ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2325

гр. София, 08.05. 2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: 1. В. П.

2.Десислава Попколева

при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр. д.№430 по описа за 2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. А. И. против решение № 1095/04.11.2024 г., постановено по гр. д.№ 3534/2021 г. от 10-ти състав на САС.

Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.

Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.

С обжалваното решение, съдът е приел, че искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е основателен до размер на 10 000 лева по отношение на претенцията за обезщетение за неимуществени вреди. По претенцията за имуществени вреди съдът е приел същата за неоснователна.

Съдът е приел, че с постановление от 24.06.2011 г. ищецът. главен инспектор в МВР, заемащ към този момент длъжност началник на полицейски участък в СДВР е привлечен като обвиняем в извършването на престъпления по чл. 321, ал. 2 вр. ал. 1 НК в рамките на образуваното сл. д. № 77/2011 г. по описа на НСлС, пр. пр. № 12756/2010 г. по описа на СГП. При повдигане на обвинението, с определение по НЧД № 2832/2011г. по описа на СГС, на същия е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, впоследствие изменена в „парична гаранция“ с определение по НЧД №4596/2011 г. по описа на СГС, а с изтичане на срок от две години от повдигане на обвинението, мярката за неотклонение е отменена с определение по НЧД №4190/2013г. по описа на СГС, НО, 22-и състав. Видно от доказателствата, с постановление от 04.11.2014 г. по ДП № 29/2014 г. по описа на СО-СП на ищеца са повдигнати и обвинения по чл. 210, ал. 1, т. 2 и т. 5, вр. с чл. 209, ал. 1 от НК и чл. 316, вр. с чл. 309, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК, делото по които продължава да е висящо. По делото е безспорно, че с определение № 1595 от 03.06.2014 г., постановено по ЧНД № 5204/2013 г. по описа на СГС, наказателното производство по обвинението в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 2 вр. ал. 1 НК е прекратено.

Установено е, че ищецът временно отстранен от длъжност началник на полицейски участък „С.“ при Първо РУП на СДВР. Мотивите за издаване на заповедта са данни за извършени деяния, които са несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в МВР, с които се уронва престижа на службата. С. З. рег.№ К-13879/23.12.2011г. на Министъра на вътрешните работи на същият е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ поради нарушаване на Етичния кодекс за поведение на държавните служители в МВР. В изложението на фактическите обстоятелства, с които работодателят е приел, че са нарушени посочените правила, е посочено описателно наличието на образувано наказателно производство, в рамките на което на ищецът е повдигнато обвинение по чл. 321, ал. 2 вр. ал. 1 и чл. 212 НК. Заповедта за уволнение е отменена с решение №74 по адм. дело №С-50/2013г. по описа на ВАС, което влязло в сила, след като е потвърдено с решение №43/02.09.2015г. по адм. дело № С-73/2014г. по описа на ВАС, петчленен състав.

При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е приел, че по делото е установено настъпването и на вреди, който надхвърлят обичайните терзания на личността при образувано незаконосъобразно наказателно производство. Прието е от събраните доказателства, че ищецът е преживял значителни отрицателни емоции поради повдигнатото срещу него обвинение и задържането му под стража за период от около 4 месеца. Посочено е, че е изпитвал силен стрес от това, че е несправедливо обвинен в тежко умишлено престъпление, който чувствително се е отразил на емоционалния му свят, засегнати са били честта и достойнството му, разбирани като вътрешно уважение и самооценка, в резултат от което същият е бил напрегнат, необщителен, не е искал да излиза от къщи, да се преоблича и да общува с хора. В тази връзка съдът е отчел и длъжността, която е заемал ищецът към момента на повдигане на обвинението и задържането и е съобразил, че при определени професии - напр. полицаи, военни, магистрати, митнически служители и пр., очакванията и изискванията на обществото към тях за почтеност и спазване на законите, са изключително завишени. От своя страна това завишава и собствените изисквания на човека към самия него и съответно критериите му за собствената му стойност и самоуважение.

От друга страна е прието, че загубата на работата, която въззивникът е упражнявал продължително време и в която се е издигнал до определено ниво на йерархията безспорно води до отрицателни емоции, несигурност за бъдещето и стрес. Тези страдания обаче, не са в пряка причинно-следствена връзка с повдигнатото обвинение въпреки, че мотивите на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение създават привидно такава непосредственост между двете събития. Причинната връзка тук е опосредена от самостоятелното и независимо поведение на работодателя, който преди да е налице влязла в сила присъда по повдигнатото обвинение сам е преценил, че и само наличието на последното съставлява нарушение на Етичния кодекс и съответно е взел необходимите според него мерки. Това поведение обаче не се базира на задължителност на тези мерки, предвидена от законодателя, нито на пряка намеса в тези отношения от страна на ПРБ, поради което последната не следва да носи отговорност за предизвиканите от него неимуществени вреди. Посоченото се отнася в пълна степен и до претенцията за присъждане на имуществени вреди, съставляващи неполучаване на трудово възнаграждение, предвид което тази претенция е счетена за изцяло неоснователна.

Прието е, че следва да се вземе предвид при определяне на размера на обезщетението факта, че през 2014 г. на ищеца са повдигнати още обвинения в извършване на престъпления, делото за които и към момента е висящо. Това е обосновало извод, че след 2014 г. значителна част от причинените терзания на ищеца се дължат и на притесненията и страховете, свързани с развитието на продължаващото наказателно производство. Действително вредите от едното и другото обвинение не могат да бъдат точно отграничени, но въпреки това следва да се отчете, че фактът, че спрямо въззивникът е отпаднало само едно от обвиненията, а останалите продължават да имат значимо отражение върху емоционалния му свят, предвид което при определяне на обезщетението следва да се следи да не се стигне до неоснователно обогатяване и евентуално бъдещо двойно обезщетяване на едни и същи душевни болки и страдания.

В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Сочи се правен въпрос относно задължението на съда да постанови своето решение въз основа на фактите и обстоятелствата, въведени от страните по спора.

Въпросът е поставен бланкетно, без обосновка, като не сочи в каква насока съдът е излязъл извън очертания от страните правен спор, поради което не е налице соченото касационно основание.

По въпроса относно наличието на причинна връзка между неоснователното обвинение и неполученото месечно трудово възнаграждение по служебното правоотношение се сочи противоречие с решение на ВКС, в което е прието, че при наличието на причинна връзка между неоснователното обвинение и неполученото месечно трудово възнаграждение, се дължи обезщетение за имуществените вреди, причинени на ищец по делото.

Липсва соченото противоречие, доколкото в настоящия случай фактите по спора са различни с цитираното решение на ВКС, като в настоящия случай съдът не е отрекъл основателността на претенцията за имуществени вреди, изразяващи се в неполученото месечно трудово възнаграждение, при наличието на причинна връзка между неоснователното обвинение и неполученото месечно трудово възнаграждение, но е приел въз основа на фактите, че липсва причинна връзка между двете. Тази разлика във фактите води и до липса на противоречието, сочено от касатора по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Сочат се и правни въпроси относно приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди.

По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр. д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г. о., №394 по гр. д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г. о., №391 по гр. д.№ 201/2011 г. на ІІІ г. о., № 395по гр. д.№ 159/2011 г. на ІІІ г. о., №3 по гр. д.№ 637/2011 г. на ІІІ г. о, № 51 по гр. д.№ 465/2011 г. на ІV г. о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.

Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска.

Водим от горното, състав на ВКС

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1095/04.11.2024 г., постановено по гр. д.№ 3534/2021 г. от 10-ти състав на САС.

Определението не подлежи на обжалване.

Председател: Членове: 1. 2.