ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2131

гр. София, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети март през две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 353 по описа на Върховния касационен съд за 2026 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „У. Е. У. Црт.“ - [населено място], Унгария, извършващо търговска дейност в Р. Б. чрез клона си „У. Е. У. Црт. – клон България“, представлявано от адв. Е. П., срещу решение № 4431/08.07.2025 г. по възз. гр. д. № 12790/2024 г. на Софийски градски съд. С обжалваното решение след частично потвърждаване и отмяна на решение № 4431/08.07.2025 г. по гр. д. № 11655/2023 г. на Софийския районен съд касаторът е осъден да заплати на Г. С. И., както следва: на основание чл. 215, ал. 1 КТ, вр. чл. 31, ал. 2 НСКСЧ сумата от 7 046,60 лв. - неизплатени командировъчни пари за полети в периода 01.08.2019 г. – 06.09.2020 г., със законната лихва от 09.09.2022 г.; на основание чл. 177, ал. 1 КТ сумата от 3 162,69 лв. - неизплатени възнаграждения за дните, през които ищцата е ползвала платен годишен отпуск в периода м. 10.2019 г. - м. 06.2020 г., със законната лихва; на основание чл. 264 КТ сумата от 506,45 лв. - неизплатени трудови възнаграждения за работа през официални празници в периода 01.09.2019 г. – 06.09.2020 г.; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 491,49 лв. - обезщетение за забавени плащания на всяко от неизплатените възнаграждения по чл. 177 КТ за периода от датата на съответния падеж до 08.09.2022 г.; на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 125,60 лв. - обезщетение за забавени плащания на трудовото възнаграждение за работа през официални празници за периода от падежа на съответното плащане до 08.09.2022 г.

С решението са отхвърлени предявените от ищцата против касатора искове по: чл. 74, ал. 4 КТ за обявяване недействителност на чл. 5б от трудов договор от 02.08.2019 г., сключен между Г. И. и „УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт.“; чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 5 323,50 лв. - неизплатени „секторни плащания“ за периода 01.08.2019 г. – 06.09.2020 г. вкл.; по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 334,51 лв. - обезщетение за забава на всяко от секторните плащания от датата на съответния падеж до 08.09.2022 г. включително.

Първоинстанционното решение в частта му, с която съдът е отхвърлил предявения от Г. И. срещу касатора иск по чл. 264 КТ за разликата над сумата от 506,45 лв. до пълния предявен размер от 506,64 лв., като необжалвано е влязло в законна сила.

В касационната жалба са изложени доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

В изложението си жалбоподателят поддържа, че на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК касационният контрол следва да се допусне по въпросите: 1) какви са правомощията на въззивната инстанция при липсващ доклад от първоинстанционния съд и наведено такова оплакване от въззивника; допустимо ли е във въззивното производство да се събират нови доказателства, при пропуск на първата инстанция да изготви доклад, да определи правната квалификация и как се разпределя доказателствената тежест; настъпва ли процесуална преклузия за тяхното представяне при липсващ доклад на първа инстанция; 2) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства; 3) може ли въззивният съд служебно да установява факти по делото, които не са били спорни между страните в първата инстанция, да разширява сам предмета на спора и да основава решението си на такива факти; 4) длъжен ли е съдът да съобрази декларираното основание, размера и периодичността на едно оспорено документирано плащане, за да установи какво задължение е погасено с него; 5) ако определените от работодателя „командировъчни на ден“/„дневни“ са в размер, който кореспондира на размера на изплащани от него допълнителни трудови възнаграждения, това променя ли характера им от командировъчни по чл. 215 КТ в трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2 КТ; 6) определеният в Приложение № 3а от НСКСЧ размер на „командировъчните пари на ден“ минимален или максимален е; има ли право работодателят, на основание Приложение № 3а от НСКСЧ и чл. 31, ал. 6 НСКСЧ да определи и изплаща по-нисък размер на „командировъчните пари на ден“ от посочените в Приложение № 3а от НСКСЧ; 7) може ли съдът да „преправя“ и „дописва“ текста на правна разпоредба, която е ясна в своя смисъл и обхват, ако намира текста й за дискриминационен или несправедлив и в частност, може ли съдът да прилага размерите на командировъчните по чл. 31. ал. 2 НСКСЧ за екипажи, които не плават под български флаг; може ли съдът да задължи правен субект да се съобрази и да приложи норма, от чийто обхват изрично този субект е изключен, съответно да наложи санкция на този субект (под формата на лихва) за неспазването на неприложима за него норма. Касаторът сочи практика на ВКС, на която според него въззивното решение противоречи. Поддържат се и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и 3 ГПК – вероятна недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответната страна по жалбата - Г. И., представлявана от адв. П. С., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Върховният касационен съд намира, че касационната жалба е недопустима за разглеждане в частта, с която се обжалва въззивното решение по иска по чл. 177, ал. 1 КТ за присъждане на сумата от 3 162,69 лв. - неизплатени възнаграждения за дните, през които ищцата е ползвала платен годишен отпуск в периода м. 10.2019 г. - м. 06.2020 г.; и по иска чл. 264 КТ за сумата от 506,45 лв. - сбор от неизплатени трудови възнаграждения за работа през официални празници в периода 01.09.2019 г. – 06.09.2020 г.; и по съединените с тях обусловени искове по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, за този вид искове минималният праг за достъп до касационен контрол е цена на претенцията над 5 000 лв. В случая, исковете са с цена под посочения размер, поради което касационната жалба в тази част е недопустима и следва да се остави без разглеждане.

Касационната жалба на дружеството е недопустима и в частта, с която се обжалва въззивното решение по иска по чл. 74, ал. 4 КТ за обявяване недействителност на клаузата по чл. 5б от трудов договор от 02.08.2019 г., сключен между Г. И. и „УИЗ ЕЪР УНГАРИЯ Црт.“; по иска по чл. 128, т. 2 КТ за сумата 5 323,50 лв. - неизплатени „секторни плащания“ за периода 01.08.2019 г. – 06.09.2020 г. и по съединения обусловен иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Тези искове са отхвърлени от съда, поради което в тези си части решението удовлетворява касатора като резултат, а само мотивите той не може да обжалва. В същия смисъл са разясненията по т. 18 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС.

В останалата част, имаща за предмет постановеното въззивно решение по иска по чл. 215, ал. 1 КТ, вр. чл. 31, ал. 2 НСКСЧ, жалбата е процесуално допустима. По предпоставките за допускане на касационния контрол, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Във връзка с възраженията за ненадлежна пасивна процесуална легитимация, в обжалваното решение съдът е приел, че клонът на търговско дружество не е самостоятелен правен субект, а е част от търговското предприятие, която се персонифицира единствено чрез собственика си - търговско дружество; макар да са налице елементи на известна правна самостоятелност, те не водят до обособяване на клона като правен субект, кат той не е самостоятелен носител на права и задължения - страна по сключените чрез клона сделки е търговецът; клонът не може да участва в съдебното производство нито самостоятелно, нито като пълномощник на търговеца, който го е регистрирал; упълномощаването на клона по принцип е недопустимо, както за извършване на материалноправни, така и на процесуалноправни действия, тъй като представителството винаги предполага два правни субекта - представляван и представител, а клонът е неправосубектен. Поради това се приема, че клонът на търговско дружество, независимо от правноорганизационната форма на последното, не може да бъде страна в гражданския процес. В хипотезата на специалната работодателска правоспособност по смисъла на § 1, т. 1 ДР КТ, клонът, като организационно обособената структура на търговеца, може да е страна в производство по трудови спорове, но постановеното спрямо него решение обвързва юридическото лице, в чиято организационна структура той е включен. Затова в този случай като надлежна страна в процеса могат да участват както организационно обособената структура, поради призната й от Кодекса на труда правоспособност по трудови спорове, така и юридическото лице, в чиято структура е клонът и в чиято правна сфера настъпват правните последици на решението. В случая обаче, в трудовия договор на ищеца и последващите анекси към него като работодател е посочено именно ответното дружество, което и е страна по трудовото правоотношение.

По съществото на спора е прието за установено, че в периода от 29.01.2018 г. до 06.09.2020 г. между страните е съществувало трудово правоотношение, като ищцата е изпълнявала длъжността „младши член на кабинен екипаж“, а впоследствие – длъжността „стюардеса“ (от 02.08.2019 г.). Съгласно чл. 5а от трудовия договор от 29.01.2018 г. работодателят се е задължил да заплаща на ищцата брутна годишна заплата в размер на 8 765 лв., платима на 12 равни месечни вноски в зависимост от действително отработените месеци, която сума включва всички допълнителни месечни възнаграждения с постоянен характер, включително брутна фиксирана сума за допълнителна работа, извънреден труд и работа по време на празници; брутна фиксирана сума за часовете, в които служителят е бил в режим на готовност; брутна фиксирана сума за следобедни и нощни смени; брутна фиксирана сума за прослужено време. Уговорено е също, че служителят има право да получава за времето на изпълнение на международни полети допълнителни командировъчни по смисъла на р. IV-ти от Наредбата за командировките и специализациите в чужбина в размери, допълнително установени в изрична заповед от работодателя – чл. 5б, абзац 3. Трудовото правоотношение между страните е прекратено на 06.09.2020 г. на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Обсъждайки събраните по делото доказателства, съдът е посочил, че естеството на трудовите функции на ищцата я определят като лице, включено в състава на екипажа на въздухоплавателните средства по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина (НСКСЧ), поради което за дължимите командировъчни пари се прилага разпоредбата на чл. 31, ал. 2, раздел ІV-ти на Наредбата, която препраща към Приложение № 3а, т. е. - по 55 евро на ден. В този смисъл е и изричната уговорка между страните, обективирана в чл. 5б, абзац 3 от представените трудови договори от 29.01.2018 г. и 02.08.2019 г. Съгласно приетата съдебно-счетоводна експертиза, дължимите на ищцата командировъчни пари възлизат на сумата 12 908,40 лв., като разликата между претендираните и изплатените от работодателя командировъчни пари е в размер на 7 260,90 лв. Съобразявайки диспозитивното начало в гражданския процес, съдът е посочил, че ищцата се легитимира като кредитор на претендираната с исковата молба сума от 7 046,60 лв., със законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на иска до окончателното изплащане. Предвид това искът е уважен в предявения размер. За неоснователни и недоказани са счетени доводите на ответника, че е изплатил изцяло дължимите на служителката командировъчни пари. В тази връзка е посочено, че издадената на основание чл. 215 от Кодекса на труда НСКСЧ може да определя само минимален размер на обезщетенията при командироване, съответно работодателят при определяне на размера на тези обезщетения не може да ги фиксира под предвидения в наредбата размер, дори по взаимно съгласие с работника или служителя, а още по-малко могат да имат правен ефект издадените едностранно от него заповеди или други актове. Нормите на КТ, които регламентират размерите на обезщетенията (включително делегацията за определяне на такива) са норми с императивно установен минимум, като работодателят може да се отклони от тях само в интерес на работника или служителя.

При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице сочените от страната предпоставки за селектиране на жалбата.

Поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2 - вероятна недопустимост на атакувания съдебен акт - не се установява. Константно в съдебната практика се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато съдът е допуснал отклонение от диспозитивното начало или, ако без да е надлежно сезиран с разглеждането на спора, е постановил решение. Такива са случаите, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. В настоящия случай порок от сочената категория не се констатира. Във връзка с възраженията за ненадлежна пасивна процесуална легитимация следва да се посочи, че константно в практиката на ВКС (вж. - решение № 325/22.07.2011 г. по гр. д. № 954/2010 г., IV г. о., решение № 301/12.06.2012 г. по гр. д. № 966/2009 г., IV г. о., решение № 25/14.03.2022 г. по гр. д. № 1728/2021 г., III г. о. и др.) се приема, че в качеството си на работодател по смисъла на § 1, т. 1 ДР КТ организационно обособената структура (каквато в случая е клонът) притежава специална правоспособност да участва като страна в производство по трудови спорове, но постановеното спрямо нея решение обвързва юридическата личност, в чиято организационна структура тя е включена. Касае се за процесуална легитимация на работодателя като главна страна по трудови дела, но не като процесуален субституент, чиято легитимация измества тази на юридическото лице (което, предвид обвързаността си от решението, е също процесуално легитимирано да участва по делото като главна страна). Поради това и в този случай като надлежни страни в процеса могат да участват както клонът, поради призната му от КТ правоспособност по трудови спорове, така и юридическото лице, в чиято структура е и в чиято правна сфера настъпват правните последици на решението. Разпоредбата на § 1, т. 1 от ДР на КТ цели да бъдат облекчени работниците и служителите да предявяват искове срещу своя работодател по мястото, където обичайно полагат своя труд, както предвижда особената местна подсъдност по трудови дела (чл. 114 ГПК). Това е правна възможност за работника/служителя да предяви иска си срещу клона, а не срещу дружеството. Ето защо е неотносимо ТР № 7/13.01.2023 г. по тълк. д. № 7/ 2020 г. на ОСГТК, на което се позовава касатора, както и ТР № 1/30.03.2012 г. по тълк. д. № 1/2010 г. на ОСГК на ВКС. Последното касае различна хипотеза, приложима за длъжности, определени в закон или в акт на Министерския съвет. В случая исковете са били предявени срещу надлежния работодател („У. Е. У. Црт.“, действащо чрез своя клон в България), поради което не е било необходимо да се дават указания до ищцата, в какъвто смисъл са мотивите на тълкувателното решение, цитирани от касатора.

Първият въпрос в изложението, касаещ правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по чл. 146 ГПК на първата инстанция, няма претендираното от касатора значение. В т. 2 на ТР № 1/2013 по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК е разяснено, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада на делото въззивният съд не следи служебно (чл. 269, изр. 2 ГПК). Когато във въззивната жалба или отговора страната се позове на допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не извършва нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характера на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. В тази хипотеза съдът може и е длъжен единствено да даде указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. В случая, въззивният съд е действал в съответствие с тези правни разрешения – изготвил е доклад на въззивните жалби и отговорите, като мотивирано се е произнесъл по направените от страните искания за събиране на доказателства. Конкретно в този доклад е посочил, че извън срока за въззивно обжалване дружеството е въвело нови фактически твърдения и във връзка с тях е направило искане за назначаване на съдебно-икономическа експертиза. Предвид това, съобразявайки рамките на предмета на въззивното производство (чл. 269 ГПК) и настъпилите процесуални преклузии, въззивният съд е оставил без уважение новите доказателствени искания.

Вторият въпрос в изложението – за задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни обстоятелства и доказателства по делото, доводите и възраженията на страните – също не обуславя допускането на касационния контрол. Трайно установена е практиката на ВКС (в т. ч. и цитираната от жалбоподателя), че въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора след самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след анализ и обсъждане на всички доводи на страните, на правно релевантните за спора факти и на относимите за тях доказателства, събрани по делото (вж. – решение № 92/6.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г., І т. о. и цитираните в него). Доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно и едностранчиво избрани доказателства (в с. см. – решение № 108/25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/2019 г., ІV г. о. и посочените в него).

Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения - в мотивите на решението са обсъдени както въпросите за материалноправната легитимация на работодателя, така и всички събрани по делото доказателства за правнорелевантните факти; посочено е кои факти съдът намира за установени и кои намира за недоказани, като са съобразени правилата за разпределение на доказателствената тежест (чл. 154, ал. 1 ГПК). Несъгласието на касатора с приетото за установено и с крайния резултат по делото по иска по чл. 215, ал. 1 КТ, вр. чл. 31, ал. 2 НСКСЧ съставляват доводи за неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка във фазата по чл. 288 ГПК.

Следващите три въпроса в изложението са поставени във връзка с приетото от въззивния съд по предявения иск по чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 5 323,50 лв. (неизплатени „секторни плащания“ за периода 01.08.2019 г. – 06.09.2020 г.), в която част, както се посочи по-горе, касационната жалба е недопустима за разглеждане, тъй като искът срещу дружеството е отхвърлен. Ищцата, която е легитимирана и има правен интерес от обжалване на негативния за нея резултат, не е обжалвала въззивното решение и с изтичането на срока за касационно обжалване съдебният акт е влязъл в сила. Ето защо, поставените от касатора въпроси, касаещи спора по иска по чл. 128, т. 2 КТ, не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване и не следва да бъдат обсъждани.

Последните два въпроса в изложението също не обуславят селектирането на жалбата. С чл. 215, ал. 1 КТ е предвидено правото на работника или служителя при командировка да получи обезщетение, включително пътни, дневни и квартирни, а по отношение на конкретния размер се прилага подзаконов нормативен акт – издадените от МС въз основа на предоставената му законова делегация наредби. Практиката на ВКС е безпротиворечива (вж. - решение № 753/29.03.2011 г. по гр. д. № 1283/2010 г., IV г. о., решение № 129/07.07.2016 г. по гр. д. № 3736/2015 г., IV г. о. и др.), че законовата делегация на МС обхваща правото да се определят минимални размери на командировъчните обезщетения, като по-малки размери на обезщетенията не могат да се уговорят нито в колективен, нито в индивидуален трудов договор. Разяснено е също, че не е допустимо и работодателите едностранно да определят такива по-малки размери, тъй като това противоречи на принципа на равнопоставеност на страните по трудовото правоотношение и им предоставя права да определят сумите, които самите те дължат. В случая по делото не е спорно, а и е установено от представените трудови договори и допълнителни споразумения, че страните са посочили като приложим към трудовото правоотношение българският материален закон – Кодекса на труда. Под какъв флаг извършва летателна дейност въздухоплавателното транспортно средство е ирелевантно, след като страните са постигнали съгласие отношенията им във връзка с престирането на работната сила на ищцата да се уреждат от КТ (чл. 1, чл. 5а, чл. 22 от първия договор; чл. 1, чл. 5а, чл. 21 от втория договор), а относно заплащането на командировъчни пари е изрично посочен раздел ІV от НСКСЧ ( чл. 5б от договорите). Предвид това и доколкото трайно в практиката на ВКС е приемано, че издадените от МС на основание чл. 215 КТ наредби могат да определят само минимален размер на обезщетенията при командироване, съответно при определяне на техния размер работодателят не може да ги фиксира под предвиденото в наредбите (в случая - приложение № 3а към НКСЧ - чл. 31, ал. 2 в относимата му редакция), то въззивното решение в обжалвана му част е постановено в съответствие със създадената съдебна практика. Нормите на КТ, които регламентират размерите на обезщетенията (включително делегацията за определяне на такива) са норми с императивно установен минимум, като работодателят може да се отклони от тях само в интерес на работника или служителя. В същия смисъл се е произнесъл и въззивният съд. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, за която касаторът не е обосновал необходимост от промяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение също не се установява. Във фазата по селектиране на касационните жалби Върховният касационен съд не може да извършва анализ на осъществените процесуални действия от съда и страните, нито да преценява събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е такава квалифицирана форма на неправилност на съдебния акт, която трябва да може да бъде установена пряко от съдържанието на самото решение, без то да се подлага на допълнителна проверка. В случая, аргументацията на жалбоподателя, касаеща допустимата за разглеждане част от спора, не съдържа доводи за наличие на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от самото него, без да е необходимо да се извършва проверка по съществото на спора и приетото от съда. Поради това, обжалваният акт не може да бъде разглеждан като очевидно неправилен.

При този изход на спора, на ответната страна по жалбата следва да се присъдят направените за касационната инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 300 лв. Предвид промяната на националната валута, считано от 01.01.2026 г., тази сума превалутирана възлиза на 664,68 евро.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „У. Е. У. Црт.“, със седалище - [населено място], Унгария, извършващо търговска дейност в Р. Б. чрез клона си „У. Е. У. Црт.“ – клон България“, в частта й, имаща за предмет постановеното въззивно решение № 4431/08.07.2025 г. по възз. гр. д. № 11655/2023 г. по описа на Софийски градски съд по исковете с правно основание чл. 177, ал. 1 КТ и обусловения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД; по чл. 264 КТ и съединения иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД; по чл. 128, т. 2 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД; и по чл. 74, ал. 4 КТ.

ПРЕКРАТЯВА касационното производство в тази му част.

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4431/ 08.07.2025 г. по възз. гр. д. № 11655/2023 г. по описа на Софийски градски съд в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА У. Е. У. Црт.“, със седалище - [населено място], Унгария, извършващо търговска дейност в Р. Б. чрез клона си „У. Е. У. Црт. – клон България“, да заплати на Г. С. И., с ЕГН - [ЕГН], разноски за касационното производство в размер на сумата 664,68 евро.

Определението в прекратителната му част подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщаването му на страните пред друг състав на ВКС, а в останалата си част е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.