ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1934

гр. София, 15.04.2026 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети април, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 301 по описа за 2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А. И. ООД и Л. П. П. срещу решение № 557 от 30.04.2025 г. по в. гр. дело № 46/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 336 от 10.04.2024 г. по гр. дело № 192/2023 г. на Софийски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от „Аеропак инженеринг“ ООД и Л. П. П. срещу Софийски градски съд (СГС) и Софийски районен съд (СРС) обективно и субективно (активно и пасивно) съединени искове, както следва: обективно и пасивно субективно съединени главен и акцесорен искове за осъждане на СГС и СРС да заплатят солидарно на „Аеропак инженеринг“ ООД сумата 137 200 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, съизмерими с продажна цена на подземен гараж, търпени в резултат на съществени нарушения на правото на Европейския съюз (ПЕС), а именно нарушение на правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, установено в чл. 47 ХОПЕС, и конкретно правото на справедлив и публичен процес в разумен срок пред независим и безпристрастен съд, установено в § 2 на чл. 47 от хартата, както и нарушение, изразяващо се в неизпълнение на задължението на държавите - членки на ЕС да установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от ПЕС, предвидено в чл. 19, ал. 1, § 2 ДЕС, които съществени нарушения на ПЕС са допуснати от СГС и СРС чрез потвърждаване на постановление на РП - София от 11.03.2022 г. за прекратяване на наказателно производство - ДП № ЗМИП № 5248/2021 г. на СДВР, пр. пр. № 5822/2021 г. на РП - София, с постановяването съответно на определение № 1604/27.05.2022 г. по ч. н. д. № 5 260/2022 г. на СРС и определение № 1360 от 23.06.2022 г. по в. н. ч. д. № 2327/2022 г. на СГС, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 23.12.2022 г. до окончателното плащане; обективно и пасивно субективно съединени главен и акцесорен искове за осъждане на СГС и СРС да платят солидарно на „Аеропак инженеринг“ ООД сумата 10 000 евро, представляваща обезщетение за имуществени вреди, съизмерими с платена цена по предварителен договор за продажба на гаражна клетка в подземен гараж, търпени в резултат на същите (гореописани) съществени нарушения на ПЕС, допуснати от СГС и СРС с постановяване на горепосочените актове, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 23.12.2022 г. до окончателното плащане; обективно и пасивно субективно съединени главен и акцесорен искове за осъждане на СГС и СРС да платят солидарно на „Аеропак инженеринг“ ООД сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди (компрометирана репутация и засягане на доброто име, причиняващи несигурност във връзка с планиране на решения, свързани с дружеството), търпени в резултат на същите (гореописани) съществени нарушения на ПЕС, допуснати от СГС и СРС с постановяване на горепосочените актове, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 23.12.2022 г. до окончателното плащане, и обективно и пасивно субективно съединени главен и акцесорен искове за осъждане на СГС и СРС да платят солидарно на Л. П. П. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди (сериозно негативно въздействие върху емоционалното и здравословно състояние, довело до лечение с медикаменти за високо кръвно налягане, нервност, раздразнителност, намалена работоспособност), търпени в резултат на същите (гореописани) съществени нарушения на ПЕС, допуснати от СГС и СРС с постановяване на горепосочените актове, ведно със законната лихва от датата на исковата молба - 23.12.2022 г. до окончателното плащане.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че атакуваното решение практически няма мотиви, а повторения на абзаци с „копи – пейст“ и на абстрактни теоретични пасажи, неотносими към спора, поради което не съдържа обсъждане на приетите доказателства. Поддържа също, че то е недопустимо, тъй като съдът е отхвърлил исковете като неоснователни, макар да е приел, че не следва да се произнася по същество допуснати ли са релевираните нарушения на ПЕС. Оспорва като неправилно и произнасянето на въззивния съд по съдебните разноски в частта им досежно присъдените в полза на ответниците юрисконсултски възнаграждения. Моли обжалваният съдебен акт да бъде отменен и вместо него постановен нов, с който предявените искове да бъдат уважени изцяло.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 1 ГПК към касационната си жалба ищците „А. И. ООД и Л. П. П. релевират основанията за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, формулирайки следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като изложи съображения защо възприема едни, а други не възприема, и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи, като отговори на оплакванията във въззивната жалба за допуснати в този смисъл процесуални нарушения?; 2. Законосъобразни ли са решения по чл. 2в ЗОДОВ, с които съдът отрича нормата на чл. 4, ал. 2 ЗОДОВ с мотив, че само последният по произнасяне съд следва да бъде ответник по исковете по чл. 2в ЗОДОВ, макар вредоносният резултат да е съпричинен от първоинстанционния съд, тъй като въззивният съд е потвърдил неговия акт? В хипотеза като последната как се разпределя отговорността на ответниците и дали тя е разделна или солидарна?, и 3. Длъжен ли е съдът съгласно чл. 10, ал. 4 ЗОДОВ по искове по ЗОДОВ да осъжда ищеца да заплаща възнаграждение в полза на ответник, ако той е бил защитаван от лице, което не изпълнява длъжността негов юрисконсулт?. Касаторите поддържат по горепосочените въпроси като допълнително основание за допускане на касационния контрол, бланкетно, значимост за точното приложение на закона и за развитието на правото. Релевират и очевидна неправилност на обжалвания акт, изразяваща се в неправилния според тях извод в атакуваното решение, че само последният по произнасяне съд е ответник по иск по чл. 2в ЗОДОВ; в липсата на мотиви, доколкото последните изобилстват от правни софизми, неотносим към спора „пълнеж“ и неистинни констатации досежно отсъствието на качеството „пострадал“ у ищците от документните и имотни престъпления, и в отхвърлянето на исковете като неоснователни, въпреки че те не са разгледани по същество.

Ответниците по касационната жалба – СРС и СГС депозират писмени отговори, в които поддържат становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират заплащане на юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.

Прокуратурата на Р. Б. не подава отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е допустима като подадена в срок от надлежни страни и като насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение по граждански спор с цена на всеки от съединените искове над 5 000 лв.

Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.

Предявените искове са с правно основание чл. 2в ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от нарушения на ПЕС.

За да се произнесе по предявените искове, които е намерил за допустими, въззивният съд е посочил, че държавата участва в съдебни производства по граждански спорове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ, вкл. по чл. 2в, чрез процесуален субституент - органът, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени вредите (чл. 7 ЗОДОВ), поради което СРС и СГС са надлежни ответници. Подчертал е, че съгласно чл. 2в, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ държавата отговаря за вреди, ако същите са причинени от достатъчно съществено нарушение на норма на ПЕС, а когато нарушението е извършено от национална юрисдикция, вредите следва да са от решение на окончателна съдебна инстанция, която носи отговорността за обезвреда. Поради това е намерил, че по отношение на ответника – СРС предявените искове са неоснователни.

Относно исковете срещу втория ответник – СГС, апелативният съд е посочил, че отговорността на държавата за вреди от нарушаване на ПЕС е безвиновна; че когато нарушението е извършено умишлено или при неполагане на дължимата грижа, само това е достатъчно то да бъде квалифицирано като достатъчно съществено; че полагането на дължимата грижа не изключва отговорността на държавата, тъй като нарушението може да бъде квалифицирано като достатъчно съществено и въпреки полагането на дължимата грижа: когато държавният орган няма право на преценка, нарушената норма е ясна и прецизно формулирана, при неизпълнение на задължението за отправяне на преюдициално запитване и др. Решаващият съд е счел, че позовавайки се на нарушени права от правораздавателна дейност поради нарушение на ПЕС, ищците навеждат в исковата молба, че при развилия се наказателен процес пред СРС и СГС, те са били лишени от справедлив процес, тъй като съдът, който се е произнесъл по делото не е бил безпристрастен, ценил е доказателствата едностранчиво и превратно, прилагал е закона непредвидимо, а постановеният резултат е съдебна грешка - решението е несправедливо и засяга правата им на гражданин (относно ищеца – физическо лице) и на борци срещу корупцията и организираната престъпност.

Въззивният съд е подчертал, че ЕС няма пряка законодателна компетентност в областта на общата организация на съдебната власт, но държавите - членки са длъжни да спазват изискванията на член 2 и член 19, параграф 1 ДЕС, на член 325, параграф 1 ДФЕС, както и на член 47 от Хартата, когато приемат своите правни норми и установяват практики, които имат значение за прилагането и изпълнението на ПЕС на национално равнище. Затова е приел да обсъди правните норми от националното законодателство, които определят компетентността на отделните органи на съдебната власт, пречупени през призмата на предоставянето на справедлив процес на всяко засегнато от престъпление лице и безпристрастността на съда, разглеждащ делото. Посочил е, че в конкретния случай е безспорно, че ДП № 513, ЗМИП № 5 248/2021 г. на СДВР, пр. пр. № 5822/2021 г. на Софийска районна прокуратура е образувано чрез отделяне на материали от друга прокурорска преписка на същата прокуратура, образувана по сигнал на ищеца Л. П.; че с постановление от 10.05.2021 г. е възложена проверка от Софийска районна прокуратура на изнесено в сигнал на „Аеропак инженеринг“ ООД, и че с постановление от 11.03.2022 г. Софийска районна прокуратура е прекратила наказателното производство ДП № 513, ЗМИП № 5248/2021 г. на СДВР, пр. пр. № 5822/2021 г., което е било образувано на 25.08.2021 г. за извършено на 13.01.2021 г. престъпление по чл. 308, ал. 1 НК.

Второинстанционният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че предявените искове са неоснователни, тъй като произнасянето на съдилищата по процесната прокурорска преписка не е в противоречие нито с принципите на българското наказателно право, нито е в нарушение на разпоредби на ПЕС, уреждащи правото на справедлив процес, в това число правото на безпристрастен съд и съблюдаване на правото на мирно ползване на собствеността. Посочил е, че по прокурорската преписка са извършени процесуално-следствени действия от разследващите органи, след което органите на прокуратурата са приели, че не са налице данни за извършено престъпление и са прекратили наказателното производство. В съответствие с правомощията си както според националното законодателства, така и според ПЕС, съдилищата – ответници са потвърдили прекратяването, като са намерили, че изводите на прокуратурата са законосъобразни. Въззивният съд е допълнил, че при извършването на преценка по отношение на наведените твърдения за нарушаване на принципа на справедливостта на процеса следва да бъде съобразена практиката на ЕСПЧ, която извежда критериите. Посочил е, че равенството в процеса се определя от ЕСПЧ като даване на възможност на всяка страна да поддържа тезата си, при условия, които не я поставят в по-неизгодно положение от опонента, като й бъде предоставена възможност да ангажира доказателства. Второинстанционният съд е подчертал, че в конкретния случай съдебните актове, на които основат твърдението си ищците, са постановени в наказателно производство, в което ищците не са конституирани като страни. Посочил е, че правото на състезателен процес се определя от практиката на ЕСПЧ като възможност на страните в гражданското или наказателното производство да се информират и да обсъждат всички доказателства или становища на насрещните страни. В конкретния случай ищците не са конституирани като страни в наказателното производство, поради което не е налице нарушение на правото на състезателен процес. Решаващият съд е счел, че правото на справедлив съдебен процес, залегнал в разпоредбата на чл. 6, §1 не предвижда конкретни правила за доказването, които да бъдат следвани от националните съдилища при разглеждането на едно дело. В този смисъл преценката е за това дали производството като цяло, вкл. и начина на събиране на доказателствата, е справедливо, при съобразяване, че националните съдилища притежават свобода относно структурата и съдържанието на актовете си, които следва да указват достатъчно ясно основанията за постановяването им. Апелативният съд е приел, че при разглеждане на атакуваното постановление на прокуратурата, съдилищата – ответници са изходили от вида на конкретното престъпление, съобразили са и задължителната практика на ВС, обективирана в ППВС № 3/1982 г. и Р 486-81-1 на ВС., според която престъплението по чл. 308, ал. 1 от НК (за което е водено производството) няма пострадал, тъй като това престъпление накърнява реда и правната сигурност на документирането, подрива обществено-правната функция, която се възлага на документа, затруднява дейността на държавните и общинските органи. При документните престъпления обект на защита не е правото на собственост, а установения ред за съставянето и защитата на документите. Поради това, въззивният съд е намерил, че процесните съдебни актове са в достатъчна степен мотивирани, което обстоятелство изключва възможността да е налице нарушение на принципа на справедлив съдебен процес в контекста на особено съществено нарушение на ПЕС. Именно гореизложените правни аргументи относно отсъствието на каквото и да било нарушение на ПЕС като съвкупност от норми и принципи, още повече на изискуемото от нормата на чл. 2в ЗОДОВ особено съществено такова, са решаващите за отхвърляне на предявените искове като неоснователни.

Първият поставен от касаторите въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съставлява общо основание за допускане на касационния контрол и притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По него обаче е формирана трайна практика на ВКС, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, според която (ТР № 1/04.01.2001г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 212 от 01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 226 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010г. на ВКС, ІV г. о., решение № 164 от 04.06.2014 г. по гр. д. № 196/2014г. на ВКС, III г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009г. на ВКС, I г. о., решение № 270 от 19.02.2015г. по гр. д. № 7175/2013г. на ВКС, ІV г. о., решение № 190/07.02.2020г. по гр. д. № 24/2019г. на ВКС, I г. о.; решение № 5/11.05.2020г. по гр. д. № 1241/2019г. на ВКС, І г. о.; решение № 74/02.07.2020г. по гр. д. № 2701/2010г. на ВКС, ІІІ г. о.; решение № 133/23.10.2019г. по гр. д. № 3565/2018 г. на ВКС, І г. о. и др.), въззивната инстанция дължи излагане на собствени мотиви като втора решаваща инстанция, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал, при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК, и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждане на всички относими доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното и във въззивното производство в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Наличието на константна съдебна практика на ВКС по правния въпрос, която не се нуждае от осъвременяване или корективно тълкуване, изключва осъществяването на релевираното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поради това не следва да бъде допуснато касационно обжалване по този въпрос.

Вторият въпрос на касаторите в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не удовлетворява изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, доколкото не притежава характеристиките на правен въпрос по смисъла на т. 1 ТР № 1 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Това е така, тъй като той не е от значение за крайния изход на конкретния правен спор, доколкото какъвто и отговор да му бъде даден, той не би рефлектирал върху решаващите правни изводи в атакуваното решение. Решаващият правен аргумент за отхвърляне на предявените искове по чл. 2в ЗОДОВ, касаещ и двамата ответници – СРС и СГС, е отсъствието на явно и съществено нарушение на ПЕС при постановяването на процесните съдебни актове в процесното наказателно производство, с които то е прекратено. Последният правнорелевантен факт е изведен както от обстоятелството, че ищците не са участвали като страна в наказателния процес, поради което не биха могли да търпят вреди от процесните съдебни актове, така и от анализ на последните в контекста на ПЕС и обоснован извод, че те не нарушават по какъвто и да било начин както норми на ПЕС и ЕКПЧ, така и норми на националното право. Този извод е базиран на съвкупния анализ на всички приети за установени относими факти и доказателства по конкретното дело, съотнесени с приложимата правна уредба, част от която е и ПЕС, прието за ненарушено. Поставеният втори въпрос не е от значение за този решаващ правен извод, при който всички предявени искове се явяват неоснователни. Навеждането на допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, когато не е съотнесено с надлежно поставен правен въпрос, не може да обуслови допускане на касационно обжалване, доколкото последното изисква кумулативното осъществяване на общото и някое от допълнителните основания, визирани от законодателя в чл. 280, ал. 1 ГПК.

Третият въпрос на касаторите, поставен на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, касае отговорността на ищците по чл. 78, ал. 3 ГПК за съдебни разноски, която няма самостоятелен характер, поради което може да бъде разглеждан само при допускане на касационно обжалване на въззивното решение по предявените искове.

Като самостоятелно основание за допускане на касационен контрол, различно от основанията за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност се отнася само до квалифицирани състави на неправилност на съдебния акт: допуснати от съда нарушения на относима за конкретния спор императивна материалноправна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, имащи за резултат прилагане на закона в неговия противоположен, несъществуващ или отменен смисъл, както и при грубо нарушаване на основните логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените по делото факти. Такива пороци не са наведени и обосновани от касаторите и не са осъществени по настоящото дело. Касае се за оплаквания за неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които биха могли да бъдат обсъждани само, ако бъде допуснат касационния контрол, в производството по чл. 290 ГПК. Поради това не е налице и релевираното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

На основание гореизложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.

С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят общо, на всеки от ответниците, сумата 153. 39 евро – юрисконсултско възнаграждение пред ВКС.

Водим от горното, Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 557 от 30.04.2025 г. по в. гр. дело № 46/2025 г. на Софийски апелативен съд.

ОСЪЖДА „Аеропак инженеринг“ ООД, ЕИК:[ЕИК], и Л. П. П., ЕГН: [ЕГН], да заплатят общо на Софийски районен съд и на Софийски градски съд, на всеки един, сумата 153. 39 евро, съставляваща юрисконсултско възнаграждение пред касационната инстанция.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: