ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2785

гр. София, 30.05.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

М. Х.

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 626 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Териториално поделение „Държавно горско стопанство – Г.“ (ТП „ДГС-Г.“), подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Н. М. срещу решение № 242/11.11.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 446/2024 г. на Габровския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 333/03.07.2024 г. по гр. дело № 62/2024 г. на Габровския районен съд, като краен резултат е постановено следното: уважени са предявени от С. К. К. срещу поделението-жалбоподател искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено със заповед № 8/13.11.2023 г. на директора на ответното поделение; ищецът е възстановен на заеманата от него преди уволнението длъжност „лесоинженер” при ответното поделение; последното е осъдено да заплати на ищеца сумата 7 788.10 лв., представляваща обезщетение за времето, през което е останал без работа за срок от шест месеца, ведно със законната лихва, считано от 11.01.2024 г. до окончателното изплащане на сумата; искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ е отхвърлен за горницата над сумата 7 788.10 лв. до пълния му предявен размер от 9 345.60 лв., като погасен чрез прихващане в тази част; в тежест на касатора са възложени разноски и държавни такси по делото.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в законоустановения срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на същото, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и нарушение на процесуалните правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Насрещната страна – ищецът С. К., в отговора на касационната жалба, приподписан от процесуалния му пълномощник адв. Д. Т., поддържа възражение за процесуална недопустимост на жалбата, при условията на евентуалност – доводи, че не са налице поддържаните от жалбоподателя основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – съображения за неоснователност на жалбата.

Възражението на ищеца за недопустимост на касационната жалба, поради това, че тя не била подписана от жалбоподателя, е неоснователно. Ответното ТП „ДГС-Г.“ е юридическо лице (чл. 174, ал. 1 от ЗГ), поради което жалбата не би могла да бъде подписана от него, а от неговия представител по закон – директора му (чл. 173, ал. 2 от ЗГ и чл. 30, ал. 1 от ГПК) и/или от упълномощения от него процесуален пълномощник, в случая – адвокат (чл. 32, т. 1 от ГПК), който е подписал жалбата и за него по делото е представено и надлежно пълномощно, с което са удовлетворени изискванията на чл. 284, ал. 1, т. 5, ал. 2 и ал. 3, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора ТП „ДГС-Г.“, също чрез адв. М., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните материалноправни въпроси: 1) допустимо ли е работодателят да събира устна информация за членството на работник или служител в синдикалната организация (СО) към предприятието; и 2) ако от събраната от работодателя информация, чрез документи и устни справки не е потвърдено, че служителят е член на СО и се ползва от защитата по чл. 333, ал. 4 от КТ, следва ли работодателят да поиска, респ. – да получи съгласие от СО към предприятието. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че тези въпроси касаели точното прилагане на закона и развитието на правото, както и че по тях липсвала трайно установена съдебна практика. В изложението се сочи и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се поддържа, че въззивният съд разрешил процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и ВС, но такъв процесуалноправен въпрос не е формулиран от страна на касатора. Същият навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като поддържа, че като приел, че обезщетението по чл. 225, ал. 1 от ГПК следва да се определи съгласно чл. 19 от НСОРЗ и присъдил размер на обезщетението в пълен обем, въззивният съд постановил очевидно неправилно решение в тази му част.

По така наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване съставът на ВКС намира следното:

За да уважи иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, въззивният съд е приел за установени следните обстоятелства по делото: Ищецът е бил в трудово правоотношение с ответника ТП „ДГС-Г.”, като е изпълнявал длъжността „лесоинженер. На 13.11.2023 г. му е връчено предизвестие от работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение, поради съкращаване на щата, считано от деня, следващ връчването на предизвестието. С процесната заповед № 8/13.11.2023 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ, трудовото правоотношение между страните е прекратено, считано от 14.11.2023 г., поради съкращаване на щатната бройка на длъжността „лесоинженер”, заемана от ищеца. В писмо № ВК-02046/20.02.2022 г. на председателя на СО на КНСБ към ответното ТП „ДГС-Г.” са посочени имената на служителите, членуващи в тази СО към 13.11.2023 г., като съгласно писмото ищецът не е член на СО. В изготвен от председателя на секцията на КТ „Подкрепа” при ответното ТП „ДГС-Г., списък на синдикалните членове към 13.11.2023 г., също не фигурира името на ищеца. В писмени обяснения от 20.04.2024 г., дадени от председателя на секцията на КТ „Подкрепа” при ответното ТП „ДГС-Г., е посочено, че ищецът е бил член на тази секция на КТ „Подкрепа” при ответника от 09.04.2021 г., като след предходното му уволнение той вече не е член, поради неплащане на членски внос. Съгласно чл. 41 от Устава на КТ „Подкрепа” и чл. 15 от Правилника за организацията и дейността на синдикална секция (ПОДСС) на КТ „Подкрепа”, индивидуален член на синдикалната секция се изключва в случаите на невнасяне на членски внос по неуважителни причини за повече от един месец, като това става само с изрично решение на общото (делегатско) събрание на синдикалната организация, при изслушване на засегнатата страна, уведомена за събранието с писмо с обратна разписка. Въззивният съд е установил, че по делото няма представени доказателства да е приемано решение за изключване на ищеца от синдикалната секция на КТ „Подкрепа”. Установил е също, че удостоверение с изх. № 09-56/08.12.2023 г. е издадено от Синдикалния регионален съюз (СРС) на КТ „Подкрепа”-Г. в уверение на това, че ищецът е пълноправен член на синдикалната секция на КТ „Подкрепа” към ответното ТП „ДГС-Г., считано от 09.04.2021 г., както и към момента на издаване на процесната заповед № 8/13.11.2023 г. за прекратяване на трудовия му договор, считано от 14.11.2023 г., а също и към момента на издаване на удостоверението. От четири броя приходни касови ордери (ПКО), издадени също от СРС на КТ „Подкрепа”-Г., съдът е установил и че ищецът е заплатил индивидуален членски внос за периода месец януари 2023 г. – месец март 2024 г. Установил е и че съгласно чл. 50 от Браншовия колективен договор на работещите в отрасъл „Горско стопанство – стопанисване” през 2023-2024 г., в случаите на съкращаване на щата в централното управление на ДП, ДЛС и ДГС, трудовото правоотношение с член на синдикалните структури на ФСОГСДП и НФЗГС не може да бъде едностранно изменено или прекратено от работодателя без предварително съгласие на ръководството на съответната синдикална организация. Съдът е установил и че по делото няма представени доказателства да е искано, респ. – да е получено съгласие от синдикалната организация на КТ „Подкрепа”, в която ищецът членува, за прекратяване на трудовия му договор.

При тези обстоятелства по делото, въззивният съд в обобщение е приел, че от събраните доказателства се установява, че към датата на уволнението му с процесната заповед № 8/13.11.2023 г., ищецът е бил член на секцията на КТ „Подкрепа” към ответното ТП „ДГС-Г., като е намерил това обстоятелство за доказано с удостоверението с изх. № 09-56/08.12.2023 г. и четирите ПКО за заплащането на членския внос за периода месец януари 2023 г. – месец март 2024 г., издадени от СРС на КТ „Подкрепа”-Г.. В тази връзка съдът отново е изтъкнал, че по делото няма представени доказателства да е приемано решение за изключване на ищеца от синдикалната секция на КТ „Подкрепа” по решение на общото (делегатско) събрание на синдикалната организация, по предвидения ред в чл. 41 от Устава на КТ „Подкрепа” и чл. 15 от ПОДСС на КТ „Подкрепа”. Изтъкнал е и че съгласно чл. 50, ал. 1 от КТ, с колективен трудов договор се уреждат въпроси на трудовите и осигурителните отношения на работниците и служителите, които не са уредени с повелителни разпоредби в закона, като е приел, че единственото ограничение в свободата на договаряне е забраната на клаузи, които са по-неблагоприятни за работниците и служителите от установените в закона. Приел и че с клаузата на чл. 50 от Браншовия колективен договор на работещите в отрасъл „Горско стопанство – стопанисване” през 2023-2024 г. (съгласно която, в случаите на съкращаване на щата в централното управление на ДП, ДЛС и ДГС, трудовото правоотношение с член на синдикалните структури на ФСОГСДП и НФЗГС не може да бъде едностранно изменено или прекратено от работодателя без предварително съгласие на ръководството на съответната синдикална организация), в съответствие с изискването на чл. 50 от КТ е уговорена по-благоприятна за работниците клауза, като е въведена допълнителна закрила срещу уволнение, която следва да намери приложение и за ищеца, като член на синдикалната секция на КТ „Подкрепа”. Предвид обстоятелството, че по делото не е представено доказателство, от страна на работодателя да е поискано и съответно да е получено предварително писмено съгласие по чл. 333, ал. 4 от КТ, въззивният съд е приел, че процесната заповед за уволнение поради съкращаване на щата, е незаконосъобразна и като такава подлежи на отмяна, като се е позовал и на разпоредбата на чл. 344, ал. 3 от КТ, съгласно която, в случаите, когато за извършване на уволнението се изисква предварителното съгласие на синдикален орган и такова съгласие не е било дадено преди уволнението, съдът отменя заповедта за уволнение като незаконна само на това основание, без да разглежда трудовия спор по същество. В заключение окръжният съд е приел, че искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е основателен и следва да бъде уважен, като уволнението на ищеца бъде признато за незаконно и отменено.

Видно от гореизложеното, въззивният съд не е обсъждал и не е давал разрешение на първия формулиран от касатора материалноправен въпрос (допустимо ли е работодателят да събира устна информация за членството на работник или служител в СО към предприятието), поради което същият не е обуславящ правните изводи в обжалваното решение, а предвид обстоятелството, че по делото са събрани писмени доказателства относно членството на ищеца в СО, въпросът е и без никакво значение за изхода на правния спор по делото, респ. – не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване – в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Също предвид обстоятелството, че по делото са събрани писмени доказателства относно членството на ищеца в СО към датата на уволнението му, не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК и вторият поставен от касатора материалноправен въпрос, който изхожда от постановката, че от събраните от работодателя документи не е установено („потвърдено“), че служителят е член на СО и че се ползва от предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 4 от КТ. Отделно от това, съгласно трайно установената съдебна практика, включително тази на ВКС, преодоляването на всяка една предварителна закрила при уволнение по чл. 333, ал. ал. 1-5 от КТ, които имат обективен характер, включва и задължението на работодателя да събере информация, включително от самия работник или служител, дали той се ползва от съответната закрила. Единствено при умишлено укрита или съзнателно дадена невярна информация от страна на работника или служителя, той не може да ползва съответната закрила. Във всички останали случаи, когато обективно са налице предпоставките за ползване на предварителна закрила при уволнение, работодателят не е освободен от изискването да поиска и да получи съответното необходимо предварително разрешение, мнение или съгласие на компетентния орган, за уволнението. Предвид императивния характер на правните норми на чл. 333 от КТ, тази константна съдебна практика не се нуждае от промяна, поради което не е налице и наведената от страна на касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение – т. 4 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Както вече беше посочено, във връзка с позоваването на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, жалбоподателят поддържа, че въззивният съд разрешил процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и ВС, но такъв процесуалноправен въпрос не е формулиран в изложението, поради което – също съгласно задължителните указания, дадени с т. 1 от TP № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационната инстанция не може да допусне обжалването на въззивното решение и в тази хипотеза по т. 1 – по правен въпрос, какъвто касаторът не е поставил.

Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от текста на решението, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта – без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Такъв особено тежък и очевиден порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното й съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на материалния и/или процесуалния закон, несъобразяване с практиката на ВКС, Конституционния съд или Съда на Европейския съюз, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационното обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явно грубо несъответствие с логическите правила и закономерности. В случая обжалваното въззивно решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок, включително в сочената от касатора, като очевидно неправилна негова част – относно размера на процесното обезщетение за оставане без работа по чл. 225, ал. 1 от ГПК. За да определи неговия размер по правилото на чл. 19 от НСОРЗ, във вр. с чл. 228 от КТ, при установените по делото обстоятелства, че след отмяната на предходното уволнение на ищеца и допускането му до работа на 28.09.2023 г., до процесното му уволнение той е отработил само един ден през месец ноември 2023 г., въззивният съд се е съобразил с подробните разяснения, дадени с решение № 50089/21.12.2023 г. по гр. д. № 3102/2022 г. на III-то гр. отд. на ВКС. В изложените мотиви към тази част от въззивното решение не са налице фактически констатации или правни изводи на окръжния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 от ГПК; не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 от ГПК – за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му в касационното производство по делото, в размер 1 200 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 242/11.11.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 446/2024 г. на Габровския окръжен съд.

ОСЪЖДА Териториално поделение „Държавно горско стопанство – Г.“ с ЕИК .... да заплати на С. К. К. с ЕГН [ЕГН] сумата 1 200 лв. (хиляда и двеста лева) – разноски за касационното производство по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: