ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3915

София, 04.08.2025 г.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа докладваното от съдия М. Х. гр. дело № 407 по описа за 2025г. взе предвид следното:

Производството е образувано по касационна жалба от Прокуратурата на Р. Б. срещу въззивното решение №1138/12.11.2024 г. на Апелативен съд – София по в. гр. д. № 1768/2024 г. в частта, с която касаторът е осъден да заплати на В. П. Д. сумата от 9000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, възникнали вследствие обвинение в извършване на престъпление, съпроводено със задържане под стража, по което ищецът бил оправдан с присъда № 101/12.06.2023 г. по НОХД № 3522/2022 г. на СГС, ведно със законна лихва върху нея, считано от 12.09.2023 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното изплащане.

В жалбата са изложени доводи за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и противоречие с практиката на ВКС.

Ответникът В. П. Д., редовно уведомен, не е депозирал писмен отговор и не изразява становище по жалбата.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. А. съд – София, след частична отмяна на решението на първостепенният съд, постановил друго, с което осъдил Прокуратурата на Р. Б. да заплати на В. П. Д. сумата от 9000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, възникнали вследствие обвинение в извършване на престъпление, съпроводено със задържане под стража, по което обвинение ищецът бил оправдан с присъда № 101/12.06.2023 г. по НОХД № 3522/2022 г. на СГС, ведно със законна лихва върху нея, считано от 12.09.2023 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното плащане.

Решението в останалата му част е влязло в сила.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: На 10.11.2021г. В. П. Д. бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 115 вр. чл. 18 от НК. На ищеца била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ в периода от 10.11.2021г. (когато бил задържан за 72 часа) до 26.07.2022г. (когато била отменена наложената с протоколно определение от 12.11.2021г. постоянна мярка за неотклонение). На 02.09.2022г. обвинителният акт срещу В. П. Д. бил внесен в съда и било образувано НОХД №3522/2022г. на СГС. В хода на същото били проведени девет съдебни заседания, след което била постановена оправдателна присъда, влязла в сила на 28.06.2023г.

Въззивният съд констатирал, че ищецът В. Д. имал предходни осъждания през 1984г., 1986г., 1990г. за кражби, през 2009г. за престъпление по чл. 343б от НК, през 2010г. за хулиганство и през 2020г. за престъпление по чл. 343б от НК. Установил още, че към момента на повдигане на обвинението и задържането му, същият работил по трудово правоотношение към „А. Т.“ АД на длъжността „пазач портиер“. Това правоотношение било прекратено поради задържането му под стража и невъзможността да изпълнява служебните си задължения.

Съдът кредитирал заключението по допуснатата пред първостепенния съд съдебно-медицинска експертиза, от което приел за установено, че към датата на задържането(10.11.2021 г.), В. П. бил диагностициран с коксартроза на лявата тазобедрена става, с данни за развита втори стадий на асептична васкуларна некроза на главата на лявата бедрена кост. По време на престоя на Д. в ареста, във връзка с оплакванията му за болки в левия крак, били проведени медицински прегледи и изписано медикаментозно лечение. Съдът приел, че при извършения преглед от вещото лице бил установен увреден ортопедичен статус, болки в долните крайници, ограничение на движението на лява тазобедрена става, хипотрофия на мускулатурата на левия крак и скъсяването му спрямо десния. Посочил, че патологичните промени в левия крак на ищеца били установени и от проведеното на 16.09.2020г. изследване с ЯМР. Към този момент заболяването било във втора фаза, т. е. същото претърпяло развитие и стартирал необратим процес. Въззивният съд кредитирал и заключението на приетата по делото съдебно-психиатрична и психологична експертиза, от което приел за установено, че при задържането му в следствения арест, Д. преживял хронично негативно емоционално състояние, съпроводено с идеи за безперспективност и базизна екзистенциално песимистична нагласа в депресивен стил. Кредитирал извода на вещите лица за липса на установена пряка причинна връзка между разстройството в речта на ищеца и воденото срещу него наказателно производство. Въз основа на така установеното от фактическа страна, въззивният съд направил извод, че по делото са установени фактите попадащи в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, предл. 1 от ЗОДОВ – повдигнато на ищеца обвинение, по което бил оправдан с влязла в сила присъда. Развил съображения, че отговорността на държавата по ЗОДОВ е обективна, независимо дали действията на Прокуратурата на определен етап от производството са били законосъобразни, обосновани с оглед събраните по делото доказателства и дали при извършването им са спазени всички процесуални правила. Приел, че посочените обстоятелства следва да се преценяват и да бъдат съобразени при определяне размера на следващото се на пострадалия обезщетение. Изложил още, че отговорността по ЗОДОВ не е изключена и в хипотеза, при която лицето е оправдано, но е извършило друго по-леко наказуемо престъпление, още повече, че в процесния случай ищецът не е бил съден за него.

Съдът направил извод, че воденото срещу В. Д. наказателно производство продължило в период от 18 месеца и приключило в съдебна фаза, на първа инстанция. Същият бил задържан в период около девет месеца, а повдигнатото му обвинение било за тежко престъпление по смисъла на чл. 97, т. 3 от НК. С оглед на тези факти, въззивният съд направил извод, че срокът на воденото наказателно производство не надхвърля разумния срок за разглеждането му в предварителната и съдебна фаза, броят на проведените съдебни заседания също не бил прекомерен. Направил извод, че наложената на Д. мярка на процесуална принуда била несъответна и ограничила необосновано правата му за срока, в който била наложена. Същата предизвикала съществено негативно отражение в имуществената сфера на пострадалия. Отчел обстоятелството, че по делото не било установено наличие на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение, включително незаконното задържане и появилата преди това коксартроза на лявата тазобедрена става, и асептична васкуларна некроза на главата на лявата бедрена кост на Д.. С оглед на това заключил, че посоченото заболяване не следва да бъде съобразено при определяне на обезщетението.

Въззивният съд направил извод, че по делото са установени и претърпените от ищеца неимуществени вреди – негативните преживявания; продължителната изолация в следствения арест и загубата на работата му. Съобразил и обществено-икономическите условия в страната и стандарта на живот към датата на оправдаването му (28.06.2023г.). С оглед на тези конкретно установени обстоятелства, въззивният съд направил извод, че справедливият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди от воденото срещу Д. наказателно производство е в размер на 12 000лв.

По направеното възражение за съпричиняване, съдът приел, че причината за повдигане на обвинението било поведението на ищеца и възникналия конфликт между него и пострадалия И., при който Д., в пияно състояние, нанесъл на пострадалия удари по главата със счупена бутилка и с нож в областта на шията, като му причинил шест разкъсно-контузни рани по главата и три порезни рани по шията. Приел, че посоченото поведение попада в приложното поле на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ и е основание за намаляване на следващото се на ищеца обезщетение, тъй като е станал причина за началния етап от наказателното преследване. Направил извод, че приносът на Д. следва да се определи в размер на една четвърт, с която намалил размера на обезщетението.

В заключение въззивният съд направил извод за основателност на предявения иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер от 9 000лв.

К. П. на Р. Б. обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по въпросите: 1/ За начина на определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, след задължителна преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства – за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД. Твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 4/1986 г.; т. 3 и т. 11 от ТР №3/2004г. на ОСГК на ВКС, както и на т. 19 от ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, поради липса на мотиви за причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди. 2/ Как се определя и какво и съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД? Твърди, че същият е разрешен в противоречие с практиката на ВКС в решение №25/13.03.2018г. по гр. д.№2167/2017г. на ІІІ г. о.; решение №91/28.05.2019г. по гр. д.№2361/2018г. на ІІІ г. о.; решение №60200/28.10.2021г. по гр. д.№3764/2020г. на ІІІ г. о.

Поставените въпроси са свързани с приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и за необходимостта при уважаване на исковете да е налице причинна връзка между повдигнатото обвинение и претърпените от пострадалите вреди. Въпросите са включени в предмета на спора и са от значение за резултата по делото, но не се установява поддържаното противоречие.

Основанията за допускане на касационното обжалване са регламентирани в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Според нея и разясненията по приложението дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да бъде допуснато касационното обжалване, е необходимо касаторът да е посочил точно и ясно въпросите, по които въззивният съд се е произнесъл в решението си, които са от значение за изхода на конкретното дело и за формиране на решаващата воля на съда, и по отношение на които са налице предвидените в чл. 280 от ГПК допълнителни основания по чл. 280, ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК. Същите следва да са от такова естество, че разглеждането им да доведе до промяна на крайния резултат по спора (ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, поставеният въпрос за приложението на чл. 52 от ЗЗД следва да се разглежда в рамките на касационните оплаквания на касатора за допуснати нарушения, а именно: кои от установените по делото факти въззиният съд не е взел предвид, респ. е отчел такива, които не са елемент от преценката за определяне на справедлив размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди; дали същите са релевантни към въведените пред въззивния съд възражения, както и дали са от значение за крайния резултат по спора, т. е. биха обосновали извод за определяне на различен размер на обезщетението.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът Прокуратурата на Р. Б. е навел довод, че при постановяване на решението въззивният съд не изложил мотиви за: причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди; интензивността на наказателното производство, конкретно предприетите спрямо ищеца действия в хода на досъдебното производство; липсата на трайни вреди; възрастта на пострадалия; мотивите на оправдателната присъда за поведението на обвиняемия, причина за повдигане на обвинението; липсата на публично огласяване на производството; фактическата и правна сложност на делото.

В конкретния случай, при постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е обсъдил връзката между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди; продължителността на наказателното производство и проведените съдебни заседания, като е направил извод за липса на прекомерност, с оглед неговия предмет; предприетите спрямо ищеца действия в хода на досъдебното производство и тяхната интензивност, произтичаща от неправомерното му задържане в продължение на почти девет месеца; обсъдил е липсата на трайни вреди – неустановената причинно-следствена връзка между воденото наказателно производство и заболяването на ищеца. Въззивният съд съобразил и обстоятелствата свързани с тежестта на повдигнатото обвинение; отражението му в личния и професионалния живот на ищеца; характера и интензитета на причиненото му увреждане – претърпените емоционални, психически страдания и дискомфорт за целия период на производството; отражението на воденото наказателно производство и задържането на трудовата заетост на пострадалия. При определяне размера на обезщетението съдът отчел още наличието на предходни осъждания на обвиняемия Д.; липсата на причинно-следствена връзка между воденото срещу него наказателно производство и заболяването на ищеца, както и поведението му, допринесло за започване на наказателното производство. С оглед на това, при постановяване на решението, съдът е изпълнил задължението си да съобрази конкретно установените по делото и относими към предмета на производството обстоятелства имащи значение за определяне размера на следващото се на ищеца обезщетение за претърпените неимуществени вреди. По делото не е бил наведен довод за вреди настъпили от медийна разгласа на воденото срещу Д. наказателно производство, поради което в тази част поставеният въпрос е неотносим към произнасянето на въззивния съд.

Искането за допускане на обжалването е обосновано с несъгласието на страната с крайните изводи на съда и преценката на събраните по делото доказателства, което по естеството си представлява оплакване за неправилност на решението. Както е разяснено в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, оплакванията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК не съставляват основания за допускане на касационното обжалване, тъй като последните са различни от тях, и са регламентирани в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания акт се извършва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, а вътрешното убеждение на съда не подлежи на съдебен контрол. С оглед на това по така поставените въпроси не е налице соченото от касатора основание за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение, ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1138/12.11.2024 г. на Апелативен съд – София по в. гр. д. № 1768/2024 г. в частта, с която касаторът е осъден да заплати на В. П. Д. сумата от 9000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, възникнали вследствие обвинение в извършване на престъпление, съпроводено със задържане под стража, по което обвинение ищецът е бил оправдан с присъда № 101 от 12.06.2023 г. по НОХД № 3522/2022 г. на СГС, ведно със законна лихва върху нея, считано от 12.09.2023 г. (датата на подаване на исковата молба) до окончателното изплащане.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: