ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2396

Гр. София, 25.07.2025г.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо търговско отделение в закрито заседание на двадесет и седми май през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. Н.

ЧЛЕНОВЕ: М. Ж. МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

като разгледа докладваното от съдия Кацарска к. т.д. № 798 по описа за 2025г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от П. Е. Г. чрез процесуалния му пълномощник – адв. Й. П., срещу въззивното решение № 6648/03.12.2024г. по в. гр. д. №2878/2024г. на Софийски градски съд, 3-б състав, с което е потвърдено решение №18427 от 09.11.2023г. по гр. д. № 60099/2022г. на СРС, ГО, 127 с-в, за отхвърляне на предявения от касатора срещу „БАНКА ДСК“ АД отрицателен установителен иск по чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът не дължи на ответника сумата от 19 113,22 лева - главница по договор за кредит от 28.12.2007г., ведно със законна лихва за забава от 24.02.2012г. до изплащане на вземането, сумата от 3330,97 лв. - лихва за забава за периода от 03.05.2011г. до 23.02.2012г. и сумата от 1101,32лв. – съдебни разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 03.04.2012г. по ч. гр. д. № 10051/2012г. по описа на CPC, 70 състав, въз основа на който е образувано изп. дело № 20219240415065 по описа на ЧСИ Г. К., рег. № 924 на КЧСИ.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необосновано. Счита, че въззивната инстанция не е обсъдила аргументите му относно това, че не следва да прилага незаконосъобразното според него Тълкувателно решение № 3/2020г. от 28.03.2023г. по т. д. № 3/2020г. на ОСГТК на ВКС, а нормативни актове от по-висока степен като Конституцията на Р. Б. чл. 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека, чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Касаторът счита, че като противоречащо им, Тълкувателното решение не следва да се прилага и следва да бъде споделено особеното мнение към него, което цитира в цялост. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на предявения иск.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност, като поставя следните въпроси:

1. „Изпълнителният процес може ли да бъде приравнен на съдебен процес по смисъла на разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б.“ж“ ЗЗД след влизането в сила на Конституцията на Р. Б. от 1991г.?“;

2. „Кога е загубило сила ППВС 3/1980г. - след влизането в сила на Конституцията на Р. Б. от 1991г. или след постановяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по т. д. №2/2213 на ОСГТК на ВКС?“.

Жалбоподателят поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с актове на Конституционния съд на Р. Б. а именно: Решение №22/24.09.1998г. по конст. дело №18/1998г., Решение №1/01.03.2012г. по конст. дело №10/2011г. и Решение №7/30.06.2020г. по конст. дело №11/2019г., както и на задължителната практика на ВКС по ТР №2/26.06.2015г. по т. д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Ответникът по касационната жалба – „Банка ДСК“ ЕАД, оспорва същата чрез процесуалния си представител – юриск. Т., по съображения, подробно изложени в писмения отговор от 11.04.2025г. Претендира да не бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение и при условията на евентуалност, оставянето му в сила. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че изпълнителният лист е издаден на 03.04.2012г., а с молба от 18.12.2012г. взискателят е поискал да се образува изпълнително производство и е посочил конкретни изпълнителни действия. Счел е, че на 07.04.2014г. е наложена възбрана на недвижим имот на длъжника. С постановление от 02.08.2018г. изпълнителното дело е прекратено. На 12.09.2019г. е подадена нова молба за образуване на изпълнително производство, с посочени конкретни изпълнителни действия. С молба от 23.06.2021г. взискателят е поискал насрочване на опис на движими вещи на длъжника. С постановление от 17.08.2021г., вписано в СВ на 25.08.2021г., е наложена възбрана на недвижим имот на длъжника. С молба от 27.05.2022г. взискателят е поискал извършване на опис на движими вещи и налагане на запор върху вземания на длъжника. В останалата част относно установената фактическа обстановка, СГС е препратил към мотивите на първоинстанционния съд.

Въззивният съд е приел, че отмяната на ППВС № 3/80 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по т. д. № 2/2013 г. се приема, че се прилага от 26.06.2015г. занапред и само по отношение на висящите към 26.06.2015г. изпълнителни производства. Следователно от 18.12.2012г. до 26.06.2015г. давност не е текла, тъй като между страните е било налице висящо изпълнително производство. СГС е приел, че не споделя тълкуването, сторено от жалбоподателя във въззивната жалба, което е в противоречие с многобройната и цялостна практика на съдилищата, включително на ВКС. Счел е, че от 26.06.2015г. е започнала да тече нова петгодишна погасителна давност, която е била прекъсвана на 12.09.2019г., 23.06.2021г., 17.08.2021г. и 27.05.2022г. От последната дата е започнал да тече нов давностен срок, който не е изтекъл към датата на завеждане на исковата молба по процесното дело. Счел е, че е без значение по отношение прекъсването на давността, дали поисканите от кредитора конкретни изпълнителни действия са извършени от ЧСИ. С тези съображения е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Не е налице и поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован и съответният порок да може да бъде установен пряко от същия, без да се налага обсъждане на доказателствата и процесуалните действия на съда. Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; който е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила и който е постановен при нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В случая касаторът не е аргументирал съществуването на нито една от изяснените проявни форми на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Фактическите констатации на съда от значение за правните изводи не са направени при допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, установимо от мотивите на въззивното решение, съответно не може да се приеме, че атакуваният акт е явно необоснован. Не се установява и допуснато нарушение на основополагащи принципи на гражданския процес. Оплакванията на касатора са свързани с правилността на въззивното решение и предполагат извършване на проверка, която не би могла да се осъществи в производството по чл. 288 ГПК.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Двата поставени от касатора въпроса са взаимосвързани и с оглед тезата му, че неправилно въззивният съд е възприел, че по изпълнителното дело давност не е текла до 26.06.2015г., като сочи, че ППВС 3/1980г. е загубило сила още с приемането на Конституцията на Р. Б. от 1991г. Въпросите са свързани с действието на тълкувателен акт, с който предходно задължително тълкуване изрично или мълчаливо е обявено за изгубило сила, без тълкуваните закони да са отменени или съществено изменени. Въпросите са взаимосвързани и обуславящи, т. е. отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касаят решаващите изводи на въззивния съд, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, КС и ЕСПЧ. Изводът на СГС е в съответствие със задължителното тълкуване на ОСГТК на ВКС, дадено в Тълкувателно решение № 3/2020г. от 28.03.2023г. по тълк. д. № 3/ 2020г., в което е прието, че докато трае изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла; за тях давността е започнала да тече от 26.06.2015г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/ 1980г. С Тълкувателно решение № 3/2020г. от 28.03.2023г. по тълк. д. № 3/ 2020г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че последващите тълкувателни решения нямат, подобно на първоначалните, обратно действие, а започват да се прилагат от момента, в който са постановени и обявени по съответния ред, като установеното с новия акт тълкуване на правната норма ще може да бъде прилагано от съответните органи, за които то е задължително, по случаите, които са от тяхната компетентност, когато въпросът е отнесен за разрешаване до тях, след обявяването на новия акт или по такива, които са били заварени към този момент. Изрично е посочено, че в тези случаи, ако преди постановяване на новото тълкувателно решение са се осъществили факти, които са от значение за съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си последици, то тези последици трябва да бъдат преценявани с оглед тълкувателния акт, който е бил действащ към момента на настъпване на последиците. Пояснено е, че в тази насока е и практиката на Европейския съд по правата на човека /ЕСПЧ/ - решение от 19.02.2013 г. по делото П. П. срещу България, жалба № 2834/2006г., решение от 10.01.2019г. по делото В. срещу България, жалба № 48149/2009г., според която е недопустимо автоматичното прилагане на новото задължително тълкуване по отношение на факти, осъществили се при действието на обявено за загубило сила тълкуване, без да се вземат предвид неговите последици за засегнатите субекти, като това би било нарушение на чл. 6, ал. 1 КЗПЧОС. Доколкото отговор на поставените въпроси е даден в тълкувателни актове на ВКС, задължителни на основание чл. 130 ЗСВ за съдилищата, и въззивният акт е постановен в съответствие с дадените в тях разрешения, не е налице сочения от касатора допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Не е налице и допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на което бланкетно се позовава касаторът в изложението си. Първото посочено от него решение на Конституционния съд на Р. Б. на което се сочи че противоречи въззивния акт - Решение №22/24.09.1998г. по конст. дело №18/1998г. се отнася до разпоредби от Закона за защита на конкуренцията и е неотносимо към казуса. Вторият посочен акт - Решение №1/01.03.2012г. по конст. дело №10/2011г. е във връзка със Закона за движение по пътищата и също е ирелевантно. Третото решение на Конституционния съд, за което се сочи противоречие - Решение №7/30.06.2020г. по конст. дело №11/2019г. е постановено по задължително тълкуване на разпоредбата на чл. 121, ал. 4 от Конституцията на Република България относно изискването за мотивиране на съдебните актове, но няма връзка с поставените от касатора въпроси, тъй като процесуален въпрос относно мотивирането на въззивното решение не е поставен, а и дори да се извежда от изложеното, не се явява разрешен в противоречие с практиката, като въззивното решение не е немотивирано.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.

С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. От ответната страна се претендират разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв., които следва да бъдат присъдени.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 6648/03.12.2024г., постановено по в. гр. д. №2878/2024г. на Софийски градски съд, 3-б състав.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във връзка с чл. 78, ал. 8 ГПК, П. Е. Г., ЕГН [ЕГН], с адрес – [населено място],[жк], [жилищен адрес] да заплати на „БАНКА ДСК“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление – [населено място], [улица], сумата от 200 лв. - юрисконсултско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.