ОПРЕДЕЛЕНИЕ№ 2764

гр. София, 30.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Р. Б. второ гражданско отделение, в закрито заседание на седми май две хиляди двадесет и пета година, в състав:

Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ

Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 3578 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 2859/2919/09.07.2024 г., подадена от И. А. И., чрез адвокат Н. А., срещу решение № 146 от 30.05.2024 г. по гр. д. № 20231600500252/2023 г. на Окръжен съд - Монтана, с което е потвърдено решение № 126 от 29.03.2023 г. по гр. д. № 678/2022 г. на Районен съд – Монтана за признаване за установено по отношение на И. А. И., че Д. А. И. е собственик на поземлен имот № ** с площ от 1.980 дка, за който са образувани УПИ * с площ от 958 кв. м, отреден за жилищно застрояване, и УПИ * с площ от 1038 кв. м, отреден за жилищно застрояване, в кв. 17 по регулационния план на [населено място], общ. Г. Д., обл. М., одобрен със заповед № 2/25.01.1994 г. на кмета на община Г. Д. с неприложена улична регулация и приложена дворищна регулация, с адм. адрес: [населено място], общ. Г. Д., обл. М., [улица], при граници на имота: имот № ** - двор на Б. Я. С. и др. и улица, ведно с находящите се в УПИ * сгради, както следва: масивна сграда № *** на 1/2 етаж, с предназначение: жилищна сграда - еднофамилна, с площ от 76 кв. м; масивна сграда № *** на 2 етажа, с предназначение: жилищна сграда - еднофамилна, с площ от 40 кв. м; масивна сграда № *** на 1 стаж с предназначение: жилищна сграда – еднофамилна, с площ от 6 кв. м; паянтова сграда № *** на 1 етаж, с предназначение: селскостопанска сграда, с площ от 55 кв. м, както и другите подобрения в имота, като собствеността върху УПИ * с площ от 958 кв. м е придобита от Д. А. И. по силата на договор за покупко-продажба на имот срещу задължение за издръжка и гледане № 48, том ІІІ, дело № 667/1989 г., сключен между прехвърлителя А. И. В. и приобретателя Д. А. И., а собствеността на УПИ * с площ от 1038 кв. м, е придобита от Д. А. И. въз основа на давностно владение, продължило над десет години - от 09.08.1989 г. до настоящия момент, и е непрекъснато и необезпокоявано, по смисъла на чл. 79 ЗС, както и за отмяна на нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по наследство № 183, том I, рег. № 3747, дело № 131 от 2021 г. на нотариус Б. П., вписана в НК с рег. № 599 и район на действие ОС - Монтана.

Въззивният съд е съобразил, че за да постанови обжалваното решение, първоинстанционният съд е приел, че ищецът е собственик на имот с № **, находящ се в [населено място], [община], област М., като УПИ * е придобито от ищеца по силата на договор за покупко-продажба на имот срещу задължение за издръжка и гледане от 09.08.1989 г., а УПИ * е собственост на шцеца по силата на чл. 79 ЗС - давностно владение с продължителност над 10 години. Посочил е, че споделя напълно изводите на Районен съд – Монтана, поради следното:

По делото безспорно се установява от събраните доказателства, че страните са синове на А. И. В., ЕГН [ЕГН], починал на 02.01.2011 г., който на 02.08.1989 г., с констативен нотариален акт № 84, том II, дело № 651/1989 г., е признат за собственик по силата на давностно владение на дворно място, находящо се в [населено място], Михайловградска област, образуващо парцел *, пл. № *, в кв. 17, от 906 кв. м, ведно с находящите се в него жилищна сграда, стопанска постройка и навес, до съседи: от две страни улици, собствен парцел * и С. Я., както и на празно дворно място в същото село и област, образуващо парцел *, пл. № *, в кв. 17 от 844 кв. м, до съседи: собствен парцел *, от две страни улици и Б. Я.. От доказателствата по делото се установява също така, че с нотариален акт за продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № 48, том III, дело № 667/1989 г. А. И. В. е прехвърлил на Д. А. И. същия имот. С нот. акт № 183, том І, peг. № 3747, дело № 131 от 2021 г., по молба на Г. Г. Ц., И. А. И. е признат за собственик на основание наследство от покойните му родители А. И. В. и М. М. В. върху следния недвижим имот: 1/2 ид. ч. от поземлен имот № ** с площ от 1.980 дка, за който са образувани УПИ * с площ от 958 кв. м, отреден за жилищно застрояване, и УПИ * с площ от 1038 кв. м, отреден за жилищно застрояване, в кв. 17 по регулационния план на [населено място], [община], област М., одобрен със заповед № 2/25.01.1994 г. на кмета на [община], с неприложена улична регулация и приложена дворищна регулация, с адм. адрес: [населено място], общ. Г. Д., област М., [улица], при граници на имота: имот № ** - двор на Б. Я. С. и др. и улица, ведно със същата идеална част от находящите се в УПИ * сгради, както следва: масивна сграда № *** на 1/2 етаж, с предназначение: жилищна сграда - еднофамилна, с площ от 76 кв. м, масивна сграда № *** на 2 етажа, с предназначение: жилищна сграда - еднофамилна, с площ от 40 кв. м, масивна сграда № ***. на 1 етаж, с предназначение: жилищна сграда - еднофамилна, с площ от 6 кв. м, паянтова сграда № *** на 1 етаж, с предназначение: селскостопанска сграда с площ от 55 кв. м, както и други подобрения. Не се спори между страните и се подкрепя и от представените писмени доказателства, че УПИ * и УПИ * в кв. 17 по действащия кадастрален и регулационен план на [населено място], одобрен със заповед № 2/25.01.1994 г., е идентичен с част от УПИ * образуван от имот пл. № * и част от УПИ *, образуван от имот пл. № * в кв. 17, подробно описани в нот. акт № 84, том ІІ, дело № 561 от 02.08.1989 г., и нот. акт № 48, том ІІІ, дело № 667 от 09.08.1989 г., по предходния кадастрален и регулационен план на [населено място], одобрен със заповед № 4645/24.12.1934 г. Твърденията на ищеца са, че е придобил правото на собственост върху парцел *, описан в цитирания по-горе нот. акт от 23.07.2021 г., съвпадащ изцяло с парцел *, описан в нотариалния акт от 09.08.1989 г., обективиращ договора за покупко-продажба срещу задължение за издръжка и гледане, сключен между Д. И. и А. В.. Останалата част от имота на А. И. В. е придобил на основание давностно владение, продължило безпрепятствено повече от 10 г. (от 1989 г.). Ответникът оспорва тези твърдения с доводи, че процесният имот е наследствен, поради което и в съответствие с правата си се е снабдил с нотариален акт по наследство. Поддържа, че сключеният договор за покупко-продажба е вследствие на заплахи от страна на ищеца към неговия баща, освен това преди да почине са водени дела за развалянето на същия поради неизпълнение от страна на Д. И..

Въззивният съдебен състав е намерил, на първо място, че ищецът е придобил право на собственост върху дворното място, образуващо парцел *, пл. № *, в кв. 17, с площ от 906 кв. м, ведно с постройките в него, на основание договора за покупко-продажба (нотариален акт за продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане № 48, том III, дело № 667/1989 г.). Приел е, че този договор е валиден, породил е желаните правни последици между страните, поради което и безспорно правата по същия принадлежат на Д. И.. Твърденията, свързани с неизпълнение от страна на последния на поетите задължения, и това, че не е сключен доброволно, не следва да се разглеждат в настоящото производство. Въпреки подадените искове за разваляне на договора, производствата по същите са прекратени поради оттегляне и не се е стигнало до решение по същество.

По отношение на останалата част от наследственото имущество въззивният съд е посочил, че от събраните в първата инстанция доказателства (показанията на свидетелите Г. М., П. П., Б. С., Д. И.) се установява безспорно, че ответникът по исковата молба не е посещавал наследствения имот повече от 10-15 години, а всички действия по поддържането на същия и грижата за бащата е осъществявал Д. И.. Разпитаните пред втората съдебна инстанция свидетели В. И. и М. Ж. също установяват този факт. Не е спорно между страните, че към настоящия момент Д. И. упражнява фактическа власт върху имота и сградите и не допуска ищеца в тях. В случая спорът се концентрира върху въпроса дали И. И. е загубил правото си на собственост, с оглед твърдението на ищеца, че е придобил част от имота по давност. Съгласно ТР № 1/2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, когато съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части, като е възможно този от съсобствениците, който упражнява фактическа власт върху чуждите идеални части, да превърне с едностранни действия държането им във владение. При позоваване на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението си да владее техните идеални части за себе си. Съдебната практика приема, че манифестирането на претенциите за изключителна собственост трябва да води до предприемане на действия, които да отричат правата на другите наследници. Действията, изразяващи се в заплащането на данъци за целия имот и на разходите за неговото ползване, могат да съставляват проявна форма на обективиране на намерението за своене, но само една външна проява не може да обуслови такъв извод, а следва да бъде преценена заедно с останалите събрани доказателства.

Окръжен съд – Монтана е визирал, че в процесния случай Д. И. следва да докаже, че е променил намерението си към останалия сънаследник и владее неговите части като свои. Приел е, че от събраните по делото доказателства може да се направи категоричен извод в тази насока. Намерил е, че по делото е безспорно установено, че И. И. никога не е живял в процесния имот, а и повече от 10 години не е посещавал същия. От показанията на св. В. И., разпитана пред втората инстанция, се установява, че ищецът е забранявал влизането на ответника в имота. Св. М. Ж. също дава показания в насока, че ответникът е ходил в определени периоди (след смъртта на А. през 2011 г. имотът се е ползвал единствено от ищеца) инцидентно в имота, но не се е задържал, защото е изпитвал страх да стои повече време там. И. И. е представил споразумение от 23.03.2023 г., с което цели да установи обстоятелството, че брат му никога не е възприемал целия имот като изключителна собственост, като от извършената съдебно-почеркова експертиза се установява, че подписът, положен на споразумението от името на ищеца, не е на Д. И..

Предвид така събраните гласни доказателства, Окръжен съд – Монтана е приел, че Д. И. не само е владял съсобствения имот като свой, но и е демонстрирал това поведение по отношение на своя брат, поради което и е придобил правото на собственост на основание давностно владение, което обуславя уважаване на иска за собственост, както и отмяна на констативния нотариален акт.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК визира наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

При условията на чл. 280, ал. 1 ГПК формулира следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд при постановяване на решението да обсъди всички относими доказателства и доводи на страните;

2. „Първоинстанционният съд е приел че: Ищеца е собственик на имота по силата на чл. 79 от ЗС - давностно владение с продължителност над 10 години, което не се доказа в процеса по безспорен и категоричен начин нито пред първата инстанция нито пък пред въззивния съд. Нещо повече първоинстанционният съд разгледа делото в нарушения на процесуалните права на доверителя ми, независимо, че е поискал правна защита, а пред втората инстанция не се допуснаха исканите доказателства - писмени и гласни“.

Във връзка с първия въпрос И. И. твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение № 217 по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., решение № 235 по гр. д. № 513/2010 г., IV г. о., решение № 324 по гр. д. № 1413/2009 г., IV г. о., решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о., решение № 1116/01.10.2008 г. по гр. дело № 4876/2007 г. на ВКС, V г. о., решение № 57/02.03.2011 г. по гр. д. № 1416/2010 г., III г. о ., решение № 34/22.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г., ІІ г. о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г., І г. о., решение № 536/19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г., ІV г. о. Относно въпрос № 2 сочи, че същият е от изключително значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

От насрещната страна Д. А. И. е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС зе посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Относно първия въпрос от изложението към касационната жалба е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В случая Окръжен съд – Монтана не се е отклонил от визираната съдебна практика. Същият е обсъдил доводите на страните и събраните по делото релевантни доказателства, изложил е какви факти е намерил за установени и е обосновал правните си изводи по съществото на спора.

Вторият въпрос не отговаря на критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК, а представлява изложени от И. И. доводи за необоснованост и незаконосъобразност на въззивния акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на разглеждане в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Същевременно решението на Окръжен съд – Монтана е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба има право на 1000 лв. разноски за адвокат, направени за производството пред ВКС.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 146 от 30.05.2024 г. по гр. д. № 20231600500252/2023 г. на Окръжен съд – Монтана.

ОСЪЖДА И. А. И. да заплати на Д. А. И. разноски пред ВКС в размер на 1000 лв. (хиляда лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: