ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1536
гр. София, 21.05. 2025 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на седемнадесети февруари две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
МИРОСЛАВА КАЦАРСКА
като разгледа докладваното от съдия Желева т. д. № 312 по описа за 2023 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „П. Трейдинг“ ООД /л./ и „Пчела 2020“ ЕООД /л./ чрез особения им представител адвокат Бензеш срещу решение № 392 от 03.08.2022 г. по в. т. д. № 158/2022 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 234 от 07.05.2019 г. по т. д. № 179/2017 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е признато за установено на основание чл. 422 ГПК по отношение на касаторите, че дължат солидарно на „П. И. Банка“ АД сумата от 61 699, 31 лв. - непогасен остатък от главница по договор за кредит за оборотни средства „Бизнес пулс“ овърдрафт № 314-216/30.05.2012 г., изменен и допълнен с анекс № 1/29.06.2012 г., анекс № 2/29.05.2013 г.; 3 674,33 лв. - просрочена договорна лихва, съгласно раздел II, т. 2.1. от анекс № 2/29.05.2013 г., за периода от 06.11.2013 до 06.06.2014 г.; 31 547, 34 лв. - просрочена наказателна лихва, съгласно част I, т. 10 от договора за кредит за периода от 06.11.2013 г. до 14.09.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15.09.2016 г. до окончателното плащане, за които суми е издадена в полза на банката заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ № 7743/14.10.2016 г. по гр. д. № 12427/2016 г. на Пловдивски районен съд.
Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 и ал. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поставят следните въпроси: „1. Следва ли да е налице идентичност в премета, стойността на претенцията и основанието, заявено в заповедното производство и в установителното исково производство по чл. 422 ГПК? Допустимо ли е и съставлява ли процесуално нарушение изменянето му в исковия процес? Допустимо ли е и съставлява ли процесуално нарушение произнасянето на съда по такава нередовна искова молба?; 2.1. По какъв начин и с какви доказателства, доказателствени средства се установява усвояването на сума по банков кредит - овърдрафт и съответно как се разпределя доказателствената тежест? Задължение на ищеца ли е да докаже, че сумата е предадена въз основа на договора за заем?; 2.2. Как се доказва усвояването, когато процесният кредит е овърдрафт, за който съществуват особености при усвояването му, а именно чрез извършване на касови и безкасови плащания над наличностите по разплащателната сметка, като е в рамките на договорения размер?; 2.3. Допустимо ли е усвояването на банков кредит да бъде доказано чрез съдебно-счетоводна експертиза и без наличието на приобщени и приети по делото безспорни документи? Длъжен ли е съдът да се обоснове защо кредитира или не кредитира прието по делото експертно заключение на вещото лице? Съставлява ли процесуално нарушение и/или материално нарушение на закона, липсата на обосноваване в мотивите на решението защо кредитира или не прието по делото експертно заключение на вещото лице?; 2.4. Вещото лице има ли удостоверителни функции за фактите и обстоятелствата, които е проучил?; 2.5. Възможно ли е да се установи усвояване на банков кредит косвено с допълнително споразумение? Съставлява ли предвиденият краен срок в договора за връщане на сумата признание за получаване на сумата от кредитополучателят? Съставляват ли представените от ответниците вносни бележки признание за получаване на сумата от кредитополучателя? Какво може да се докаже с подписаното допълнително споразумение - анекс към банков кредит, че страните са постигнали съгласие за сключване на договор за кредит и/или че заемополучателят е получил и усвоил сумата по него? Отделно
от това, ако това допълнително споразумение - анекс не е подписано от ипотекарния длъжник то обвързва ли го с констатациите в него?; 2.6. При постъпило възражение по чл. 422 ГПК, извлечението от счетоводните книги в това производство ползва ли се с обвързваща материална доказателствена сила още повече, ако е оспорено по съдържание от всички ответници?; 3.1. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, както и да ги обсъди?; 3.2. С оглед задължението на съда да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички възражения, следва ли съдът да формира своите изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения, съответно, ако не го направи, то съставлява ли това процесуално нарушение?; 4.1. При уговорена в договорните отношения между страните банка-кредитор и кредитополучател автоматична предсрочна изискуемост, настъпваща в определен срок след случването на определени факти, свързани с неизпълнение на задължение от страна на кредитополучателя, то в кой момент в отношенията между страните настъпва предсрочната изискуемост - при настъпването на фактите, както са уговорени в договора между страните по него или само след изрично уведомяване от страна на банката-кредитор до кредитополучателя?; 4.2. Въз основа на какви предпоставки може да се приеме, че кредиторът по договор за банков кредит е довел до знанието на длъжника волеизявлението си, с което е обявил кредита за предсрочно изискуем в хипотезата на т. нар. „автоматична предсрочна изискуемост“?; 4.3. В тази хипотеза коя дата се счита за дата на предсрочна изискуемост - тази, в която са настъпили фактите, уговорени в договорните отношения между страните по кредита за настъпване на предсрочна изискуемост, или датата на получаване на изричното уведомяване от страна на банката-кредитор до кредитополучателя за обявяване на предсрочна изискуемост?; 5.1. При уговорена в договорните отношения между страните банка-кредитор и кредитополучател автоматична предсрочна изискуемост, настъпваща в определен срок след случването на определени факти, свързани с неизпълнение на задължение от страна на кредитополучателя, то в кой момент банката-кредитор трябва да отнесе кредит
а като предсрочно изискуем в счетоводните си книги - датата, в която са настъпили фактите, уговорени в договорните отношения между страните по кредита, или в друга, избрана произволно от банката дата?; 5.2. В тази хипотеза, в случай, че банката-кредитор отнесе кредита като предсрочно изискуем на избрана от нея дата в счетоводните си книги, различна от датата на уговорената в договорното съдържание предсрочна изискуемост, съставлява ли това неизпълнение/нарушение от страна на банката-кредитор, съобразно уговореното в договорните отношения между страните?; 5.3. При уговорена в договорните отношения между страните банка-кредитор и кредитополучател автоматична предсрочна изискуемост, настъпваща в определен срок след случването на определени факти, свързани с неизпълнение на задължение от страна на кредитополучателя, право или задължение на банката-кредитор е да обяви и впише в счетоводните си книги кредита като предсрочно изискуем точно на датата, съобразно уговореното в договора между страните?; 5.4. При изрично позоваване от страна на банката-кредитор на настъпила автоматична предсрочна изискуемост в заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, респ. в искова молба към произволно избран от банката момент, то това позоваване има ли характер на съдебно признание за факти и обвързва ли това признание банката-кредитор по начин, че да не може да релевира друг момент на настъпване на предсрочната изискуемост на задължението?; 6.1. Разрешението, дадено в т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС, приложимо ли е в хипотезата на искане за издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 418 ГПК и установителен иск по чл. 422 ГПК при уговорена автоматична предсрочна изискуемост по договор за кредит?; 6.2. При уговорена в договорните отношения между страните банка-кредитор и кредитополучател автоматична предсрочна изискуемост, настъпваща в определен срок след случването на определени факти, свързани с неизпълнение на задължение от страна на кредитополучателя, представлява ли нарушение на принципа, въведен в чл. 9 ЗЗД, поставянето и на допълнителни условия за настъпване на предсрочна изискуемост, неуговорени в договорните отношения между страните, като например нейнот
о съобщаване?; 7.1. Правилен ли е изводът на съда, че има единствено преструктуриране на дълга без наличието на новационно намерение?; 7.2. При договаряне на две разновидности на договора за банков кредит, но със съществена разлика между тях, това представлява ли новация, каквито са обикновеният кредит, където сумата се отпуска само веднъж, без възможност да се ползва сумата, която е върната като главница и този за кредитна линия – овърдрафт, при която е възможно и съответно лихвата се начислява по различен начин?; 7.3. Предвид съдържащите се в него клаузи, този анекс съществува ли самостоятелно и явява ли се самостоятелно правно основание страните по него да търсят изпълнение на своите права и задължения, да претендират обезщетения и неустойки, да прекратят неговото действие в случите на изтичане на срока и/или неизпълнение?; 7.4. Допълнителното споразумение - анекс, сключено между страните, може ли да обвърже ипотекарния длъжник, без да е дал изрично съгласие за неговото съдържание?; 8.1. Клаузите, регламентиращи начисляването на наказателни лихви, които накърняват добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД приложими ли са за търговските сделки? Мотивите от т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г. ОСТК - нормата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, намират ли приложение и при търговски сделки?; 8.2. Допустимо ли е и съставлява ли процесуално нарушение нарушението на добрите нрави в гражданските и в търговските спорове? Как съществуват добрите нрави като писани, систематизирани и конкретизирани правила или съществуват като общи принципи и морални норми? Законът придал ли е правно значение на добрите нрави? П. от нарушаване на добрите нрави приравнена ли е с тази на противоречието на договора със закона?; 8.3. В гражданските и търговските правоотношения изисква ли се принципът на справедливостта да се закриля и защитава ? Съдът длъжен ли е да следи служебно уговорката за неустойка да не противоречи на добрите нрави?; 8.4. Трябвало ли е съдът да прецени вида на неизпълнение и размер, вида и съотношението между начислената неустойка и очакваните от неизпълнението на задължението вреди, като е следвало да я приема за нищожна като несправедлива и излизаща от границите на обезпечителната и обезщетителната й функция?; 8.5. Има л
и накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, когато се нарушава правен принцип, който може и да не е изрично законодателно формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право? Такива ли са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяване на несправедливото облагодетелстване - чл. 307, 302, 289 ТЗ?; 8.6. Банката справедливо ли е продължила едностранно да начислява наказателна лихва след като се оказва, че договорът за кредит/анексът е преустановил своето действие било поради предсрочна изискуемост или поради изтекъл срок? Това означава ли, че договорът е прекратил своето действие само по отношение на част от своето съдържание, но е продължил да се прилага спрямо клаузите за неустойка в уговорените договорни размери и допустимо ли е? Допустимо ли е по този начин да се създават предпоставки дългът значително да нарасне предвид начисляването на наказателна санкция върху целия размер неиздължена главница едностранно от страна на банката - ищец? Може ли да се приеме, че договорената неустойка е съобразена с присъщите по начало за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и допустимо ли е това, както и представлява ли нарушение на материално и процесуалноправните разпоредби? Това поведение на заемодателя следвало ли е да се приеме от въззивния съд за недопустимо с оглед принципите на справедливостта и на предотвратяване на несправедливото облагодетелстване, като лишено от търговска логика и несъобразено с изискването за еквивалентно съотношение на престациите? По този начин води ли се до неоснователно обогатяване на ищеца и допустимо ли е?; 9.1. Допустимо ли е съдът да приеме, че третата страна помагач - ипотекарен длъжник, доколкото не е страна по договора, няма качеството на потребител и не следва да разглежда възраженията му за неравноправност на клаузите от договора и представлява ли процесуално или материалноправно нарушение? В случай, че е допустимо по презумпция ли се случва или с доказване и съответно от коя страна? Как е трябвало да бъде разпределена доказателствената тежест и длъжен ли е бил съдът да разпредели доказателствена тежест?; Тежестта на д
оказване на кого е била на ищеца или на третото лице - помагач?; 9.2. Може ли ипотекарният длъжник - физическо лице да се ползва от защитата по ЗЗП? Как и от кого се доказват рамките на евентуалната търговска или професионална дейност на третото лице помагач? Отрицателен за доказване факт ли е това за третото лице помагач? Допустимо ли е и съставлява ли процесуално нарушение разпределяне на доказателствена тежест за отрицателен за доказване факт?; 9.3. При забава на потребителя кредиторът какво право на обезщетение за забава има? Само върху размера на просрочената сума за времето на забавата или повече?; 9.4. Недействителните уговорки пораждат ли права и задължения? Платените суми въз основа на нищожни клаузи дължими суми ли са?; 10. Допустимо ли е и съставлява ли процесуално нарушение осъждане на лице в диспозитива на решението от страна на въззивния съд относно което производството в първоинстанционното производство е прекратено с влязло в сила определение?; 11.1. Възнаграждението за особения представител винаги ли е дължимо и следва да бъде възмездено като разноски и съответно от кого, кога, как, по какъв начин и с какъв акт? Размерът на дължимото от ищеца възнаграждение за особен представител към кой момент следва да бъде определен? Следва ли да бъде определен от съда с акта за назначаването му или с диспозитива на самото решение?; 11.2. Възнаграждението за особения представител съобразно какви правила и кой нормативен акт се определя? Взема ли се предвид правната и фактическа сложност при изчислението му? Допустимо ли е с цел процесуална икономия да се назначава един процесуален особен представител на два отделни правни субекта, като се определя възнаграждение само за единия или се дължи възнаграждение за всеки един от тях поотделно? По какъв начин следва да се осъществи това назначаване - едностранно от съда или чрез съответната адвокатска колегия?; 11.3. Съдът служебно ли следи за определяне на адвокатския хонорар на особения представител и може ли да санира този пропуск чрез крайния си съдебен акт или посредством презумпцията на чл. 77 ГПК? Допустимо ли е в диспозитива на съдебното решение да се осъжда заплащане на адвокатски хонорар при положение, че същият не е бил определен за внасяне и въобще не е бил внес
ен от ищеца, както и по какъв начин ще се осъществи получаването на същия от особения представител ? Следва ли въззивният съд да определи адвокатски хонорар за особения представител в производство, което е прекратил и върнал на първоинстанционния поради процесуални нарушения и възможно ли е да се определи такъв в последващо образувано въззивно производство? Нужно ли е да има нарочна молба от страна на особения представител за определяне на адвокатски хонорар? Неопределянето и невнасянето на възнаграждение на особения представител представлява ли процесуално нарушение на съдебното производство и какви са последствията от него? По какъв начин особеният представител може да си защити интересите при определение за назначаването му без определяне на адвокатско възнаграждение при положение, че същото не подлежи на обжалване?; 11.4. Подлежат ли на обжалване с частна жалба пред горната инстанция актове, които не преграждат по-нататъшния ход на делото и такива за които не е изрично записано в тях самите, че подлежат на обжалване? Подлежи ли на обжалване акт за назначаване на особен представител в рамките на същото производство, без да му се определя адвокатски хонорар с цел процесуална икономия, в който не е изрично посочено, че подлежи на обжалване? Възможно ли е въззивният съд по молба на особения представител да определи хонорара, пропуснат от предходната инстанция или служебно по собствено усмотрение? При пропуск на някои от инстанциите да определи възнаграждението за особен представител кой е компетентен да определи такъв? Допустимо ли е в случай, че самото назначаване на особен представител е условие да продължи разглеждането на делото, като в противен случай постановеното решение ще подлежи на отмяна, да не се определи възнаграждение на особения представител, а същевременно да постанови стабилен съдебен акт, какъвто не би бил възможен в противен случай? По какъв начин следва да се определи този особен представител и какви са последиците в случай, че този ред не бъде спазен? В случай, че съдът е следвало, но е пропуснал или погрешно е отказал или не е определил хонорар на особения представител как следва да се процедира ?; 11.5. Доколкото съдът не е изпълнил свое задължение да определи възнаграждение на
особения представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, то следва ли да се прилагат санкциите на преклузиите относно сроковете за произнасянето за разноски, защото преклузиите се прилагат винаги във връзка със служебното начало, т. е. след изпълнение на задълженията на съда, които му вменява процесуалният закон?; 12. Въззивният съд длъжен ли е да даде мотивиран отговор в решението си на възраженията и доводите на страните, независимо дали ги счита за основателни или не и дали ги уважава или не и ако не го стори, то това съставлява ли процесуално нарушение?; 13. С оглед задължението на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства по делото и да се произнесе по всички възражения във въззивната жалба, то следва ли въззивният съд да формира своите изводи за фактите след съвкупна преценка на доказателствата по делото и да се произнесе по всички възражения?; 14. Допустимо ли е осъждане на страна по делото, срещу която производството е прекратено с необжалвано определение, и същото съставлява ли процесуално нарушение?; 15. Съставлява ли процесуално нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК необсъждането в пълнота на събраните по делото доказателства? Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди доводите на страните и да мотивира решението си по съществото на правния спор?“ В изложението на основанията за достъп до касация се излага, че въззивното решение е нищожно, недопустимо и очевидно неправилно, както и че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Сочи се, че спорът е решен в противоречие с практиката на ВКС и се разрешава противоречиво от съдилищата. Касаторите твърдят, че въззивният акт противоречи на посочени актове на ВКС, без да ги свързват с конкретен формулиран въпрос. Във връзка с установителния иск по чл. 422 ГПК и неговия предмет се прави позоваване на решение № 152/28.04.2014 г. по гр. д. № 7541/2013 г., IV г. о., решение № 171/24.04.2012 г. по гр. д. № 801/2011г., IV г. о., решение № 50/29.06.2012 г. по гр. д. № 716/2011 г., IV г. о., решение № 412/05.02.2014 г. по гр. д. № 2190/2013 г., IV г. о. и т. 11 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По повод оспорването на извода на въззивния съд за усвояване на сумата от 66 000 лв. по договора за кредит се цитира практика на ВКС относно необходимостта от доказване предаването на
заемната сума по договор за заем и недостатъчността само на признанието на длъжника - решение № 78/17.07.2008 г. по т. д. № 29/2009 г., I т. о., решение № 21/15.03.2012 г. по т. д. № 1144/2011 г., I т. о., решение № 16/28.02.2013г. по т. д. № 218/2012 г., II т. о., решение № 274/19.12.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г., IV г. о., решение № 283/03.10.2013 г. по гр. д. № 2202/2013 г., IV г. о. и др. В изложението се сочи, че заключението на съда досежно дължимостта на наказателна лихва е направено, без да се обсъди ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС. По повод изводите на съда във връзка с настъпването на предсрочната изискуемост на кредита се прави позоваване на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че ипотекарният длъжник няма качеството на потребител, като се сочи, че съдът се е отклонил от решение № 38/23.06.2017 г. по т. д. № 2754/2015 г., I г. о. Излагат се доводи, че въззивният съд не е съобразил доказателствата и доводите на страните и актът му противоречи на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, решение № 55/03.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г., I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. II т. о.
Ответникът по жалбата „П. И. Банка“ АД и третото лице помагач на страната на ответниците Б. А. С. не са депозирали отговори на жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между „МКБ Юнионбанк“ АД, чийто правоприемник е ищецът „П. И. Банка“ АД, в качеството му на кредитор от една страна и от друга страна „П. Трейдинг“ ООД, в качеството му на кредитополучател, „Пчела 2020“ ЕООД и П. П. А., като солидарни длъжници, е сключен договор за кредит за оборотни средства „Бизнес пулс“ овърдрафт № 314-216 от 30.05.2012 г., като размерът на кредита е 66 000 лв. и е уговорен срок за усвояване на средствата по овърдрафта - 05.05.2013 г. Посочено е, че в хода на производството поради смъртта на солидарния длъжник П. А. и поради отказ от иска срещу нея, производството по предявените искове в частта срещу този ответник е прекратено. Съдът е установил, че за обезпечаване изпълнението на договора в полза на кредитора е учредена договорна ипотека върху собствен на третото лице помагач на страната на ответниците Б. А. С. недвижим имот.
В решението е прието, че с анекс № 1/29.06.2012 г. страните са договорили намаляване на лихвения процент по т. 8 при изпълнение на подробно описани условия от страна на кредитополучателя, като така намаленият лихвен процент е в размер на едномесечния SOFIBOR, увеличен с надбавка 815 базисни точки, но не по-малко от 11,45 %. Съдът е констатирал, че с анекс № 2/29.05.2013 г. страните по договора са приели за установено в отношенията помежду им, че към датата на сключването на анекса задълженията по договора за кредит са в общ размер на 67 492, 59 лв., от които просрочена главница 65 997, 74 лв. и просрочена лихва в размер на 1 494, 85 лв. Изтъкнал е, че с последния анекс са променени част от условията на договора, като е предвидено, че главницата по кредита ще се олихвява с ГЛП в размер на едномесечен SOFIBOR с надбавка 815 базисни точки годишно, но не по - малко от 11.45 % годишно; правото на кредитора да усвоява кредита се прекратява, считано от датата на сключване на анекса; крайният срок за погасяването на кредита е определен на 06.06.2014 г. и е приет погасителен план, възпроизведен в анекса.
За да потвърди решението на първата инстанция, в което е направен извод за дължимост на исковите суми, представляващи непогасени задължения по процесния договор, съставът на апелативния съд е намерил за неоснователни защитните възражения и доводи на ответниците търговски дружества, че кредитът не е бил усвоен и че първоначалното вземане на банката по договор от 30.05.2012 г. е погасено поради обективна новация на дълга, настъпила по силата на анекс № 2/29.05.2013 г.
Посочил е, че усвояването на цялата сума по кредита от 66 000 лева е установено от приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебно-счетоводната експертиза, според което сумата е усвоена на 01.06.2012 г. по сметката на кредитополучателя, записана в договора. Съдът е приел, че този факт се потвърждава и от подписаните два анекса към договора и в по-голяма степен от обсъдения анекс № 2, раздел I, който има характер на установителен договор с предмет установяване дължимите към момента на подписването му главница и лихва.
Въззивният съд е намерил, че в конкретния случай не са налице кумулативно изискуемите условия за новиране на възникналите по силата на договора за кредит между страните парични задължения. Счел е, че липсата на воля за новиране на дълга е отразена в клаузата по чл. 7.1. от анекс № 2, с която страните декларират, че промените и допълненията на договора за банков кредит, след влизане в сила на този анекс, не погасяват или засягат по друг начин което и да било от останалите права и вземания на банката, възникнали или които ще възникнат на основание на този договор. Съдът е подчертал, че страните са постигнали съгласие, че всички установени с анекс № 2 главни и акцесорни задължения произтичат от договора за кредит и те не само не се погасяват с подписването на този анекс, а се потвърждава тяхната ликвидност и изискуемост.
В обжалваното решение е извършена преценка за неоснователност и на възраженията, че след 04.10.2023 г. не се дължи възнаградителна лихва върху остатъка от главницата, тъй като на тази дата задълженията по договора и анексите били обявени от банката за предсрочно изискуеми. В тази връзка съставът на апелативния съд е споделил извода на първоинстанционния съд, че твърдението за настъпила предсрочна изискуемост на задължението по договора за кредит е недоказано, поради което основателно кредиторът е продължил да начислява договорна лихва до крайния срок за погасяване на дълга, чийто размер от 3674, 33 лв. е установен със заключението на съдебно-счетоводната експертиза. Изложил е мотиви, че банката ищец не се позовава на предсрочна изискуемост на кредита, както и че по делото не е доказано на задължените за връщане на кредита лица да е обявена предсрочната изискуемост по предвидения в договора ред – с писмено изявление на банката, доставено на адреса за кореспонденция на длъжниците, посочен в договора.
В атакувания акт е прието за неоснователно и възражението за недължимост на начислената наказателна лихва поради нищожност на уговорките, от които произтича това задължение. Като е съобразил, че уговорената от страните наказателна лихва се равнява на 10 % допълнително към договорения лихвен процент, решаващият състав е достигнал до извода, че с оглед договорения от страните размер на наказателната лихва тя не е прекомерна, несправедлива и/или накърняваща установените в обществото нравствени и морални правила и норми, поради което договорът в частта относно определяне размера на тази лихва, не е недействителен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Същевременно е намерил, че като ипотекарен длъжник по процесния договор и анексите към него, третото лице помагач С. не е доказало качеството си на потребител по смисъла на чл. 2, б. „б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори и § 13, ал. 1, т. 1 ПЗР на ЗЗП и не може да се ползва от защитата, предвидена за тази категория лица.
Въззивният съд е оценил като несъстоятелно и становището, че с прекратяване срока на действие на договора за кредит /поради предсрочна изискуемост или изтичане на срока на действие/ се прекратява и задължението за заплащане на наказателна лихва върху просрочените вноски. Посочил е, че тъй като в случая се касае за парично задължение, съгласно чл. 81, ал. 2 ЗЗД изпълнението му е винаги възможно и затова обезщетението за забавеното му изпълнение се дължи за целия период на забавата, включително след обявяване на кредита за предсрочно изискуем или след изтичане на срока на действие на договора.
В заключение съдът е посочил, че според заключенията на съдебно-счетоводната експертиза размерите на непогасените от ответниците парични задължения след последното установено извършено плащане по кредита съответстват на сумите, за които е издадена заповедта за изпълнение, поради което предявените искове са основателни и следва да бъдат уважени.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед въведените от касатора предпоставки за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 2 ГПК и при извършената дължима служебна проверка не се установява да съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно. Съобразно правната доктрина и съдебната практика нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда; нищожно е и решението, което не е изготвено в писмена форма, не е подписано или е абсолютно неразбираемо. В случая въззивното решение не е засегнато от тези пороци, поради което не се налага да бъде допускано до касационен контрол за извършване на преценка на валидността му.
Доводите на касаторите за вероятна недопустимост на въззивното решение и свързаните с тях въпроси по т. 1, 10 и 14 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, които са поставени в контекста на твърдения за недопустимо произнасяне на съда, следва да бъдат разгледани заедно. Както е изяснено в мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касационната инстанция е длъжна всякога да допусне касационно обжалване, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, като преценката за допустимостта се извършва с решението по същество на подадената касационна жалба. Констатирането на вероятност за наличието на някое от предвидените в ГПК основания за недопустимост на обжалваното съдебно решение налага допускане на касационно обжалване. При тази преценка касационната инстанция не е обвързана от доводите на касатора, както и от относимите към основанието „вероятна недопустимост“ правни въпроси от изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно задължителната съдебна практика – т. 9 от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита. Неоснователни са доводите на касаторите за липса на идентичност между вземането, предмет на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск, и вземането по заповедта за незабавно изпълнение. Това становище е обосновано с наличието на несъответствие в размера на задължението за възнаградителна лихва по заповедта - 3673, 33 лв. и размера на същото задължение, предмет на иска, - 3674, 33 лв. Както е посочил и въззивният съд, като се съобрази съвпадането в размера на посоченото задължение по заявлението за издаване на заповед за изпълнение и по исковата молба, следва да се приеме, че е налице допусната от съда по заповедното производство очевидна фактическа грешка, която подлежи на отстраняване без ограничения в срока за това, а не до
несъвпадане на предмета на заповедта за незабавно изпълнение и на вземането, чието установяване се иска в настоящия исков процес. Не е налице нарушение на процесуалните правила, довело до недопустимост на въззивния акт в частта, с която съдът е потвърдил първоинстанционното решение за уважаване на установителния иск по реда на чл. 422 ГПК срещу „Пчела 2020“ ЕООД /л./, тъй като решението е било обжалвано с допустими въззивни жалби, подадени от третото лице помагач на страната на ответниците Б. А. С. и от „Пчела 2020“ ЕООД /л./ чрез особения му представител адвокат Безнеш.
Въпросите по т. 2.1. - 2.6. от изложението на касаторите са въведени във връзка с формирания в обжалваното въззивно решение извод, че по делото се установява, че сумата по кредита от 66 000 лв. е била усвоена от кредитополучателя. Посоченото заключение на съда е основано на приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, според което посочената сума е усвоена на 01.06.2012 г. по сметката на кредитополучателя, както и на анекси №№ 1 и 2 към договора, вторият от които с оглед уговорките на страните съдът е квалифицирал като установителен договор досежно задълженията за главница и лихви по процесния договор. Така както са формулирани, многобройните въпроси на касаторите са израз на оспорване правилността на преценката на съда досежно усвояването на сумата по кредита от страна кредитополучателя, която е основана на посочените доказателства. Поддържа се, че съдът е допуснал нарушения на процесуалните правила при формиране на горния фактически извод с оглед извеждането му от заключението на счетоводната експертиза и допълнителните споразумения към договора за кредит. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Същевременно, следва да се изтъкне, че част от обсъжданите въпроси не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и тъй като не са включени в предмета на делото и не са значими за изхода
на конкретния спор относно вземането на банката ищец по договор за банков кредит. Това са въпросите относно предаването на сумата по договор за заем, задължението на ищеца да докаже предаването на сумата, както и предаването й на основание договор за заем. Доколкото спорното материално право в случая се извежда от договор за банков кредит /подписването на такъв от банката кредитор, кредитополучателите и солидарните длъжници не се оспорва от страните/, който не е реален, а консенсуален неудачно е позоваването от касаторите на практика на ВКС по искове с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД, в която се дават разрешения, че по тези искове следва да се докаже предаването на заетата сума и че основанието за това е договор за заем, както и че само от факта на предаването на сумата не може да се презумира сключването на договор за заем.
Въпросите по т. 4.1. – 6.2. в изложението на касаторите, които се отнасят до настъпването на т. нар. автоматична предсрочна изискуемост, не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросите не са съобразени с установените по делото факти и обстоятелства и с решаващите изводи на въззивния съд. В атакувания акт въобще не е установено в обвързващия страните договор да е налице клауза за „автоматична предсрочна изискуемост“, а е формиран извод, че възраженията на ответниците за настъпила предсрочна изискуемост на кредита /същите са въведени във връзка с доводите, че след настъпване на предсрочната изискуемост не биха могли да се начисляват възнаградителни и наказателни лихви/ са неоснователни, доколкото по делото не е доказано задължените по кредита лица да са уведомени по предвидения в договора ред за отнемане на преимуществото на срока. Несъответни на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и на исковата молба са включените във въпросите твърдения, че банката се е позовала на настъпила предсрочна изискуемост по кредита. Въведените от банката ищец твърдения са за изтичане на уговорения краен срок по договора за кредит – 06.06.2014 г. съгласно анекс № 2/29.05.2013 г. Същевременно, в случая не би могло да се приемат за обосновани и допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният акт е съобразен със задължителната практика на ВКС и по-конкретно с т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС относно предсрочната изискуемост на вземане по договор за банков кредит, на която решаващият състав прави изрично позоваване, и с разясненията в Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС. Според тези разяснения предсрочната изискуемост на вземането по договор за заем за потребление или за кредит, уредена в нормите на чл. 71 ЗЗД и чл. 432 ТЗ, представлява преобразуващо право на кредитора за изменение на договора и, за разлика от общия принцип по чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната от страните. Волеизявлението следва да достигне до насрещната страна, но не се нуждае от приемане и същото поражда действие, ако са били налице обективните предпоставки за предсрочната изискуемост, уговорени в договора или предвидени в закона. Договорът се изменя в частта за срока за
изпълнение на задължението за връщане на предоставената парична сума, като се преобразува от срочен в безсрочен. В този смисъл обявяването на предсрочната изискуемост на вземането представлява упражняване на потестативно право на кредитора, а не негово задължение, каквито са твърденията на касаторите с оглед поставените въпроси и изложението към тях.
Не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по въпросите по т. 7.1., които се отнасят до установяване съдържанието и последиците на анекс № 2 към процесния договор за банков кредит и в този смисъл имат отношение към правилността на въззивния акт. Не са обосновани и допълнителните основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като по приложението на чл. 107 ЗЗД е създадена практика на ВКС, обективирана в решения по чл. 290 ГПК, сред които са решение № 130 от 24.03.2009 г. по т. д. № 650/2008 на ВКС, II т. о., решение № 138 от 22.08.2013 г. по т. д. № 27/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 210 от 22.12.2014 г. по т. д. № 4090/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 175 от 25.02.2016 г. на ВКС по т. д. № 2602/2014 г., II т. о., на която въззивният акт съответства. В тази практика се приема, че новацията по чл. 107 ЗЗД, разглеждана като договор, с който длъжникът поема едно задължение с цел то да замести друго старо задължение, което вследствие на това се погасява, предпоставя кумулативно проявление на три елемента - наличност на предшестващо задължение, пораждане на действително ново задължение и воля за подновяване, която трябва да е изразена от страните по ясен и недвусмислен начин; обективната новация изисква ясно изразена воля за поемане от длъжника на нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение по сключения с кредитора договор.
С въвеждането на въпросите по т. 8.1. – 8.5. също не е обосновано приложното поле на касационния контрол, доколкото в обжалваното решение не е отречено, че по отношение на клаузите за наказателна лихва може да се извършва преценка дали нарушават добрите нрави, съответно дали са нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Такава преценка е била извършена в обжалваното решение, а дали заключението на въззивния съд, че уговорката за размера на дължимата по договора наказателна лихва не може да се приеме за накърняваща добрите нрави, е правилно не подлежи на контрол в производството по чл. 288 ГПК.
Не противоречи на задължителната практика на ВКС изводът на въззивния съд, че наказателна лихва за забава се дължи и след датата на изтичане на крайния срок за издължаване на кредита, поради което не са налице допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по въпросите по т. 8.6 и 9.3. В Тълкувателно решение № 3 от 27.03.2019 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че размерът на вземането на кредитора при предсрочна изискуемост по договор за заем/кредит следва да се определи в размер само на непогасения остатък от предоставената по договора парична сума (главницата) и законната лихва от датата на настъпване на предсрочната изискуемост до датата на плащането. В същото не е отречена дължимостта на обезщетение за забава, съответно на уговорено в договора мораторно обезщетение при настъпване на предсрочна изискуемост на кредита. Разяснено е, че с волеизявлението за обявяване на предсрочна изискуемост кредиторът иска изпълнение веднага на основното задължение по договора - за връщане на заетата парична сума и поставя длъжника в забава, поради което по правилото на чл. 79, ал. 1 ЗЗД искането за изпълнение може да се кумулира с искане за обезщетение за забавата. Изпълнението на длъжника след настъпване на падежа на безсрочното задължение е забавено и за периода от настъпване на предсрочната изискуемост до плащането вредите на кредитора от неизпълнението подлежат на обезщетяване. По правилото на чл. 86, ал. 1 ЗЗД на кредитора се дължи обезщетение в размер на законната лихва или уговореното в договора мораторно обезщетение, освен ако в специален закон не е предвидено друго.
Формулираните от касаторите въпроси по т. 3.1., 3.2, 12, 13 и 15 от изложението могат да бъдат обобщени като въпрос относно задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства. По този въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, според която непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В случая касаторите не се позовават на липсата на преценка от съда на конкретни доводи на страните и доказателства, събрани по делото, при обосноваване на приложното поле на касационния контрол във връзка с процесуалните въпроси. По тези съображения касационното обжалване не може да бъде допуснато по визираните въпроси от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
Приложното поле на касационния контрол не е обосновано и с въпросите по т. 7.4, 9.1., 9.2., които са поставени във връзка с обвързаността на третото лице помагач на страната на ответниците С. от анексите към процесния договор и възможността това лице да се ползва от потребителска защита. Тези въпроси не могат да се приемат за значими за изхода на настоящия спор, доколкото негов предмет не е задължение на третото лице помагач и това лице не е страна по договора за банков кредит, от който се извежда спорното материално право на банката ищец.
Въпросите по т. 11.1.-11.5. от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като се отнасят до определянето на възнаграждението на особения представител на страните по делото, което не е било предмет на въззивното решение. С определение № 384 от 27.10.2022 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК, въззивният акт е допълнен в частта за разноските, като банката ищец е осъдена да заплати на особения представител възнаграждение. Срещу това определение са подадени частни жалби и е образувано ч. т. д. № 311/2023 г. по описа на ВКС, по което се дължи произнасяне относно законосъобразността на акта на въззивния съд.
В изложението на основанията за достъп до касация се съдържа твърдение на касаторите, че поставените въпроси се разрешават противоречиво от съдилищата. Във връзка с този довод следва да се посочи, че след измененията на чл. 280, ал. 1 ГПК с ДВ, бр. 86/2017 г. такова основание за допускане на касационен контрол не съществува.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице и поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касаторите не са обосновали съществуването на нито една от изяснените проявни форми на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, като не са аргументирали тезата си за очевидна неправилност на въззивния акт отделно от поставените въпроси, по които вече бяха изложени съображения.
По тези съображения касационното обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд не се допуска.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 392 от 03.08.2022 г. по в. т. д. № 158/2022 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.