ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2573

гр. София, 21.05.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 377 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Н. И. Х., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Ю. Г. срещу решение № 327/07.10.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 475/2024 г. на Пазарджишкия окръжен съд. Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, при постановена частична отмяна на първоинстанционното решение № 258/29.02.2024 г. по гр. дело № 2941/2023 г. на Пазарджишкия районен съд (ПРС), искът му с правно основание чл. 226, ал. 2 и ал. 3, изр. 2 от КТ (в редакцията, обн. ДВ, бр. 100/1992 г.) срещу Сдружение с нестопанска цел (СНЦ) „Футболен клуб Х.-1918“ за заплащане на обезщетение за вреди от незаконно задържане на трудовата му книжка през периода 15.08.2022 г. – 15.07.2023 г., е отхвърлен за разликата над сумата 8 050 лв. до пълния му предявен размер от 10 042.23 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 08.08.2023 г. до окончателното й плащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради нарушение на материалния, а при условията на евентуалност – поради съществено процесуално нарушение – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Насрещната страна – ответното СНЦ „Футболен клуб Х.-1918“ не е подало отговор на касационната жалба.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца Х., също чрез адв. Г., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) считано до кой момент се дължи обезщетение при незаконно задържане на трудова книжка по смисъла на основание чл. 226, ал. 2 от КТ (ДВ, бр. 86/30.09.2003 г.); 2) преклудирани ли са възраженията с предмет факти, които са релевантни по делото и са могли да бъдат наведени от ответника в отговора на исковата молба, но не е направено; допустимо ли е съдът да се позовава в преценката си за основателност на иска, на факти, които не са били релевирани от ответника в преклузивните срокове по ГПК, а са установени от направените от ищеца доказателствени искания; 3) допустимо ли е въззивният съд да приеме, че е доказано реализирането и размера на осигурителния доход на лицето, с оглед отпадане отговорността на работодателя по чл. 226, ал. 2 от КТ, въз основа единствено и само на представена справка от НАП, включваща данни за новия работодател и основната заплата при него; допустимо ли е въззивният съд да приеме за доказан факт, за който по делото не са ангажирани доказателствени средства, а е направено само твърдение за него; 4) по какъв начин се отразява постъпването на нова работа върху дължимостта на обезщетението по чл. 226, ал. 2 от КТ; и 5) при разлика в получаваното възнаграждение и реализирания социален осигурителен доход, дължи ли се обезщетение по чл. 226, ал. 2 от КТ в размер на разликата, ако получаваното при новия работодател възнаграждение е по-ниско. По отношение на първите три правни въпроса от страна на касатора се навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че по тези въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по първия въпрос – в противоречие с т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2019 от 02.12.2019 г. на ОСГК; по втория въпрос – в противоречие с решение № 56/28.06.2016 г. по търг. д. № 3591/2014 г. на І-во търг. отд., решение № 14/10.05.2016 г. по търг. д. № 644/2015 г. на І-во търг. отд., решение № 281/24.01.2019 г. по търг. д. № 675/2018 г. на ІІ-ро търг. отд. и решение № 106/12.10.2023 г. по гр. д. № 367/2023 г. на ІV-то гр. отд.; и по третия въпрос – в противоречие с решение № 50052/26.04.2023 г. по гр. д. № 2204/2022 г. на ІІІ-то гр. отд. и решение № 519/09.01.2012 г. по гр. д. № 1741/2010 г. на ІV-то гр. отд. По отношение на последните два правни въпроса от страна на жалбоподателя се навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се поддържа, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

За да постанови обжалваната част от въззивното решение, окръжният съд е приел за установени следните релевантни обстоятелства: Между страните е съществувало валидно трудово правоотношение по силата на трудов договор от 23.08.2019 г., по който ищецът е бил назначен на длъжността „треньор“. Трудовото правоотношение е било прекратено с връчена на ищеца заповед от 15.08.2022 г., с която му е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, признато за незаконно с решение № 438/27.04.2023 г. по гр. д. № 3226/2022 г. на ПРС. На 11.05.2023 г. ищецът е сключил нов трудов договор със Сдружение „Футболен клуб Н.“, който работодател е издал служебна бележка, че ищецът е започнал работа без да предостави трудовата си книжка. Последната е била предадена на ответника-работодател СНЦ „Футболен клуб Х.-1918“ и е останала при него. Поради обстоятелството, че ищецът не е разполагал с трудовата си книжка, той трудно си е намерил работа, имал е затруднения във връзка с установяване на стажа си, заради спецификата на упражнявания от него труд, както и затруднения във връзка със записване на детето си на детска градина.

При така установените обстоятелства, въззивният съд е посочил, че е прието ТР № 1/2019 от 02.12.2019 г. на ОСГК и е цитирал част от задължителните указания, дадени с него. Предвид установените по делото обстоятелства, че трудовата книжка на ищеца е предадена на работодателя-ответник и че ищецът не е разполагал с нея, включително и при сключването на последващия трудов договор, въззивният съд е приел, че искът по чл. 226, ал. 2 от КТ е доказан по основание. Окръжният съд е посочил, че за да се произнесе по размера му, е съобразил съдебната практика, според която непредаването на трудовата книжка на работника от страна на работодателя препятства работника да постъпи на работа при друг работодател, съответно – да реализира трудов доход, поради което законът презюмира настъпилите от незаконното задържане вреди. Когато обстоятелството, че в периода на задържането на трудовата книжка работникът не е реализирал социално осигурен доход, се оспорва от работодателя, то в негова тежест е да установи, че работникът е реализирал доход и в какъв размер. Съдът е приел и че съгласно чл. 226, ал. 3, пр. 2 от КТ, обезщетението за незаконно задържане на трудовата книжка на работника след прекратяване на трудовото му правоотношение е в размер на брутното му трудово възнаграждение от деня на прекратяване на трудовия договор до предаване на трудовата книжка, т. е. размерът на обезщетението е нормативно определен. На следващо място въззивният съд е посочил, че според експерта, обезщетението за процесния период от 11 месеца – от 15.08.2022 г. до 15.07.2023 г., би възлизало на 10 042.23 лв. Съдът е изтъкнал, че по делото обаче има събрани доказателства, че от 11.05.2023 г. ищецът е сключил друг договор, както и какъв е размерът на възнаграждението по този договор. Окръжният съд е приел, че отговорността „по този текст“ (чл. 226, ал. 2 от КТ) не може да е неограничена, тя е обоснована от невъзможността при липса на трудова книжка лицето да постъпи на работа при друг работодател. По тези съображения въззивният съд е достигнал и до решаващия си извод, че от момента, от който лицето (ищецът) е постъпило на работа при друг работодател, тази отговорност отпада. Съдът е посочил е, че в случая установяването на новото трудово правоотношение е станало девет месеца (без четири дни) след прекратяването на трудовото правоотношение с ответника и е приел, че за този период се дължи обезщетение, а не за целия процесен период. Посочил е също, че за девет месеца това обезщетение би възлизало на 8 216.37 лв., и като е съобразил, че не се касае за пълни „четири“ месеца и месечното възнаграждение, при математически изчисления е достигнал извода, че за този период дължимото обезщетение е 8 050 лв. В заключение е приел, че в такъв размер искът следва да бъде уважен, а в останалата част – до размера от 10 042.23 лв., или за 1 992.23 лв. искът следва да бъде отхвърлен.

При така изложените мотиви към обжалваната част от въззивното решение, по наведените от страна на жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС намира следното:

Първият материалноправен въпрос, поставен в изложението на касатора, е включен в предмета на спора по делото, от значение е за изхода на същия и е обуславящ решаващите правни изводи на въззивния съд, поради което удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Формулировката на въпроса обаче е непрецизна и се нуждае от уточнение и конкретизация, съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: до кой момент се дължи обезщетението за вреди от незаконно задържане на трудовата книжка по чл. 226, ал. ал. 2 и ал. 3, изр. 2 от КТ (в редакцията, обн. ДВ, бр. 100/1992 г.). Разрешение на този въпрос е дадено с посоченото от касатора и цитирано от въззивния съд, ТР № 1/2019 от 02.12.2019 г. на ОСГК, в което е прието, че обезщетението по чл. 226, ал. ал. 2 и ал. 3, изр. 2 от КТ (в редакцията, обн. ДВ, бр. 100/1992 г.) се дължи до предаването на трудовата книжка от работодателя на работника или служителя, съответно – до изпълнение на процедурата по чл. 6, ал. 3 (отм.) от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж (понастоящем със заглавие Наредбата за трудовия стаж) за съобщаване от работодателя на работника или служителя с писмо с обратна разписка да се яви, за да получи лично трудовата си книжка. Решаващият извод на въззивния съд, че от момента, от който лицето (ищецът) е постъпило на работа при друг работодател, отговорността за обезщетението отпада, е в противоречие с посочената задължителна практика на ВКС, поради което е налице и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване по първия материалноправен въпрос, уточнен от съда.

Четвъртият материалноправен въпрос, поставен от страна на касатора (по какъв начин се отразява постъпването на нова работа върху дължимостта на обезщетението по чл. 226, ал. 2 от КТ), макар и с по-широка формулировка, в значителна степен се припокрива по смисъл с разгледания първи въпрос, поради което няма основание касационното обжалване да се допуска, наред с него – и по четвъртия въпрос. Останалите три правни въпроса (вторият, третият и петият) в изложението на касатора не са обсъждани от въззивния съд в мотивите към обжалваната част от решението и той не им е давал разрешение, респ. – тези три въпроса не удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване.

В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния материалноправен въпрос: до кой момент се дължи обезщетението за вреди от незаконно задържане на трудовата книжка по чл. 226, ал. ал. 2 и ал. 3, изр. 2 от КТ (в редакцията, обн. ДВ, бр. 100/1992 г.).

Жалбоподателят-ищец не дължи внасянето на държавна такса по делото, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 327/07.10.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 475/2024 г. на Пазарджишкия окръжен съд, – в частта, с която предявеният от Н. И. Х. срещу СНЦ „Футболен клуб Х.-1918“ осъдителен иск с правно основание чл. 226, ал. 2 и ал. 3, изр. 2 от КТ (в редакцията, обн. ДВ, бр. 100/1992 г.) за заплащане на обезщетението за вреди от незаконното задържане на трудовата му книжка през периода 15.08.2022 г. – 15.07.2023 г., е отхвърлен за разликата над сумата 8 050 лв. до пълния му предявен размер от 10 042.23 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 08.08.2023 г. до окончателното й плащане.

В останалата част въззивното решение не е обжалвано.

Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: