014г. разрешение, с което решението на въззивния съд кореспондира. В същите се сочи, че ако направените при воденето на чужда работа без пълномощие разходи представляват облагаема доставка, принципно се дължи и ДДС, но не се приема изрично, че във всички случаи, когато присъжда сумата на обедняването, съдът следва да начисли върху нея и ДДС.
Не се установява решението на въззивния съд и да не е мотивирано, какъвто е контекстът на последния въпрос, поради което извод за постановяването му в противоречие с практиката на ВКС не може да бъде направен с оглед преценката за наличие на допълнителната предпоставка на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.
По тези съображения достъпът до касационен контрол не може да бъде осъществен на нито едно от сочените в изложението основания по чл. 280 ал. 1 и ал. 2 ГПК.
Изложеното мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение, с което да откаже допускане на касационно обжалване на решението на Варненски апелативен съд.
Така мотивиран, Върховен касационен съд в състав на Второ търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №75/01.02.24г. по в. т.д.№57/23г. Софийски апелативен съд в обжалваната от „Бодрост 96“ЕООД част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: