ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2295
[населено място], 08.05.2025 г.
Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април, две хиляди двадесет и пета година, в състав:
Председател: EМИЛ ТОМОВ
Членове: Д. Д.
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 4206 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ) срещу решение № 485 от 24.04.2024 г. по в. гр. дело № 3100/2023 г. на Софийски апелативен съд (САС), с което е потвърдено решение № 261086 от 15.08.2023г. по гр. д. № 5947/2020г. на Софийски градски съд (СГС), с което са отхвърлени изцяло като неоснователни предявените от КОНПИ срещу ответниците Н. Х. Х. и Д. С. Х. искове с правно основание чл. 153, ал. 1 КОНПИ за отнемане на незаконно придобито имущество на обща стойност 613 503. 58 лв., като е потвърдено и определение от 02.10.2023г. на СГС по реда на чл. 248 ГПК, с което е оставена без уважение молба на КОНПИ за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските-досежно присъдената в полза на СГС държавна такса в размер на 24 540. 14 лв.. Със същото въззивно решение, КОНПИ е осъдена да заплати на ответницата Н. Х. Х., чрез адв. И. А. В., сумата 15 000 лв. – съдебно - деловодни разноски пред въззивната инстанция.
Касаторът – ищец поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, приложен при превратно тълкуване на мотивите на ТР № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, при което решаващият съд неправилно е счел за достатъчно обстоятелството, че в края на проверявания период ответниците разполагат с налично имущество, което не надвишава 150 000 лв., за да отхвърли предявените конститутивни искове. Моли атакуваното решение да бъде отменено и вместо него – постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба КОНПИ поставя в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следните въпроси: 1. Следвало ли е съдът да приложи правилото, разписано във второто изречение на първия параграф на чл. 1 Протокол № 1 ЕКЗПЧОС (никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона), изключващо приложимостта на разписаната защита на собствеността и извършването на проверка за пропорционалност на намесата предвид целта на ЗОНПИ, изразяваща се в предотвратяване на възможностите за незаконно придобиване на имущество и разпореждането с него, която е в защита на обществения интерес? и 2. Какви са критериите, по които националният съд преценява дали при отнемане на незаконно придобито имущество е налице пропорционалност, след като преследваната цел и защитата на обществения интерес са налице и отговарят на условията на чл. 1 Протокол № 1 ЕКЗПЧОС (справедлив баланс между нуждите на общия интерес и правото на проверявания на мирно ползване на собствеността и тежестта, която той би понесъл с налагане на санкцията по отнемане на имуществото му), в случаите на данъчно престъпление? Представлява ли основание да се приеме, че мярката отговаря на условията на чл. 1 Протокол № 1, отчитайки действителната цел на закона, насочена към установяване и отнемане на плодовете от т. н. „необяснимо богаство“, установеното значително несъответствие по смисъла на § 1, т. 3 ДР ЗОНПИ, чийто размер многократно надвишава въведения от законодателя праг за намеса?. Навежда, че горепосочените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, по-конкретно относно това прилага ли се чл. 1 Протокол № 1 ЕКЗПЧОС в случаите на производство по отнемане на незаконно придобито имущество по реда на ЗОНПИ, което не зависи нито от установяване на престъпление, нито от осъждане за това престъпление. В допълнение релевира и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, като счита за очевидно неправилен изводът на въззивния съд за „липсата на пропорционалност“ като предпоставка за реализация на гражданската конфискация.
Ответниците по касационната жалба - Н. Х. Х. и Д. С. Х. подават отговор на същата, в който поддържат становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение, поради което тя е допустима.
Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на искания касационен контрол.
Въззивният съд е приел, че процесното исково производство за гражданска конфискация е образувано въз основа на постъпило уведомление от СРП с вх. № УВКП- 733/08.06.2018г. за повдигнато по ДП № 24/2013 г. по описа на ГДНП, пр. пр. № 37100/2012 г. на СРП, обвинение срещу Н. Х. Х. за извършени престъпления по по чл. 212, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 20 , ал. 2, вр. ал. 1., вр. чл. 26, ал. 1 от НК и по чл. 202, ал. 2, т. 1, вр. чл. 201, вр. чл. 26, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, които попадат в обхвата на чл. 108, ал. 1, т. 8 и т. 10 ЗОНПИ, като с протокол № ТД06 -ВИ/УВ-4824/13.06.2018г. е образувана проверка за установяване на значително несъответствие в имуществото на ответницата. В хода на проверката е извършено изследване на имущественото състояние за периода: 13.06.2008г. - 13.06.2018г., което включва придобито от лицето и съпруга й имущество, получени парични средства, банкова и осигурителна информация, направени разходи от проверяваното лице. Намерил е за установено от основното и допълнително заключение на съдебно-икономическата експертиза, прието от първоинстанционния съд, че общият размер на доходите/приходите на ответниците, включва: налични парични средства преди проверявания период, изразходвани в проверявания период в общ размер на 29 179.59 лв.; доходи на Н. Х. по трудови и извънтрудови правоотношения за процесния период в общ размер на 122 437. 28 лв.; доходи на Д. Х. по трудови и извънтрудови правоотношения за процесния период в общ размер на 18 860. 55 лв.; приходи от продажби на недвижими имоти в общ размер на 96 560 лв.; приходи от продажби на МПС в общ размер на 17 215 лв.; приходи на Н. Х. от обезщетения и помощи в общ размер на 4 936.41 лв.; получени суми по стокови и потребителски кредити в общ размер на 155 441.11лв.; усвоени суми по кредитни карти в общ размер на 235 213.20 лв.; вноски по сметките на ответниците, извършени от трети лица в общ размер на 85 783. 89 лв. или общо доходи за периода от 13.06.2008 г. до 13.06.2018 г. -765 627.04 лв.. Посочил е, че в процеса е установено, че наличното у ответниците имущество в края на проверявания период се изчерпва със 100 дружествени дяла в размер на 100 лв. общо от капитала на „У. Г. ЕООД, собственост на Д. С. Х., и л. а. марка „Джип“, модел: „Г. Ч. , рег. [рег. номер на МПС] , собственост на Д. С. Х., който е с пазарна стойност към датата на придобиване 6 305.13 лв.. Споделил е извода на първата инстанция, че в стойността на придобитото имущество не следва да се включва сумата от 124 636.70 лв., за която се твърди, че е присвоена от ответницата Х. в качеството й на счетоводител в институт на БАН, съгласно постановление за привличане като обвиняем на лицето и внесения в съда обвинителен акт, доколкото не се установява парични средства в посочения размер да са намерени налични у ответницата или съпруга й Д. Х.. Посочил е, че ако това е предметът на престъплението, той би подлежал на отнемане по реда на чл. 53 НК в рамките на самото наказателно производство, а не по закона за гражданска конфискация. Като е извел фактическия извод, че признатият от КОНПИ нетен доход на ответниците за периода на проверката възлиза на 182 915. 12 лв. (стр. 44 от исковата молба), въззивният съд е заключил, че не е налице разлика в стойността на имуществото в началото на проверявания период през 2008 г. с тази в края на периода през 2018г., надвишаваща 150 000 лв., още по-малко е налице значително несъответствие по смисъла на § 1, т. 3 КОНПИ, предвид установяването, че ответниците са придобили и разполагат към края на периода на проверката с налично имущество на стойност значително по-малка от установените от комисията нетни доходи за същия период. Прилагайки задължителните разрешения на ТР от 18.05.2023 г. по тълк. дело № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, САС е счел, че дали даден доход е придобит от законен източник или не е въпрос, който се преценява само ако бъде установено превишение на имуществото на проверяваното лице в края на проверявания период в сравнение с имуществото в началото на този период. Целта на закона е да отнеме в полза на държавата незаконно придобитото от проверяваното лице имущество като се ограничат възможностите за незаконно обогатяване чрез придобиване на имущество и разпореждане с него. Такова обогатяване обаче е налице само в случаите, когато между притежаваното от лицето имущество в началото на проверявания период и в края на проверявания период е налице превишение, при което имуществото се е увеличило. При това, увеличението следва да е в такъв размер, че да обоснове значително несъответствие, а по делото този факт не е установен пълно и главно. В случаите, когато няма такова увеличаване или е налице съответно намаляване на имуществото в края на проверявания период, не е налице обогатяване, в която хипотеза липсва имущество, което да подлежи на отнемане, както е по конкретния случай. Предявените исковете са отхвърлени като неоснователни от първата и втората съдебни инстанции при изведения решаващ правен извод за отсъствието на „значително несъответстиве“ по смисъла на § 1, т. 3 ДР ЗОНПИ.
Въззивният съд е изложил и допълнителен мотив за неоснователност на исковете с правно основание чл. 153, ал. 1 КОНПИ, изхождайки от решение от 09.02.2023 г. по делото Ш. и други срещу България (обединяващо жалба № 38398/11, жалба 59983/12 -подадена от името на жалбоподателите К. и жалба № 16753/18), в което Европейският съд по правата на човека (ЕСПЧ) е констатирал нарушение на правата на молителите по чл. 1 Протокол № 1 КЗПЧОС, позовавайки се пряко на констатациите в решение по делото Т. и други срещу България от 13.07.2021 г.. Посочил е, че в мотивите си ЕСПЧ е приел, че правото на мирно ползване на притежанията от физическите или юридическите лица, прокламирано с Протокол № 1, е нарушено, тъй като националният съд е разпоредил отнемане на имуществото им, без да направи опит да обоснове причинно-следствената връзка между имуществото - обект на отнемане и престъпната дейност, извършена от молителите. Най - подходящото средство за отстраняване на нарушението според ЕСПЧ е възобновяването на вътрешното производство и повторното разглеждане на въпроса от националните съдилища в съответствие с изискванията на чл. 1 Протокол № 1. В съответствие с гореизложените съображения, САС е извел и втори абстрактно-теоретичен аргумент за неоснователност на предявените искове-недоказаната пряка или косвена причинно-следствена връзка между твърдяната извършена престъпна дейност и незаконно придобитото имущество. По отношение на този аргумент е заключил, че намесата в правата на ответниците не е пропорционална на преследваните цели и би било налице нарушение на чл. 1 Протокол № 1 КЗПЧОС.
Поставените от касатора два въпроса в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не удовлетворяват изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като нямат обуславящо значение за решаващия правен извод на въззивния съд за отхвърляне на исковете за гражданска конфискация, свеждащ се до това, че отсъства „значително несъответствие“ по смисъла на § 1, т. 3 ДР ЗОНПИ досежно имуществото на ответниците, който съответства на формираната практиката на ВКС, вкл. след постановяване на ТР № 4 от 18.05.2023 г. по тълк. д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС (решение № 732 от 12.12.2024 г. по гр. д. № 2652/2023 г. на Трето г. о.; решение № 50116/2024 г. по гр. д. № 3698 /2021 г. на Четвърто г. о; решение №5 0007/2024 г. по гр. д. № 4429/2019 г. на Четвърто г. о; решение № 140/2023 гр. по гр. д. № 3565/2022 г. на Трето г. о; решение № 50004/2024 г. по гр. д. № 3649 /2020 г. на Четвърто г. о; решение №140/2023 г. по гр. д. № 3565/2022 г. на Трето г. о; решение № 203/2023 г. по гр. д. № 4452/2022 г. на Четвърто г. о; решение № 50130/2024 г. по гр. д. № 5134/2021 г. на Четвърто г. о на ВКС и др.). Изложеният мотив в обжалваното решение за недоказаната връзка между твърдяната престъпна дейност на ответницата и имуществото – предмет на предявените искове, обуславяща непропорционалност в намесата в правата на ответниците, в нарушение на чл. 1 Протокол № 1 КЗПЧОС, е допълнителен, а не основен и решаващ в извеждането на правния извод за неоснователност на исковете за гражданска конфискация, поради което поставените от касатора въпроси, свързани единствено с този допълнителен мотив, са без значение за крайния изход на конкретния спор. При неосъществяване на общото основание за допускане на касационния контрол, не е необходимо обсъждането на наведеното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, доколкото законодателят изисква кумулативното осъществяване и на двете. Ето защо не следва да бъде допуснат касационен контрол на атакуваното въззивно решение по поставените от ищеца в касационната му жалба въпроси.
Не е налице и релевираната очевидна неправилност на обжалваното решение, свеждаща се само до квалифицирани състави на неправилност (допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма; на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти), каквито не са осъществени по настоящото дело.
КОНПИ е депозирала в срок частна касационна жалба по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК срещу горепосоченото въззивно решение в частта му, имаща характер на определение, в която е потвърдено първоинстанционното определение за осъждане на ищеца да заплати по сметка на СГС държавна такса по отхвърлените искове в размер на 24 540. 14 лв.. Поддържа, че като процесуален субституент на държавата в настоящия процес не дължи заплащане на държавни такси, поради което обжалваното определение е неправилно и като такова следва да бъде отменено.
Ответниците поддържат становище за неоснователност на тази частна жалба в депозирания в срок писмен отговор.
В атакуваното въззивно определение, инкорпорирано във въззивното решение, решаващият съд е намерил за неоснователна частната въззивна жалба по чл. 248 ГПК на ищцовата комисия, която счита, че е освободена от задължението за внасяне на държавна такса при отхвърляне на исковете за гражданска конфискация по чл. 84, ал. 1 ГПК вр. с чл. 162, ал. 2, т. 5 ДОПК, доколкото се касае за предявени публични държавни вземания. Първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата с правно основание чл. 248 ГПК, като е посочил, че разпоредбата на чл. 162, ал. 2, т. 5 ДОПК е неотносима към настоящия случай. Съгласно същата, публични държавни вземания са вземанията на държавата за паричната равностойност на вещи, отнети в полза на държавата, глоби и имуществени санкции, конфискации и отнемане на парични средства в полза на държавата. Счел е, че разпоредбата не идентифицира правото на отнемане по реда на ЗОНПИ или предхождащите го закони, уреждащи гражданската конфискация като публично вземане. Според СГС цитираната разпоредба на ДОПК е императивна и визира конфискацията като наказание по НК и отнемането, вкл. и на равностойността на вещи, когато такова се предвижда в НК.
САС е счел, че в чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ е предвидено, че при подаването на исковата молба КОНПИ не внася държавна такса, а с решението си съдът присъжда държавната такса и направените разноски в зависимост от изхода на делото (чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ). По отношение на дължимата държавна такса, е посочил, че специалният закон постановява изрично в чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ (отм.) вр. с чл. 75, ал. 3 ЗОПДНПИ (отм.) и в чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ вр. с чл. 154, ал. 3 ЗОНПИ, които текстове са специални спрямо разпоредбите на ГПК и ДОПК, че дължимата държавна такса и съдебни разноски следва да бъдат възложени в тежест на страната, която е загубила делото (такава е хипотезата, когато искът е отхвърлен с решение по същество и хипотезата, в която делото се прекратява при условията на чл. 233 ГПК). В този смисъл е цитирал актуална практика на ВКС - определение № 2833/4.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3948/2023 г. на ВКС, III г. о.; определение № 2810/3.10.2023 г. по ч. гр. д. № 3705/2023 г. на ВКС, IV г. о.; определение № 50257/7.06.2023 г. по гр. д. № 3297/2022 г. на ВКС, IV г. о. и др., според която комисията не е дължала държавна такса при действието на Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност, отм. на 19.11.2012г., доколкото в този закон не се съдържат специални разпоредби за държавните такси. Комисията като процесуален субституент на държавата не дължи държавна такса, защото чрез производството се реализира публично държавно вземане, за което съдилищата не събират държавна такса съгласно чл. 84, т. 1 ГПК. В следващия закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, отм. на 23.01.2018г., и в сега действащия ЗОНПИ, изрично се съдържат норми за присъждане на държавните такси в зависимост от изхода на спора (чл. 78, ал. 2 ЗОПДНПИ (отм.) и чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ). При действието на тези разпоредби е формирана практика, според която комисията дължи заплащане на държавна такса, когато искът е отхвърлен или производството е прекратено (определения № 2366 от 3.08.2023 г. по к. гр. д. № 4777/2022 г., № 13 от 12.01.2021 г. по ч. гр. д. № 3107/2020 г. на IV ГО, № 1666 от 15.06.2023 г. по к. гр. д. № 170/2023 г. на IV ГО и решение № 147 от 16.09.2019 г. по гр. д. № 1998/2018 г. на IV ГО). По гореизложените съображения, САС е потвърдил първоинстанционното определение по чл. 248 ГПК.
Частният жалбоподател не е посочил основания – общо и допълнително за допускане на касационен контрол на обжалваното определение, постановено по реда на чл. 248 ГПК, а само оплаквания по правилността му, които не могат да бъдат обсъждани в настоящото частно касационно производство, което е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Ищецът не е поставил правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито е навел други основания по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационния контрол. Изложението на основанията за касационно обжалване, което е представил по делото, се отнася до другата му частна касационна жалба срещу въззивното решение в частта му, в която са присъдени в полза на ответницата Х. съдебно – деловодните разноски пред въззивната истанция, която частна жалба обаче е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК и не се нуждае като предпоставка за разглеждане по същество от излагане на основания за допускане на касационен контрол. Непосочването на каквито и да било основания за касационно обжалване е достатъчно основание, за да не бъде допуснат касационен контрол на горепосоченото въззивно определение по чл. 248 ГПК, при положение, че не са осъществени служебните основания – вероятна нищожност и вероятна недопустимост на обжалвания акт.
Ищещът е депозирал и частна жалба по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК срещу определение № 1533 от 20.06.2024 г. по ч. гр. д. № 3100/2023 г. на САС, с което е оставена без уважение молба с вх. № 13563/20.05.2024 г. и с правно основание чл. 248 ГПК на КОНПИ за изменение на въззивното решение от 24.04.2024 г. в частта му досежно разноските, присъдени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответницата Х. в размер на сумата 15 000 лв., съставляваща платен хонорар за един адвокат пред въззивната инстанция. Изложил е съображения за неправилност като счита, че платеният и присъден адвокатски хонорар в полза на ответницата е прекомерен, несъобразен с предмета на делото и реално извършения обем на процесуалните действия, а освен това извод в сферата на отговорността за съдебно – деловодни разноски за непропорционална намеса в сферата на ответниците в контекста на „неоснователно предизвикан правен спор“ намира за абсурден. Моли атакуваното определение по чл. 248 ГПК да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго определение, с което в полза на ответницата да бъде присъден адвокатски хонорар в по-нисък размер от платения, явяващ се прекомерен.
Ответницата по тази частна жалба - Н. Х. Х. подава отговор на същата в срок, в който поддържа становище за нейната неоснователност.
Частната жалба е допустима и частично основателна.
САС, за да се произнесе по молбата на ищцовата комисия по чл. 248 ГПК, е посочил, че съобразно даденото тълкуване в решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22, съдът не е обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г. при определяне на отговорността за разноски, при направено възражение за прекомерност от насрещната страна. При преценка относно размера на дължимото адвокатско възнаграждение по настоящото дело е съобразил от една страна, че в случая ответници по делото са счетоводителка в БАН и нейният съпруг; че КОНПИ не е съобразил при депозиране на въззивната си жалба относимото тълкувателно решение на ВКС, с което е консолидирана като правилна практиката, възприемаща разрешението, че значителното несъответствие ще е налице, когато разликата между стойността на наличното имущество в края на периода и това в началото надхвърля стойността, определена в закона. От друга страна е коментирал окончателно решение от 09 февруари 2023г. по делото Ш. и други срещу България (обединяващо жалба № 38398/11, жалба 59983/12 -подадена от името на жалбоподателите К. и жалба № 16753/18), в което ЕСПЧ е констатирал нарушение на правата на молителите по чл. 1 Протокол № 1 КЗПЧОС, като се е позовал на решение по делото Т. и други срещу България от 13.07.2021г. Подчертал е, че в мотивите на решението си ЕСПЧ е приел, че правото на мирно ползване на притежанията от физическите или юридическите лица, прокламирано с Протокол № 1, е нарушено, когато националният съд е разпоредил отнемане на имуществото им, без да направи опит да обоснове причинно-следствената връзка между имуществото - обект на отнемане и престъпната дейност, извършена от молителите. В духа на тази практика на ЕСПЧ, въззивният съд в производството по чл. 248 ГПК е приел, че следва да съобрази факта, че освен съответствието на действително платения адвокатски хонорар с фактическата и правна сложност на делото и обема извършена работа, не е доказана пряка или косвена причинно-следствена връзка между твърдението на КОНПИ за извършена престъпна дейност и незаконно придобито имущество, при което намесата в правата на ответниците не е пропорционална на преследваните цели. Посочвайки, че отговорността за разноски се свързва с отговорността за неоснователно предизвикан правен спор от КОНПИ, без наличието на влязла в сила осъдителна присъда спрямо ответницата, като наказателното производство все още е висящо на първа инстанция пред СРС, и при възприет за съответен на извършените процесуални действия адвокатски хонорар, е оставил без уважение като неоснователна молбата на ищеца по чл. 248 ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че при преценката на съда по възражение за прекомерност на платено адвокатско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 5 ГПК, следва да намерят приложение разрешенията в решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване от СРС, според което посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения могат да служат като ориентир, но не са обвързващи за съда в хипотезата на чл. 78, ал. 5 ГПК и на чл. 38, ал. 2 ЗА. При своевременно направено възражение с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК, както е в конкретния случай, следва да бъде съобразена фактическата и правна сложност на делото и вида и обема на извършените от адвоката процесуални действия, които следва да бъдат справедливо овъзмездени. Горепосочената преценка е достатъчна, за извеждане на извод за основателност или неоснователност на молбата с правно основание чл. 248 ГПК, а всички останали съображения, вкл. изложените от САС за непропорционална намеса в сферата на ответниците, са допълнителни и като такива нямат решаващо значение за крайния изход на производството по чл. 248 ГПК.
Съобразно горепосоченото, настоящият съдебен състав намира направеното възражение за прекомерност на платения от ответницата адвокатски хонорар в размер на 15 000 лв. за основателно. Съобразявайки горепосоченото решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване от СРС, както и фактическата и правна сложност на делото по искове за гражданска конфискация, практиката по които е уеднаквена с ТР № 4 от 18.05.2023 г. по тълк. д. № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС, и обстоятелството, че във въззивното производство не са събирани доказателства, при което процесуалните действия на процесуалния представител на ответницата Х. се свеждат до участие в откритото с. з. и изготвяне на правни становища по движението и по съществото на спора, приема, че присъденото в полза на ответницата адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено от сумата 15 000 лв. до размера на сумата 8 000 лв.. При това положение, адвокатският хонорар в полза на Х., присъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК за въззивната инстанция следва да бъде намален до сумата 8 000 лв., в какъвто смисъл следва да бъде уважена молбата на ищеца с правно основание чл. 248 ГПК, след като бъде отменено частично обжалваното определение с настоящата частна жалба по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК.
На основание чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ ищецът следва да бъде осъден да заплати в полза на ВКС дължимата държавна такса за настоящото производство по чл. 288 ГПК в размер на 30 лв. и за двете частни производства по двете частни жалби в размер общо на 30 лв., която не е събрана предварително.
Съобразно гореизложеното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 485 от 24.04.2024 г. по в. гр. дело № 3100/2023 г. на Софийски апелативен съд, вкл. в частта му досежно потвърденото първоинстанционно определение от 02.10.2023 г. по чл. 248 ГПК.
ПРИСЪЕДИНЯВА към настоящото касационно дело ч. гр. д. № 4205/2024 г. по описа на ВКС, Трето г. о. за съвместно разглеждане.
ОТМЕНЯ определение № 1533 от 20.06.2024 г. по ч. гр. д. № 3100/2023 г. на САС, с което е оставена без уважение молбата на КОНПИ по чл. 248 ГПК за изменение на горепосоченото въззивно решение в частта му досежно присъдения в полза на Н. Х. Х. адвокатски хонорар за въззивната инстанация в размер на 15 000 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ на основание чл. 248 ГПК горепосоченото въззивно решение в частта му досежно присъдените в полза на ответницата съдебно – деловодните разноски за втората съдебна инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, като НАМАЛЯВА платеното в полза на Н. Х. Х. адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция до размера на сумата 8 000 лв..
ОСЪЖДА Комисията за отнемане на незаконно придобито имущество да заплати по сметка на ВКС сумата 60 лв., съставляваща държавна такса за настоящото касационно производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: