ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 2018
гр. София, 20.04.2026 год.
Върховният касационен съд на Р. Б. Второ гражданско отделение, в закрито заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА
СОНЯ НАЙДЕНОВА
като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 1230/2025 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК.
Образувано е по постъпила касационна жалба от О. П. против постановеното в производство по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК решение № 973 от 18.11.2024 год. по въззивно гр. д. № 1530/2024 год. по описа на Бургаския окръжен съд.
Касационната жалба е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна, в съответствие с изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК и с приложено към нея изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което следва да се разгледа по реда на чл. 288 ГПК.
Оплакванията са за наличие на касационните отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Искането е за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения положителен установителен иск за собственост, евентуално за връщане на делото за повторно разглеждане от друг състав на окръжния съд.
Ответното по касация дружество „Профилактика, рехабилитация и отдих“ ЕАД (за краткост „ПРО“ ЕАД) не взема становище по жалбата.
С обжалвания акт на въззивната инстанция е потвърдено решение № 37 от 29.03.2024 год. по гр. д. № 231/2023 год. на Районния съд в гр. Царево, поправено по реда на чл. 247, ал. 1 ГПК с решение № 86 от 30.08.2024 год. по същото дело. Като краен резултат е признато за установено по отношение на ответника О. П. че ищецът „ПРО“ ЕАД е собственик на основание учредителен апорт, извършен с решение № 41 от 10.12.1997 год. на Надзорния съвет на НОИ, на реална част с площ от 601 кв. м. от поземлен имот с идентификатор 58356.503.312 (с обща площ 817 кв. м.), находящ се в гр. Приморско, обл. Бургас, с адрес на поземления имот: гр. Приморско, ул. „Съединение“ № 2, която реална част е изобразена на Приложение № 2 към съдебно-техническата експертиза на л. 147 от първоинстанционното дело, изготвена от инж. Т. Т. П..
Съгласно констатациите на въззивния съд, между страните е породен спор за собствеността върху имота. За същия е издаден акт за общинска собственост № 157, том 1, дело № 316 от 05.03.2001 год., а същевременно с това претендираната реална част от него е включена в материалните активи на ищцовото дружество. Установява се, че на 12.09.1957 год. Приморският народен съвет е взел решение да отстъпи на Централния съвет на българските професионални съюзи (ЦСБПС) терен за строеж на младежки лагер, представляващ мястото „между шосето Бургас-Мичурин и „Корията“ обществен парк селото“, като местата на собствениците бъдат заменени от Изпълнителния комитет на Общинския народен съвет на Бургас (ИК на ОНС Бургас), а трайните насаждения се заплатят от инвеститора. С решение от 28.12.1957 год. ИК на ОНС - Бургас е дал съгласие да бъдат отредени за изграждане на летовищни комплекси терени, между които – на ЦСПС: „теренът на запад от шосето Бургас - Мичурин при разклона за с. Приморско, с граници: на север и изток - шосето, на юг - гората при Дяволското блато, на запад частни полски имоти. Впоследствие с Постановление № 10 от 13.04.1973 год. на Министерски съвет са създадени в окръзите държавни стопански организации „Отдих и туризъм“, като по силата на неговите разпоредби процесният имот е предаден за управление на ДСО „Отдих и туризъм“ - Бургас. На основание т. 6, б. „а“ от Разпореждане № 1 от 12.02.1988 год. на Министерски съвет за преустройство на дейността, организацията и управлението на туризма и отдиха на основата на Управление „Почивно дело и курортно лечение“ към ЦСБПС е образувано като юридическо лице Обединение „Почивно дело и курортно лечение“ - София, което поема активите и пасивите по баланса към 29.02.1988 год., както и другите права и задължения на Управление „Почивно дело и курортно лечение“ към ЦСБПС. В приложение № 4 към това разпореждане е обозначен и Курортен комплекс - Приморско.
На база изложените констатации от въззивния съд е прието, че не следва да се обсъждат оплакванията на ответната община за нарушения в процедурата по отчуждаване на процесния имот, доколкото същата не претендира да е притежавала самостоятелни права върху него към момента на отчуждаването. От друга страна по силата на Конституцията на НРБ от 1971 год. (преди изменението с ДВ бр. 29/1990 год.) и чл. 4 (отм.) ЗС, Социалистическата държава е единствен собственик на общонародните имоти, като към този момент по отношение на тях съществува само и единствено възможността за предоставянето им за стопанисване и управление на различни държавни организации, без обаче последните да представляват самостоятелни правни субекти и да придобиват правото на собственост върху предадените им имоти. Такава възможност е за пръв път предвидена с Указ № 56 за стопанската дейност, обн. ДВ бр. 4 от 13.01.1989 год.
Съобразявайки това, въззивният съдебен състав е реферирал към представената по делото Заповед № 36 от 26.03.1991 год. на министъра на труда и социалната политика, с която е взето решение за образуване на фирма с държавно имущество „Социален отдих“ на основание чл. 11, ал. 3, т. 1, б. „а“ от Указ № 56 и чл. 5 от Постановление № 2 от 15.02.1989 год. за неговото прилагане. Въз основа на тази заповед е намерил, че имотът е поверен за стопанисване на ДФ „Социален отдих“, като собствеността е останала държавна по смисъла на дадените задължителни разяснения в Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 год. на ВКС по тълк. д. № 4/2014 год., ОСГК. В тази връзка, на основание чл. 6 и чл. 79 от ЗС, чл. 81 от Наредбата за държавните имоти, Протокол № 26 от 28.12.1957 год. на ОНС - Бургас и Протокол № 7 от 11.03.1994 год. на ЕСКИТЕ - Царево за определяне на прилежаща площ към почивната база „Черноморка“ за имота е издаден Акт № 1327 от 16.11.1994 год. за държавна собственост.
На следващо място е прието, че по силата на § 5, ал. 2 от ПЗР на Закона за фонд „Обществено осигуряване“ (обн., ДВ, бр. 104 от 28.11.1995 год., отм., бр. 110 от 17.12.1999 год., в сила от 1.01.2000 год.) собствеността върху почивната база е прехвърлена от Държавата на Националния осигурителен институт (НОИ). По смисъла на закона прехвърлянето на имуществото става по ред и начин, определени от Министерския съвет, в която връзка е издадено Решение № 775 от 01.08.1996 год. на Министерския съвет, като в т. 1 от него е предвидено имуществото на ДФ „Социален отдих“ да се прехвърли безвъзмездно на НОИ, а Почивен дом „Черноморка“ от Курортен комплекс „Приморско“ е изрично включен и в Приложението № 1 към това решение.
Следователно, окръжният съд е достигнал до извода, че собствеността върху имота е преминала успешно в патримониума на „ПРО“ ЕАД, учредено на основата на прехвърленото на НОИ имущество съгласно § 5, ал. 2 от ПЗР на ЗФОО и Решение № 775 от 01.08.1996 год. на Министерския съвет, учредено на основание чл. 16, т. 1, 6 и 7 от ЗФОО с Решение № 41 от 10.12.1997 год. на Надзорния съвет на НОИ и вписано в Търговския регистър с Решение № 1 от 27.01.1998 год. по ф. д. № 18429/1997 год. по описа на Софийския градски съд. Съгласно приетото от съдебния състав, по правната си същност решението на НОИ представлява учредителен апорт и не е нито продажба, нито замяна, поради което не попада в обхвата на разпоредбата на § 5, ал. 4 от ПЗР на ЗФОО в първоначалната му редакция, изискваща продажбата и замяната на имущество, получено от НОИ по реда на ал. 2 от с. з. да се разрешава със Закона за бюджета на фонд „Обществено осигуряване“. С този аргумент е отхвърлено като неоснователно възражението на Общината, че за извършване на апорта е било нужно разрешение на Народното събрание. Освен това е посочено, че с оглед характера на апорта като разпореждане с право на собственост върху недвижим имот, което се извършва по реда на ТЗ и представлява подлежащо на вписване по реда на ТЗ обстоятелство, то недействителността му може да се установява само по предвидения в закона ред чрез предявяване на иск, но не и чрез оспорване на реда, по който дружеството е учредено в хода на настоящото производство. Поради това съдът е отказал да се произнася по възраженията за неспазване на изискванията на чл. 72 и чл. 73 ТЗ. Отказал е да разглежда и направеното за пръв път с въззивната жалба възражение за нарушаване на чл. 2, ал. 2, т. 2 ЗДС (обн. ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 год., в сила от 01.06.1996 год.) поради неговото преклудиране. От друга страна е посочил, че извод за нищожност на апорта не произтича пряко от него, нито от събраните по делото доказателства, така че да намерят приложение постановките на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2020 год., ОСГТК. На последно място са отхвърлени като неоснователни и възраженията на Общината във връзка с представения счетоводен баланс на „ПРО“ ЕАД, като е прието, че правото на собственост върху недвижимия имот може да се установи не само въз основа на записите в счетоводната документация на ищеца, но и въз основа на последователното проследяване на актовете по образуване на правните субекти, на които държавата в периода след изграждането на почивната база е предоставяла същата за управление и стопанисване. Прието е и че общината няма как да е придобила процесния имот на основание § 7, ал. 1, т. 4 от ПЗР на ЗМСМА, тъй като това придобивно основание е изключено по отношение на имотите, които са строени със средства на юридически лица с държавно имущество. Такива имоти не преминават в собственост на общината, ако към момента на влизане в сила на ЗМСМА същите са включени в уставния фонд на държавна фирма или са предоставени в оперативно управление и ползване на държавно предприятие, респективно са включени в баланса или в капитала на търговско дружество с държавно имущество.
Воден от изложените съображения, въззивният съд се е солидаризирал с изводите на първоинстанционния за основателност на предявения иск, доколкото е приел за установено по делото, че ищецът „ПРО“ ЕАД е придобил претендираното право на собственост въз основа на учредителен апорт, извършен с Решение № 41 от 10.12.1997 год. на Надзорния съвет на НОИ.
Като съобрази изложеното и след като се запозна с материалите по делото, настоящият състав на ВКС, II г. о., намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване поради следните съображения:
В изложение към жалбата си касаторът се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 3-то ГПК при формулирани въпроси:
1. „Длъжен ли е въззивният съд при наличие на данни, че процесният имот има характер на публична държавна собственост, да изследва действителността и допустимостта на разпоредителни сделки с имот публична държавна собственост?“;
2. „Следва ли в акта, с който се твърди, че е извършен апортът, имотите предмет на непаричната вноска да бъдат индивидуализирани доколкото това е възможно към датата на апортната вноска? Какво следва да бъде по обем „достатъчното съдържание“ на пълното описание на непаричната вноска по смисъла на чл. 72, ал. 1 ТЗ?“;
3. „Неспазването на изискванията за описание, даване съгласие и вписване на апортната вноска в устава и търговския регистър има ли императивен характер за прехвърляне на собствеността по отношение на търговски субекти, учредявани с държавно имущество с учредителен апорт по смисъла на чл. 72 и чл. 73 ТЗ?“;
4. „Може ли да настъпи вещноправният ефект на прехвърляне на собствеността от вносителя (като същият е създаден с особен закон – НОИ) на учреденото дружество с обикновен писмен акт?“;
5. „Допустимо ли е по реда и условията на ТЗ, и ако е, при какви условия капиталът на търговско дружество при учредяването му (чрез апорт) да бъде формиран по балансова стойност на друго юридическо лице нетърговец, или по негово подразделение, като в този баланс има само аналитично отразени недвижими имоти?“;
6. „Настъпва ли вещно-транслативният ефект по отношение на имуществото на праводателя към правоприемника, ако прехвърляното право на собственост чрез апорт по чл. 72 - чл. 73 ТЗ е обективирано само като аналитичен запис в баланса на праводателя?“;
7. „Длъжен ли е съдът да изследва действителността на извършеното прехвърляне на активи, обективирано в Решение № 41 от 10.12.1997 год. на Надзорния съвет на НОИ, за което се приема, че по същество представлява апортен акт?“.
Доводите са за противоречие с решение № 258 от 31.10.2013 год. на ВКС по гр. д. № 787/2012 год., I г. о., ТР № 1 от 17.07.2011 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2000 год., ОСГК, ППВС № 1/13.07.1953 год., ППВС № 7/27.12.1965 год. и ППВС № 1/10.11.1985 год.
По смисъла на дадените задължителни разяснения в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, за да удовлетворяват критериите на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, формулираните правни въпроси трябва да са обусловили решаващите правни съображения на съда по предмета на спора, да са от значение за крайния изход по конкретното дело и да почиват на приетите за установени от въззивния съд факти и обстоятелства. Не представляват правни въпроси по смисъла на посочената разпоредба тези, които са съотносими към правилността на обжалваното решение и касаят възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или обсъждането на събрания по делото доказателствен материал.
В случая съдът е обсъдил доводите на ответника относно действителността на извършеното прехвърляне на активи, обективирано в Решение № 41 от 10.12.1997 год. на Надзорния съвет на НОИ, като е изложил конкретни мотиви и по отношение на тези оплаквания, чието разглеждане счита за неотносимо, съответно недопустимо. Посочени са и причините за това. Изрично е подчертано от съдебния състав, че събраните по делото доказателства не обосновават извод процесният имот да има характер на публична държавна собственост. Това оплакване е направено извън срока по чл. 131 ГПК, а съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, каквато хипотеза е посочено, че не е налице в конкретния случай. В този смисъл не се касае до празнота на мотивите по смисъла на цитираната практика, обективирана в ТР № 1 от 17.07.2011 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2000 год., ОСГК, ППВС № 1/13.07.1953 год., ППВС № 7/27.12.1965 год. и ППВС № 1/10.11.1985 год., а до такова произнасяне на съда, което се различава от поддържаното от касатора. Несъгласието на последния с възприетите от въззивния съд фактически констатации и правни изводи обаче, представлява довод за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, чието обсъждане излиза извън обхвата на проверката по чл. 288 ГПК. От друга страна, правни въпроси мотивирани с фактически констатации каквито не са възприети във въззивното решение, са неотносими, тъй като не са обусловили правните изводи на съда. Ето защо касационно обжалване не следва да се допуска по повдигнатите под т. 1 и т. 7 от изложението към касационната жалба въпроси.
Останалите въпроси са свързани с оспорването на извършеното разпореждане с правото на собственост чрез учредителен апорт и възможността за оспорването му в настоящото производство по предявен положителен установителен иск за собственост. По тези въпроси касационната инстанция вече е имала възможност да се произнесе при разглеждането на идентични правни спорове. При аналогична фактическа обстановка и сходни оплаквания, но по различен предмет на спора и между различни страни, състав на ВКС, II г. о., е приел с решение № 139 от 16.01.2017 год. по гр. д. № 2165/2016 год., че с извършения апорт от НОИ, имотите - обект на апорта, са загубили характера си на държавна собственост и успешно са преминали в патримониума на „Профилактика, рехабилитация и отдих“ ЕАД, което дружеството е учредено с Решение на Надзорния съвет на НОИ от 10.12.1997 год. на основата на имуществото, прехвърлено на НОИ съгласно § 5, ал. 2 от Закона за фонд „Обществено осигуряване“ и Решение на Министерския съвет № 775 от 1.08.1996 год. В други производства - с определение № 272 от 28.05.2019 год. по гр. д. № 4760/2018 год., I г. о. и определение № 216 от 19.01.2026 год. по гр. д. № 1592/2025 год., II г. о., съставите на ВКС приемат, че с оглед характера на апорта като разпореждане с право на собственост върху недвижим имот, което се извършва по реда на ТЗ и представлява подлежащо на вписване по реда на ТЗ обстоятелство, е формирана трайна практика (в този смисъл съображения се съдържат в мотивите към т. 5 на ТР № 7/24.04.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 7/2012 год., ОСГТК и решение № 219 от 05.12.2016 год. на ВКС по гр. д. № 2215/2016 год., I г. о.). В тази практика са разгледани правните последици от това разпореждане (учредителен апорт), както и възможността за оспорването му. Приема се, че недействителността на вписано в търговския регистър обстоятелство може да се установи само по предвидения в закона ред чрез предявяване на иск. Допустимо е оспорване правата на дружеството с твърдения за нищожност на разпореждането, включително поради пороци във волята на извършилия апорта правен субект, но не и оспорване на реда, по който дружеството е учредено, както е в настоящия случай – наведените от касатора доводи касаят реда, по който той счита, че е следвало да бъде учредено „ПРО“ ЕАД, като поддържа, че в случая не е било налице необходимото разрешение от Народното събрание за извършването на апорта. Касаторът не твърди недействителност на разпореждането като изявление, което би било допустимо според практиката на ВКС, а порок при учредяване на дружеството. В този смисъл са решение № 20 от 04.06.2012 год. по т. д. № 1084/2010 год., решение № 141 от 04.06.2012 год. по т. д. № 829/2010 год. и решение № 65 от 15.06.2017 год. по т. д. № 446/2016 год. на ВКС. Правен извод за пораждане на вещнотранслативен ефект с учредителния апорт, обективиран в Решение № 41 от 10.12.1997 год. на Надзорния съвет на НОИ, е достигнат и в решение № 2027 от 20.02.2001 год. на ВКС по гр. д. № 1072/2000 год., IV г. о.
Не се констатира противоречие с представеното към изложението решение № 258 от 31.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 787/2012 г., I г. о., в което е прието, че стопанисваното от НОИ имущество е със статут на публична държавна собственост, поради което е неприложим придобивният способ давностно владение. Такъв въпрос не е обсъждан, нито поставян, в настоящето производство.
Не е налице и релевираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – при прочита на обжалваното решение не се разкрива такъв тежък порок, който да обоснове това основание – нито съществено нарушение на материалния или процесуалния закон, нито явна необоснованост на изводите, които да обосноват извод за неправилност без да е необходим анализ на събраните доказателства.
В заключение на горното следва извода, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 973 от 18.11.2024 год. по въззивно гр. д. № 1530/2024 год. по описа на Бургаския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.